сряда, 5 април 2017 г.

Неочакван айляк на Серендипити бийч

Ето ни отново на туристическия кей в Серендипити - камбоджанският Слънчев бряг. Макар че доста още бетон трябва да излеят, за да паднат толкова долу. Известен най-вече с щурите си партита, нас никак не ни привличаше, но все пак, се налагаше да изкaраме една нощувка.

Anchor - една от най-популярните бири в Камбоджа.
Да не се бърка с Angkor - другата популярна марка
Имахме да свършим още една работа в Сихануквил, а именно да си вземем паспортите с готовите визи от виетнамското консулство. Тъй като бавният кораб гарира в Серендипити към 18ч., а консулството затваря в 17.30, се налагаше просто да преспим някъде. Къде да е, стига да е евтино. Разтоварихме раниците на сянка и Ели и Вихрен останаха да ги пазят, а Васко и Яна се отправихме да търсим квартирата, дето да е каква да е. Стратегията беше следната: Търсим далеч от плажа, дори не и трета линия и влизаме само в по-неугледните хотелчета, при това най-вече ако са някак зачукани по-назад от улицата.
Обиколихме няколко места и накрая си избрахме стая в нещо като мотел. Беше всъщност много добре, като за моментните ни нужди. Беше най-вече спокойно, сякаш нямаше много други гости. Прибраха ни дистанционното за климатика, тъй като се спазарихме да платим само $12, което не включва тази екстра. Нахвърляхме багажа в стаята и изпълзяхме навън да видим с очите си какъв е този страшен купон, който се вихри тук.

Първата ни работа, и най-важната, разбира се, беше да вечеряме. На нашата улица се редяха безброй абсолютно еднакви капанчета. Повечето бяха все още празни, освен едно. По стара българска традиция, седнахме точно там и не се подведохме. Не си спомняме какво точно хапвахме там, но цените бяха народни, в сравнение с острова, и се лееше евтина наливна бира, така че останахме много доволни. Даже на следващия ден, за закуска, отидохме директно там.

Продължихме разходката, като не подминахме безразлично първата срещната сергия с пресни кокосови орехи, и най-накрая стигнахме плажа. Не останахме очаровани. Иначе прекрасният широк плаж е напълно усвоен от заведенията. Самите те, напълно безлични, се редят в една еднообразна, непрекъсваща редица от бетон и плочки по края на плажа. На пясъка пред тях, та чак до водата, са разположени безбройните им масички. Бяха почти напълно празни и все пак усещането беше като за голяма лудница. Всяко заведение с огромни високоговорители насочени към морето дънеше бодра музика, ако може да се нарече така нещо, което ми напомня най-вече озвучаване на компютърна игра от 80те, ремастерирано с яростен туп-ц-туп-ц аранжимент. Всяко заведение си имаше викачи, които ни поканваха да се мятаме на купона при тях, а тук-там някои от капанчетата даже имаха клиенти - бурно загряваща тълпа млади англичани. В едно пък имаше мъж и жена, явно провеждащи своята романтична вечеря на свещи под диско данданията на поне три от околните заведения. И все пак вечерта едва започваше и най-големите купонджии вероятно тепърва се разсънваха в хотелските си стаи. Повървяхме малко и като видяхме, че до където ни виждат очите е все така, обърнахме да си ходим. Вихи, който по принцип много се радва на всякаква музика реши, че точно там пред колоните на едно от барчетата, ще се упражнява да качва и слиза бордюр. Това обаче беше твърде много за нервната ми система, награбих го и се евакуирахме от плажа. Много ни впечатли, че всяко заведение явно се държеше от отделно семейство, които обикновено имаха и деца. Децата изглежда се чувстваха чудесно, тичащи, играещи и от време навреме съвсем неусетно разденстващи под напористите клубни ритми. Зачудихме се какво ли е да изкараш детството си в тази обстановка. Да бъдеш постоянно на плажа на клуб, а пред очите ти безброй бледолики да се вихрят и усмъртват от пиене и дрога. Така всеки ден и всяка вечер, защото там сезонът никога не приключва.

На следващия ден, станах рано, и отидох в консулството за паспортите. Този път, не благодаря, никакви моторетки под наем, моля! Излезнах на улицата и се метнах зад гърба на първия, който ми подвикна "Мото! Мото!". Тук и мотористите го играят таксиджии. Много бърз евтин и удобен начин на придвижване, когато си сам. След половин час време и $2 си бях обратно в стаята с готовите паспорти, преди Ели и децата да са разбрали, че съм излизал.
След това закусихме и си купихме билети за спалния автобус до Сием Реап в предгадията на Анкор. Взехме си билета от най-близката туристическа агенция и си оставихме там багажа след като освободихме стаята. Вече знаехме, че навсяъде се предлага едно и също нещо, което същевременно, изобщо няма как да знаеш какво е точно. Просто се мяташ на офертата. Агентите нито говорят добър английски, нито знаят някакви подробности за услугите които предлагат. Винаги в цената влиза и вземане от хотела, или където другаде наоколо посочиш, така че напълно се обезсмисля предварителното търсене на автогари, автобусни компании и самостоятелно организиаране на превозването ти до там.

С това приключихме битовизмите за деня. Оставаше да "утрепем" половин ден до вечерта, когато трябваше да се качим наготово на автобуса. Ние, обаче време не убиваме, ние сме пацифисти. Ние винаги го оползотворяваме в спане, шляене, мотаене, тичане след детенце в градинка... такива ми ти работи.
Все така до хоризонта
Решихме да дадем нов шанс на Серендипити бийч, като се разходим колкото се може по-далеч от голямата гмеж, докато намерим тихо чисто и спокойно местенце за плажуване. От нас да знаете, няма такова там. Доста повървяхме, а слънцето как напичаше само. По цялата дължина на плажа, поне до там до където стигнахме, се простираше същата безкрайна редица капанчета по плажа, като от вечерта. Бяха толкова еднакви, с еднакви навеси, шезлонги, столчета и масички, че се усъмнихме да не са рожби на някакъв болен градоустройствен експеримент. Най-вероято общината е построила и оборудвала тези заведения по цялата дължина на плажа и след това ги е отдала под наем. Стигнахме до място, където вече и сянката свършваше. Следваше само плаж и слънце. Това беше твърде много за нас. Върнахме се малко назад до първото приемливо капанче с удобни столчета и тлъста сянка и поседнахме там, докато решим как да процедираме нататък.

Раци и мекотели с лют сос
Ето как процедирахме нататък: поръчахме си студени бири и плодов шейк за Яна, след което започнахме да се чудим не можем ли да помезим нещо. Но както може да се досетите, тук нямат цаца и още по-малко кебапчета и кюфтета, та се престрашихме да пробваме печените мекотели на клечка. Навсякъде по плажа се разнасят лелки - самоходни барбекюта, които носят на рамо целия необходим инвентар и стока за да ти направят печени подправени дребни октоподчета, калмари и други непознати мекотели. Шляят се покрай заведенията и ако ги спреш, сядат, подсилват мангала с огъня, опичат ти каквото си си поръчал на клечка, сипват ти люто сосче (м!) и ти го сервират в еднократна чинийка. Престрашихме се първо с калмарите. Вървяха по пет за долар. За да е пълна програмата, поръчахме на лелката и една порция октоподи - по две за долар. Така добре ги заръфахме и така добре тръгна бирата с тях, че явно ни е личало и много бързо бяхме заградени от лелка с раци. Нямаше как, пробвахме и раците, още повече, че бяха доста евтини в сравнение с обичайните ресторантски цени. За разлика от мекотелите, които просто гризеш и дъвчеш, раците си бяха предизвикателство. Много вкусно месце имат горките, но голяма борба да се докопаш до него. Но пък си е зарибявка и бирата започна да се лее с още по-застрашителни темпове. Завършихме с още една порция калмари и октоподи. Този път октоподите бяха пет за долар.



Източникът на морските лакомства



Вихи и Яна повилняха из заведението, всеки поотделно, а на моменти и заедно, поспаха, но най-хубавото беше, че не се усетиха да тръгнат да бродят по големия пек. В този ред на мисли, поне за Вихи, открихме много добра превантивна тактика: Оставяме го да се разхожда босичък, както всички ние в крайна сметка, така че като излезе от сянката, върху напечената част от плажа или циментовата площадка на капанчето, започва да му пари на крачетата и светкавично се връща обратно. А той милият, явно беше превъзмогнал зъбните проблеми, които го мъчеха на Ко Ронг и за наше облекчение беше обичайното ведро и благо, макар и твърде целеустремено детенце.

С тези кресла ни привлече ресторантчето


Най-блажената част от деня - когато Вихи спи

На гърба на ресторантчето. Идат бирените подкрепления

Благодарение на това, и не само, избичихме един доста солиден айляк на Серендипити, какъвто изобщо не очаквахме и никога не бихме се надявали поради факта, че обикновено сядането с Вихи на заведение е мъчително и продължава само толкова, колкото е нужно за да се нахраним. Накрая колкото и да не ни се искаше, се вдигнахме от удобните кресла и едва едва се дотътрихме обратно до офиса на тур-агенцията, където щеше да ни събере направо нощният автобус за Сием Реап. Усилието си струваше, защото автобусът беше спален, или автобус-хотел, както го наричат чат-пат, така че можехме цяла нощ да се излежаваме и да си почиваме от тежкия ден.

Атобусът се оказа от непознат нам, до този момент, спален вид. Вместо обичайните седалки, полягащи почти, ама не съвсем, до хоризонтално положение, този имаше истински легла. От едната страна на пътеката бяха двойни, а от другата - единични. На два етажа. Ние завладяхме на долния етаж едно двойно легло и единичното до него. Единичното беше за Яна, макар че тя до последно се търкаляше в нашето. В крайна сметка заспа. Заспа и Вихрен, но неведомите пътища на камбоджанските автобусни порядки, или липсата на такива, не ни оставиха да поспим съвсем необезпокоявано.

Първото събуждане настъпи към 22 ч., когато таман утихналия автобус спря на крайпътно заведение за вечеря. Ние, а предполагам и повечето други пътници, бяхме вечеряли предварително, предвид че автобусът потегляше след 8 ч. вечерта. Но съдържателят на ресторантчето не възнамеряваше това да попречи на оборота на неговия обект, така че съвсем като у дома си се качи в спящия автобус и започна на крещи менюто. И пица имал, моля ви се. Аз се опитах да му направя забележка да не крещи така, понеже децата спят, но това единствено го накара да закрещи още по-ентусиазирано, че нямало да има повече хранене по пътя, още по-малко пък пица. Това се случи точно докато минаваше покрай нашите места и така ме ядоса, че усетих онази тръпка в малкия мозък, онова натрупване на напрежение в тила, което непременно резултира в електрически импулс към ръката и една хубава плътна плесница през лицето на наглеца. За щастия децата не се събудиха, жалкото човече отмина и слезе от автобуса, внезапният гняв отмина и остана само моралната дилема дали камбоджанският народ заслужава да съществува.
Подобна ситуация се разигра и по-късно, по нощите, когато автобусът спря в Пном Пен. Там част от пътниците слязоха, а други се качиха на техните места. В процеса на наместване на новите пътници стюардът крещеше като на пазара и се опита да вдигне Яна, която все още сладко проспиваше създалата се суматоха. Пожела да се увери, че имаме билет и за нея тъй като е дете и ако не и закупим отделен билет се полага да спи при нас, след което отново се опита да я вдигне и да я премести на двойното легло до някаква жена, че да освободи място за мъж. Дадох му да разбере, че тая работа няма да я бъде и се наложи да размести някакви други по-податливи пътници. Тия случки ни припомниха, че понятието лично пространство в Азия има по-различно значение.
Пристигнахме в Сием Реап рано сутринта на съмване и въпреки усилията на автобусния екипаж и неговите производни, все пак успяхме да поспим добре. Разтовариха ни на улицата пред офиса на автобусната компания, заклещени в плътен обръч от шофьори на тук-тук.