неделя, 13 ноември 2011 г.

Готови, старт!

Пристигнахме благополучно в Гваделупа след "само" 30ина часа въргаляне по самолети и летища!

Първо, искам да се извиня за латиницата - ползвам чужд компютър, при това с френска клавиатура  - и на мен не ми е лесно. Ще намеря начин да транслитерирам в най-скоро време. Едит: Готово :)

Второ, как безкрайно съжалявам, че нямах у себе си фотоапарат! Макар единодушно да се съгласихме, че преплаването на Атлантика повече си заслужава да бъде отразено, и нашето скучно самолетно пътуване породи множество вдъхновеня за снимки, които така си и останаха незаснети. Нищо, аз ще опитам максимално картинно да ги пресъздам.

И така, след кратко изпращане в София се натоварихме на първия полет за Дюселдорф,  а оттам бързо се прекачихме към Париж.  Дотук добре.  Полетите биаха сравнително кратки (респективно 2 и 1 часа) и полупразни, така че ни беше доста комфортно. Яна спа през половината време, а през другото се занимаваше с играчките, които стюардесите и подариха. Единствено понесе малко трудно, когато трябваше да е вързана - дадоха ми специален детски колан, който се закача за моя, като тя седи в скута ми.

По време на тези прескоци от самолет на самолет си припомних една от причините да не харесвам самолетния транспорт - хората. Пътуващите със самолет са като цяло скучни и строго-делови. Не се стараят особено да любезничат, нито се трогват и отстъпват място като видят майка с дете - за разлика от хората в България,  които ще се избият да стават в автобусите.  Дори по едно време, когато Яна беше особено ведра и лъчезарна, се закачаше с хората и им махаше, а те само я гледаха равнодушно! Сноби.

В Париж моята голяма дилема, на кое летище да пренощуваме, се разреши веднага като на Информация ми казаха, че Орли затваря през нощта. Останахме на по-голямото летище Шарл Де Гол, което не беше особено уютно, но ние в тия работи сме про! Вечерта Яна много искаше да търчи насам-натам и понеже нямаше как да я огранича, се принудих да обикалям след нея с багаж, натоварен на количка. След известно време се умори, поносих иа малко в слинга и бързо-бързо заспа. Тогава се настаних на една пейка; гушкайки Яна и багаж, и задрямах и аз. В 12.00 ч. един пазач ме събуди и каза, че затварят тази част на летището, да се преместим на долния  етаж.  Заведе ме, донесе ни вода, предложи дори и кафе - много беше любезен човекът. Само че от преместването Яна се разсъни и се наложи да обикалям един час в кръг със слинга и да пея безброй  пъти "Зайченцето бяло". Освен това, по неписано правило, някъде наблизо някой режеше нещо с флекс. Накрая успяхме да поспим още няколко измъчени часа и на сутринта се метнахме на автобуса за другото летище. Там чекнах раницата и с гордост пратих смс на Васко:

"klosh completed. see you on the other side!"

и седнах да си почивам (Яна спеше). Направи ми впечатление,  че имаше доста черни - някои бяха особено колоритни с големите прически и странни дрехи. Може би защото така си бях настроена, но ми се сториха екзотични.

Полетът до Гваделупа беше преди всичко дълъг - цели 8.5 часа. Освен това беше пълен до горе и беше доста тясно, при все че получих място на първия ред. Първите две трети от времето се точиха безкрайно бавно. Яна буйстваше; катереше се нагоре надолу по седалките и по главите на съседите ни, взимаше им слушалките, цъкаше по лаптопите им, замеряше ги с храна. Няколко пъти позадрямваше,  но като се опитам да я сложа в специалното креватче, с което ни снабдиха, тя се будеше моментално и се почваше отново. В този момент вече бях безкрайно изтощена и по едно време престанах да се боря и оставих съседите сами да се отбраняват. Когато последния  път заспа я гушках през цялото време и спа последните три часа, докато аз блажено гледах филмчета.

Колкото и да плюем самолетния транспорт, гледката на пристигане си струваше. Първо от мъглата на юг от нас изплуваха острови - трябва да са били съседните на Гваделупа - Доминика и Мартиника. После доближихме Гваделупскиа бряг - равна земя с нещо като ниви покрай брега, по-навътре хълмчета и туфи джунгла. Тук-там имаше огромни дървета, които може би са били манго, после ми казаха. Най-красиво беше като минавахме мeжду двата острова на Гваделупа - има нещо като проток с равна вода, която от слънцето блестеше, та чак заслепяваше, и нашарена от разпокъсани сенки на малки облачета. В нея имаше покрай бреговете безброй малки островчета, покрити с джунгла, и за капак посред водата имаше една-единствена малка платноходка. Приказно!

Докато кацахме ме обзе еуфория - това е то, започва се! Това, което чакаме и за което си говорим от месеци, най-после се случва. Нека екзотиката започне, сега! Тук е един от моментите, в които, ако имах фотоапарат, щях да заснема супер гениалната снимка: двете с Яна се отразяваме победоносно в огледалното стъкло на летището, зад нас се вижда самолетът, който ни докара, на фона на палми.

Въодушевлението ми малко се охлади, докато си чакахме багажа, който дойде най-последен и вече почвах да се притеснявам. Отгоре през едно стъкло ни гледаха посрещачите - моята братовчедка Поля, мъжът и Венсан и малкия Илан, който напираше да разбие стъклото. Най-после получихме раница и щастливо напуснахме летището, за да отидем в тяхната резиденция в съседното градче, Ле Гозие (Le Gosier). Почерпихме се с местен коктейл, "ти-пунш" (ром, сок от лайм и захар) и си легнахме доста рано, така ще е няколко дни, докато преборим часовата разлика. Междувременно се наслаждаваме и събираме впечатления, които тепърва ще изложа подробно в бъдещи публикации. Обещавам да има и снимки, тъи като ще се възползваме от фотоапарата на Поля. До скоро!

3 коментара:

  1. Супер, Ели! Чакаме снимки и стискаме палци! :)

    ОтговорИзтриване
  2. Ех, че хубаво и вдъхновяващо :-) съгласна съм за самолетния транспорт и най-вече за хората в самолетите. Не е било лесно, макар разказът ти да звучи забавно на моменти. Сигурна съм, че си струва! И ние чакаме снимки!

    ОтговорИзтриване
  3. Мн. хубаво. Аз пък умирам да пътувам със самолет, може би защото съм работила на летище и се разболях от авиационна болест :))

    ОтговорИзтриване