сряда, 3 май 2017 г.

Храмовете на Ангкор

Верни на традицията, отново страшно много изоставаме с разказването на нашите патила из Индокитай. Уви, не пътуваме толкова бавно и напоително, колкото може би изглежда.
Вече сме обратно в София*, след като прегазихме Камбоджа, Виетнам, Лаос, и отново Тайланд. Но тук, в Голямата Маняна едва пристигнахме в Сием Реап, Камбоджа.

(*Забележка: Постът претърпя няколко редакции: от "вече сме обратно в Тайланд и след десетина дни пътуваме" стана "и след няколко дни пътуваме", "и утре пътуваме" и накрая доби сегашния си вид. Това е показателно и отговаря на въпроса който често получаваме - "Защо не пишете?" - дори и при постоянни блогърски напъни от наша страна, ни отнема страшно много време да сглобим един цялостен пост. Надяваме се поне резултатът да си заслужава.)

Та, тъкмо пристигнахме в Сием Реап. Вероятно за първи път чувате това име и не ви виним. Това е градът обслужващ майката на всички забележителности в Югоизточна Азия, а защо не и в цял свят - древният град Ангкор. По-познат е като "Ангкор Ват", но всъщност това е само един от храмовете, най-известния, в този гигантски археологически комплекс. Ангкор, което в превод означавa просто "град", е бил столицата на империята на Кхмерите, чиито наследници са днешните камбоджанци, доминирала целия регион в течение на векове. Горе долу като нас българите. От три морета, та на едно, смачкани между подмолните им съседи.

Легендарният Ангкор Ват

Историята на Кхмерската империя започва в началото на IX век, когато Джаяварман II, по стара хиндуистка традиция, се провъзгласява за цар-бог, основава държавата Камбуджа и построява нейната столица Харихаралая в близост до бъдещия Ангкор. В интерес на истината, има какво да се види и от Харихаралая и навсякъде из Сием Реап се предлагат турове включващи и нея, но уви тя си остава в сянката на Ангкор. След време столицата се мести и районът става известен в последствие като Ангкор - най-големият град в света за времето си и изобщо преди индустриалната революция. Смята се, че на върха на неговото величие там са живеели над един милион души. На неговата територия са открити стотици храмове, от малки купчинки камъни, индентифицирани като религиозни постройки, до внушителния Ангкор Ват, който не е спирал да функционира по своето религиозно предназначение. Всички други постройки са били дървени, тъй като сградите от камък са привилегия само на боговете, та от тях няма следа. Друга характерна особеност на Ангкор е сложната мрежа от напоителни канали и огромните правоъгълни изкуствени водоеми, известни като Барай. Изследователите вярват, че бараите са били изградени, за да се осигури независимост от непостоянните сезонни мусони, благодарение на което Ангкор е могъл да изхранва огромното си население и да гази всички съседни царства.

И така, ето ни нас в Сием Реап, който е бил просто едно селце, преди Ангкор да бъде преоткрит за света в началото на XX век от френските колонизатори. На слизане от рейса ние се оказахме най-туткави, и докато минем всичките през тоалетна и се съвещаем къде сме и къде искаме да идем да си търсим хотел, остана само един тук-тук шофьор. Първоначално беше доста досаден, залепен плътно до нас, надничащ в нашите дела и бомбардиращ ни с въпроси и предложения: "В кой хотел сте? Имате ли хотел? Искате ли да ви карам в хубав и евтин хотел? Искате ли утре да ме наемете да ви развозвам из Ангкор?" Накрая като му изсъскахме да ни остави на мира и да се оттегли малко настрани от нас, той защитно изплака: "I good people!" и зачака хрисимо при своя брандиран като Ферари тук-тук. В крайна сметка се метнахме при него с уговорката да ни вози, докато ни намери хубав и евтин хотел. Всичко това за $2. Представи се като Хейнш.

Ей такива весели тук туци возят туристите
И се започна едно шеметно возене на тук тук из центъра на града. Първите няколко хотела, в които ни заведе Хейнш бяха не дотам евтини. В общи линии, като се изключат тузарските хотели, които изобщо не сме и проверявали, и хостелите, където плащаш много пари, за да спиш на легло в общо помещение с обща баня, само и само да си с останалите "бакпакъри", стандартната оферта беше по $20-$30 за двойна или тройна стая със климатик и чат пак до към петнайсетина без. След като изяснихме на Хейнш, че търсим стая до около $15, той ни заведе в едно хотелче което, макар и безлично, отговаряше на изискванията ни. Бяхме готови да го вземем, но не - той настоя да ни покаже още места, имало и още по-евтини. След което продължи да ни води по скъпи хотели докато вече уморени го молехме да ни върне обратно в този, който бяхме харесали. Но той беше непреклонен в желанието си да угоди и обиколката продължи. По едно време попаднахме на едно много прилично хотелче, с широка и светла стая за $12. Платихме, отпратихме Хейнш, като му взехме телефонния номер, в случай че решим да
го наемем да ни вози из Ангкор на следващия ден. Само че тогава започнаха нещо да ни баламосват от рецепцията. Да сме изчакали да оправят стаята, пък ние като я гледахме преди да я спазарим си изглеждаше оправена. После я смениха със съседната, защото нещо си. Ние се усъмнихме и се качихме да видим новата, която се оказа с едно легло по-малко и съответно неудобна за нас. Опитахме се да вдигнем скандал, но рецепционистът просто ни върна парите и ни тегли майната. За щастие Хейнш още се мотаеше наоколо, та го хванахме да си доизпълни ангажимента както трябва. В крайна сметка се съгласи, само с още 2-3 отбивания, да ни върне обратно в онова безлично, но добре поддържано хотелче, съвсем в центъра на града. Платихме на Хейнш цели $3, за това че положи толкова много усилия, макар да не му се удаваше. Той продължи отчаяно да ни врънка да го наемаме за шофьор за следващия ден, като започна да
Местните се придвижват с моторетки
сваля цената от стандартното $15 на скандалното $12. Навихме се. Тъй и тъй смятахме, че най-вероятно това ще направим, но неговото предложение напълно сломи нашите съпротиви. На сутринта щеше да ни вземе рано рано от хотелчето и да ни развозва цял ден из руините на Ангкор. На практика това е единствения вариант да видиш максимално от комплекса в рамките на един ден. Ангкор е разположен на огромна площ и преди, когато стандартният билет е бил тридневен, много хора са обикаляли бавно и напоително с велосипеди под наем, каквито можеш да сдобиеш доста евтино навсякъде в Сием Реап. Но сега, за един ден, трябва да си максимално ефективен в покриването на разстоянията между основните обекти. Да си наемеш за цял ден тук-тук сега е най-масовата практика. Все още има и много велосипедисти, да не говорим че все още има и тридневен билет, макар и на безобразната цена от близо $70. Но в деня, в който ние посетихме мястото, слънцето така гаднярски напече, че направо ни се плачеше за хората избрали педалите.

Сергия за сушени морски деликатеси в центъра на Сием Реап
Прекарахме по-голямата част от деня пръхтейки в стаята, в която беше доста горещо и вентилаторът не успяваше съвсем да ни разхлади. Но пък навън беше още по-зле. Следобеда се вдигнахме да си купим билети за достъп до комплекса на Ангкор за следващия ден и се възползвахме от един малък реверанс, който администрацията на комплекса прави към нас. А именно, така наречения "free sunset" - закупилите еднодневен билет след 17.00 за следващия ден могат да влязат в Ангкор още същия следобед и да се насладят на залеза. Дължат ни го, предвид това че само преди няколко седмици билетчето беше станало от $20 на $37 и от три дни - на един.

Друга интересна новост беше, че са преместили касата на едно доста далечно и съвсем не по пътя между Сием Реап и Ангкор място. Та това беше и една от причините да си купим билети от предния ден, за да не губим ценно време. За тази операция хванахме един възрастен тук-тук шофьор, който цял ден висеше пред хотела и с тъжни очи се молеше да го наемеш, за каквото и да е. Смилихме се над човека тъй да се каже, но не се смилихме хич в пазаренето за цената. Разбрахме се да ни закара за билети, а след това до единия от храмовете близо до входа на Ангкор, да ни изчака да изпратим залеза и да ни върне в хотела. Всичко това за $5. Преценихме, че цената е справедлива, предвид че за цял ден размотаване из руините искат по $15. На следващия ден Хейнш ни порица, че не сме му се обадили на него за този курс.

На входа на Пном Бакенг
Новата билетна каса, се оказа доста далеч, но пък иначе, много лъскава, чиста, подредена и
удобна спрямо всичко друго, което бяхме срещали до тогава в Камбоджа. Имаше много отворени гишета, млади усмихнати служители с търпим английски посрещаха и обслужваха туристите. Приключихме много бързо и се отправихме към Ангкор. Бяхме си набелязали Пном Бакенг - най-високо разположения храм, построен на единствения съществен хълм в района, от където разправят, че се вижда самият величествен Ангкор Ват, огрян от лъчите на залеза, и самия залез, разбира се. Пном Бакенг е бил сърцето на втората столица на Кхмерката империя, наречена Ясодарапура, откъдето е започнал своето съществуване бъдещият Ангкор. Построен е на хълма, за да символизира свещената планина Меру, център на вселената в хиндуистката митология.

Видяхме какво ни очаква на следващия ден. Разстоянията в Ангкор са огромни, а тълпите са като в Южния Парк през слънчев пролетен почивен ден. Разтоварихме се в подножието на храма Пном Бакенг и дойде първата изненада. Трябва да сме позагърнати, тия места са все още свещенни. За щастие, както в Бангкок, носихме си изобилие от тензухи за Вихрен, та пак се накичихме с бебешки гащи и преминахме нагоре. На върха на хълма, в подножието на самата пирамида на храма, се наложи да чакаме на опашка, за да се изкатерим до горе. Притеснихме се, че ще изпуснем залеза, но все пак успяхме да се качим съвсем навреме. След като вече бяхме горе, нашето възмущение от тия рестриктивни мерки премина в задоволство. Явно ограничават количеството хора на върха на храма до някаква поносима бройка. Не, че не беше претъпкано, но беше къде къде по-добре от някои други места, където Маняната е била, като например статуята на Кристо в Рио.

Фрагменти от Пном Бакенг, центърът на втората столица Ясодарапура

Западният Барай на хоризонта
От баира успяхме да видим единия Барай, който си беше почти като да виждаш морето. Видяхме и Ангкор Ват, но беше твърде малък и далечен, което ни даде представа за мащабите на Ангкор. Пном Бакенг и Ангкор Ват са два съседни, близко разположени обекта на картата на Ангкор. В крайна сметка, нито залеза, нито гледката към далечния Ангкор Ват, бяха нещо чак толкова специално, но задоволството от това, че сме проникнали в Ангкор и утре ни чака един славен ден беше голямо. На шофьора дадохме малко отгоре, в крайна сметка, тъй като ни се стори един почтен скромен човек. След като приключихме, отидохме на празнично шляене в центъра на Сием Реап.

В центъра на Сием Реап всяка вечер е събота вечер. Всеки ден превъзбудени туристи се подготвят за атака на Ангкор или празнуват неговото покоряване. Дори си има улица, кръстена "Pub street". Обстановката е горе долу като в разгара на туристическия сезон в Китен примерно, макар че за щастие отдавна не ходим по такива дестинации и не можем изцяло да заложим главите си за това твърдение. И макар, че шумните клубове и барове, пицариите и флотилиите тук-туци не представляваха интерес за нас, все пак попаднахме на някои интересни находки докато бавно се промъквахме се сред тълпите на стъргалото. Несъмнено най-голямата атракция за Яна беше пърженият сладолед. Първоначално се опитахме да я разубедим, защото си помислихме, че ще бъде нещо като в българските китайски ресторанти - панирана буца сладолед в тесто, но се оказа съвсем различно - явно "пържен" в случая бе. На
сергия-количка, оборудвана с всички необходимо, върху студена плоча накълцват истински плодове, каквито си избереш, след което добавят кондензирано мляко, бъркат и размесват докато стане на пюре и постепенно замръзне. Приготвянето на порцията е същинска атракция, отнема няколко минути, в които майсторът многократно разстила сместа върху плочата, изстъргава я и я кълца. Всичко това само с две съвсем обикновени шпакли. Нямаше как да откажем на Яна такъв атрактивен сладолед, в който плодовите състави и аромати са напълно естествени.


Яна и пържения сладолед
Яна пробва и рибешки масаж. Сигурно сте чували за онези рибки, които ядат умрелите кожни клетки, ако посмееш да си потопиш някоя част от тялото при тях. Тя изключително много се забавлява на тяхното работливо гъделичкане и след като получихме предложение за промоционална семейна цена, решихме на следващата вечер, след изморителното турне по храмовете, да се дадем всички дружно на рибите.



След като приключихме с центъра се оттеглихме в хотела да спим. На следващия ден трябваше
да ставаме преди 6, за да можем да хванем изгрева на Ангкор Ват. За съжаление центърът не беше приключил с нас. Нашата стая, на последния етаж на така удобно разположеното в центъра хотелче, гледаше точно към Пъб стрийт. Така че до късни доби бяхме подложени на
безмилостните баси на няколко конкурентни дискотеки, наблягащи на някакъв умопомрачително бездарен неизвестен нам музикален клубен стил, същият който срещнахме и на Серендипити бийч, за което писахме в предната публикация.

На децата шумният нощен живот хич не им пречи
Станахме по първи петли. След цялата среднощна дандания на Пъб стрийт, неминуемо градът беше утихнал, само колкото да бъдем събудени от нашите аларми съпроводени от самотен кукуригащ петел. Точно в шест бяхме долу и Хейнш ни чакаше. Билети вече имахме, та се отправихме направо към Анкор Ват, където първи да хванем изгрева. За ограниченото време, с което разполагахме, избрахме да посетим няколко от най-впечатляващите и важни каменни купчини в посока по часовниковата стрелка. Ангкор Ват, освен че е първият и най-близкият до Сием Реап е и най-предпочитания обект за налазване по изгрев и залез слънце. Разбира се, винаги когато човек си мисли, че е много хитър, както например с избора на ден и час, в който да се изнесеш от София по Великден, се оказва, че още много други са решили да направят същото. Та и ние така, пристигайки пред Анкор Ват се натъкнахме на сериозни тълпи завардили всяко входче и проходче, позиция и фон за снимане.

Та ето ни пред Ангкор Ват баш по изгрев. Мащабите на това чудо са главозамайващи. Едно от най-големите строителни постижения на Кхмерите, поръчано от не кой да е, ами самият Суряварман II (1113–1150), един от най-великите ангкорски монарси. Ангкор Ват, както и повечето други обекти в Ангкор, са много повече от сгради. Те са комплекси в комплекса (несъмнено и доста голям комплекс в душата на чорбаджията поръчал го). Ангкор Ват, само по себе си най-голямата религиозна конструкция в света, както твърдят, е построен на изкуствено повдигната основа, в центъра на правоъгълен парк, с няколко помощни постройки, няколко ограждащи стени и наводнен ров широк 200 м и със страни дълги по няколко километра. Построен е изключително за лично ползване от Суряварман II, тъй като каменните сгради са били само за боговете, а както знаем, той е бил бог. Първоначално е бил хиндуистки храм, но в последствие с налагането на будизма, като официална религия, е преработен в будистки параклис. Да, колкото и абсурдно да звучи - в средата на това огромно нещо от изваян варовик има едно съвсем дребно и скромно будистко параклисче.

Изгрев, гледан отвън на големия ров - на заден план се виждат кулите
на Ангкор Ват; на преден план - крепостната стена
На снимките Анкор Ват винаги се вижда зад езеро, в което се къдри неговото отражение. Оказва се, че това езеро не е огромният ров, тъй като от неговите подстъпи едва се виждаха над външната стена централните кули. Преминахме по моста и се натъпкахме през тълпите ранобудни като нас хитреци в несъразмерно малката портичка в стената. От другата страна вече се разкри дългоочакваното зрелище. Храмът се извисяваше сред прекрасни зелени ливади, а между нас и него се опнал повдигнат параден път. Но къде е езерото от снимките? И тогава съзряхме двата малки далечни гьола в подстъпите на храма, които единствени даваха някакъв шанс за наподобяване на легендарния кадър. Те обаче бяха завардени от тълпи туристи със своите фотоапарати, борещи се да се докопат до заветния кадър. Разбира се и ние, тъй като не се различаваме почти по нищо от тях, се наредихме там.
Но за да стигнем до тях трябваше да платим скъпа цена.

В очакване на дълъг и изморителен ден, си бяхме набавили една голяма торба с малки бананчета, която висеше на раницата ни, носена от моя милост - Васко. И точно когато започвах да благоговея, както би казал някой възрожденски поет, усетих как тълпата около мен се разтваря и издава възгласи на изненада и възхита. Тогава дойде мълниеностния удар. Тази мръсна гад, маймуната промъкнала се откъм гърба ми, се хвърли и разкъса плика с бананите. Повечето се разпиляха по земята и бяха светкавично разграбени от цяла армия малки космати разбойници. Няколко останаха в плика, та бях обграден от тези страховити, дребни зъбати твари без обноски. Но тъй като съм израснал в условия на ограничени ресурси, предприех тактика на внимателно отстъпление назад и бързо изяждане на всички останали банани. Не че бях гладен или нещо особено ми се ядяха банани в 7 сутринта, но пък от къде на къде... А ма хааа! През това време Ели, която я е страх от всякакви животни - от крави и якове до малки бразилски маймунки - пищеше да хвърлям бананите, за да ме оставят, а Яна беше изпаднала в тиха паника и през целия ден я беше страх от маймуни.

Коварната маймуна
От там нататък, вече без банани, не привличахме повече вредители и безпроблемно стигнахме до едното езерце - по-безлюдното - за протоколни снимки. Имахме да свършим и една важна работа. За съжаление всеки път като тръгнем да пътешестваме Цеко изневиделица се пресяга отнякъде в опит да сложи ръка на някоя българска планина. Може ние простосмъртните никога да не разберем колко мащабни и какви точно са му далаверите, но в зора да открадне още някой обществен милиард, чрез своите работници в парламента и министерствата, прави все по-нагли посегателства над българската природа и законите и институциите, които се предполага че трябва да я съхраняват. И така този път, се опитаха да осакатят парк Пирин с прибързаното приемане на един лобистки, разрушителен план за управление на парка, отварящ пътя за неограничен дърводобив и строителсво. Единственият начин, по-който можехме да подкрепим каузата отдалече, беше да направим един плакат с призива на протестната кампания #SavePirin и да се снимаме пред Ангкор Ват, че току виж повече хора видяли и се заинтересували. Точно както направихме на Мачу Пикчу, когато се опитаха да приватизират Витоша през 2012 г.



Не че един цар-бог има нужда от оправдание, когато строи нещо огромно, високо и с пет върха, но според съвременните мъдреци Ангкор Ват, също като Пном Бакенг е замислен да символизира свещената планина Меру - петте кули в центъра на храма представляват нейните върхове, центъра на вселената; външната стена символизира планините, които заобикалят краищата на света; а ровът представлява космическия океан. Какво ли божествено начало ще измислят някой ден, след векове, за жилищния блок "Краставицата" в Бургас?

Фотогенично Вихи в двора на Ангкор Ват
Попадайки във вътрешния двор ранобудните туристи ставаха все повече, докато не се оформиха в стройна опашка. И така, в 7 ч. сутринта се наредихме да чакаме ред да влезнем в сърцето на Анкор Ват. Първоначално даже не разбрахме за какво се редим, тъй като опашката завиваше зад ъгъла, но бяхме сигурни, че трябва да е нещо важно. Оказа се, както предния ден, че опашата е да се качим на върха на храма, където допускат само определен брой посетители. Докато се редихме, опущихме Вихи да се шляе наоколо, тъй като Суряварман II се беше постарал да направи една много приятна и безопасна среда за бебета. След като се отегчи, Вихи си поседна на земята и залисано се заровчи в някаква дупчица в калдъръма и се превърна в истинска атракция. Всички на опашката, както ги сърбяха пръстите да правят снимки, се спукаха да го щракат.

Като наближи нашият ред, разбрахме че деца под 12 г. и бременни жени не се допускат до сърцето на храма. Опитахме се да се заядем с охраната, но без никакъв резултат - правилата са си правила. Първоначално си мислехме, че е поради някакви религиозни съображения, но после научихме, че било свързано с безопасността и стръмното стълбище. Яна толкова много се разстрои от това, че се разплака и се скри в един от страничните коридори на двора. А ние бяхме бесни, първо заради напълно безидейната възрастова бариера, второ заради това, че бяхме мотивирали Яна за ранното
"опасното" стълбище
ставане и целодневното обикаляне из камънаците, точно с обещанието че ще посетим най-големия храм в света. Да не говорим, че Яна, каквато си е маймунка, би могла съвсем безпроблемно да изкатери храма направо по стената. Върхът на камбоджанското
административно малуомие беше, че и на Вихрен беше забранено да се качи в Анкор Ват, макар че е бебе-багаж, което се вози в слинг. Наложи се с Ели да се качим един след друг предавайки си Вихито, само за да открием, че горе няма нищо освен същия камънак като долу. В крайна сметка Анкор Ват впечатлява със своя размер, силует и каменоделско майсторство, не с интериора на централната сграда. За щастие на Яна бързо и мина обидата, особено след като успя да се покатери по едни доста стръмни стълби по-настрани, от този тип, дето много много не разрешават на туристите да налазват.


Някои изображения си личи, че често биват пипани - сигурно за късмет


Когато приключихме с Анкор Ват, слънцето вече доста се беше вдигнало, а ни оставаше още толкова много. Намерихме нашия тук-тук шофьор, където го бяхме оставили - да си доспива в сянката на една палма посред тук-тук паркинга. Следващата ни дестинация беше храмът Байон в центъра на Ангкор Том.

Ангкор Том е третата столица на Империята на Кхмерите след Ясодарапура. Този път даже не може да се нарече местене на столицата, ами по-скоро - нов дворцов комплекс, точно до стария. В интерес на истината и последния в Ангкор, тъй като към 15 век сиамското царство Аютая (Ayutthaya)- един от предшествениците на днешен Тайланд - превземат и разрушават Ангкор, след което града е изоставен. След тази вандалска постъпка империята на Кхмерите вече съвсем престава да е фактор в индокитайските патаклами. Столицата се мести на юг няколко пъти, докато накрая се установява в Пном Пен, каквато е и до днес - столицата на Камбоджа, скромната държава на Кхмерите. Но да се върнем на Ангкор Том. Построил го Джаяварман VII, чието царуване (1181 — ок. 1218) било връхна точка на могъществото на Камбуджа. Той хванал да налага будизмът като държавна религия и построил какво ли не из Ангкор. Ангкор Том, също като Ангкор Ват е правоъгълен и обраден с наводнен ров и крепостна стена. И макар, че вторият е най-голямата постройка наоколо, първият заема доста по-голяма площ и е претъпкан с храмове, пирамиди, кули и кълдъръми. Претъпкан е относително казано, тъй като е толкова обширен, че като цяло представлява една голяма гора, с по някоя купина камъни тук таме. С самия център на комплакса е най-важната купчина камъни - храмът Байон. За разлика от сухарско симетричния Анкор Ват, Байон изглежда много разчупен и някак малко разгембен. Всичко му изглежда леко криво и недонаснадено, което първоначално отдадохме на реставраторската работа, но в последствие четохме, че Джаяварман VII наблягал повече на количеството, отколкото на качеството в своите строежи. Основна характеристика на Байон, са стотиците лица на Буда по кулите и стените му. Буквално на където се обърнеш виждаш лица. Байон сякаш повече ни хареса, от онзи прехваления дето не пускат деца на него, защото беше един истински лабиринт от помещения, коридори и стълбища, и ако не бяха китайските туристи на всеки ъгъл щяхме много лесно да се почувстваме като Индиана Джоунс.





След Байон посетихме още няколко обекта на пешеходно разстояние, все в рамките на Ангкор Том. Първия беше Бапюон (Baphuon), една огромна пирамида, до която стигнахме с няколко минути ходене по параден, напечен от слънцето виадукт, само колкото да разберем, че и тук Яна и Вихи няма да бъдат допуснати.

Яна отново се разстрои, но беше на път да го преодолее, ако аз не бях предложил да пообиколим и да огледаме дали няма да открием пролука някъде.Първоначално това изглеждаше малко вероятно предвид отвесната пет-метрова стена в основата на пирамидата, но като заобиколихме отзад съзряхме нашия шанс - второ стълбище, само за слизащи, което се охраняваше само от един разсеян шляещ се надалеч пазач. Подредихме се в индийска нишка, промъкнахме се покрай стената и се изстреляхме нагоре по стълбището. Бяхме инструктирали Яна да се прави на глуха и невидима и безцеремонно да си катери по стълбището, каквото ще да става. Но онзи ни видя и така страшно се развика, че нещо ни разколеба. А той беше сложен само да пази да не се качва никой от стълбището за слизане и за нищо на света нямаше да ни пусне. Без никакви обяснения, просто ни пренасочваше към стълбището за качване, от което вече ни бяха върнали. Яна както мрази да и се карат чужди хора, съвсем се разстрои, разплака се и избяга наобратно, а Ели се разфуча и заяви, че ще се върна на входа на пирамидата да им вади душите. След като се успокоиха и двете продължихме нататък през гората, само и само да открием, че следващия обект е нова пирамида. Около нея беше доста пусто, имаше само една табела "Затворено" и никакъв пазач не се виждаше наоколо. Предложихме на Яна да се изкачи да разгледа набързо, но тя вече не искаше и се задоволихме само да я разгледаме отвън. Пък тя беше много фотогенична. Разгледахме още някакви градси стени, тераси и стълбща наоколо и приключихме с Ангкор Том.

Терасата на прокажения крал - на някои места из храмовете кипи реставрация




Според обичайната практика на туристичесите агенции за един ден в Ангор, се предвижда да видиш само Ангкор Ват, Ангкор Том и Та Пром. Последния сте го виждали на снимки, в които древни каменни сгради са стиснати в прегръдките на коренищата и стволовете на огромни дървета. Същия тук го рекламират, като храма на "Томб райдър" - приключенски филм, подобен на Индиана Джоунс, наблягащ на бюста на Анжелина Джоли.
Хейнш дреме докато ние обикаляме камънаците
Така се оказа, че ние сме големи отличници и сме успели едва до пладне да разгледаме, при това доста старателно и напоително, по-голямата част от обектите в еднодневната обиколка. Хейнш сигурно се е надявал, че бързо ще приключи с нас и ще си бъде вкъщи навреме за следобедна дрямка с $12 в джоба, но с разочарование научи, че преминаваме към по-големия кръг, дето го правят в рамките на двудневната обиколка. Той включва още 5-6 обекта и доста по-дълъг маршрут. Нас не ни интересуваха всичките, а и вече започвахме да се насищаме да гледаме камъни. Искахме да видим Преа Кан (Preah Khan) - обширна мрежа от огледални коридори, където като застанеш на единия вход, можеш през безброй порти да видиш чак отсрещния вход и параклиса по средата; Неак Поан (Neak Poan) - царствен кът за почивка разположен на островче в голямо езеро, наподобявящо Барай, представляващ пет симетрично разположени вирчета с красива постройка по средата на централното; и Срас Сранг, известен като императорската къпалня - естетична тераса над един по-малък изкуствен водоем. И разбира се Та Пром, в прегръдките на джунглата, за десерт.

Преа Кан несъмнено беше впечатляващ и щеше да е още по-впечатляващ ако беше в някоя друга държава, по-далечко от Ангкор Ват и Том. По-голямата част от коридорите му бяха срутени и все още нереставрирани, слънцето вече напичаше безобразно, Яна мрънкаше за обяд, а Вихи пожела да повърви, баш на най-голямата концентрция на стъпала, прагове и дупки. Изобщо започна да става изморително, та преминахме по най-прекия път от единия край, през центъра, та право до другия и се заоглеждахме за Ферарито на Хейнш, който беше обещал да ни води на евтин и хубав обяд.

Яна е вече изморена и моли за обяд; Вихи, подремнал, тепърва започва да се катери по стъпала и бордюри






Както с хотелите, Хейнш изобщо не позна нашата ценова категория и ни заведе в някакво капанче, където цените бяха трикратно и повече над обичайните. По принцип бихме го преглътнали, предвид че сме на доста туристическо място, ако не бяхме забелязали, че има и съвсем народни места тук там. Достъпът до Ангкор е безплатен за кхмерите и комплексът е бъкан с какви ли не - от таксиджии и транзитиращи до хора, които си живеят там в колибки, палатки, магазинчета и ресторантчета. В това конкретно ресторантче, като ни видяха, че се пулим на менюто веднага предложиха 10% отстъпка, при това Хейнш се направи, че ни я е издействал и хвана да ни убеждава, че навсякъде са такива цените. Явно щеше да се наложи ние да посочим къде да обядваме. Тръгвайки обратно към тук-тука, както винаги, когато насреща си имаш самозабравил се търговец, се чуваха подвихвания за все по-високи отстъпки и накрая неминуемото "Колко искате да платите?". Обаче връщане назад нямаше, няма как да очакваш нещо добро от такова заведение. Казахме на Хейнш да кара към следващия обект, пък току виж там имало нещо за ядене.
Имаше сергии и за $1 взехме някакво огромно нещо, което приличаше на тутманик, но се оказа по-скоро козунак. Награбихме и куп плодове, та временно закърпихме положението.
До Неак Поан, разположено на островчето, се стига пеш по дълъг няколкостотин метра дървен мост над изкуствения водоем. Водоемът отблизо се оказа едно голямо блато. Жегата беше смазваща, вероятно благодарение на влагата от хубаво затоплената плитка вода на блатото. А Неак Поан се оказа не точно ведър оазис, ами още по-мътно блато. Направо от най-зелените и гъсти супи. Постояхме малко, само защото не можехме да съберем смелост да се върнем обратно през моста, и си намерихме забавление да чоплим и разглеждаме термитите и техните купчинки.

Централната композиция на Неак Поан



В крайна сметка се наложи да се върнем и да продължим, пък и в движещия се тук-тук беше най-прохладно. Следващия храм го подминахме, за изненада на Хейнш, а по-следващия на пътя ни беше заварден от редица ресторантчета и магазинчета за парцалки, та решихме да си пробваме късмета за обяд. И тук се наложи да се пазарим за цената на манджите, но бяхме вече прекалено гладни, за да се отказваме. Докато хапвахме си поприказвахме с околните търговци и с нашия шофьор. Рядко имаме възможност да общуваме непринудено с местните и почти винаги темата е децата и семейството. Още от преди това ни беше направило впечатление, че местните много се радват за нас, като научат че имаме син и дъщеря, но тук научихме, че за тях
Яна наваксва сън след ставането преди изгрев
това е най-желаната и почти единствената допустима комбинация. Хейнш смяташе, че след като вече имаме и момче и момиче няма нужда да правим повече деца, а пък жената от съседната сергия се оплака, че има три дъщери и опитите за зачеване на момче продължават.
В капанчето имаше няколко свободни хамаци, от които Хейнш и Яна се възползваха. Но ние дъртите нямахме тази възможност, тъй като Вих се беше активизирал, катереше се по спрелите тук-туци, тарашеше околните сергии и събаряше стоката на магазинчетата. Наложи се да хапнем набързо на две смени и да се омитаме преди да ни е вкарал в плащане на репарации, та с гузна съвест събудихме Хейнш и продължихме.

Къпалнята на императора не беше нищо особено, но пък там попаднахме на много свежа атракция - група монаси с типичните си оранжеви дрешки, които явно бяха на посещение, защото съвсем като всички други туристи, носеха фотоапарати, позираха и се снимаха къде ли не, в какви ли не конфигурации и пози.


Беше време за последната и най-очакваната от нас атракция - завладеният от джунглата Та Прон. За разлика от останалите обекти, които посетихме в този ден, които са добре разчистени от растителност или никога не са обрасвали, Та Пром е в дълбините на вековна гора. Храмът, който както си му е редът е доста обширен, с няколко кръга стени и множество вътрешни постройки и коридори, буквално се гуши между дърветата. Още с навлизането сред руините се натъкнахме на едно от легендарните кътчета, с характерно израснало дърво през каменните
стени и пролуки. За наше разочарование, достъпът до там беше забранен и имаше изграден подиум, където стройна опашка посетители се редяха за снимка на култовия фон. Натъкнахме се на още няколко подобни места. Някои бяха загрозени от поддържащо скеле, други от подобен подиум, че и табелка с наименованието на мястото. Кажи речи навсякъде, където храмът и гората се преплитаха, имаше тълпа снимащи и снимани. И ние не сме по-различни, разбира се, но пък обичаме да се снимаме така, че да не си личи, на колко пренаселени и изтъркани дестинации ходим. Все пак си намерихме някои съвсем наши пусти кътчета. Това стана като на влизане към най-вътрешния двор на храма ни застигна и заля море от китайски туристи. Бяха неизброимо много и неописуемо шумни. Зададоха се иззад ъгъла и докато ние напредвахме бавно и несигурно с Вихи на самоход, те ни превариха и започнаха да нахлуват, докато същевременно края на групата все още не се виждаше. Явно бяха много устремени, защото само някои от тях се опитаха да награбят и снимат нашето русо бебе-
чудо. Бързо се отклонихме към някакви странични, доста по-пусти и занемарени проходи, където открихме места за проучване и катерене. На всеки ъгъл имаше табели, забраняващи това, но беше достатъчно пусто, за да има кой да ни възпре. След като в крайна сметка изучихме всяка цепка в зидовете и всяко дебело дърво зад стената се върнахме към главния маршрут и вътрешния двор. Там китайците продължаваха да се източват, като на всяко дърво израснало върху храма се изчакваха търпеливо - всеки своя ред за снимка.






За съжаление трябва да признаем, че макар и изключително впечатляващ и интересен, заради голямата посещаемост, в Ангкор не усетихме потапяне в загадъчното минало. Нито има как да се почувстваш като Индиана Джоунс сред китайците в Та Пром. Все пак районът предлага такива възможности. Ангкор е огромен и голяма част от хамовете на неговата територия са нито реставрирани нито изобщо посещавани. Старата столица Харихаралая в района Ролуос, недалеч от Сием Реап, също има какво да предложи, а е доста по-малко посещавана. Четохме и за свещенната планина Пном Кулен (Phnom Kulen), намираща се още по-далеч на североизток от Ангкор, където се спотайват китни водопади и забравени храмове, подобни на Та Пром, и мистериозни гравирани камъни в реките. Отдалечеността и лошият път създават предпоставки за едно по-автентично персонално преживяване. За съжаление няма как да потвърдим тези съмнения, тъй като нямахме нито време нито пари да се задържаме още дълго в района.

Един от многото туристи, пожелали да се
снимат с Вихрен.
Завършихме с повторно посещение на Ангкор Ват по залез. В суетнята покрай сутрешното ни посещение на храма, бяхме загубили шареното шалче на Яна, едва наскоро закупено в Сихануквил. Искахме да го потърсим и вярвахме, че може и да го намерим при наличието на толкова много служебни лица и охрана. Уви, шалчето беше хванало крачета, но пък изпращането на залеза на Ангкор Ват си заслужаваше. Така успяхме да хванем храма на светлината и на изгрева и на залеза, като и двете си заслужаваха напълно. За всеки случай повторихме и агитационната поза за Пирин.
Прибрахме се в хотела по тъмно и наградихме Хейнш с няколко долара отгоре, за продължителната му и търпелива служба през този ден.

Вечерта излязохме да отпразнуваме големия ден, като повторихме отново пържения сладолед, който сърдечно препоръчваме; купихме на Яна ново шалче; и се хвърлихме всички дружно на хищните риби - масажисти. Ау, наистина как здраво бачкат рибките. Имаше два аквариума - с по-малки и по-големи рибки. Започнахме с по-малките за привикване. Необходими са няколко минути, за да свикнеш на тяхното гъделичкане и погризване, така че да спрат краката ти да подскачат конвулсивно от самосебе си. След това преминахме към големите. Те пък направо дращят с малките си грапави човки. Яна, като ветеран, се пусна направо при големите, които така се струпаха около нея, че изглеждаше сякаш ще я оглозгат до кокал. Когато ние с Ели потопихме нашите големи мазолести крака, рибите с такъв кеф ни се нахвърлиха, че напълно изоставиха малките меки крачета на Яна. Вихи пък съвсем не можа да се пробва с рибите, тъй като той така весело риткаше във водата, че ги разпъждаше. В крайна сметка, сякаш наистина ни омекна кожата на краката след този петнадесет минутен сеанс, или поне така си въобразявахме.


На следващата сутрин, потеглихме с автобуса за Пном Пен - столицата на Камбоджа и нашата последна дестинация в тази страна. Всичко около автобуса беше безкрайно лесно. Платихме си билетите в близката тур агенция, които както обикновено включваха и вземане от хотела. Курсът беше от късите, само цял ден, така че и видът на автобуса и неговите удобства нямаха значение. Даже решихме да рискуваме и си взехме само два билета, тъй като в Камбоджа децата обикновено не държат да ги таксуват, стига да си склонен да споделяте едно място. Този път извадихме късмет, понеже автобуса не беше пълен и не се наложи да се гъчкаме четиримата на две седалки.