сряда, 5 април 2017 г.

Неочакван айляк на Серендипити бийч

Ето ни отново на туристическия кей в Серендипити - камбоджанският Слънчев бряг. Макар че доста още бетон трябва да излеят, за да паднат толкова долу. Известен най-вече с щурите си партита, нас никак не ни привличаше, но все пак, се налагаше да изкaраме една нощувка.

Anchor - една от най-популярните бири в Камбоджа.
Да не се бърка с Angkor - другата популярна марка
Имахме да свършим още една работа в Сихануквил, а именно да си вземем паспортите с готовите визи от виетнамското консулство. Тъй като бавният кораб гарира в Серендипити към 18ч., а консулството затваря в 17.30, се налагаше просто да преспим някъде. Къде да е, стига да е евтино. Разтоварихме раниците на сянка и Ели и Вихрен останаха да ги пазят, а Васко и Яна се отправихме да търсим квартирата, дето да е каква да е. Стратегията беше следната: Търсим далеч от плажа, дори не и трета линия и влизаме само в по-неугледните хотелчета, при това най-вече ако са някак зачукани по-назад от улицата.
Обиколихме няколко места и накрая си избрахме стая в нещо като мотел. Беше всъщност много добре, като за моментните ни нужди. Беше най-вече спокойно, сякаш нямаше много други гости. Прибраха ни дистанционното за климатика, тъй като се спазарихме да платим само $12, което не включва тази екстра. Нахвърляхме багажа в стаята и изпълзяхме навън да видим с очите си какъв е този страшен купон, който се вихри тук.

Първата ни работа, и най-важната, разбира се, беше да вечеряме. На нашата улица се редяха безброй абсолютно еднакви капанчета. Повечето бяха все още празни, освен едно. По стара българска традиция, седнахме точно там и не се подведохме. Не си спомняме какво точно хапвахме там, но цените бяха народни, в сравнение с острова, и се лееше евтина наливна бира, така че останахме много доволни. Даже на следващия ден, за закуска, отидохме директно там.

Продължихме разходката, като не подминахме безразлично първата срещната сергия с пресни кокосови орехи, и най-накрая стигнахме плажа. Не останахме очаровани. Иначе прекрасният широк плаж е напълно усвоен от заведенията. Самите те, напълно безлични, се редят в една еднообразна, непрекъсваща редица от бетон и плочки по края на плажа. На пясъка пред тях, та чак до водата, са разположени безбройните им масички. Бяха почти напълно празни и все пак усещането беше като за голяма лудница. Всяко заведение с огромни високоговорители насочени към морето дънеше бодра музика, ако може да се нарече така нещо, което ми напомня най-вече озвучаване на компютърна игра от 80те, ремастерирано с яростен туп-ц-туп-ц аранжимент. Всяко заведение си имаше викачи, които ни поканваха да се мятаме на купона при тях, а тук-там някои от капанчетата даже имаха клиенти - бурно загряваща тълпа млади англичани. В едно пък имаше мъж и жена, явно провеждащи своята романтична вечеря на свещи под диско данданията на поне три от околните заведения. И все пак вечерта едва започваше и най-големите купонджии вероятно тепърва се разсънваха в хотелските си стаи. Повървяхме малко и като видяхме, че до където ни виждат очите е все така, обърнахме да си ходим. Вихи, който по принцип много се радва на всякаква музика реши, че точно там пред колоните на едно от барчетата, ще се упражнява да качва и слиза бордюр. Това обаче беше твърде много за нервната ми система, награбих го и се евакуирахме от плажа. Много ни впечатли, че всяко заведение явно се държеше от отделно семейство, които обикновено имаха и деца. Децата изглежда се чувстваха чудесно, тичащи, играещи и от време навреме съвсем неусетно разденстващи под напористите клубни ритми. Зачудихме се какво ли е да изкараш детството си в тази обстановка. Да бъдеш постоянно на плажа на клуб, а пред очите ти безброй бледолики да се вихрят и усмъртват от пиене и дрога. Така всеки ден и всяка вечер, защото там сезонът никога не приключва.

На следващия ден, станах рано, и отидох в консулството за паспортите. Този път, не благодаря, никакви моторетки под наем, моля! Излезнах на улицата и се метнах зад гърба на първия, който ми подвикна "Мото! Мото!". Тук и мотористите го играят таксиджии. Много бърз евтин и удобен начин на придвижване, когато си сам. След половин час време и $2 си бях обратно в стаята с готовите паспорти, преди Ели и децата да са разбрали, че съм излизал.
След това закусихме и си купихме билети за спалния автобус до Сием Реап в предгадията на Анкор. Взехме си билета от най-близката туристическа агенция и си оставихме там багажа след като освободихме стаята. Вече знаехме, че навсяъде се предлага едно и също нещо, което същевременно, изобщо няма как да знаеш какво е точно. Просто се мяташ на офертата. Агентите нито говорят добър английски, нито знаят някакви подробности за услугите които предлагат. Винаги в цената влиза и вземане от хотела, или където другаде наоколо посочиш, така че напълно се обезсмисля предварителното търсене на автогари, автобусни компании и самостоятелно организиаране на превозването ти до там.

С това приключихме битовизмите за деня. Оставаше да "утрепем" половин ден до вечерта, когато трябваше да се качим наготово на автобуса. Ние, обаче време не убиваме, ние сме пацифисти. Ние винаги го оползотворяваме в спане, шляене, мотаене, тичане след детенце в градинка... такива ми ти работи.
Все така до хоризонта
Решихме да дадем нов шанс на Серендипити бийч, като се разходим колкото се може по-далеч от голямата гмеж, докато намерим тихо чисто и спокойно местенце за плажуване. От нас да знаете, няма такова там. Доста повървяхме, а слънцето как напичаше само. По цялата дължина на плажа, поне до там до където стигнахме, се простираше същата безкрайна редица капанчета по плажа, като от вечерта. Бяха толкова еднакви, с еднакви навеси, шезлонги, столчета и масички, че се усъмнихме да не са рожби на някакъв болен градоустройствен експеримент. Най-вероято общината е построила и оборудвала тези заведения по цялата дължина на плажа и след това ги е отдала под наем. Стигнахме до място, където вече и сянката свършваше. Следваше само плаж и слънце. Това беше твърде много за нас. Върнахме се малко назад до първото приемливо капанче с удобни столчета и тлъста сянка и поседнахме там, докато решим как да процедираме нататък.

Раци и мекотели с лют сос
Ето как процедирахме нататък: поръчахме си студени бири и плодов шейк за Яна, след което започнахме да се чудим не можем ли да помезим нещо. Но както може да се досетите, тук нямат цаца и още по-малко кебапчета и кюфтета, та се престрашихме да пробваме печените мекотели на клечка. Навсякъде по плажа се разнасят лелки - самоходни барбекюта, които носят на рамо целия необходим инвентар и стока за да ти направят печени подправени дребни октоподчета, калмари и други непознати мекотели. Шляят се покрай заведенията и ако ги спреш, сядат, подсилват мангала с огъня, опичат ти каквото си си поръчал на клечка, сипват ти люто сосче (м!) и ти го сервират в еднократна чинийка. Престрашихме се първо с калмарите. Вървяха по пет за долар. За да е пълна програмата, поръчахме на лелката и една порция октоподи - по две за долар. Така добре ги заръфахме и така добре тръгна бирата с тях, че явно ни е личало и много бързо бяхме заградени от лелка с раци. Нямаше как, пробвахме и раците, още повече, че бяха доста евтини в сравнение с обичайните ресторантски цени. За разлика от мекотелите, които просто гризеш и дъвчеш, раците си бяха предизвикателство. Много вкусно месце имат горките, но голяма борба да се докопаш до него. Но пък си е зарибявка и бирата започна да се лее с още по-застрашителни темпове. Завършихме с още една порция калмари и октоподи. Този път октоподите бяха пет за долар.



Източникът на морските лакомства



Вихи и Яна повилняха из заведението, всеки поотделно, а на моменти и заедно, поспаха, но най-хубавото беше, че не се усетиха да тръгнат да бродят по големия пек. В този ред на мисли, поне за Вихи, открихме много добра превантивна тактика: Оставяме го да се разхожда босичък, както всички ние в крайна сметка, така че като излезе от сянката, върху напечената част от плажа или циментовата площадка на капанчето, започва да му пари на крачетата и светкавично се връща обратно. А той милият, явно беше превъзмогнал зъбните проблеми, които го мъчеха на Ко Ронг и за наше облекчение беше обичайното ведро и благо, макар и твърде целеустремено детенце.

С тези кресла ни привлече ресторантчето


Най-блажената част от деня - когато Вихи спи

На гърба на ресторантчето. Идат бирените подкрепления

Благодарение на това, и не само, избичихме един доста солиден айляк на Серендипити, какъвто изобщо не очаквахме и никога не бихме се надявали поради факта, че обикновено сядането с Вихи на заведение е мъчително и продължава само толкова, колкото е нужно за да се нахраним. Накрая колкото и да не ни се искаше, се вдигнахме от удобните кресла и едва едва се дотътрихме обратно до офиса на тур-агенцията, където щеше да ни събере направо нощният автобус за Сием Реап. Усилието си струваше, защото автобусът беше спален, или автобус-хотел, както го наричат чат-пат, така че можехме цяла нощ да се излежаваме и да си почиваме от тежкия ден.

Атобусът се оказа от непознат нам, до този момент, спален вид. Вместо обичайните седалки, полягащи почти, ама не съвсем, до хоризонтално положение, този имаше истински легла. От едната страна на пътеката бяха двойни, а от другата - единични. На два етажа. Ние завладяхме на долния етаж едно двойно легло и единичното до него. Единичното беше за Яна, макар че тя до последно се търкаляше в нашето. В крайна сметка заспа. Заспа и Вихрен, но неведомите пътища на камбоджанските автобусни порядки, или липсата на такива, не ни оставиха да поспим съвсем необезпокоявано.

Първото събуждане настъпи към 22 ч., когато таман утихналия автобус спря на крайпътно заведение за вечеря. Ние, а предполагам и повечето други пътници, бяхме вечеряли предварително, предвид че автобусът потегляше след 8 ч. вечерта. Но съдържателят на ресторантчето не възнамеряваше това да попречи на оборота на неговия обект, така че съвсем като у дома си се качи в спящия автобус и започна на крещи менюто. И пица имал, моля ви се. Аз се опитах да му направя забележка да не крещи така, понеже децата спят, но това единствено го накара да закрещи още по-ентусиазирано, че нямало да има повече хранене по пътя, още по-малко пък пица. Това се случи точно докато минаваше покрай нашите места и така ме ядоса, че усетих онази тръпка в малкия мозък, онова натрупване на напрежение в тила, което непременно резултира в електрически импулс към ръката и една хубава плътна плесница през лицето на наглеца. За щастия децата не се събудиха, жалкото човече отмина и слезе от автобуса, внезапният гняв отмина и остана само моралната дилема дали камбоджанският народ заслужава да съществува.
Подобна ситуация се разигра и по-късно, по нощите, когато автобусът спря в Пном Пен. Там част от пътниците слязоха, а други се качиха на техните места. В процеса на наместване на новите пътници стюардът крещеше като на пазара и се опита да вдигне Яна, която все още сладко проспиваше създалата се суматоха. Пожела да се увери, че имаме билет и за нея тъй като е дете и ако не и закупим отделен билет се полага да спи при нас, след което отново се опита да я вдигне и да я премести на двойното легло до някаква жена, че да освободи място за мъж. Дадох му да разбере, че тая работа няма да я бъде и се наложи да размести някакви други по-податливи пътници. Тия случки ни припомниха, че понятието лично пространство в Азия има по-различно значение.
Пристигнахме в Сием Реап рано сутринта на съмване и въпреки усилията на автобусния екипаж и неговите производни, все пак успяхме да поспим добре. Разтовариха ни на улицата пред офиса на автобусната компания, заклещени в плътен обръч от шофьори на тук-тук.

сряда, 29 март 2017 г.

Живот на плажа в Ко Ронг

Бавният кораб
Отплавахме от туристическия кей на Серендипити за остров Ко Ронг (Koh Rong), Камбоджа, с бавния кораб. Лудницата на кея, заринат от сергии на туристически посредници и обсаден от шофьори на тук-тук, остана зад нас. Заедно с нас отплава, или по-точно, отлетя и бързото корабче. Бързите корабчета си бяха наистина бързи, повечето бяха нещо като грамадни моторници с по 3 или 4 могъщи извънбордови двигателя. Техните пасажери стояха чинно по седалките си, нахлузили спасителни жилетки. Като предпочитан вриант за превоз между островите, бързите корабчета бяха доста и създаваха доста оживен корабен трафик, който ние наблюдавахме от ратановото диванче с меки възглавнички на нашия леко полюшващ се, бавно придвижващ се кораб. Не че и ние нямахме спасителни жилетки. Децата бяха надянали по една, които, забележете, си носим от България.
Както можеше да се очаква, малко изкараха с жилетките. И Яна и Вихи не можеха да ги понасят и в крайна сметка ги свалиха след като с единия се рабрахме да седи кротко зад парапета а другия беше арестуван на ратановото диванче и приспан. Корабчето беше на два етажа. Долу имаше диванчета и пейки с възглавнички, горе - шезлонги и барче. И беше полу-празно, бяхме около десетина пътници. Чак по-късно, когато корабчето хвърли котва до един пуст скалист бряг, забелязахме щайгите с плавници и шнорхели. Ето защо толкова гордо
рекламираха корабчето именно като бавно. Всички пасажери нахлузиха шнорхели и плавници и се набухаха в морето. На борда останахме само Васко и Вихрен, защото сме кавалери и се налагаше да подаваме кърпите на нашите дами на излизане.

След като приключи шнорхелирането се отправихме към крайната си цел, която започваше да се откроява сред морската мараня. Ко Ронг не впечатлява с релеф, ниският му и разплут силует не обещава вълшебни водопади, димящи вулкани и тайни пещери, но пък ние тъй или иначе се бяхме запътили натам заради плажа. За сметка на това приближавайки кейовете на единственото градче на острова, което вероятно си има и име, ни обхвана вълнуващо очакване за тропически наслади. Сред палмите на брега се гушеха цветни дървени постройки с големи тераси, точно като тези, които помним от Карибите. А около кейовете се клатушкаха всевъзможни разноцветни корабчета и ладии. Всичко това направо на плажа.

Градчето на Ко Ронг

На слизане от корабчето бяхме заградени от местните хелоу-чета, които ни запредлагаха скъпи бунгала или евтини квартири. Ние пък търсихме евтини бунгала, което те не предлагаха, затова се разположихме в първото капанче до кея и поръчхаме бира, картофки и пресен кокос. След известно време преценихме, че островът е готов да ни посрещне и предложи това което търсим - евтини самостоятелни бунгала на първа линия, с климатик, баня и тераса. Хамак сами си носихме. Васко се отправи на куест за тези бунгала, каквито вярвахме, че съществуват.

Главната и почти единствена улица
На Ко Ронг няма коли и мотори, нито улици. Главната на градчето, е просто плажът пред къщетата на първа линия. Непосредствено след последната "градска" къща започват комплекси с бунгала. А те - от хубави по-хубави. От барнати, по-барнати. За разлика от Ко Чанг, тук нямаше съвсем лъскави курортни изпълнения. Бяха съвсем семпли, чаровни и просторни бунгала с тераси и хамаци обърнати към морето, и разположени на почтително разстояние едно от друго. Питахме на всяка рецепция. Цените тръгваха от $30, като повечето вървяха около $50-$60. А даже повечето не предлагаха климатик, макар че човек би могъл да намери утеха в лекия бриз, излежавайки се в хамака на терасата. Бунгало след бунгало, рецепция след рецепция, от плажа преминахме в гората, после отново на плажа, и така и не намерихме бунгалото за $15, което търсихме. За сметка на това открихме плажа, на който щяхме да се излежаваме в следващите дни - дълъг, пуст, чист, със ситен бял пясък като брашно, и плажно барче в крайчеца.

В градчето на Ко Ронг - един от кейовете, на който живееха хора

В градчето на Ко Ронг - въздесъщите легла на открито

Надолу по плажа, извън градчето - малкият плаж пред недостъпните за нас бунгала

Скромни и със стил, тези бунгала струваха от $50 нагоре


Ресторантче в джунглата

Преминахме към план Б, както винаги - какво да е, само да е евтино. Оказа се, че в градчето всяка сграда е хотел или хостел. Концепцията една и съща - на първия етаж ресторант или бар, на горния - стаи за гостите. Почти всички хотелчета си имаха пришит по някой млад западняк - англичанин, австралиец и подобни, който бодро придърпваше блуждаещите с раница на гърба червендалести руси тийнейджъри. Ние като прекалено дърти, мургави и с деца не им влизахме в целевата група, но въпреки това, успяхме баш в най-купонджийския обект да се настаним.

Градчето на Ко Ронг - гореща парти дестинация
Макар предимно разположено на плажа, градчето изобилстваше от малки тесни тайни алейки навътре към сушата, където на втора и трета линия се гушеха всевъзможни страноприемници. Тези на заден план вече си бяха съвсем автентични, обслужвани от местни хора и на прилични цени. Всяко хотелче имаше свой собствен неподправен недодялан чар. Едно ще има вътрешен двор, към който гледат всички стаи, но вътрешния двор ще е ресторант. Друго ще е без прозорци. Трето с прекалено схлупен таван. Четвърто - високо, тясно с безумни стръмни стълбища. Всичките струваха сравнително еднакво и поддаваха на сравнително еднакви отстъпки при кратко пазарене. Огледахме толкова много и бяха толкова еднакви в своята приемливост, че накрая емоционално се хвърлихме на едно, от чийто бар просто струеше добра музика и имаше оригинална атмосфера. Чак по-късно се оказа, че това е барчето, което дъни най-силно и най до късно, а персоналът беше скандализиран, че при тях се е настанило семейство с бебе. По-късно даже любезно ни подхвърлиха, че биха могли да ни препоръчат по-подходящо за семейства настаняване, но нямаше нужда. Ние вече бяхме решили, къде да се местим на следващия ден. Всъщност проблемът не беше в силната музика, защото тя не попречи нито на Яна, нито на Вихи да заспят, ами в това, че мястото си беше едно купонджийско свърталище с разкъртени бани и повръщащи до късни доби тинейджъри. След като децата заспаха рано, ние си изкарахме добре вечерта на терасата пред стаята, с приятна музика, и дори измуфтихме няколко безплатни бири като компенсация за това, че така и не успяха да ни осигурят мрежа за комари за второто легло.  

На сутринта бързо се преместихме в друга квартира, без бар, която беше все така спартанска но доста по-добре поддържана. Характерни за повечето хотелчета в градчето бяха стаите споделящи един голям общ покрив и общо въздушно пространство над стените. При тази конфигурация прекрасно чуваш всяко действие и помисъл на своите съседи. Те ни държаха будни до късно, прибирайки се от баровете равеселени и шумни на малки групички, пък ние ги будихме рано със сърдити и щастливи бебешки писъци.

В този първи плажен ден, се отправихме директно към далечното плажче, което си бяхме намерили в предишния ден. Не възнамерявахме да плажуваме на "градския" плаж, тъй като прекрасно виждахме и подушвахме кафявите вадички, които извираха пред хотелите и се стичаха към морето. Явно заустването на отпадните води става дори не в морето, ами направо в пясъка на няколко метра от сградите. Това явно не притесяваше твърде много местните хотелиери, тъй като за няколко дни не видяхме нищо наподобяващо аварийна ВиК дейност.

За разлика от местните дечица, ние максимално внимателно прескачахме вадичките по плажа

Нашето райско плажче обаче беше друга работа. На около половин час пеша, то не беше посещавано от много хора и по дължината му имаше много малко постройки. Освен това имаше всички останали екстри - ситен бял пясък, който скърцаше приятно под краката, естествена сянка от палми и други дървета, а на гърба на плажа - лагуна с мангрова растителност. Единственото неприятно нещо бяха изхвърлените от морето отпадъци, но и те на втория ден рязко намаляха, сякаш някой беше минал да почисти. Тъй или иначе, ние си намерихме чисто и спокойно местенце, към което се връщахме всеки ден и си беше само наше.




Нашето плажно кътче. Васко чете за Червените Кхмери в хамака, Вихрен подремва в сянката

Природна красота, комбинирана с човешка кочина. Характерно за Камбоджа и не само.

Слънцето печеше безпощадно, а морето беше топло, така че прекарвахме цялото си време на плажа в прибежки между сянката и морето. Още първия ден с Яна се опитахме да си построим слънчев часовник и замък, но Вихи като един страховит плажен демон унищожаваше всичко, което се опитвахме да сътворим. Така че бързо сведохме плажните ни дейности до лежане, спане, безцелно ровчене в пясъка, шляене на кратки разстояния, набиване на плодове и много киснене във водата. За да сме сигурни, че няма да ни се налага да мърдаме от нашето местенце, сутрин в градчето имахме сериозен пазарски списък за отмятане. Зареждахме се с вода, плодове - поне три вида, няколко манджи от евтините манджарници на кея и по някоя бисквитка за неангажиращо спорaдично похрупване. Както забелязахте бира не пазарувахме. Даже и от близкия плажен бар не ходехме да си наливаме, защото в тази държава, бирата просто никога не я продават достатъчно студена. А ние сме готови дори да се откажем от нея, пред това да я пием топла.

Хванати в опит да опазим пясъчния замък от Вихрен


Гофрети за плажа. Не много сладки на първи опит, но перфектни за плажно зобване


Плажна закуска

Край плажния ни лагер имаше няколко дървета с плодове, подобни на познатите ни от Карибите "ямайски ябълки", само че с някаква твърда висулка в единия край. Периодично по плажа минаваха местни и спираха да ги берат и брулят. Някои събирха целите плодове, а други скубеха само висулките. Постепенно ни се оформи подозрение, а по-късно и Гугъл потвърди, че това е кашу. "Висулката" е самата ядка в твърда черупка, а плодът също може да се консумира, даже е свръх полезен и пълен с витамини, но доста стипчив на вкус. Едни от кашу-събирачите се задържаха по-дълго около нас и Яна се втурна самоотвержено да им помага, като тичаше да събира обрулените плодове или направо се катереше по дърветата. Накрая се сприятелиха и те я почерпиха ананас на клечка. Ние също си събрахме няколко кашута за сувенир, но не се опитахме да ги отворим, защото прочетохме в интернет, че черупката съдържа киселина, която може да ти прогори кожата.

Кашу бригадата на Яна, които също бяха и плажни продавачи на разни неща



Следобедите Яна се кротваше в хамака и не след дълго заспиваше уморена от целодневното цамбуркане в морето. Ние, за жалост нямахме този късмет, защото пък тогава Вихрен се будеше от обедния си сън. А той, както вече споменахме, тъкмо се сдобиваше с кътници и беше особено раздразнителен. Нищо друго не ни оставаше, освен да се редуваме да го гушкаме и да се стараем всячески да го разсейваме. Така, напълно безперспективно, както и би трябвало, протичаха дните ни на плажа, докато привечер не се понасяхме полека лека обратно към града. По пътя се отбивахме за по няколко сравнително студени бири в близкото плажно барче, което се оказа, че се държи от банда хипарливи турци. Пускаха много приятна музика, винаги с някакъв етно елемент, което ни идваше много освежаващо на фона на сравнително безидейното музикално оформление, с което ни посреща Азия до тук. По ирония на съдбата, вечерта, в която най-много се задържахме и най-добре се повеселихме в турския бар, беше именно трети март. Пък те бяха толкова над нещата, че когато разбраха, че сме българи, дори не казаха "Еее, комшу!", което би се очаквало от тях, но пък ни пуснаха български етно ремикс.  Повеселихме се, ще рече, че децата си изкараха много добре, а ние обслужвахме техните игри и прищявки бранейки бързо стоплящите ни се малки бирички от разливане.

Винаги носим пособия за рисуване с нас и Яна си има дневник за пътешествието

Сиеста

По пътя за вкъщи имахме и още две спирки. Първата - една лиана висяща до пътеката, която Яна всеки път с трепет очакваше да достигнем, за да се полюлее като Маугли, а втората - едно горско ресторантче, в което имаше бирен happy hour и което ние пък очаквхме с нетърпение за да се налеем с хладни бири. От всичко до тук, ще вземете да си помислите, че само с бира сме се наливали. Всъщност доста малко бира пихме по тия места, през повечето време само ни се искаше. Веднъж стигнали градчето, минавахме през квартирата за по един бърз душ и изпълзявахме на песъчливата главна за вечеря.



Обикновено, избирането на ресторант е много важна задача за нас. Трябва най-вече да е евтин, но имаме и някои други важни изисквания, а именно да е сравнително безопасен за разходките на Вихрен. В крайна сметка няма как да го опущим да се разхожда сам, тъй като средата винаги предлага твърде много прекасни възможности за бели и сакатлъци. Я ще зачеше някое крехко растение в саксия или ще докопа оливарниците от съседната маса, ще се хвърли да преследва някой нищо неподозиращ въшлив пес или ще се насочи към висок ръб без парапет. Стълбите обаче са неговата най-голяма страст. Види ли стълба, трябва да я изкачи, а след това да я слезе, а после пак да я изкачи, и така докато се пребие. На Ко Ронг, все още беше твърде нестабилен и нерационален в своя подход към стълбите, затова като съзряхме ресторантче, без твърде много стълби, изцяло разположено на плажа и с цвърчащи пилешки бутчета на откритата скара, веднага се разположихме. Бутчетата бяха право в целта, понеже на Васко и Яна вече беше доста омръзнало да редуват нудъли с пържен ориз. Сервираха бутчето с обилна салата, картофки, хлебче и безплатна бира - две такива порции ни стигаха на тримата. Блюдото вървеше и с едно много приятно черно-сивкаво сосче, в което успяхме да разпознаем само лимонения сок и черния пипер. Със сигурност имаше и още нещо в соса, но не можахме да го определим. Това хапване толкова много ни се услади, че го повторихме и на следващия ден. А след това преминахме на италианския ресторант, точно пред нашето хотелче, който се движеше от един съвсем истински италианец. Яна, типично в неин стил, набиваше само спагети Болонезе и беше много доволна. Васко хапна и двата пъти пица, макар да сме яли и по-добри, а Ели не отстъпваше от азиатските раздели в менюто - нудъл супи и кокосово къри. Обслужването беше не много амбициозно. Ще рече, че понякога доста си чакахме забравените поръчки. Единия ден се паднахме до една по-припряна компания, които след като за пореден път нещо изнегодуваха и пришпориха итлианеца, той има каза "Easy!" (По-леко!) и приключиха въпроса.

Вечеря на стъргалото
На острова Яна си намери и приятелчета. Семейството, което държеше нашето хотелче, имаше две малки момиченца, едното на възрастта на Яна. Първоначално обединени от грижите и игрите с нашия така екзотичен за тях красив и рус Вихрен, децата продължиха с гоненица и други детски ми ти занимания, без много да ги притеснява това, че нямат общ език. Следващата вечер Яна чакаше с нетърпение да седнем при италианеца, за да се заиграе. А сутринта, когато затръгвахме да си ходим, беше искрено огорчена и гневна на нас, че я разделяме с новите и приятели.

На преден план: Най-добрата камбоджанска приятелка на Яна.

Нас пък, повече ни интересуваше къде е купона! Седнали вечер на терасата пред нашата стая, в прекрасния кът с диванчета и столчета, точно над главната, се чудехме къде отиват тези върволици хора. Малко след нашето хотелче градчето привидно свършваше и нямаше нищо по-натам освен мрак и джунгла, но всяка вечер групички курортисти отиваха и се връщаха от там. Чак на последния ден, клетите ние - закрепостени родители, разбахме че някъде натам, на десетина минути през гората има друг плаж, където се вихри фестивал на огъня и изкуствата. Тогава ни се разясни и защо целият остров е пълен с хипарливи, татуирани до козирката, жонглиращи и въртящи огньове младежи, които много рязко се отличаваха от болшинството стандартни червендалести гости на острова.

На шестия ден рано сабалем в 10 ч. освободихме стаята и се приготвихме да се връщаме обратно в Сихануквил. Беше неделя. Таман време да си тръгваме наобратно, че в понеделник сутринта да си взимаме готовите виетнамски визи и да ходим към легендарния Анкор. Всички хотели и квартири в Ко Ронг имат неприятната практика, чекаута да им е в 9 или даже в 8 сутринта. Вероятно за да могат да посрещнат новите хора, които пристигат с първите бързи лодки от континента.

Обаче нашата бавна лодка щеше да ни прибере чак след един часа следобед. Изкрънкахме малка отсрочка от чекаута, като разбира се, ползвахме бебето за оправдание. Наиситна първоначално чакахме Вихи да се наспи, но след като се наспа ни отне още много време да се натуткаме да си съберем всичкия багаж обратно в раниците. Колкото по-дълго оставаме в някъде, толкова повече багаж успяваме да извадим и разхвърляме из стаята. А тук бяхме стояли цели четири дни, което ще рече, че накрая почти нямаше къде да се стъпва на пода.
След като освободихме стаята възникна въпросът, какво все пак ще правим до идването на корабчето. Изпълзяхме до края на градчето, където плажът става по-широк и пуст и изчезват кафявите вадички и се настанихме в първото плажно заведение в едни много удобни кресла под тлъстата сянка на неизвестен нам местен растителен вид. Там имаше и разни люлки и хамаци, та моментално отписахме Яна от списъка на нашите грижите, и се заехме да унищожаваме бирените запаси на барчето.

До нас се беше настанила камбоджанска семейна компания с едно момченце на възрастта на Вихрен. Тукашните семейства не са особено многодетни - тези които срещаме имат по едно или две, понякога три деца - но много често има мъници на по 1-2 годинки. Момченцата без изключение са остригани първи номер, което явно е тукашната практика, и Вихито с неговите буйни руси коси понякога го мислят за момиче. За наша изненада, макар камбоджанците да не са високи хора, бебетата им обиновено са по-едри от наш Вихи. Така беше и в конкретния случай. Когато завързахме жестомимичен разговор с майката и изненадани от възрастта на сина и (оказа се с един месец по-малък от Вихрен) възкликнахме, че е много голям и силен, тя гордо посочи шишето с адаптирано мляко. Действително досега не сме видели тук кърмеща майка (не изключваме възможността да кърмят много дискретно?), но виждаме много бебета и малки деца хранени от шишета. Това събуди любопитството ни, най-вече на Ели, и бърза справка в гугъл показа, че Камбоджа всъщност има един от най-високите проценти на кърмене в света... но само за бебета до 6 месеца. Причината е, че е била проведена общонародна информационна кампания за ползите от кърменето в тази възраст, за да се борят с високите нива на смъртност сред новородените. В групата от 6 месеца нагоре обаче, процентът на хранени с адаптирано мляко рязко скача и продължава да се увеличава с времето.

И Вихито си намери приятел

Когато най-накрая корабчето пристигна, вече беше настъпило време за следобеден сън, та връщането ни беше съвсем лежерно и приятно. Даже Яна дремна. Така сполучливото бавно корабче мина да събере още туристи и от съседния остров Ко Ронг Самлоен, което ни даде възможност да го разгледаме и да се полюбуваме и на неговите приветливи брегове, макар и без да слизаме на тях.

В следващата публикация, ще разкажем за това как си избичихме айляка на Серендипити бийч.



петък, 17 март 2017 г.

Сихануквил и на село в Отрес

Залез на Отрес бийч
Ето че няма и седмица след пристигането ни в Азия, ние вече напуснахме Тайланд и се настанихме в Сихануквил, Камбоджа. Не бойте се, от Тайланд тепърва ще има, тъй като по-голямата му част сме я оставили за накрая. 

Сихануквил се явява морската столица на Камбоджа - сравнително малък, напълно безинтересен град. Тук ни привлече най-вече виетнамското консулство, където съвсем с основание се надявахме да си изкараме бързо и безпроблемно визи. За щастие, освен консулството и единственото дълбоководно пристанище на страната, Сихануквил предлага доста приятни плажове и връзка с няколко образцови тропически острова.

Главната улица на Otres Village
Започнахме от Отрес бийч. Това е най-далечния от сихануковите плажове. Избрахме го така, тъй като другият, по-близкият - Серендипити, е известен като камбоджанската баш-парти дестинация. И е пълно с англичани, правете си сметката. Пък ние, понеже сме зрели улегнали хора, искахме на спокойно и тихо. Отрес представлява един дълъг, широк и прекрасен плаж, по който са се обособили три курортни местности - Отрес 1, Отрес 2 и село Отрес, а между тях по един километър празно пространство - плаж, при това така ориентиран, че оттам се наблюдават ежедневно живописни залези. По цялото протежение на плажа, на първа линия, пустеят парцели заградени с древни масивни огради, а гореизброените курорти са се сбутали по краищата и отзад. Явно Камбоджа все още чака деня, инвеститора, нещото, за което са предназначени тези най-апетитни парцели, от които може да изникне цял Слънчев бряг. Все пак, дано им се размине. Ние се нанесохме на село, в Otres village.

Магазинчета по главната. Това в бутилките е гориво за моторетки.

Най-често камбоджанските къщи са повдигнати, а отдолу в сянката е нещо като дневна с маси, столчета и хамаци

Тук продават кокосови орехи за пиене

Първата нощ реанимирахме покрай басейна, в бунгалцето, за което писахме предния пост. Но уви, бюджетът ни разпореди да се изнесем от там и да се нанесем в най-евтината стая, която предлага достатъчен брой легла и климатик. Принципно не сме любители на климатиците, но тия дни, след вируса който изкарахме, държахме на такъв. Жегата и влагата вечер е смазваща и вечерите, които изкарахме до тук, ни убедиха, че да спиш гол и потен под непрестанния напор на вентилатора не е по-добре за физическото и психическото здраве, от това да се гушкаш в тънкото одеалце в леко охладената от климатика стая. Не можахме да спазарим по-малко от $17 за нощува в такава стая.
Една от по-хубавите стаи, в които сме попадали - с две
големи легла, баня и климатик
А знаехме, че може и по-тънко. Предишната вечер се заговорихме с други туристи, скръндзи като нас, които се похвалиха, че са в подобна стая за $14. Даже пробвахме и в тяхното хотелче, но безуспешно. Сякаш се пазарихме със стена. Започнахме да се чудим, дали пазаренето не зависи от времето на деня. Може би сутрин, когато хотелиерите имат цял ден на разположение да напълнят стаите си, би ни било по-трудно да свалим цената, отколкото вечер, когато сме последния им шанс да изкарат някой допълнителен долар за деня.
Какви стаи всъщност ни вършат работа, пътувайки в тази конфигурция? Най-оптималният вариант е с две легла - едно голямо и едно стандартно. Голямото го заемаме родителите и бебе Вихи между нас, а на малкото се шири Яна, която е ужасна партия за спане, защото постоянно се мята и раздава шутове. Тъй като винаги и навсякъде има комари е задължително да има и някаква преграда - я балдахин, я мрежи на прозорците. Вентилаторът е задължителен, когато сме без климатик. Всичко останало са екстри. Баня и тоалетна е желателно да има, най-вече за безпроблемно обслужване на Вихрен по всяко време и по много пъти, но се оправяме и без. В последствие, навсякъде в Камбоджа, се оказа, че и обикновена стая с две легла (twin room) си ни върши чудесна работа, тъй като стандартно единичните им легла са малко по-големи. Тогава се разпределяме Ели с Вихи, и Васко с Яна.

Новият ни дом в Отрес

Много често се срещат подобни легла на открито - чудехме се дали и
тях не ги дават под наем на най-изпадналите туристи.
Отрес 1 и 2 бяха на плажа, но културно - на първа линия само бунгала, отзад най-много някое хотелче на 5 етажа. Там си беше и по-скъпичко. Бунгало с двойно легло без прозорци, баня, балдахин... абе само стени, легло и вентилатор, на втора линия от плажа, започваше от $20. А в комплексчетата, където е пипал архитект и интериорен дизайнер, цените ставаха трицифрени. При нас, на село, беше доста по-народно. Имаше една прашна главна улица, автентични сергии, манджарници и магазинчета, където бирата и кокосовите орехи бяха под $1. И все пак, бяхме на само пет минути пеш от плажа. Това не ни попречи, обаче, да идем до него с моторетка. Ето как стана това.

След като на втория ни ден в Отрес не събрахме сили да свършим нищо повече от това да се преместим в новата квартира и следобеда, по залез, да идем на плаж, за следващия ден решихме да вземем една моторетка, или поне колело, под наем и да изпратим Васко в градо да вади визи, търси автобус за Анкор и корабче до островите.

Моторетките вървят по $6 на ден, което ни се стори доста добре, предвид, че за толкова трудно можеш да спазариш тук-тук да те закара еднопосочно до Сиханувил. Основният проблем беше, че срещу моторетката ти задържат паспорта, а на нас паспортите ни трябваха за виетнамсото консулство. Решихме, че ще вземем колело, тъй като предишната вечер ни бяха уверили, че за колело става само с депозит от $50. Не щеш ли, сутринта все пак, поискаха паспорт. След кратък словесен двубой на българо-англо-камбоджански се разбра, че може да се остави и шофьорска книжка, вместо паспорт. Васко, защото е хитър като гущера Димитър, си остави шофьорката книжка, взе все пак една моторетка и отпраши за града.

Крайпътна бензиностанция
Окрилящото волно чувство, да караш скутерче, трая двадесетина минути, докато стигнах до първия полицай, който бодро размаха палка срещу мен, сякаш цяла сутрин само мен е чакал. Зачудих се, какво ли пък толкова ще искат тия от мен - карам си културно, бавно, сложил съм си каската. Те пък искали шофьорската ми книжка, мръсниците. Чак тогава ме огря, че макар да не трябва специална категория за управление на хилава моторетка, все пак си трябва шофьорска книжка. Бяха цяла дружина, та единият се зае с мен. Ама как така нямам шофьорска книжа? Заложих я за моторетката. Защо не поспорта? Трябва ми за консулството. Ама всъщност каква ти е на теб шофьорсата книжка? Българска, Б категория. Ааа, такава не може, трябва камбоджанска! Тогава ми се изясни, каква им е схемата. Всичко живо турист, в Сихануквил, парпори с моторетки, та ги ловят за книжките. Чак тогава забелязах, че на хранилката са спрели още няколко моторетки, все западняци. Обясни ми, човека, че е лоша работа, тая работа, че нямам книжка, спомена "полис стейшън" веднъж - дваж, за да ми се изясни, колко е сериозно положението и ме пита дали пуша. Викам - не. Пребърка ми целия багаж, не откри наркотиците и ме прати при началника, който седеше достолепно на едно
бюрце на тротоара, на сенчица, и надзираваше няколкото паралелно провеждащи се проверки. След като и с него набързо обсъдихме ситуацията, ми посочи чантата, поставена пред него на бюрото, и каза - пусни нещо вътре. Тъй като, до този момент, не бях корумпрал никого в Камбоджа, се уплаших да не изхвърчи онази стотачка, дето си нося още от България и много технично, без да се види колко имам в банана на кръста, успях да извадя една десетачка. Мушнах я в чантата и зачаках разрешение да си ходя. Човекът, ми върна $5 и ми махна да се омитам. Продължих, вече не толкова волен и окрилен, а пустото консулство - на другия край на града.

Едва изминал, няма и километър по главната на Сихануквил - нова палка. Същия разговор, ама този път му разправям - Глобиха ме вече в Серендипити, $10, ай стига толкова! Пита ме дали пуша, и той не намери наркотиците, и ме пусна да си ходя безнаказано.
А де да бяха полицаите единствената ми грижа. В консулството ми поискаха $160 за визите, по $40 на човек, а аз толкова нямах вече. Започна се едно обикаляне на банкоматите, а те не ми приемат картата. Аз нося и картите на Ели, но пък не и знам пиновете. Да и звънна, не мога, защото тя нещо изобщо не е в мрежата. Следващ куест - да намеря WIFI, да и пиша и да чакам и да се надявам да си е в стаята и да го види. Тук навсякъде пише Free WIFI, само че сега, като ми трябваше - никъде. Нито едно хотелче, кафене, туристическа информация, нищо туристическо на хоризонта. Тръгнах да обикалям по малките улички, че да не ме види някой полицай, и накрая намерих хотелче, в което се смилиха над мен и ми дадоха паролата. Писах, но Ели беше offline. Помотах се малко, та потеглих по другите задачи. Трябваше да открия и изясня колко струва корабчето до Ко Ронг - райското островче, на което бяхме планирали да изкараме няколко дни в чакане да ни станат визите.

До острова има два варианта за превоз. Единият е с бърза моторница, за по-малко от час и около $20 на човек двупосочно. Другият вариант е с бавно корабче, което се клатушка над два часа, съответно срещу $13. Повечето туристи ползват моторниците, защото все пак, не са дошли да си губят времето, а и те тръгват баш от епицентъра на Серендипити - туристическия кей. А пък бавното корабче, на всичкото отгоре, тръгва от пристанището, където си е и по-далече и по-тежък пазарлък с тук-тук ще има. Отправих се да търся първо бавното корабче. По пътя се придържах към малките улички и по възможност карах зад някой джип или бус, че иначе много отдалеч ме виждат полицаите, какъвто съм грамаден на фона на местните.
Чакалещи тук-туци. Тези са от по-луксозната пикап-версия.
Минах покрай гарата, по вида на която, отсъдих, че тук отдавна вече няма железопътен транспорт. След това покрай контейнерния терминал на пристанището, който също не изглеждаше много натоварен, и продължих нататък покрай някакъв страшен "Бангладеш". Покрай пътя се редяха кокетни "бидон-вили" и по-луксозни съборетини и във всяко се вихреше някаква търговия. Отзад преминаваха в самоделни дървени кейчета и наколни жилища. Пресякох на дължина този квартал три пъти, докато открия кея на бавното корабче. Отпред не се различаваше твърде много, от останалите постройки наоколо, освен това, че имаше няколко чакалещи тук-тука и няколко западни туриста. Оказа се, че тук не се продават билети, няма официална каса и никой всъщност не може да ме ориентира в обстановката, тъй като никой не знае бъкел английски. Имаше все пак някакви малки пътнически корабчета на кея и явно, ако бяхме предпочели този вариант, щяхме да си купим билети от тур-агенция, каквито има на всеки ъгъл.

По пътя обратно към консулството, изпросих WIFI и видях, че вече Ели ми е пратила пина на своята ката. Само че, и нейната карта на никой банкомат не стана. Безброй пъти на няколко ралични места въвеждах данни, цъках бутони и пробвах какви ли не комбинации от лимит и други опции, но навсякъде греда. И на всеки банкомат различна грешка. От "не можем да се свържем с издателя", през "транзакцията отазана" до "невалидна карта". И понеже съм програмист, знам че много често съобщението за грешка, което потребителят вижда, няма нищо общо с реалния проблем, та изобщо нямах идея какво да правим от тук нататък. Примирих се, че тоя ден явно няма да се вадят визи, и се отправих бавно и на прибежки към Серендипити, поне да проуча и бързите лодки за Ко Ронг.
Там, на самия кей, като разпитах из дългата редица от гишета с посредници, се оказа, че също има бавно, по-евтино от моторниците корабче. Също така, за разлика от моторниците, на бавното корабче пускаха децата гратис. Това щеше да е нашия вариант. В Серендипити някак и банкоматите се отпушиха и успях да изтегля пари, така че вече куеста се доближаваше до успешен край. Оставаше само да мина пак през целия град, с всичките му полицаи, за да подам документи за визите.

В този моторетен ден установих някои особености на камбоджанското движение. Бибитка се винаги, когато имаш съмнение, че някой участник или невинна жертва в движението би могъл евентуално да предприеме действие, което да те накара да предприемеш контрадействие. Най-често, когато наистина започне да се случва действие, контрадействието се състои в това да продължиш да бибиткаш до коригиране на поведението на срещуположната страна. Предимството се определя от масата на МПС-то. Когато в моторетка ти предстои да правиш ляв завой, го правиш плътно покрай ъгъла, направо в насрещното покрай тротоара или в банкета. Довършването на левия завой се случва при първа възможност според натовареността на движението. В случай, че си за ей-тука-наблизо, завършването на левия завой, чрез престрояване в правилната посока на движение е непрактично. Така на места, в най-дясната лента, има значителен насрещен трафик. Иначе, като цяло движението е много спокойно и всички карат бавничко. Държат се много колегиално - яко се врат и борят за предимство, но никога не проявяват агресия.

В консулството нещата минаха светкавично, платихме си чинно, попълних четири кратки формуляра без излишни неща в тях и ни поканиха да си вземем паспортите на следващия ден по обяд. Ние обаче, щото сме много маняна, щяхме да си ги вземем чак след три дни, на връщане от адското райско островче - Ко Ронг.

За притеснените откъм safety, возихме се много бавно, извън
натоварени улици и само няколкостотин метра до плажа
Със самочувстието на човек, който въпреки всичко, е постигнал каквото е искал този ден, се понесох по главната към Отрес и... пак палка. Този път не съм бил спрял на червено. Сигурен съм, че никакъв светофар нямаше. Да не говорим, че си се движих в колона със още сто моторетки. А, видиш ли, точно мен спряха. Тоя път вече нямах даже и паспорт, но за щастие си бях изкарал копие на главната страница и на камбоджанската виза. Без изобщо да се обяснявам им връчих разпечатката и това малко им обърка сценариите, щото не ме питаха за шофьорска книжка. Но пък ме питаха, с колко ще спонсорирам чантичката на началника, за червения светофар. Дадох си им петте долара, извиниха ми се, че са им малки светофарите, защото са бедна държава, и ме пуснаха по живо по здраво.

Плажен джънк
Повече палки до Отрес нямаше, но ми се беше вече и отщяло карането. Исках да я връщам, тази пуста моторетка вече, но понеже нали си бях платил за 24 часа, решихме поне на плаж да идем с нея. Така и направихме, цели 500 метра. Но за сметка на това, доста се поснимахме с нея, преди това. И пак на залез стигнахме до плажа. Опънахме хамака, изкъпахме се в мътната вода. Да, като нашето море изглежда водата тук. Разграбихме препържените морски деликатеси на една леличка, които се оказаха повече панировка и черупки, и по-малко месо. А Вихрен се поразтъпка по плажа до насита. Таман вече беше свикнал с пясъка, а и на нас ни беше много спокойно, тъй като в тази част на Отрес бийч, няма никакви постройки, инсталации, капанчета, боклуци, гадости и канални води, каквито има навсякъде. Та, той си разцъкваше а ние само го осигурявахме от почетно разстояние. Накрая му писна, вдигна ръце, каза "Аааа" и си го отнесохме обратно до базовия лагер при хамака и черупките, за да се насладим на залеза. След плажуването, в името на душевния покой, побързахме да върнем моторетката, макар че имахме право да я задържим до сутринта.








Ако Вихрен запомни с нещо тия дни, то ще е, че се освободи от вечните обемисти пелени. Някъде тук решихме да му ги махнем. Той още не си казва кога му се ходи до тоалетна, но след няколко дни в горещия климат започна да се обрива от жега и запотяване в областта на пелените, независимо че те са памучни и уж дишащи. Затова се наложи да вземем радикални мерки и да го опущим само по панталонки, макар и с периодично напикаване. Всъщност се оказа по-лесно да сменяме и перем панталонките отколкото големите тензухи и въпреки риска от време на време да бъдем напишкани решихме оттук нататък да оставим дупето да диша. Изключение правят само моментите когато се возим по няколко часа в транспорт - тогава слагаме гащи да ни е по-спокойно.
Вечното пране

Иначе Вихито взе да става много кисело и раздразнително. На вечеря в местните ресторантчета си припомнихме как, когато пътувахме с Яна на същата възраст, ни се налагаше да ядем на смени - единия докато яде, другият преглъща слюнки и разнася на ръце, или задоволява други нужди на непримиримия и нестоящ на едно място дребосък. А той, все ще се лепне за най-опасния или най-мръсния предмет наоколо или за най-стръмното стълбище и ако не дай си Боже му попречим, надава неистов писък. Нали още на Ко Чанг забелязахме, че му растат наведнъж няколко кътника, та може и затова да беше толкова крив. Но със или без кътниците, Вихи е една енергична малка изследователски настроена машинка, която не търпи дълго време да стои на едно място. Почти всички капанчета тук се държат от семейства и са направо сляти с домовете им. Почти навсякъде Вихрен открива купчина с играчки или други детски зарибявки. Понякога собственикът на съкровищата е там и си ги брани ревностно, но в тия случаи обикновено камбоджанските родители с шамари и крясъци му налагат така ценната нагласа за споделяне на вещите.

Ден-два след като преминаха стомашните ни неволи, постепенно възстановихме дажбите, но си останахме с някои психически травми. Яна за известно време отказа да яде любимия си плод - манго - вероятно защото в нощта, в която повръщаше, беше яла палачинка с манго. Васко пък го е страх дори да си представи манджа със сладък сос. За сметка на това, нищо не може да сломи любовта на Ели към лютите нудъли.

На следващия ден, направо чрез хазяите, си поръчахме тук-тук за туристическия кей на Серендипити. Попаднахме на лимо-тук-тук, което ще рече, същото като тук-тук, но не се возиш в ремарке на моторетка, а в каросерията на изрязана като пикап кола. Накупихме си билети за бавната лодка, която и се рекламира като такава. При това Яна мина гратис.

Натоварихме се на малкото корабче, заедно с още пет-шест туристи и отплавахме към Ко Ронг, където щяхме да продължим изследването на райски плажове. А бавната лодка се оказа едно истинско откритие.