петък, 24 февруари 2017 г.

Доха и 24-часовия полет

Ето ни отново, този път от мястото на събитията - тропически остров, бунгала, плаж, палми вместо чадъри, бриз, кокосов орех със сламка и маймунки. Преди да си кажете "Глей ги па тия!", да знаете, заслужихме си го. Едно, че ни отне цяло денонощие, за да стигнем едва до другия край на света, другото, че 2 души и половина и една четвърт с 5 парчета багаж (без да броим бебето) опознахме в дълбочина необятната транспорта система на Банкок. Но и до там ще стигнем.

Излетяхме от София преди обяд и пристигнахме в Бангкок ранния следобед на следващия ден. Летяхме с два отделни полета на Qatar Airways, между които имаше 10 часа престой на летището в Доха.

По време на първия полет Вихрен беше много превъзбуден и няколко часа не спря да се катери и разхожда, поради което едвам успяхме да си изконсумираме поднесения обяд без половината да отиде на земята. Яна се занимаваше сравнително кротко с раздадените в самолета играчки и беше във възторг от полученото детско меню в специален пластмасов куфар. Този куфар още си го разнасяме, заедно с плюшен слон, няколко други самолетни играчки, комплекти за сън и, от днес, пластмасова кофичка за пясък. С тези темпове на акумулиране на "сувенири" на връщане ще ни е необходима още една раница.
Да се върнем към полета. Гледките бяха много впечатляващи. Когато най-накрая се изчистиха облаците, се оказахме над големи снежни планини и плата. Доста се зачудихме, къде трябва да е това. Пуснахме сматфонче, за да видим на GPS-а къде, горе-долу, сме и се оказа, че летим над далечния югоизточен край на Турция. Явно заобикаляхме Ирак и Сирия. Без да се бяхме особено притеснили, или изобщо замислили преди това, някак успокоително ни подейства. Озовали се над Иран, свихме рязко на юг. Белите планини постепено преминаха в голи стръмни остри и много дълги пустинни хребети. Тези хребети се точеха успоредно един до друг до безкрая, и тъй като им летяхме напреки, идваха и заминаваха нови и нови. Бяха безброй. Тук там, дълбок пролом от отдавна изчезнала река прекъсваше някой от хребетите, отваряйки проход през него. Същински лабиринт, представях си как разбойници дебнат зад всеки ъгъл. И нито едно дърво, нищо зелено, по целия път. Видяхме, може би, само една река, един град и няколко селца. Изключително сурова земя. Ако не греша, точно тук някъде е издъхнала половината армия на Александър Велики на връщане от Индия. Прекарал ги така за отмъщение, че започнали да негодуват от безкрайния му поход до края на света. Абе откачалка, с една дума. В крайна сметка ридовете се стопиха в нещо още по-плоско, но все така безутешно. Намести се все по-гъста мараня, от която вече трудно се виждаше повърхността и преминахме над Персийския залив. Захождайки над Катар, открихме, че и там си строят изкуствени островчета и луксозни курорти от нищото. А на кацане вече видяхме малко зелено - едно две голф игрища, не повече.

В чакалнята "family room"
Престоят в Доха малко ни притесняваше, тъй като бяхме прочели в сайта sleepingatairports.net, че Hamad International Airport е много студено, шумно и натоварено и не особено подходящо за спане летище, а нашият втори полет беше в 3 ч. през нощта и със сигурност щеше да се наложи да дремнем. Основно заради този престой си помъкнахме шалтета и чували, за да не вземем случайно да измръзнем на път за тропиците. Представете си само каква беше изненадата ни, когато попаднахме на най-комфортното и приятно за престой летище за всички времена! Някои от екстрите бяха безплатни ведомствени детски колички, детска площадка, безплатен wifi, отделна чакалня за хора с деца - family room - в която през повечето време си бяхме само ние. Не че нямаше други хора с деца на летището, но, кой знае защо, те предпочитаха да се търкалят по меките диванчета в кътовете с телевизори. И така, престоят ни мина приятно и почти неусетно, доколкото може да се каже за 10-часов престой на летище с две деца: в разходки, игри на площадката, развозване на Вихито с количка, което за него си беше голяма атракция, возене в летищния трамвай, чието трасе беше издигнато на пилони над всичко останало и дълго цяла една спирка, и циклене във family room. Вечеряхме приготвените предварително сандвичи, тъй като основен минус на летището в Доха беше невероятно скъпата храна. Друг основен минус беше пълната липса на бири, арабска му работа.
Едвам устояхме на тази изгодна промоция

Към полунощ (местно време) всички деца и половината от възрастните изпозаспаха. Час-два по-късно се вдигнахме и се натоварихме на втория самолет - един чудовищен двуетажен А380, най-големия пътнически самолет който съществува. Яна много се впечатли от него, макар и в състояние на полусън. В самолета децата заспаха моментално, а ние ги последвахме веднага щом си хапнахме поднесения midnight snack. Спахме относително комфортно, като тук е момента да отбележа, че и в двата полета бяхме настанени на първи ред, с повече място за краката и специално креватче за Вихито. Пътуването с бебе носи някои такива предимства. Събудихме се едва към обяд на другия ден, готови да закусим и да кацнем в Бангкок.

Вихрен пътува направо като в първа класа



неделя, 19 февруари 2017 г.

3, 2, 1, напред!

Сняг се сипе на парцали тук в София, а ние опаковаме сандали и бански, шнорхели и мазила за слънце. Почти сме зачеркнали всички задачки от списъка за подготовка. Успяхме да получим тайландски визи, като дори хванахме някаква промоция и бяхме освободени от обичайната $30 такса. Угнетената служителка в консулството сподели, че има голям наплив от желаещи да посетят Кралството и не им стигат стикерите за визи, поради което обработват заявките не по реда на подаване на документи, а на който по-напред дойде да си иска готовата виза. Направихме си медицински застраховки, посетихме профилактично лекари и зъболекари, настанихме Котьо при приемно семейство. Не на последно място, организирахме отряд от заместник-хижари, така че Кикиш да не затваря докато ни няма (голямо благодаря на тез юнаци!). И още много малки и големи, но все важни неща, които трябва да се уредят преди едно голямо пътуване.

И дойде време за Багажа. От седмици планирахме какво да вземем, какво ще ни трябва в новия увеличен състав. Възникнаха и нови въпроси - как да бъде разпределен багажът, така че 1) да можем по-лесно да го носим и 2) да имаме най-необходимото с нас в ръчен багаж за десетте часа престой на летище Доха. Както и в случай че, евентуално, ни се загубят раниците, което (както определени наши приятели веднага биха потвърдили) съвсем не е рядкост.

Нашият Багаж, уви, не е сандък със стотици малки крачета, който самоотвержено да ни следва и накрай света както в книжките на Тери Пратчет. Вместо това, представлява нещо такова:


Не случайно Вихрен е в кадър - и той самият през повечето време е багаж
По-голямата част от багажа, преди да влезе в раниците

Какво си взимаме? Ще споделим малко практическа информация "от кухнята". Освен обичайните дрехи, обувки и лични принадлежности, носим и някои по-специфични неща поради факта че сме с деца. Основна част от "детския" багаж заемат гащите на Вихрен. Тъй като сме все така върли противници на памперсите, както и с Яна едно време, си носим комплект пелени за многократна употреба и гърне за на Вихито големите и малки нужди. Освен това носим по една книжка за четене/разглеждане за двете деца и ето тези хитроумни занимавки за Яна. Още детски книги сме заредили в Киндъла. Не носим играчки, но за сметка на това сме се подготвили с пособия за рисуване - скицници, моливи, акварел. Неизменният слинг за носене на Вихрен този път е под формата на ергономична раничка на руската марка Алое. Купихме си малко лекарства за спешни случаи като повръщане, диария, ухапвания и други подобни неприятности, които се надяваме да не ни се случват, но все пак гледаме да сме подготвени. Носим и известно количество техника - фотоапарат, лаптоп - без които несъмнено щеше да ни е много по-лежерно, но пък нямаше да има блог. Приготвихме и още някои полезни дреболии като челници, шнорхели, хамак, непромокаема торба, въже и щипки за простиране, швейцарско ножче, лъжица и канче. И да не забравя, нашата пътеводна светлина, изданието на Lonely Planet за Индокитайския полуостров, което включва Камбоджа, Лаос, Виетнам и северен Тайланд.

И така, готови смеееее

Чао, зима!

четвъртък, 9 февруари 2017 г.

Маняна 2017 - накъде?

Нашите предпочитания относно пътуването винаги са били прости: да е колкото може повече и колкото може по-екзотично! Но когато целият свят е на разположение, как да избереш следващата дестинация? Да си признаем, имаше известни колебания. Влечеше ни обратно към Южна и Централна Америка, където оставихме твърде много непосетени места. Примамваха ни и Африка и далечната Австралия - континенти на които все още дори не сме стъпвали. Но в крайна сметка, комбинацията от финансови и времеви ресурси и промоция на самолетни билети в точния момент доведе до полу-планирана, полу-импулсивна покупка на четири билета за Бангкок, Тайланд.

В далечната 2009-та година, все още млади и безгрижни и без нито едно дете, си направихме двумесечна обиколка на Азия (документирана в начинаещия ни прото-блог "100 км в час"). Обиколка в най-буквалния смисъл, тъй като пропътувахме от Москва, през Сибир, Монголия и Китай, през цяла Индия, та чак до Непал, където завършихме с Хималайски трек. Програмата беше особено интензивна, с денонощно препускане от влак на влак, но си заслужаваше. Оттогава си мечтаем да се върнем някой ден и по-спокойно и лениво да се насладим на Азия. 

Е, няма да е и този път. 

За следващото пътуване ще се фокусираме в район на Азия, който пропуснахме през 2009-та: Индокитайския полуостров. За разлика от Маняна 2012, този път сме ограничени във времето за пътуване, поради което Маняна 2017 ще продължи само малко над два месеца. Имаме даже и обратни билети. Понеже сме максималисти, решихме за този кратък срок да овършеем колкото може повече от Индокитай - Тайланд, Камбоджа, Лаос, Виетнам. Та ще трябва известно планиране и графикът отново ще е натоварен, а безметежното и бавно пътешестване ще остане за друг път. Такъв е планът, макар че, каквито сме си природни айляци, не се знае какво ще се получи. Така че, следете ни - потегляме на 20.02.2017!