 |
| Солника на Уюни. Снимка-зарибявка, за по-нататъчно четене |
Добрахме се до Уюни след целонощно возене, доста раздрусано във втората му половина, където явно асфалта свърши. Нощта мина безгрижно, в уюта на прихъркващия хор и стичащите се лиги. По някое време отваряйки очи в просъница видях сняг, но бях твърде заспал, за да успея да се загрижа. Затворих отново очи надявайки се лошото видение да се разтопи до пристигането ни. Не помня дали е било студено, вероятно е било, и вероятно сме били със спалните си чували, защото тия пусти Анди търде бързо изсмукваха малкото топлина, която успявахме да акумулираме по време на редките ни тропически набези, като този в Мачу Пикчу и Коройко. Иначе, психически бяхме подготвени за най-лошото - Уюни е едно от най-студените места в Боливия. Намира се посред безбрежното плоско Алтиплано на почти 4000м н.в. и разправят, че нощем през зимата температурите може да паднат до минус десетки градуси. А ние се бяхме засилили натам баш през Юли - най-студения месец.
Уюни е малко градче, където май има само сол, студ и туристи. Та всеки ъгъл е или тур-агенция, или автобусна компания, или хотелче. Разбира се, пристигането на автобусите сутрин (няколко от Ла Пас и няколко от Сукре и Потоси) е най-важното събитие в града. Всички са на крак и щурмуват сънените Гринго с брошурки и визитки. За броени минути туристите бяха откарани по посока на различните тур-агенции и хотели, а ние като най-недоверчиви останахме последни, чудейки се дали няма някъде нещо по-евтино. Оказа се че няма, всички предлагат едно и също на една и съща цена и най-големия им кошмар е някой като Дидо да хване да им реди далавери за разни сложни схеми. Предлагат се няколко вида екскурзия: еднодневна, двудневна и тридневна, като всички включват солника, а тридневната стига и до разни приказни разноцветни гьолове из забравената от бога боливийска пустош.
Отделно има една, която по най-прекия път те кара към Чили. Тази част на Боливия е толкова зачукана, че транспортните ти възможности са точно никакви и до разните солници, вулкани, лагуни и границата с Чили можеш да се придвижваш единствено чрез участие в организирана група с джип.
Ние с Ели не искахме и да чуем за нещо повече от еднодневен тур из солника, защото хем не можехме да си позволим повече, хем не искахме да се задържаме толкова дълго в най-големия студ на Боливия. Дидо пък, нямаше как хем да изкара солника с нас, хем да посети и останалите неща по програмата на тридневния тур. След като не успяхме да изработим компромис с никоя от тур агенциите, се наложи Дидо да бъде прецакан, както обикновено. Демек, да дойде с нас до солника и после да си хване директно пътя за Чили пропускайки останалите чудесии в района.
Докато с Дидо обикаляхме да търсим компромиса, който не открихме, Ели и Яна се бяха приютили в колибката на едната агенция. А там имаше нещо нечувано - печка. За първи път в Андите срещахме това чудо на цивилизацията, а то беше доста зловещо. Представляваше газова бутилка със завинтен на нея гол накрайник с горелка и плочка. В крайна сметка се отказахме от организационните напъни и се скупчихме при печката и приехме, това което ни предлагаха.
Мразовития ранен час, в който акостира автобусът има едно преимущество, че можеш да си уредиш екскурзия още за същия ден, да повисиш малко на печката и да отпътуваш без изобщо да ти се налага да се запознаваш с невзрачния Уюни. Така и направихме, багажа оставихме в агенцията, а намирането на подслон отложихме за вечерта.
След час-два из брулените от Южняка (един вид, художествен пренос на мразовития Северняк в южното полукълбо) уюнски улички започнаха да пъплят безброй Тойоти Лендкрузър. Както нашите читатели вече знаят, в тази част на света японските автомобили и в частност Тойота доминират тотално. Всяка кола тук е Лендкрузър и всеки горд автомобилен собственик е гид. Натовариха нас и кутията с обяда ни в джипа и потеглихме. Бяхме ние тримата, две полякини и шофьора, без да броим бебето.
Първата спирка беше при някакви стари ръждясали парни влакови композиции. Навремето из Боливия е имало не малко километри железни пътища, използвали са се предимно за товарни превози, но днес на повечето места само релсите и гарите са останали. Съдейки по състоянието на родното БДЖ, тази съдба ни очаква и нас. Тъй или иначе, предвид характеристиките на боливийския релеф, едно ЖП пътуване вероятно би било безкрайно дълго и бавно.
Не че човек би дошъл в Боливия за да се снима с ръждясал парен локомотив, но не изпуснахме отдалата се възможност, че чак проявих неблагоразумието да си поизхарчих батерията на фотото в търсене на композиция съчетаваща по най-добрия начин локомотив, плато, нашите физиономии и неоснователна героичност.
При влаковете бяхме с още няколко десетки други джипа, всички екскурзии, независимо дали едно, дву или тридневни започват от тук. Тук отново срещнахме Любо и Биси, българчетата с които се запознахме на Исла дел Сол и с които пътувахме до Ла Пас. Докато ние се размотавахме в Коройко, те бяха извелосипедирали Пътя на Смъртта и посетили още Сукре и Потоси. В този ден се отправяха на тридневния тур. Не си губят времето хората.
Бяхме свидетели на интересен разговор между едната полякиня, която доста поназнайваше испанския и шофьора:
- Защо има токова много боклук - каза полякинята, визирайки милионите найлонови пликчета търкалящи се из околностите на градчето
- Това не е боклук, това са найлонови торбички - поправи я шофьорът
Този разговор добре илюстрира отношението на боливийците към боклука или по-точно липсата на такова, за което мисля че вече сме споменавали.
Да си дойдем на солника. Има нещо много завладяващо в крайностите. А какво по-крайно от равна като тепсия, простираща се отвъд хоризонта бяла пустош. Пък отвъд простираща се отвъд хоризонта бяла пустош се издигат конусите на гигантски планини-вулкани, някои отдавна загаснали, други все още белязани с червена точица на картите. Солникът на Уюни е най-голямата солна пустиня в света. Някога това е било езеро, сега само по време на дъждовния сезон се пълни с няколко пръста вода. Тогава солника се превръща в огромно огледало, небето и неговото отражение се сливат, хоризонта изчезва, далечните брегове и островите изглеждат сякаш левитират, а на теб ти се струва, че летиш във въздуха. Уви, ние хванахме сухия сезон, но въобще няма, за какво да съжаляваме, тъй като и така солника е нещо възхитително. По време на влажния период, солта се разтваря във водата, а след като тя се изпари се формира плоска бяла покривка с хексагонални фигури. Фигурите са в резултат на процеса на изпаряване.
На влизане в солника се отбихме, с останалите десетки екскурзианти, в някакво пазарче за сувенири, където преобладаваха фигурки от сол и вездесъщите шапки, шалове и ръкавички от вълна от лама, алпака и други там камилоподобни. След това поспряхме да погледаме как в периферията на голямото бяло копаят солта със съвсем обикновени лопати и кирки, след това я трупат на купчинки да съхне и накрая я товарят на камиончета.
След това започна голямото возене в бялото. Прекосихме половината солник достигайки до брега в подножието на вулкана Серо Тунупа. Прекосяването беше като в морето - хващаш си някаква точка на хоризонта, някой нос, град, фар или планина и караш направо. В онази част на солника имаше малко водичка, но уви не достатъчно, за да получим гореописания огледален ефект, който все още не можехме да преглътнем. За сметка на това имаше розови фламинга. Изненадващо за мен, се оказа че тези изящни птици с неприличен цвят си падали и по студеното и на 4000 м н.в. им било съвсем добре. Като човек, който все още не е схванал магията на орнитологията, много не се развълнувах от тази среща, но Дидо хукна за фотосесия, благодарение на което сега можем да добавим малко розовко към блога.
Отидохме в подножието на вулкана, защото там имаше хотелче построено от сол, където да оставим полякините и да съберем двама испанци от вчерашната партида. Там и обядвахме. Изненадаха ни с тлъсти пържоли, които за щастие бяха изстинали (както и целия обяд), така че аз изядох пържолите и на полякините. Милите идваха от Бразилия, където както щяхме да се убедим и ние, кухнята е апетитна и разнообразна и включва много повече от ориз и препържено пиле.
Докато додъвквах пържолите им, полякините разгледаха хотела и възмутени до немай къде, се скараха на шофьора ще са ги подлъгали да отседнат на такова място (при това не евтино) и се натовариха в джипа обратно за Уюни. Наистина, хотела, както повечето хотели в Боливия, които имахме честта да разгледаме, беше някак антиуютен и далеч от стандартите, които биха прилегнали на една изискана европейка. Все пак натоварихме в багажника и новите испанци, единият от които беше по-дълъг даже и от мен.
Следващата цел беше Островът на Рибарите. Намира се горе-долу посредата на белото. Пътуването до там беше още половин час блажена медитация и съзерцание. Тъй като нямам сили достатъчно подробно и убедително да опиша гледките, възхитата и спокойствието, които очакват човек там, ще трябва всеки да иде и сам за себе си да запълни пропуските в нашия разказ.
"Островът на Рибарите" или "Островът Риба"? Четейки предварително останахме с впечатление, че тук има някаква измама. Едни ти казват, че ще те водят до Острова Риба, пък те водят до Острова на рибарите. Други пък наричат Острава Риба самия Остров на Рибарите. Пристигнахме в Уюни с нагласата да се борим до край с пъклените планове на подлите агенти да ни закарат на грешния остров. Всъщност няма никакъв повод за паника. Наистина има два острова, наистина им бъркат имената, но в крайна сметка няма никакво значение, защото така и така карат всички на единия, а на другия никой никога не ходи.
Та, въпросният остров е ключовият елемент от екскурзията из солника, защото там виреят гигантски хилядолетни кактуси и от там виждаш целия солник околовръст, включая още по-ясни гледки към околните планини. Изкатерихме се горе и сочехме и гадаехме кой вулкан кой е, къде е Чили и къде е Уюни. Долу се виждаха следите оставени от джиповете по солта като коловози в снега. Следите идваха основно от Уюни, Серо Тунупа а други отиваха наюг, към разноцветните лагуни, накъдето заминаваха тридневните екскурзии.
Забелязахме, че по солника кръстосват обикновени междуселски автобусчета и се разгневихме на туристическата дезинформация в Ла Пас, където бяха категорични, че такова нещо няма. Тези автобуси бяха едва едва споменати някъде в Интернет, но така и не се намери някой да потвърди тяхното съществуване и режим. Макар че едва ли са особено удобни, нито пък предлагат изстинали пържоли, те представляват евтина алтернатива на Лендкрузърите, за най-закъсалите и настървени туристи, сред които обикновено сме самите ние. Бяхме гневни и за това че както и за Мачу Пикчу, никой не си е направил труда да сподели подробности в Нета, сякаш това е една всеобща тайна. В крайна сметка и ние не направихме нищо по въпроса, макар че тогава смятахме да разобличим всичко в общественото пространство, на пук на боливийската турситическа сегрегация.
На прибиране по залез спряхме за финална фотосесия на солта, която източи последните сокове от батериите на нашите фотоапарати и се прибрахме по тъмно в Уюни.
След като сутринта узнахме, че печките съществуват в Боливия, разпитахме и се настанихме в хотелче, където предлагаха такива. Срещу допълнително заплащане, естествено. Благодарение на това тази нощ беше една от малкото, в които не се гушихме настръхнали в няколко ката одеала и спален чувал. За сметка на това студът навън така бързо вледени празничното ни настроение, че едвам изядохме по един хамбургер на крак и напазарувахме виното на прибежки, напълно отхвърляйки мисълта за бирата, която по принцип рядко ни напуска.
Последната ни вечер заедно с Дидо не беше от най-тържествените. Както подобава след нощно возене в автобус, ранно събуждане и целодневен трип с джип окапахме доста бързо и безславно.
От Уюни посоките са няколко: към Чили, Аржентина, обратно към Ла Пас или към Потоси и от там към Сукре. Дидо хвана тура за Чили, ние сутрешното автобусче за Потоси. Разделянето ни беше доста нескопосано, тъй като поради малоумието на местните автобусни агенти бяхме заблудени за часовете и дните на курсовете за Потоси и по чудо успяхме на бегом да хванем последния автобус за деня.
Може би беше добре че се разделихме така рязко с Дидо, тъй като сега щях гузно да премълчавам унизителни сцени на рев и сополи. След като се разделихме сякаш пак осиротяхме, а мисълта за наближаващото прибиране у дома започна да става все по-натрапчива. Честно казано, със солника на Уюни, поне за нас, Боливия беше изчерпана и с известна досада гледахме на хилядите километри и дните, които ни деляха до последната неизвестна на пътешествието - Бразилия.
Но, както се оказа, Боливия има какво още да предложи на изтощените български скитосници.
Този разговор добре илюстрира отношението на боливийците към боклука или по-точно липсата на такова, за което мисля че вече сме споменавали.
На влизане в солника се отбихме, с останалите десетки екскурзианти, в някакво пазарче за сувенири, където преобладаваха фигурки от сол и вездесъщите шапки, шалове и ръкавички от вълна от лама, алпака и други там камилоподобни. След това поспряхме да погледаме как в периферията на голямото бяло копаят солта със съвсем обикновени лопати и кирки, след това я трупат на купчинки да съхне и накрая я товарят на камиончета.
След това започна голямото возене в бялото. Прекосихме половината солник достигайки до брега в подножието на вулкана Серо Тунупа. Прекосяването беше като в морето - хващаш си някаква точка на хоризонта, някой нос, град, фар или планина и караш направо. В онази част на солника имаше малко водичка, но уви не достатъчно, за да получим гореописания огледален ефект, който все още не можехме да преглътнем. За сметка на това имаше розови фламинга. Изненадващо за мен, се оказа че тези изящни птици с неприличен цвят си падали и по студеното и на 4000 м н.в. им било съвсем добре. Като човек, който все още не е схванал магията на орнитологията, много не се развълнувах от тази среща, но Дидо хукна за фотосесия, благодарение на което сега можем да добавим малко розовко към блога.
 |
| междуселски автобус призрак, който не би трябвало да съществува |
 |
| Розово Фламинго |
Отидохме в подножието на вулкана, защото там имаше хотелче построено от сол, където да оставим полякините и да съберем двама испанци от вчерашната партида. Там и обядвахме. Изненадаха ни с тлъсти пържоли, които за щастие бяха изстинали (както и целия обяд), така че аз изядох пържолите и на полякините. Милите идваха от Бразилия, където както щяхме да се убедим и ние, кухнята е апетитна и разнообразна и включва много повече от ориз и препържено пиле.
Докато додъвквах пържолите им, полякините разгледаха хотела и възмутени до немай къде, се скараха на шофьора ще са ги подлъгали да отседнат на такова място (при това не евтино) и се натовариха в джипа обратно за Уюни. Наистина, хотела, както повечето хотели в Боливия, които имахме честта да разгледаме, беше някак антиуютен и далеч от стандартите, които биха прилегнали на една изискана европейка. Все пак натоварихме в багажника и новите испанци, единият от които беше по-дълъг даже и от мен.
Следващата цел беше Островът на Рибарите. Намира се горе-долу посредата на белото. Пътуването до там беше още половин час блажена медитация и съзерцание. Тъй като нямам сили достатъчно подробно и убедително да опиша гледките, възхитата и спокойствието, които очакват човек там, ще трябва всеки да иде и сам за себе си да запълни пропуските в нашия разказ.
"Островът на Рибарите" или "Островът Риба"? Четейки предварително останахме с впечатление, че тук има някаква измама. Едни ти казват, че ще те водят до Острова Риба, пък те водят до Острова на рибарите. Други пък наричат Острава Риба самия Остров на Рибарите. Пристигнахме в Уюни с нагласата да се борим до край с пъклените планове на подлите агенти да ни закарат на грешния остров. Всъщност няма никакъв повод за паника. Наистина има два острова, наистина им бъркат имената, но в крайна сметка няма никакво значение, защото така и така карат всички на единия, а на другия никой никога не ходи.
Та, въпросният остров е ключовият елемент от екскурзията из солника, защото там виреят гигантски хилядолетни кактуси и от там виждаш целия солник околовръст, включая още по-ясни гледки към околните планини. Изкатерихме се горе и сочехме и гадаехме кой вулкан кой е, къде е Чили и къде е Уюни. Долу се виждаха следите оставени от джиповете по солта като коловози в снега. Следите идваха основно от Уюни, Серо Тунупа а други отиваха наюг, към разноцветните лагуни, накъдето заминаваха тридневните екскурзии.
 |
| от Isla del Pescadores (или може би Isla Pescado) |
Забелязахме, че по солника кръстосват обикновени междуселски автобусчета и се разгневихме на туристическата дезинформация в Ла Пас, където бяха категорични, че такова нещо няма. Тези автобуси бяха едва едва споменати някъде в Интернет, но така и не се намери някой да потвърди тяхното съществуване и режим. Макар че едва ли са особено удобни, нито пък предлагат изстинали пържоли, те представляват евтина алтернатива на Лендкрузърите, за най-закъсалите и настървени туристи, сред които обикновено сме самите ние. Бяхме гневни и за това че както и за Мачу Пикчу, никой не си е направил труда да сподели подробности в Нета, сякаш това е една всеобща тайна. В крайна сметка и ние не направихме нищо по въпроса, макар че тогава смятахме да разобличим всичко в общественото пространство, на пук на боливийската турситическа сегрегация.
На прибиране по залез спряхме за финална фотосесия на солта, която източи последните сокове от батериите на нашите фотоапарати и се прибрахме по тъмно в Уюни.
 |
| в страната на коката |
 |
| залез в солника |
След като сутринта узнахме, че печките съществуват в Боливия, разпитахме и се настанихме в хотелче, където предлагаха такива. Срещу допълнително заплащане, естествено. Благодарение на това тази нощ беше една от малкото, в които не се гушихме настръхнали в няколко ката одеала и спален чувал. За сметка на това студът навън така бързо вледени празничното ни настроение, че едвам изядохме по един хамбургер на крак и напазарувахме виното на прибежки, напълно отхвърляйки мисълта за бирата, която по принцип рядко ни напуска.
Последната ни вечер заедно с Дидо не беше от най-тържествените. Както подобава след нощно возене в автобус, ранно събуждане и целодневен трип с джип окапахме доста бързо и безславно.
От Уюни посоките са няколко: към Чили, Аржентина, обратно към Ла Пас или към Потоси и от там към Сукре. Дидо хвана тура за Чили, ние сутрешното автобусче за Потоси. Разделянето ни беше доста нескопосано, тъй като поради малоумието на местните автобусни агенти бяхме заблудени за часовете и дните на курсовете за Потоси и по чудо успяхме на бегом да хванем последния автобус за деня.
Може би беше добре че се разделихме така рязко с Дидо, тъй като сега щях гузно да премълчавам унизителни сцени на рев и сополи. След като се разделихме сякаш пак осиротяхме, а мисълта за наближаващото прибиране у дома започна да става все по-натрапчива. Честно казано, със солника на Уюни, поне за нас, Боливия беше изчерпана и с известна досада гледахме на хилядите километри и дните, които ни деляха до последната неизвестна на пътешествието - Бразилия.
Но, както се оказа, Боливия има какво още да предложи на изтощените български скитосници.
Няма коментари:
Публикуване на коментар