сряда, 4 януари 2012 г.

През Атлантика- Дойдох, видях, преплавах

на вахта
Плаване ли бе да го опишеш!
За дето толкова много време ми отне да напиша нещо за прекосяването на Атлантика, не си мислете, че се скатавам. Иначе да, признавам, малко ме мързеше, и докато го пиша това продължава да ме мързи, май ще е все така в следващите няколко месеца. Толкова много има да се каже и разкаже, че не знаех от къде да започна. Ноутпадът ми е свидетел, много пъти започвах, и много чернови писах, но няма думи и изречения, та били те и сложносъставни, с които изчерпателно да се опише това преживяване. Не че нещо сме се борили със стихиите, не че нещо съм преживял катарзис някакъв, е може би мъничко. Капитанската душа беше нещото което направи това плаване неповторимо.

Нямаше въпрос по който Давид, нашият мил любим капитан, да нямаше мнение и почти нямаше въпрос по който той да не се смяташе за последна инстанция, а често беше далеч от истината. За всичко налагаше правила и ограничения, като се почне от това в коя тенджера ще вариш яйца, на кой рафт ще сложиш сиренето, и се стигне до това да не му пипаме компасчето и бинокъла, защото не сме знаели как се използват.

неприкосновената чертожна маса на Давид
Прочитайки горното, някои ще измърморят, че трябва да се слуша и изпълнява каквото капитанът каже. Съгласен съм, слушахме, изпълнявахме и си трайкахме за всичките му простотии и в крайна сметка той едва ли изобщо разбра колко е смехотворен и за трима ни от екипажа. Имаше огромно самочувствие, че умее и разбира всичко, изключително дребнав и заядлив, а нас надменно ни третираше като някакви дечица полу-идиотчета, които нищо не могат и нищо не разбират. Вместо да показва и обяснява, предпочиташе да са заяжда, подиграва и забранява. При това към мен най-зле се държеше, предполагам защото в първите дни, в марината, когато още не се бях ориентирал в обстановката, бях дръзнал да му оспорвам едно от малоумните решения и също така бях проявил лека доза свободомислие като се бях отцепил от колектива в деня, който той самият беше обявил за "свободен ден". Франко явно го респектираше малко, защото беше по-възрастен и по-светнат във ветроходството от него. Уважаваше малко Омри, защото той в крайна сметка му стегна двигателите, оправи му автопилота и го научи що е то електричество и батерия и как се ползват, но пък по някаква причина Давид беше решил, че трябва да му дава акъл как да живее. Понякога, докато почивах в моята каюта, а Омри беше на вахта, подочувах какви глупости Давид му говори и се хващах за главата. Той и мен се опита да ме учи на един два пъти по разни поводи, но май разбра, че тия при мене не минават и че имам намерение безропотно да го изтърпя до края на плаването и нищо повече.

Не бих казал, че беше изначално зъл, ами по-скоро смотан. Докато с екипажа се държеше надменно и строгата сърдита гримаса почти не слизаше от лицето му, с другите яхтаджии изглеждаше доста хрисим и чак докарваше мазна угодническа усмивчица. Понякога беше свестен и аз си мисля че всичките му лоши черти ще да са били в следствие на някакви комплекси и травми. Строго възпитание, кофти началници, властна съпруга, знам ли?

В крайна сметка ни прекара невредими през океана и това е най-важното.

Някой беше казал, че Ветроходството е най-бавния и скъп начин да се придвижиш до някъде, където нямаш никаква работа, да ме извиняват парапланеристите и оф-роудърите, които се опитват да си присвоят това твърдение. Нагледно демонстрирахме това, като завършихме на остров Гренада, където нямах никаква работа, а цялата кампания по прекосяването, ако смятаме за начало пристигането ми в Гибралтар, ми отне 8 седмици и ми коства 625 евро, като това са само парите за яхтите, на които плавах и не включвам сумите похарчени за пиене, ядене и забавления.

Плаването мина по вода, за щастие беше скучно, което ще рече: без бури, повреди, бунтове, пирати, Биг Брадъри, спасителни операции, хора зад борда и други излишни емоции. Даже и капитанът Давид, който вече знаете е сложен, се държеше възпитано през по-голямата част от времето.

един тих кротък безветрен ден
Потеглихме на 27 Ноември. Придвижването беше преди всичко бавно, Давид не бързаше особено да стигне до Карибите, и очевидно лодката беше на първо място дом и чак след това устройство за ветроходство. Разбирам го за това, че не я натискаше твърде много, все пак това си му е къщичката и не би било много хитро да я потроши от излишни ветроходни напъни, но през повечето време можехме да сме с една идея по-бързи. Рифоваше се прекалено много, и прекалено често, а отрифоването прекалено късно и прекалено рядко.
Давид беше набелязал две точки през които да минем. Едната, известна като Waypoint 20-30 (Lat 20N, Lon 30W) се падаше недалеч от Кабо Верде и била древна тайна на ветроходните търговски компании. Статистически, минавайки от там се получавали най-комфортните плавания. Другата точка беше някаква подобна работа и беше баш посредата на океана, от нея нататък си избираш островчето и право към него. Тези неща ми ги разказа Давид и ми звучаха много любопитно и интригуващо, но след като по-натам го чух да разправя какви ли не простотии и врели некипели, прецених че и тази работа с точките може да е без никаква почва. Тук моля да се изкажат ветроходците, че да изясним въпроса.

Франко в действие със злата рейсърска физиономия
Системата на вахтите беше следната, тримата от екипажа се редувахме на четири часови вахти, Франко от 12ч. до 4, аз съм от 4 до 8, Омри от 8 до 12. Давид нямаше вахта и обясняваше как щял да прави компания на всеки по малко и щял да показва и обяснява разни неща и колко бързо времето щяло да минава. На третия ден, след като се заяде с мен и Омри, че не сме знаели що е то ширина и дължина, хвана една ябълка и започна да я кълца с едно ножче и приказвайки някакви псевдо-математически глупости му отне около половин час да ни ги обясни, вероятно така както на него някога са му ги били обяснили и явно единствения начин, чрез който самият той ги схваща. В този момент аз прецених, че вече нищо не ща да научавам от него и че даже и по случайност да науча нещо, после цял живот няма да знам вярно ли е или не. И така, поне в моите вахти предпочитах да си правя компания с останалите личности в главата ми отколкото с него. А надеждите ми да науча нещо съвсем изветряха, след като се оказа че не трябва да се доближаваме и пипаме никой от навигационните уреди, хартиени карти, бинокъла и други хай-тек космически джаджи и технологии. Платната, въжетата и винчовете също спадаха в тяхната група и само Франко имаше привилегията понякога да ги пипа. Ако Франко не беше на разположение, Давид предпочиташе да се ръчка сам, да тича между двата винча и в крайна сметка да му отнема половин час да свърши някаква работа, с която иначе два чифта ръце биха се справили за минута.

една от малкото лодки които срещнахме по пътя
така по-се вижда големината на вълните

Първите дни се спускахме на юг към тропиците и в очакване да достигнем прословутите търговски ветрове. Вятърът духаше право по посока на вече известната ви точка 20-30, но за всеобщо изумление, ние не се опитвахме да го хванем, ами лавирахме, рифовани. И така... десетина дни. Мамка му! Има начини да се кара на попътен вятър, всички от екипажа тихо се чудехме, какво по дяволите става, инат ли е това, страх, незнание. И тъй като капитанските психически проблеми се активизираха най-много, когато се опиташ да оспориш някое негово решение, ние просто го оставихме да си прави каквото си иска, стиснахме зъби и се замолихме на падащите звезди поне да стигнем преди Коледа. Вълните бяха доста игриви, та стомаха ми ме заплаши с повторение на Гибралтарската епопея. Справих се, с повечко лежане и спане, и с управление на ръка (когато управляваш лодката саморъчно, морската болест се отказва от теб), оказа се че Давид не възнамерява да използваме автопилота, и както с повечето му решения, не бяхме информирани защо.
Чак след десетина дни подхванахме вятъра попътно. Предполагам, защото Франко все по-упорито започна да кара така,  Давид се убеди, че и така можело. Уви бяхме пропиляли доста време вече в зиг-заци и си представяхме как ще празнуваме Коледа в морето и ще си правим фойерверки със сигналните ракети.

Тези първи дни имахме добър вятър, но си имаше и вълни, едни такива остри чести, хаотични, срамота за океана, то такива и в черно море си имаме. Катамаранът се оказа много комфортен и стабилен. Хранехме си се на масичката вътре, даже и при най-бурното време, предметите ги намирахме там където ги оставяхме, даже след няколко дни тренировки можеше да се стои на два крака без да се държиш за нищо. Неща, все немислими при еднокорпусните лодки, но пък имаше един недостатък: някои от вълните така срещаха лодката, че се компресираха между двата корпуса и надстройката и причиняваха такива зловещи трясъци и пукоти, че на моменти имах чувството, че лодката ще се сцепи на две. Сутрин излизаха по-големи вълни, по които понякога лодката сърфираше, беше много забавно. Така и не разбрах, защо тези сутрешни вълни излизат. Излизаха даже и да не е имало бурно време през нощта.
Гледките бяха изключително разочароващи, бяхме в някаква постоянна прашна мъгла от Сахара. Изгреви и залези нямаше, слънцето безславно се появяваше и изчезваше високо над хоризонта и цял ден бяхме заобиколени от кафяво-жълта мазня, която кръстихме "Sahara shit".

Много пъти ни съпровождаха делфини, при това големи групи. Симпатягите истински се кефеха, сърфираха вълните, мятаха се във въздуха и се гмуркаха обратно с пирует. Някои зевзеци се стрелкаха между корпусите и сигурно се чудеха, как тия двамата успяват да плуват толкова време в пълен синхрон. Като се отдалечихме от Африка делфините не се появиха повече, но пък по едно време си имахме кит, бих му дал някъде 3-4 метра, беше с нас два дни и си го кръстихме Джони. 
Франко дебне Джони
Иначе целият океан бъкаше от летящи рибки, постоянно хвърчака около нас, даже една веднъж атакува Франко на вахта, в началото им се радвахме, накрая хич не им обръщахме внимание. Често откривахме приземили се на лодка и Франко ги събираше и ги трупаше до кормилото. В един момент бяха станали като порция крилата цаца. Един ден Давид раздразнено попита Франко, защо ги събира и Франко му каза- защото няма какво друго да събира тук.
Имаше и птици, никаква идея нямам какви бяха, но бяха единици, явно някакви авантюристи литнали на презокеански полет

Някъде след десетина дни, сахара шит се изчисти, вълните станаха по-океански, големи и разляти като хълмове, но гледките, изгревите и залезите не се подобриха значително. Въздухът беше влажен и мътен, океанът някак не ме впечатляваше, нито предизвикваше някакво по-силно усещане. Просто много вода, във всякакви агрегатни състояния. Накъдето и да погледнеш виждаш вода, като погледнеш нагоре- пак вода, тази горната вода понякога внезапно се изсипваше долу, знаете как става. Влагата се просмукваше навсякъде: в леглото, в обувките, в дрехите, даже се вижда- по пода и по стените. Единствено в банята нямаше вода, нали всичко се пести, вода за разливане няма, банята е с мокри кърпички. От опит знам, че този тип дискомфорти се преодоляват за около седмица, какво като всичко ти лепне от влагата, смърдиш на мокри кърпички (в най-добрия случай) и косата ти е сплескана. Свиква се, голяма работа, нали не ходим по банкети и бизнес срещи, нито пък има жени наоколо, които да преиграват на тема чистоплътност. Предполагам, че повечето читатели тук недоверчиво вдигат вежда, но онези които са правили дълги планински преходи, безкрайни екстремно бюджетни трипове, дълги плавания, живели цяло лято на някой див плаж или ниша на Камен Бряг, знаят че проблема е в главата и в обществените нагласи.


С изчезването на сахара шит, отслабна и вятърът. Започнахме да се влачим и да нижем анти-рекорди за скорост, това уви не беше достатъчна причина Давид да олаби малко платната и продължаваше да рифова яростно. През ден два заявяваше, че на следващия ден ще извади спинакера - голямо платно за попътен вятър, от което у нас трепваше искрица радостна надежда, но така и не се престраши на тази съдбоносна стъпка.
С въпросната точка, онази: 20-30, се разминахме бая, но поне обърнахме стабилно на запад, към следващата точка и най-накрая на правилен курс.

Омри и злополучната Дорада
Някъде по това време изядохме всички нетрайни неща и изключихме хладилника. А нетрайните неща бяха основно тонове ребърца, не вярвах, но се оказа че и ребрата може да ти омръзнат за две седмици. Сега вече имахме картбланш да ловим риба, а то се оказа изключително лесно. Пуснахме 50м корда, на края изкуствена рибка, воблер май се нарича, а от към лодката кордата я вързахме за едно въже и въжето за винча, така че като хванем страховитата Туна да можем да я изтеглим. Не хвамахме туната, но Дорадите се избиваха за нас, а те се оказаха невероятно вкусни риби, една стигаше таман за обяд на четиримата. Оказа се, че Давид не обича риба и след като хванахме първите две, започна да мрънка че не можело всеки ден да ядем риба и приключихме с риболова, нищо че беше лесно, вкусно и останалите трима му се наслаждавахме.
Като започнах за храната та да продължа. Хранителната диета беше леко затегната, Давид готвеше и почти не допускаше никой да се доближи до продуктите, печката или хладилника. Готвеше вкусно, но в доста оскъдни количества. Обядът беше голямото ястие, което първоначално само се наричаше голямо, после му свикнахме, закуските и вечерите граничеха с подигравка. Като понякога, особено за вечеря, зацикляхме на магдалени, това са малки кексчета (мъфини, биха му рекли някои неразумни юроди, дето си падат по чуждиците) от които ни се падаха по две, което даже за мезе за следобедното кафенце би било несериозно. Та първите дни си лягах с празен стомах, събуждах се с още по-празен и бях изпълнен с омраза към нашият фашо-капитан. Както вече споменах, и дума не можеше да става да му оспорваме представите и идеите за храненето.
Иначе, освен ребра, наблягахме и на разни полу-сготвени пайели, омлети, паста, импровизирани пици, един-два пъти разни манджи с доматен сос, някакъв боб от консерва, някаква индийска манджа. Като цяло беше полу-сготвено но разнообразно, и както вече споменах - вкусно. На закуска- сухари с мед, сладко, салами и сирене, на вечеря- магдалени, главно, и на няколко пъти нудъли и пици.

Фоторсесия с труп на риба:





Да се върна на ветроходството. В един момент, към средата на океана, задуха вятър, засилихме се здраво и настъпи преломния момент, в който започнах да броя оставащите мили и да прогнозирам оставащите дни, и така до края. А стигнеш ли до този момент, не е добре, това значи че вече ти е омръзнало, времето започва да минава все по-бавно, прогресът все ти се струва недостатъчен, а прогнозите все се оказват твърде оптимистични.

Някъде по това време, след като се оказа, че за половината плаване сме изхарчили едва четвърт от водата, заслужихме и първия душ, който представляваше кофа солена вода и литър и половина сладка за изплакване. От там нататък поне душовете се разрешаваха. Подобна беше равносметката и с храната, но не заслужихме по-големи порции.





Една сутрин, някъде в третата седмица, когато вече смятах че остава по-малко от седмица се случи по-различна. Първоначално не можех да схвана какво е различното, но бързо осъзнах: гледката беше огромна, хоризонта беше в безкрая, наситено синьо небе, огромни купести облаци в далечината, тук-таме ясно се виждаха сипещи се дъждове. В този момент, най-накрая почувствах мащабите на океана и ме обхвана възхищение и страхопочитание. Това вече не беше досаден безкраен гьол, беше необятна океанска шир. Това беше нещото, заради което бях дошъл. Добре че настъпи този ден, защото иначе никога нямаше да разбера, какво не им беше наред на предишните дни и щях да остана с осакатено впечатление за океана. С големите гледки се занизаха и неповторими изгреви и залези, наснимах ги, но вие си знаете, че на снимката не е същото, даже и фотошопът не може да помогне тук.



Уви, с хубавите гледки ни напусна вятърът, за няколко дни съвсем спря, и прогнозите ми отново се оказаха твърде оптимистични. Вече и на тримата ни беше съвсем писнало, вече не говорихме за плаване, ами за суша, Кариби, плажове, бири, изобщо за всичко което ни очакваше на края и нямахме търпение да се приключва.
Безветрените нощи бяха спокойни и ясни и на многото падащи звезди си пожелавах хубав вятър за плаване. Много внимателно си формулирах пожеланието, не трябваше да е просто вятър, нито пък силен вятър, трябваше да съм сигурен че няма да си пожелая някой ураган.
В крайна сметка, след няколко дни осъмнахме отново затиснати от облаци и влага и с това не след дълго дойде и вятърът, доста стабилен този път, държеше над 30 възела, та чак до 40 на моменти, в продължение на дни. Така с този вятър, започнахме да нижем скоростни рекорди и бързо бързо изядохме оставащите морски мили.

Земя!!!
На 22-ри видяхме първото ято птици, малко след това и първата земя на хоризонта. Голяма радост, ви казвам! За нула време целият хоризонт беше затрупан от скали, острови и островчета, това бяха Гренадините- множество малки острови простиращи се между по-големите Гренада и Ст. Винсент. На стъмване се промъкнахме между островите Кариаку и Юниън Айлънд и навлязохме в Карибско море, от там завихме на югозапад и с хубав вятър, но защитени от океанските вълни гладко-гладко се упътихме към финала: Ст. Джордж, главният град на Гренада. 

Sailor's Rock - първата суша покрай която минахме
доволен поглед, предчувстващ скорошен финал
Подходът към Карибско море беше хитър и за това свалям шапка на капитана, но от там нататък нещата придобиха странни измерения, Давид не смееше да влезне в пристанището по тъмно и така се стигна до загадъчния северо-западно-южен подход към Ст. Джордж, който някой ден ще бъде изучаван в морските академии.
Специално съм ви приготвил картинка, защото с думи прости е сложно да се опише.


През цялото плаване се чудех, аз ли нещо не схващам или Давид не го чува съвсем ветроходството, но след този зашеметяващ финал мисля че си отговорих на въпроса.

След като акостирахме и уредихме бумагите, тримата с Омри и Франко максимално бързо, още същия ден, си намерихме квартирка, събрахме си багажите и си бихме камшика от Лорена и повече назад не погледнахме :). Помнейки двуседмичното заминаване, не можехме да рискуваме още едно такова пристигане, двамата с Франко имахме само два-три дни да разгледаме острова и трябваше да се възползваме на 100%. Иначе, вероятно Давид е планирал няколко дни чистене, подреждане, затягане на гайки, и други подобни безбройни и безкрайни дейности.

на финала: Франко, Давид, Омри и аз
И така, прегазихме локвата, която някои наричат океан, че даже и Атлантически. Преживяването беше незабравимо, макар и не точно такова, каквото очаквах. То пък, като се замисля, май изобщо не знаех какво да очаквам, просто ми беше много любопитно. Оказа се предимно психическо предизвикателство, но пък на никого не пожелавам физическо предизвикателство в океана.




И за съжаление на изтерзаната ни публика, това не е всичко, което имам да кажа по въпроса. Ще подосаждам още малко. Очаквайте:
Трансатлантическото ежедневие, извадки от милото дневниче, размисли и страсти, вреди и ползи от ветроходното прекосяване на океани. Може би и избрани изцепки на Давид. Мисля също така да издиря тайфата от другата ми лодка Loose Cannon, и да ви разкажа те как са прекосили океанът, че да видим кой е по-по-най.
Горя от нетърпение и да разкажа и за остров Гренада, който толкова много ме очарова, че не мога да спра да мисля за него.

Блогът малко изостава от реалността, но се надяваме че до седмица-две ще влезнем в крачка.

Васко
Гваделупа

Няма коментари:

Публикуване на коментар