вторник, 17 януари 2012 г.

Гренада и карибският дух

Изненда!
Уж бяхме тръгнали към Доминика, пък изведнъж- Гренада. Няма нужда от паника, просто уплътнявам времето с малко закъснели стари хроники. Пък и още малко снимки от покойното ни фотоапаратче, мир на праха му.

St. George
Гренада, или Гринейда (с мазно английско Р) както местните му викат, е малка островна държава в Карибите, от групата на малките Антили. Произходът на острова е вулканичен, с изключително плодородна почва, а стръмните му склонове са изцяло избуяли в зеленина. Има два сезона: Дъждовният сезон е горещ и влажен, а Сухият сезон е сух, очевидно, и по-прохладен благодарение на търговките ветрове, които духат от Атлантика. По-прохладен изобщо не значи прохладен, поне не и според българските представи. То, това описание май важи за всички острови в Карибите и особено за малките Антили, така че за напред няма да го повтарям.
Викат му Островът на подправките, защото са основен световен производител на няколко специфични подправки, които нищо не ми говорят, даже не успях и да се вредя да ги подуша. Най-известно е индийското орехче.
Христофор Колумб открива острова през 1498, по онова време е заселен от войнствените Островни Кариби. Първоначално, и Испанците и Англичаните не успяват да надвият местните гадове. Чак към средата на 17-ти век Французите успяват да завладеят острова, поробват индианците и ги пращат да се потят над захарната тръстика. Част от местните отказват да бъдат поробени и вкупом скачат в морето от една висока скала, която днес е една от туристическите атракции на острова. В последствие, Французите и Англичаните, няма-няма, пък си менкат острова, докато в крайна сметка са изритани през 1974, и Гренада става независима държава.

Някъде във вътрешността на острова
Уви, демокрацията ги огрява само за кратко, настъпват разни политически борби и мазни и през 1979, господин Маурис Бишоп прави преврат и налага ляво авторитарно управление. Разправят, че много направил за здравеопазването, образованието и изобщо в социално отношение, но не бил достатъчно комунист за Кубинските и Съветските си приятели, някак бягал им по тъча. И те започнали да му подливат вода, да спонсорират разни марксистки организации, изобщо такива ми ти, познати ни схемички, и в един момент онези го хванали и го килнали и решили да правят якия комунизъм. Обаче чичо Сам, до тогава само се правел, че не забелязва какво се случва и няколко дни след този последен преврат, дошъл и ги нашамарил всичките и ги измел от острова, и местните май хич не му се сърдят. От тогава нищо особено не им се случва в политическо отношение, демек предполагам, че като у нас, с ентусиазъм всеки път си избират нов крадец и си го псуват след това. Това последното беше за майтап само, всъщност за двата дни които изкарах там, никой не съм чул да говори за политика, което е добър знак.
През 2004 ги връхлита ураганът Иван, и почупва 90% от къщите и изкоренява половината растителност на острова. Сега джунглата тепърва расте на ново и тук-таме все още може да се види някоя разрушена и изоставена къща.
Иначе днешните Гренадци са почти изцяло наследници на африканските роби докарани от Англичаните и Французите и са доста стройни, за разлика от техните американски и европейски събратя. И да ви кажа, аз като съм женен да не си го държа вкъщи, има някои страхотни парчета, ама СТРАШНИ, като от списание извадени.

Гренада беше моята дългоочаквана първа среща с Карибите, и те ме приветстваха със щедра природа и усмихнати хора. 

St. George
Както вече знаете, пристигнахме по вода на 23ти Декември. Достигнахме острова още през нощта, но изчакахме да се съмне преди да подходим към пристанището, така че на изгрев все още бяхме в морето. Когато слънцето огря, островът цял се простираше пред нас като на картичка, бях възхитен от стръмните зелени хребети и дълбоките долини. Шарени къщички бяха изпонакацали сред зеленина по стръмното крайбрежие и никакви гранде хотели, казина, заводи, централи и магистрали не се мяркаха наоколо. Най-големите конструкции, които влизаха в полезрението бяха двата круизни кораба на кея.

St George
Акостирахме направо в марината, никакви полиции, митничари и таквизи подобни. Никой не се поинтересува колко и какви наркотици и оръжия носим. От администрацията на марината ни казаха "Добре дошли" и ни обясниха, къде и кога да идем да си разчистим сметките с имиграционните. Обяснението беше що годе: "Виждате ли оная синята барака, ей там идете. Ама не сега, че почиват и не много по-късно, че ще си тръгнат, ама гледайте да е днес, че е утре почва Коледа", пък тя като започне, бая време след това са в почивка. 
Най-важната задача беше да си уредим бумагите и да ударят печатчето, но задачата не беше проста. От марината ни обясниха, някаква съмнителна история, на която се вързахме, че ако представиш билет за заминаване не плащаш виза, иначе ти взимат паспорта и ти го връщат на следващия работен ден. Пристигнали в петък, ден преди Коледа, при това по обяд, трябваше да действаме бързо, иначе рискувахме да изпаднем в някаква коледна трансгранична черна дупка.
Първоначално мислих, къде с ферибот, къде на яхта, лека полека, островче по островче да се придвижа от Гренада до Гваделупа. Но след късното ни потегляне и бавното ни прекосяване, целият ми резерв от време беше изчерпан и сега бързах да хвана някакъв самолет и да се опитам да стигна до Ели и Яна поне за коледната вечеря, не че нещо съм много религиозен, ама си е възлова дата. Та, хвърлих се на интернета и си купих самолетен билет до Гваделупа навръх празника, хем беше на промоция, хем щях да имам еди цял ден в Гренада. 
Оказа се че едната ми банкова карта е блокирана, другата не се приема. С обаждане до банката, ми отблокираха картата само колкото да си купя билета, и ми казаха, че имало изтичане на информация от Виза Интернешънъл, и да съм ходел да си взема новата карта от обслужващия ми клон. Е, мерси!

Така че хора, съвет от мен: като пътувате за по-дълго си носете повече карти, отколкото смятате за необходимо. Аз тръгнах с три, едната вече отпадна. Също така си упълномощете някой доверен човек да ви борави с парите, защото тия банки, не предлагат почти никаква помощ и услуги, когато сте в чужбина.

St. George
В крайна сметка, към четири следобед бяхме при имигрейшън офицера, където се оказа, че ние с Давид, клетите сегрегирани източноевропейци, трябва да си изкараме визи. А визовият отдел не само че не е в същата сграда, ами предпразнично работи само до три. Бях вече започнал болезненото сбогуване със сто и осемдесетте долара, които таман бях платил за билета, когато офицерът каза: "Елате да видим какво можем да направим за вас", метна ни на някаква кола и със скорост, при която дори и Шумахер би се хванал за дръжката над врата, ни откара до паспортния отдел, взе ни паспортите, след десет минути ни ги върна готови, закара ни обратно, удари ни печата и... Алилуя!!!, изпя моята душица.

Jah Blessing, растафарянството е доста застъпено тук
И така, с виза и билет за 25-ти, имах ден и половина за изследване на острова. След като уредихме бумагите, с Омри и Франко светкавично си намерихме квартира, казахме сбогом на Лорена, пренесохме си багажа и изпълзяхме навън да се сливаме с тъплата.

А местните си бичат айляка. Половината хора, които срещаш по улицата изглеждат напълно безделни. Влачат се нанякъде и си се усмихват, и всички те поздравяват, но някак не от възпитание или обноски, просто ти се радват. Кафетата и баровете пълни, и отвсякъде дъни Рага и още някаква карибска музичка, която предполагам им е чалгата. И като казвам дъни, значи "волумето на мах", а като казвам отвсякъде, значи от таскитата и бусовете, от частните коли и къщи, баровете и кафетата, работилниците и магазините. И яко наблягаха на коледната тематика, ама не сълзливи песнички, детски хорове, подрънкващи звънчета и други подобни на каквито сме свикнали, ами някакви много веселяшки купонждийски коледни песнички. Даже, в едната маршрутка, по радиото вървеше някакъв коледен пари ди-джей сет, със всичките му там парти сет атрибути: MC-та, тромби, миксове, скречове. А, след като награбихме бирите, съвсем бяхме залети от внимание. Хора спираха и ни заговаряха, питаха какви сме от къде сме, дали ни харесва, разказваха по нещо за себе си, или просто разменяхме шеги и закачки. 

Коледна елха, специално за туристите
Вечерта, когато тръгнахме да търсим къде са баровете, се запознахме с един образ, Джими. Просто се поздравихме на разминаване, пита ни "Как е", казахме му че отиваме да търсим баровете, и както беше тръгнал нанякъде в обратната посока, обърна с нас, замъкна ни на парти улицата с баровете, ориентира ни в цените и порядките и се подвизаваше с нас цяла вечер. Толкова беше сговорчив и отзивчив, че Франко и Омри се усъмниха в неговата почтеност и решиха, че играе някаква съмнителна игра. Аз пък, като човек видял доста съмнителни типажи налазващи туристите, мисля че човекът си беше свестен и беше съвсем в унисон с цялостната обстановка на дружелюбност и веселие.
Пък в баровете, стандартната оферта беше "3 за 10": три бири за десет източно карибски долари. Не е много евтино, една бира излиза към лев и петдесет, а няма и 300мл. И като те питат каква искаш и кажеш любимата на местните Кариб, барманът те гледа одобрително и от останалите те залива вълна от ентусиазирани наздравици.
След като пообиколихме парти улицата и изпихме няколко бири на крак, си взехме три пъти "три за десет", натоварихме ги в една торба и се прибрахме в хотелчето, където имаше готина тераса с изглед към пристанището. Там си направихме вечеринка посветена на нашия любящ капитан Давид, разказвахме си истории с него и се смяхме и решихме занапред, веднъж годишно, тримата да се събираме и да си припомняме тези преживелици. 

St. George
За втория ден бяхме насрочили ходене до вътрешността на острова, бродене из джунглата, посещение на вулканични езера и топене във вирчета с водопадчета. За да стигнем до вътрешността взехме маршрутка, което би трябвало да се впише сред атракциите на острова. Внимние, не е подходящо за лица със слабо сърце, там карат като за последно, пътищата са тесни и стръмни, всеки завой е опасен завой, газ до ламарината до моментът, в който трябва да набиеш спирачка. И за да ти се замая напълно главата, карат от лявата страна.

Кратерното езеро Grand Etang
Платихме билетчета за някакъв национален парк, макар че не разбрахме съвсем защо, при положение че нито видяхме карта на парка, нито успяха да ни обяснят какво има там и дали има пътеки и къде са те. Разбрахме само за една пътека до един връх наблизо, която започваше от другата страна на шосето и изобщо не знам дали беше към парка. Абе, карибска му работа.
No key, no problem!
Там се заговорих с едни образ, който изпълняваше весели коледни песнички, и той ми разказа още малко за острова. Разказа как, ако си търсиш къде да спиш трябва да идеш да питаш в кръчмата и винаги ще се намери някой с леля или баба дето да има място да те подслони. На някой това звучи ли му познато? На които не знаят за какво говоря, припомням поговорката: Опознай родината, за да я обикнеш. Човекът разказа и как си държи къщата отключена и отворена, за да се проветрявала и че всъщност изобщо нямал ключ, че току виж я заключи, пък вземе че загуби ключа. И завърши с: "Няма ключ, няма проблем".
Изкатерихме върха и придобихме представа какво значи трекинг в тропиците- много кал, и драскотини от разни хапливи и бодливи треволяци. Там видяхме и как джунглата тепърва расте наново, след като преди осем години ураганът Иван напълно я бил изкоренил. Само тук таме стърчаха изсъхнали дънери, като паметници на старата гора. След този трек, ходихме и до едно водопадче и окъсняхме, та се стъмни и си хванахме стоп на връщане. Какво да ви кажа, страхотни хора.

свежа нова джунгла, да им е честита
поглед наюг
поглед насевер от връх "Куа Куа"
Водопадът на седемте сестри. Това ми е първото карибско водопадче. Невероятната снимка е от Омри и неговия апарат

отново Омри е авторът на снимката
А като се върнахме в града, в навечерието на Бъдни вечер, какво да видим. Народът целият излязъл навън, всички барове отворени, дъни коледна Рага, пекът се едни скари на улицата. Междувременно бяхме станали четирима, защото Омри срещна един приятел от Израел, купихме си ром и кола и отидохме на форта да го пийнем. Франко, който изобщо не пие, се отцепи и каза, че отива на църква. 
Тук обаче се изложихме, защото докато сладко сладко си хортувахме и си попийвахме ромчето, взело че станало два часа и всичко свършило. И така изпуснах възможността да видя и участвам в карибската Бъдни вечер. По-късно, Франко разказа, че в църквата били бесни песни и танци. Ех, догодина.

В общи линии, това беше моят кратък, но забележителен престой на остров Гренада. Към три през нощта се сбогувах с Франко и Омри и тръгнах към летището. Тези двамата ми бяха най-добрите приятели през последните шест седмици и ми беше тъжно, че се разделяме. Завиждах им, че ще останат още един ден заедно, тъй като Франко си тръгваше един ден след мен. И макар да не вярвам, че ще си спазим уговорката да се виждаме всяка година да одумваме Давид, се надявам че все ще има повод, през година-две някой от нас да намине на гости на другия.
Беше ми и много тъжно, че така бързо напускам това свежарско островче, което толкова много ми допадна. Да се надяваме, че ще видим още много от този карибски дух на другите места, където отиваме.

И тъй като знам, че поне трима от нашите читатели са луди по авиацията, съм ви подготвил една отделна малка публикациика само със снимки и филмчета от безумните ми три полета, до Гваделупа, която е само на 450км. Очаквайте...

Васко
Гваделупа


Няма коментари:

Публикуване на коментар