Титикака, перуанската част

Това се случи има-няма преди половин година.
Налазихме най-евтиния автобус от автогарата в Куско, защото си мислихме, че ей го къде е езерото Титикака. Че иначе вече се бяхме разглезили и за дълги разстояния на нищо под бус-кама на падахме. То пък и то се оказа на много часове разстояние, пусти му Анди. А може просто да не сме разбрали мащаба на картата. Докато си висяхме в чакалнята, с тайна насмешка гледахме как серийно произведените "бакпакъри", с влизането си се лепяха директно на гишето на реномираната фирма "Круз дел Сур", за която вече знаехме, че се отличава от останалите транспортни фирми в Перу основно с високите си цени.
Въпросния ниско-бюджетен автобус за Титикака си беше съвсем екстра, макар и сред най-очуканите до този момент. Изобщо, какво вече много пъти споменавахме, от транспортните услуги в Перу (даже и по-евтините), би могъл да се оплаче единствено някой самозабравил се префърцунен турист, тип принцеса.
Даже имаше нещо повече в този автобус, имаше един уют и дух, който липсва на модерните. Ясно си спомням следната сцена: Автобусът се движи бавно но уверено през необятно високопланинско плато, усещането е все едно сме на лодка в океана (не че клати толкова много), автобусът е нашия дом, поклащат се старомодни жълти перденца, платото навън също е жълто, както и залезът. Изпитах голяма естетическа наслада от всичкото това жълто, но уви, оказва се че никой от нас не го е заснел.

Титикака

Имах много роматична представа за легендарното езеро Титикака. Представях си го изолирано високо в небесата, заобиколено от непристъпни върхове и брегове населени от автентични индианци, които излизат да ловят риба със своите канута, копия и самоделни мрежи. Е, както всичко останало по пътя ни - нищо подобно. Да, езерото е високо, на почти 4000 м надморска видочина, обаче в Андите това изобщо не значи каквото значи в Европа. Първото хубаво впечатление беше, че бяхме оставили зад себе си гадните крайбрежни пустини и макар и стисната по високопланински природата все пак беше пуснала по някоя и друга тревка и храстче да поникнат. А първото разочарование - езерото си е доволно цивилизовано начело с главния град Пуно - сто хиляди жители и неотстъпващ с нищо на грозотата на останалите перуански  средно големи градове. Добрата новина е че тук и там се е запазила някаква автентична култура и ние, както всички останали туристи, решихме да наблегнем на това.

Стандартен пеизаж от оклностите на Титикака

За топлата вода в Пуно
 

Оказва се, че това ни е единствената снимка от Пуно

Пуно е основния изходен пункт за налазване на езерото от Перуанска страна, от Боливия си има друга, и там ще идем. В гайда прочетохме, че няма надежда да открием хотел с топла вода. Гайда ни беше доста стар, но поне в това отношение се оказа актуален. Прихванаха ни още на пристигане на автогарата, даже бяхме свидетели на конкуренция в действие - две хелоучета се надпреварваха да свалят цените и да предлагат нови и нови екстри. В крайна сметка получихме и закуска и такси до хотела. Леко ни излъгаха с местоположението, което трябваше да е на централния площад, но всъщност беше на централния пазар. Получи се по-практично всъщност. И както може да се очаква, в хотела се започна с циганиите. Топлата вода се оказа че тече между 3 и 4 сутринта, а закуската за която трябваше да им припомняме два пъти беше в 6:30! След тежки преговори, които биха изпотили дори и Хенри Кисинджър, се споразумяхме да изтеглим закуската най-късно в 8ч. Поне не ни караха да си плащаме тоалетната хартия, както се получи в Куско. След като се настанихме обиколихме околните хотелчета и се убедихме в липсата на топла вода, в което и да е от тях. Някои по-несъобразителни биха се зачудили какво пък толкова опяваме за топлата вода, но все пак действието се развива през най-студения месец на едно доста високо място, където никога не са чували за отопление и изолация. И макар Перуанската зима да не заслужава нищо повече от едно пренебрежително махване с ръка, то ние, все още помнещи безгрижните карибски дни и нощи, страдахме от продължителната липса на какъвто и да е топъл полъх или нотка на уют в Перу. Най-лошото беше, че Ели след студения и изтощителен трек в Кордилера Бланка, така и не успя да се нагрее достатъчно и да събере физически емоционални сили да бори константната андийска ладовина. Иначе, изобщо не сме се притеснявали за на Яна бебешкия задник. През дългите месеци на Карибите, където в общия случай топла вода или няма или изобщо не е топла, тя свикна да и плакнем дупето със студена и нямаме никакво намерение да и разваляме закалката.

Сиюстани

Първото ни туристическо дело из Титикака беше посещението на гробниците при Сиюстани - доста добре запазени древни кули-гробници разположени на едно китно полуостровче сред едно китно гьолче. Разходихме се до там, защото все още не бяхме напълно убедени, че нямаме повече мерак да гледаме древни камънаци. Все пак бяха доста интересни, особено тези строени от Инките, тъй като точно те отново бяха иззидани с изумителна прецизност. О, простете, вероятно и те са на някоя по-древна, могъща и загадъчна цивилизация.

Докато с Дидо се шляехме полузаинтересовано между погребалните кули, Ели съвсем се скапа, вдигна температура и легна да припада под жаркото слънце. Едвам я навихме да се премести на сянка, където пък ни скова някакъв студ. Пусти му 4000 м. За щастие на следващия ден се чувстваше по-добре.

На връщане, ни натовари някаква маршрутка-менте, чийто шофьор в последствие ни поиска някакви баснословни суми, но ние даже не си направихме труда да се възмутим и го осведомихме, че повече от стандартната тарифа няма да му дадем. Поуката тук, е че винаги трябва да се пита за цената предварително, особено ако смятате че не сте в изгодна позиция за разправии постфактум. Нямахме да му дадем точна сума и изпратихме Дидо да развали, че сериозно се съмнявахме да получим ресто от едно такова леке.

Лодката
 

За същинското налазване на Титикака си набелязахме остров Такиле. Това е едно от населените островчета в близост до Пуно, до където ходят предостатъчно турове и лодки. Островчето ни спечели с това, че повечето туристи минават от там само за по един обяд и вечерта си остава сравнително пусто. Решихме да изкараме там една нощ.
Предната вечер се отбихме на кея, за да разучим транспорта до там. Естествено, още на няколко преки от кея ни заградиха хелоучета. Ние обаче имахме конкретна цел - хората от Такиле си имат общинска лодка, чиито доходи отиват директно за островчето. И тъй като това напълно съвпада с нашата пътешественическа философия, бяхме тръгнали право към тях. Открихме ги и се оказаха много готини типчета, прескачаха се да ни обясняват че тяхната лодка е комунална и каузата е добра, представиха ни и капитана, на който само препаска на окото и папагал на рамото му липсваха. Бяхме убедени че ще се возим с тях, но оставихме закупуването на билетите за следващата сутрин, тъй като пътят ни е научил, че пари в аванс не се дават.
 

на лодката за Такиле

На сутринта ни посрещнаха същите типажи, много ни се зарадваха и сигурно се изненадаха, че наистина се върнахме. Предната вечер толкова настойчиво искаха да ни продадат билети, сякаш бяха сигурни, че в противен случай никога повече няма да ни видят. Лодката вече беше пълна и туристите бяхме малцинство. Всъщност лодката беше по-скоро товарна, отколкото пътническа. Лесно можеше да се ориентира човек какви са дефицитите на острова: превозваше се най-вече тоалетна хартия и едни каси с бира, които по-късно срещнахме отново.
Първо ни поканиха да се разположим където пожелаем и ние заехме пейките на покрива, после ни накараха да слезем от там, след като места долу вече не бяха останали. И след като тръгнахме народа пак се качи горе, така че да не успеем пак да си заемем първоначалните места. Това беше един от случаите, в които имахме онова усещане, че се занимаваме с индианци. Пътуването беше плавно и дълго, а слънцето напичаше безмилостно. Всички коренни чада на Титикака се увиха в традиционни черни шалове, залегнаха и притихнаха за целия път, ние пък се чудехме какво и как да навлечем, че хем да не ни пече, хем да не ни е жега. Яната успя да дремне докато други само се опитваха. Всъщност противно на очакваното, Яна не се опита да се мята самоубийствено във водата, но за сметка на това много държеше да се катери по стълбичката към покрива. От това възникнаха обичайните шумни бебешко-родителски конфликти, заради които по-късно връщайки се в България, Дидо щеше на всички да разкаже, как няма намерение скоро да се размножава.

Туй Киндъл ли е, бре гринго?

В някакъв момент, за да държим морала над водата, започнахме да пишем сгъната поезия. За незапознатите, пояснявам: Играе се от 2+ личности, може и в една глава да живеят. Първият пише строфа и прегъва листа, така че да не се вижда какво е написал, а от долу на видно място пише само последната дума - римата. И така продължава до изчерпване на листчето или на вдъхновението. Ето и едно от произведенията, които родихме:

Титикака, хир ай ком!

Къде ни е бутилката със ром?

Да влезнем в Мачу Пукчу с взлом

Всички тук са индианци

Писна ми от перуански танци

Къде ще дъвчем куй се питам

И ще продължавам да се скитам

И да нагъвам куйове без да питам

Дръжте се, излитам!

*Куй - морско свинче, андийски деликатес

Това далеч не е най-доброто, но уви, е единственото подходящо за широка аудитория.

Плаващите острови на Уро

Уро или Уросите, както ние самоуко си ги наричахме, са народ който живее на плаващи острови близо до бреговете на Титикака. Те са потомци на древно миролюбиво племе, което преди векове е населявало бреговете на езерото. За да избягат от по-агресивните си съседи, се заселили посред езерото върху построени от тръстика плаващи острови. През определено време, като най-горния слой започне да прогнива, полагат нов. Къщите им, както и традиционните им лодки също са от тръстика. По пътя за Такиле се отбихме на едно от тези островчета. Беше доста малко, имаше само три-четири къщички и изглежда туризмът беше основното им занимание. На островчето ни изнесоха презентация за Уротата и островите им, която за съжаление беше на испански, но разбрахме някои интересни неща, като например: тъй като островите са в постоянно строителство, най-старите са и най-дълбоки, като може да достигат много метри в дълбочина, тоалетната им е на отделно островче, както и училищата и медицинския пункт и когато някое семейство не се спогажда добре с останалите, му отрязват прилежащата част от островчето и го пускат да си плава на където намери за добре. Беше много приятно да се разхождаш и търкаляш по мекото островче, а някъде чухме, че днешните Уро имат проблеми с теглото, тъй като няма много накъде да се движат, пък и предполагаме хранителните им навици са значително влошени спрямо едно време.

стандартно плаващо островче

презентация

комшиското островче

паморама

За нас, културата на Уро беше изчерпана с пет минутната презентация, разходка покрай трите сергии със сувенири и търкаляне по "земята" и се съмняваме да са много туристите, които успяват да постигнат нещо извън тази стандартна програма. Скоро бяхме обратно на път за Такиле.

Тихите води на Титикака

Такиле

Имаше нещо много средиземноморско в това тясно и стръмно островче. Нямаше един склон, който да не е терасиран, всички пътечки бяха криволичещи, площадчетата криви и с кълдъръмче навсякъде, а езерото долу беше като едно тихо и спокойно средиземно море, по което само платноходките липсваха. Нямаше нито един автомобил, мотоциклет или нещо, което да наподобява шосе. Това което малко разваляше картинката, бяха традиционните перуански кирпичени къщи с ламаринен покрив. Ако някой ги светне да варосват стените си и да си боядисват ламарините в керемидено, ще изтрепят рибата. Но пък от друга страна, за какво ни е средиземно море и в Америка, това дето си имаме наблизо ни стига.
 

На островчето има едно село с няколко махали, макар че сме сигурни че в техните собствени очи, това са си направо отделни градове и народи. Известни са с това, че ревностно пазят своя бит и култура, което е една от причините да изберем да го посетим. И наистина, почти всички в селото си носеха народните носии, издържани предимно в червено, бяло и черно. Мъжете носеха едни смешни пъстри шапки, като всеки си плете шапката сам по собствен модел, така че да се гордее с нея пред всички съостровници. Цветовете и шарките по шапката не са случайни, а демонстрират статуса и семейното положение на носещия.
Стандартът на острова се оказа доста висок, предлагаха ни настаняване от 30 солес и вечеря за още петнайсетина. Това при положение че даже в най-вървежните места в Перу си намирахме спане до 20 и ядене около 6-7 солес. Тук явно са много организирани, имат някаква обща ценова концепция и се възползват от това, че дошъл на острова няма накъде да мърдаш. Пък някои от "квартирите", които ни предложиха изобщо не бяха пригодени даже и за най-хард селските туристи. В смисъл, прекрасно е да бъдеш приютен в порутена стая от услужлив селянин, но да ти искат за това двойно повече отколкото в хотел в Пуно е малко прекалено. Но явно все пак бедността и голямото предлагане надделяват, защото лесно договорихме спане и вечеря за по 20 на човек, което според нас беше справедливо спрямо перуанските цени. То пък каква вечеря се оказа, ама и до там ще стигнем.

младеж си плете шапката на теферич

площадчето

Кока церемония

След като се настанихме в нашето кирпичено стайче, домакинът ни покани на кока церемония, която щеше да се проведе в двора. Нашият, пък и неговият испански не бяха на достатъчно високо ниво, за да разберем кога ще стане това, нито какво представлява или какво се очаква от нас. Изпълзяхме на слънце на терасата на "ресторанта", за да обядваме с нашите скромни запаси от сирене, хляб и домати, през което време случващото се в двора все повече започваше да ни прилича на церемония.
 

Идваха все повече гости, все мъже с жените си. Всички бяха облечени еднотипно, явно официално. Мъжете сядаха на каменната пейка до дувара, жените клякаха на черга срещу тях. Между двете редички стояха две каси бира, от ония които пътуваха с нас на лодката. Всеки носеше със себе си малка шарена плетена торбичка, като онези дето хипитата разнасят, пълна с листа от кока, и пристигайки обменяше със всеки от вече присъстващите по щипка. От време на време някой си натъпкваше бузите с листа, или пък сипваше по биричка, включително и жените. Последното нарочно го споменаваме, тъй като обикновено сред традиционните общества жените все не успяват да се домогнат до пълната програма. В един момент един дойде и при нас и ни подаде торбичка с листа. Почувствахме се приобщени и благодарни, взехме и ние да ги дъвчем. Бяхме чели, че листата трябва да се дъвчат и държат на бузата и след около 40 минути, устата ти ще изтръпне и всякакви усещания за дискомфорт, болка, глад или студ ще те напуснат. Лимоновият сок помагал, но ние такъв нямахме под ръка. Подъвкахме с различен успех, но останахме единодушни в това, че освен изтръпването на бузите друг ефект не усетихме. Пък може и точно в този момент да сме нямали никакви дискомфорти. След това друг мина с друга торбичка, където пуснахме по шест листа (несдъвкани), а за всяко листо си бяхме намислили и по едно желание. Аз лично (Васко), съм забелязал, че от известно време като става въпрос за желания все си пожелавам на нас с Ели и Яна и на цялата рода всичко да ни е наред и да сме щастливи. По това съдя че помъдрявам, преди години един господ знае какви приключения и придобивки (и материални и сексуални) щях да си пожелая. Напълно приобщени се почувствахме, когато от епицентъра на кока церемонията забелязаха нашите жадни погледи и ни изпратиха едно шише бира. Техните шишета по 700мл изобщо не биха могли да ни пробудят заспалите черни дробове, но хората няма от къде да знаят това, пък и не искаме да разоряваме селото. Този жест, беше един от много малкото случаи от както сме на континента, в които някой проявява някакво внимание и интерес към нас, извън утвърдената схема (поръчваш-плащаш-чао). В крайна сметка, слязохме от балкончето и се наместихме долу при останалите. Оказа се, че това било само седянка, пък баш церемонията била в къщата, където свещеникът изпълняваше някакви непонятни за нас ритуали, дъвчеше и плюеше на топки листата с пожеланията и ги редеше и мажеше наоколо, докато друг четеше по азбучен ред страните на света. Едва ли България е била в списъка, съдейки по това че откакто прекосихме Атлантическия океан едва ли сме срещали някой, който да е чувал за нас. В един момент се появиха три руси бледолики жени и се заговорихме с тях. Разказаха ни, че те са доброволци консултанти от Холандия, които помагат на местните да развият туризма в Такиле по такъв начин, че да има максимална полза за живеещите на острова. А кока церемонията била по повод прясното (пари, не бара се) основаване на общинско туристическо дружество, с което целят да канализират и максимизират приходите от туризма. А всички присъстващи се оказаха селски големци, включая и самия кмет. Шапка им свалям на хората за инициативността и желанието да направят нещо за цялата общност. Знаейки колко ограничени и неинформирани могат да бъдат необразованите и изолирани хора, за мен е цяло чудо, че на това островче така добре знаят какво трябва да направят, че чак и консултанти от Холандия си привикали. Дали у нас някой работи по този начин?
Церемонията продължи като разстлаха една покривка между редичката от мъже и тази от жени на двора и направо върху нея изсипаха купища царевица и варени картофи от всички възможни видове форми и размери и започнаха да си чопкат и похапват. След това им донесоха и купи с чорба. Донесоха и на нас, беше в общи линии безвкусна чорба от пет различни вида картофи. Добре че ни донесоха само една обща, защото щях да изпадна в затруднено положение с пълна манджа в култура, за която не знам какво е прието да се прави с нежеланите порции.

зяпачи

церемонията

натрупаха царевица и картофки

софра по Такилски

В крайна сметка ни омръзна, тъй като от известно време нищо ново не се случваше, продължаваха да дъвчат кока и пият бира, да гризат кортофи и царевици. Приемливо или не, напуснахме церемонията и излязохме на разходка - изкатерихме се на върха на острова да изпратим залеза. Горе беше вълшебно - спокойните води на езерото, околните островчета и брегове, белите върхове на далечната Кордилера Реал в Боливия и разбира се - залезът, който щракахме до изтощаване на батериите. На върха имаше някакви каменни структури, стени и арки, които придават усещане за място със специално мистично предназначение.

забележете рамката на вратата

на връо

Беседи край казана

Когато се върнахме си поискахме вечерята и бяхме поканени в кухнята на семейството, където седнахме на миндери около къкрещия казан с картофената супа и на приглушената светлина на най-слабата електричека крушка произвеждана някога, получихме който колкото черпака успя да изяде. На второто досипване помолих да не ми сипват от гадните малки черни картофки.
Полафихме си малко с хората и най-вече с голямата дъщеря, която единствена говореше испанския на по-високо от нашето ниво. Получи се странно, някак не се разбрахме съвсем, но пък и така по-добре усетихме културната пропаст между нас. Например, упорито ги разпитвахме за климата и за това кога е най-хубаво и приятно за живот на острова, а те точно толкова упорито ни убеждаваха че през дъждовния сезон е най-хубаво, защото иначе няма да има реколта. Научихме и че в Титикака няма риба, или поне в Такиле на ловят.
И така, опреснявайки си спомените за разходката ни до Такиле, си мисля че тази квартира с кока церемонията и вечерята около казана, беше по-ценна от безброй хотела с топла вода и безжичен Интернет. А залезът на върха - много по-ценен от повечето древни руини, през които минахме през последния месец. Дори и звездното небе беше най-доброто до тук. Късно вечерта, когато с Дидо излязохме пред къщата, за да си допием пиското с кола над нас се облещиха безброй звезди и целия млечен път от хоризонт до хоризонт. Напълно изненадващо за мен, беше изключително шарено. Имаше червени, сини, зелени и лилави точки и петна. Уви налазиха някакви облачета и не успяхме напълно да се наситим на спектакъла. Но и това се случи, по-късно в Боливия.

звездното небе

А посред нощите, когато излизах да пикая, продължаваха да дъвчат кока и пият бира.

На следващия ден се поразходихме малко из островчето и си хванахме общинското корабче на обратно. Яната ни даде да разберем, че и е писнало да я пренасяме напред назад - нито на бащините рамене, нито на собствените си крака желаеше да се движи, започваше да става се по-опърничава, а гневните и протести ни изнервяха и отчайваха Дидо. 

И в обратната посока, корабчето беше все така претъпкано, но този път, вместо с тоалетна хартия и бира, с чували картофи. Пък вражеските корабчета, тези на туристическите фирми, и на връщане ни подминаваха със своите удобни празни седалки.
На лодката Дидо се беше заговорил с единия от такилците, дето бяха в нашия двор предишната вечер и станало въпрос, какви са му на Дидо плановете след Титикака. Човекът останал потресен да научи, че ние белите (всички сме гринго) всъщност си имаме бачкане, домове и отговорности и че не се раждаме с милиони в банката, с които след това да обикаляме света безконечно и безхаберно.

Изкарахме още една вечер в Пуно и отново се оказа, че трябва да се борим за закуската си, но този пък беше по-лесно тъй като поставихме въпроса преди да се нанесем. Даже и топла вода хванахме - съдбата ни се усмихваше.
На следващия ден си изкарахме визи за Боливия и моментално заминахме. Подробности за особеностите на боливийските визи ще има следващия път, че да не става като огромния многострадален пост за Панама.

За финал да ви се оплачем от перуанските пощенски услуги. Пътувайки из Перу си бяхме накупили пощенски картички, които все забравяхме да надпишем и изпратим. Сега, в последния момент, накупихме още и седнахме да пишем на всеки, на който знаем адреса. След това тръгнахме да си купуваме марки и бяхме застреляни с такава цена, че като се има предвид колко картички бяхме надписали, щяхме да си потрошим парите за храна за седмица напред - $2.5 за марка ни се видя кощунствено. Изпратихме само две-три, най-належащи, а останалите си запазихме за Боливийските пощи. В последствие се получи така, че изпратихме перуанските картички, плюс няколко панамски, с боливийски марки.

В бусчето към границата писахме още поезия и правихме любими неща. Поезията е още по-непочтена от онази на лодката, така че никога няма да чуете тези бляскави рими и изненадващи обрати, които успяхме да избълваме. А лафът с любимите неща възникна от анимационното филмче "Рио", което таман бяхме гледали дружно и започва със следната песничка: "Всички птици в гората, правим любими неща...". Та, нашите любими неща, то се знае - малките пенливи бирички.

До следващия път за Боливия

На Мачу Пикчу у царевичака

Ето че най-после добутахме блога до дългоочакваното, жадуваното, обожаваното и загадъчното Мачу Пичку. Едва ли има човек в развития свят, който да не се е захласвал по филмчета и картинки от там. И едва ли има човек, на когото като споменат Южна Америка, Мачу Пикчу да не е сред първите три неща, които да му изплуват в главата. Е, тия дето географията не им е сред познатата вселена и не знаят къде е Мачу Пикчу, Перу или пък самата Южна Америка не влизат в извадката.

Голямото кожодерство

Ако от последните публикации сте останали в впечатление, че сме стиснати и се оплакваме от перуанците, то нищо не сте видели. На Мачу Пикчу достигнаха някакви неподозирани дълбини в наглостта и алчността си и чак успяха леко да разклатят твърдите ни убеждения, че тази забележителност за нищо на света не се пропуска. Има два официални начина да стигнеш до мястото. Единия е пеш по прословутия Инка Трейл, другия е с влак, шосе до там няма.

Инка Трейл или пътечката на инките по нашенски е пешеходен маршрут, който преминава през редица значими и незначими руини, живописни планини, долини и джунгли. Стандартно отнема около четири дни и почти целия маршрут е по оригинални инкски пътища. Навремето, заедно със самото Мачу Пикчу е нашумял толкова много, че се е пренаселил, а изконно злите западни турсисти замърсявали и тормозели носачите и гидовете. Тогава властите решили да ограничат пешеходците по маршрута на не повече от 500 на ден, включая носачите и гидовете на експедициите. Обявили някаква скъпа прескъпа такса за участие, забранили тези злодеи - независимите туристи и разпродали всички билетчета на туристическите агенции. В резултат на всичко това, за да извървиш тази четири дневна пътека трябва да резервираш участие с половин година напред и да платиш около $500. Нещо като това, което се опитват да въведат в Кордилера Бланка. Интересно ми е защо из Пиренеите, Алпите, че даже и в Хималаите никой не замърсява и никой не се оплаква от туристически тормоз? Вероятно, защото там няма перуанци. Както можете да се досетите, тази схема съществува и е в разцвет предимно заради симпатягите от съседния континент на север, на които винаги всичко им се струва много евтино. Та, този вариант отпадна за нас и остана другия - с влак.

Inka Rail ше ме извиняват

Там положението хич не е по-розово. До селцето Агуас Калиентес, в подножието на Мачу Пикчу стига само железопътна линия. Дължината и е около 100км, а времетраенето на пътуването под два часа. Това обаче не пречи цената на двупосочното билетче да започва от $100. При това влакът даже не тръгва от Куско, а от едно съседно градче.

Известно време се оглеждахме за алтернативни пешеходни маршрути, но Ели ни даде да разберем, че тя повече пешеходтсво няма да допусне. Обмисляхме и някакви схеми да хванем влака от максимално отдалечената гара, така че да спестим няколко долара, но в крайна сметка надушихме за съществуването на някаква потайна алтернативна схема - пътя през Санта Тереза.

Пътят Санта Тереза

След задълбочено ровене, най-вече от страна на Ели, тъй като аз инвестирах цялото си Интернет време в писане на блог, разбрахме за съществуването на този алтернативен, много заобиколен и некомерсиален път до Мачу Пикчу. Не можехме обаче да намерим подробности. Балканът пази своите тайни, са казали мъдреците. Навсякъде само някакви подхвърляния и недомлъвки. И тъй като по принцип си бяхме на хейтърска вълна, много се ядосахме на тази потайност. От една страна е ясно, че има нещо, от друга страна - нищо. Ядосахме се на Wikitravel.org, което уж е нещо като пътешественическата енциклопедия и се пише от потребителите, че няма нито дума за този маршрут. Ядосахме се и на Лонли пленета и на масови туристи, които заливат пространството със своите безполезни съвети как да си хванеш влака или резервираш Инка трейла. А най-вече се ядосахме на безидейната каучсърфинг общност в Перу, тъй като там освен уроци по салса нищо друго не ги интересува. Единствената следа във форумите на каучсърфинг беше една тема, където се питаше за някакъв по-евтин вариант до Мачу Пикчу и някакъв перуанец отговаря "пратих ти лично съобщение с подробности за маршрута", след което следват десетки включвания от други хора в стил "прати и на мен подробности на маршрута". Обаче недомлъвките и частичните доуточнявания ни дадоха джокер, благодарение на който успяхме да зададем правилния въпрос на Гугъл, а е всеизвестно, че Гугъл може да ти каже всичко, стига да знаеш какво да го попиташ.

Клик тук за оригиналната статия

На кратко схемата е следната. Хващаш автобус или минибусче от Куско за Санта Мария. Има две автогари за целта. От едната тръгват автобусите, те са по-евтини, тръгват много рано сутринта или късно вечерта и се лашкат до там в продължение на 7 часа. От другата тръгват минибусчетата, малко по-скъпи от автобуса, но все пак на народни цени, малко по неудобни, особено за дългучите, и доста по-бързи.
В Санта Мария се прекачваш на маршрутка за Санта Тереза, където отново се прекачваш за Хидроелектрика. Хидроелектрика е края на пътя, там даже няма село, ами само някаква електроцентрала или друга там гигантска хидроинсталация. В Хидроелектрика свършва и железопътната линия от Куско, а обетованото Агуас Калиентес, в подножието на Мачу Пикчу е на 15км разходка по линията. Цялата операция отнема цял ден или нощ в посока, в зависимост дали потеглиш от Куско сутринта или вечерта.

След като открихме схемата веднага я разгласихме в каучсърфинг и няколко души бързо я потвърдиха. Потвърди я и типажът от Куско, с който се запознахме по каучсърфинг и който се опита да ни продаде тур до Хидроелектрика. Кълнеше се, че е на същата цена, но по-бързо и комфортно. Естествено лъжеше и ние не му се вързахме, но чест му прави поне, че потвърди и сподели тази и още няколко хитрости.

По пътя
 

в автобуса Яна е като у дома си

Рано зарана на следващия ден се надигнахме и заприготвяхме да хванем автобуса. Вдигането на Яна рано сутрин винаги е трудно. Ако я събудим грубо и категорично, ще опищи квартала и ще е в ужасно настроение в продължение на часове. Яна трябва да се буди много технично, нежно и леко, така че да не я засегнем и причиним дискомфорт. За тази цел обикновено ни трябва резерв от поне половин час, в който хем Ели да се разбуди хем да започне да подбъзиква Яна - гали я, играе си с ушето и, увещава я тихо. Дребосъка като се събуди, първоначално се впива в Ели и се опитва отново да се унесе - завивките са най-приятни, точно когато се налага да ставаш - но в крайна сметка съня я напуска и тя е готова за подвизи. Друга задължителна и много спешна процедура е веднага след като е извадила съзнателен буден поглед да я сложим на зеленото гърне, че иначе гащи и пижами не щем да перем рано сутрин. Имаме много сериозно отношение към гърнето, всяка вечер на лягане го наместваме на една ръка разстояние от леглото, защото ако тръгнеш в сънено състояние тепърва да го търсиш, може да се забавиш и да си изпатиш. Това го вметнахме да не забравите, че пътуваме с детенце, че в последно време много много не сме го споменавали.

Разбира се, хванахме автобуса тъй като е по-евтин. Да припомним, че си бяхме сметнали бюджет по $2 на ден, което нямаше как да постигнем, но и което значеше, че за напред щяхме да се стискаме за всичко. Автобусът беше екстра, макар и далеч под категорията на бус-камите. Минахме по доста заобиколен и живописен маршрут, опрашвайки всяко селце по пътя, изкатервайки няколко прохода и слизайки в няколко долини. В началото пейзажие бяха голи и височинни. По много стръмен черен път се спуснахме в градчето Оянтайтамбо в прословутата свещена долина на Инките. След това изкатерихме висок проход, а от другата страна се спуснахме в джунгла. Истински се ощастливихме - попадахме сред буйна растителност за първи път, от както напусхаме Панама, пък и одавна не ни беше лъхвала безгрижната жега на тропика. Макар че пътят не беше чак толкова откачен, като Порточело в Кордилерата, не си и представяйте някакви посредставени проходчета, дето ако вземеш да изкочиш от пътя ще се търкаляш само няколко стотин метра надолу. Проблемът обаче беше в шофьора - най-непрофесионалното копеле, което някога ме е возило. Взе последното доста дълго нанадолнище на газ и спирачки, Яната се разрева и повърна, нещо което и се случваше за първи път, а аз който от шосета никога не съм имал оплакване бях на ръба да върна сутрешното сандвиче с кесо. И този доскомфорт, който ни създаде този индианец не е нищо на фона на престъпването на най-съкровената шофьорска повеля - тежките машини само на скорост по нанадолнището. 

по пътя

Градчето Санта Мария, мястото на първото ни прекачване, представляваше един голям прашен паркинг за маршрутки. Бързо си хванахме маршрутка за следващата дестинация - Санта Тереза. Единственото интересно нещо, което се случи беше на близката сергия. Ели отиде и си взе една малка чепка банани. След като ги хапнахме отидох аз да взема още, обаче условията се бяха променили, вече продаваха само на едро и на по-високи цени. Та никакви пазарлъци не успяха да склонят лелките да спечелят някой лев и си тръгнах с празни ръце, с каквито останаха и те.

В Санта Тереза трябваше да се прекачим отново, но решихме да хапнем, тъй като от там, чак до Агуас Калиентес нямаше да има нищо подходящо. И в това съвсем обикновено село се бяха наговорили да дерат туристите, та се наложи доста да пообиколим докато намерим някакво място с нормални цени и отношение. Това Мачу Пикчу започваше да ни се струва като някакъв Луцифер, който покварява бедните индианците и ги прави алчни и непочтени.

И от Санта Тереза лесно си хванахме маршрутка, тъй като всяка кола в околията и без това е такава. Макар и алтернативен и некомерсиален, този маршрут също получава не малко туристически поток и явно всичко живо се опитва да се закачи по някакъв начин за този бизнес. В Хидроелектрика - краят на шосето - беше началото на железопътната линия. Тук беше и последният туристически напън на местното население под формата на някакво сковано от подръчни материали пазарче. Погледнахме тарифите на влака, просто ей тъй, от интерес - $18 за 15те километра до Агуас Калиентес. Хвърлихме Яна на бащините рамене и бодро продължихме по линията, покрай която си имаше добре отъпкана пътечка. Очакваме в някой момент, за да изсмучат и онези допълнителни $18, да забранят пешеходците покрай линията под предлог, че някой турист е подложил крак на влака или застрашил крехката жепейска екосистема покрай линията със своите подметки.
Иначе пейзажът беше превъзходен, а цветовете наситени от залеза.

спиране в бокса

река Урубамба, Мачу Пикчу е на баира от дясната страна

влак за милиони

поглед назад, Мачу Пикчу е горе на баира

  
Агуас Калиентес

Чичкото с квартирите ни пресрещна в тъмницата по линията цели километър-два преди селото. По пътя имахме време да спазарим желаните от нас условия и бяхме заведени директно в хотелчето.
Даже и някога да е било селце, сега Агуас Калиентес е една голяма купчина хотели, ресторанти и барове. Тук няма нищо, което да подсказва че тече някакъв живот различен от туризма. Добрата новина е, че изненадващо за такова изолирано място в непосредствена близост до лукавия покварващ Мачу Пикчу, тук има и съвсем нормални бюджетни предложения. Само една пряка настрани от главната улица и площад намерихме евтини хотелчета, а пък ако успееш да преодолееш туристическите ресторанти, пицарии и барове ще стигнеш да централния пазар, където ще хапнеш обичайните манджи на обичайната цена.
Пътешественическата етика повелява да обявиш едно такова място за ужасно, тъй като му липсва народна идентичност и всичко е насочено единствено към туризма. Но на нас много ни хареса. Първото и най-важното - беше топло, първото топло място за последните ни няколко седмици и вероятно последното за следващите няколко. Беше живописно - бяхме сред джунглата а над нас се извисяваха гигантските тъмни силуети на стените на дефилето на река Урубамба. И даже и да се абстрахираме от природните дадености, беше приятно, тъй като беше спокойно и пешеходно, улиците бяха разчупени вместо в обичайната квадратна решетка, а туристическите заведения, макар и да не си позволихме да ги употребим бяха разнообразни и приветливи и някак европейски. Това беше един от редките случаи, в които изпитахме удоволствие да сме туристи на туристическо място.

Окрилени от приятната обстановка придобихме бира и вино и културно поседнахме на една пейка на централното площадче, докато Яна навърташе километри около нас и статуята на Пачакути. Уви от някъде се яви полицай и ни помоли да не пием на площада и ни развали рахата. Хванахме да чакаме да си замине, но не щеш ли не само че си остана на площада, ами и от всички страни започнаха да прииждат нови и нови. През това време Яна си докопа някаква топка и започна все сред полицаите да си я подритва, та се налагаше и аз да се вра там. Всеизвестна истина е, че колкото по-малко се навърташ около полицаите, толкова по-малко проблеми ще имаш. След това станахме свидетели на някаква полицейска физ зарядка - строиха се, клякаха, подскачаха, извикаха "Viva Peru" и се разотидоха. До тогава виното ни тайно беше свършило.

Мачу Пикчу

През 1911г. Американският историк от Йейл Хиръм Бингъм навлиза в долината на река Урубамба в търсене на прословутия Вилкабамба - изгубения град на Инките, където властвали последните бунтовни Инки и където според легендите трябва да има скрити несметни богатства. Мачу Пикчу е бил известен на хората от долината и Бингъм бива заведен там от местен водач. Американецът започва разкопки и пише множество книги за цитаделата, като първата, която прави и него и града световно известни се нарича "Изгубения град на Инките". И до днес кичат Мачу Пикчу с тази титла, макар че истинския изгубен град на Инките - Вилкабамба - си остава все още изгубен. Бингъм се олива в разкопките и в изнасянето на находки от страната и не след дълго бива изгонен от обекта, като до днес продължават напъните на Перу да си върнат откраднатото, а от Йейл продължават да се стискат.

Предполага се че Мачу Пикчу е основан от великия Сапа Инка Пачакути, който е и основоположникът на самата империя на Инките. Функцията на града не е съвсем изяснена. От една страна терасите към града не са достатъчни за изхранване на неговото население, от друга там има огромен палат и храмове. Така че най-вероятно е бил резиденция на аристокрацията и светилище. В подкрепа на последното са находките на множество религиозни конструкции, както и околния релеф представляващ "естествена обсерватория".

Мачу Пикчу е толкова значим най-вече заради фактът че е единствената подобна конструкция оцеляла след налазването на Испанците, поради простата причина, че Испанците така и не стигат до него. Вероятно градът е бил изоставен заради епидемия от европейски вируси някъде по времето на падането на империята.

През втората половина на XX век градът става все по поулярна туристическа дестинация. Съседното Агуас Калиентес се разраства неконтролируемо а необуздания туристически поток застрашава оцелявянето на обекта. Стига се до ексцесии като изместването на голямо паве от централния площад на Мачу Пикчу, за да се освободи площадка за приземяване на халикоптери. През деветдесетте години хеликоптерните полети са забранени, а по късно е въведено ограничение на количеството народ, който може да бъде допуснат на цитаделата в рамките на един ден. За свещения връх над цитаделата "Уайна Пикчу" е въведено още по строго ограничение от 400 души на ден и заплащането на допълнителна такса, което създава необходимост от предварителна резервация за изкачването.

Като стана въпрос за билетчета, както може да се очаква, тук беше черешката на сладоледа. Входът струваше около $60 долара, като в тази цена не влизаше даже и тоалетната, камо ли някакви брошурки, гидове и инфотабели. Така че, от нас да знаете, ако искате освен да се любувате на пейзажа и да разберете нещичко за самото място, запознайте се предварително по темата или придобийте някакъв хартиен гид. Наемането на персонален гид от кибичещите пред входа е изключено, освен ако не искате да бъдете направени на глупаци от някой местен селски безделник. И понеже явно $60 за вход не стигат, имаше автобусчета които караха туристите между Агуас Калиентес и Цитаделата за скромната сума от $28. За щастие засега е разрешено стръмното изкачване по пътечката до горе, което отнема около един час.

Няма какво повече да пишем за Мачу Пикчу и без това за него се знае по-малко отколкото се приказва. За сметка на това предоставяме безброй снимки и панорами. Наслаждавайте се.

малко след входа

класика, върхът зад града е Уайна Пикчу

какво ме мъкнете по тези чукари

На Яна не и беше ден, много и се разхождаше тичаше и подскачаше, но с тези високи стръмни тераси и алейки и криви чукари се налагаше непрестанно да я носим, пренасяме, задържаме и ограничаваме.

След като влезнахме се изкачихме на най-високите тераси, от където са и най-популярните гледки към цитаделата. След това се разходихме към задните входове на града, които са там на високото и намерихме тихо удобно и зрелищно място за дрямката на Яна.

Мостът на Инките - един от задните входове

какво пък толкова го е шубе този

денивелация

Хидроелектрика, от където дойдохме предишния ден

Дидо се разходи и до края на Инка трейла. Тук се вижда пътя, по който идват автобусчетата от Агуас Келиентес

малко по-различна перспектива

да не си помислите че е ниско

листа от кока в дар на боговете

След като Яна се събуди започнахме пропагандата

снимката обиколила Фейсбук

от други позиции

[за Цеко]

Анти-Цеко лозунгите ги замислихме още в Куско и предвидливо си накупихме хартия и маркер, като задържахме изписването им до последния момент, че да не ни се отварят нещо. И наистина, на входа се опитаха да ни забранят да вкараме листите, но ние така злобно им се нахвърлихме и се защитихме, че са ни за да рисуваме пейзажа. Няма нужда от много повече обяснения, и ние сме скиори, при това много запалени, но преди всичко сме против погазването на законите и природата на България. Иначе идеята ни дойде след като видяхме из Интернет едни хора, които по същия начин изразяваха подкрепата си за каузата пред Лувера.
След като изпълнихме нашия пропаганден дълг и Яна се наспа беше време за малко протоколни снимки и да нахлуваме сред руините.

кърмене по всяко време и на всяко място

$100 за влак + $28 за рейс до горе + $60 за билетче!

цялата Маняна

централния площад

Камъкът Интиуатана, служел за слънчев календар. Подобни камъни е имало навсякъде из Андите, но са били почти унищожени от Испанците

Туристи, подстрекавани от изперкал гид се опитват да усетят космичната енергия на камъка

Съшите туристи, подстрекавани от съшия гид се опитват да чуят шепота на Инките

какво пък толкова гледат тия?

тези свещени камъни имитират релефа на баира отзад

и тук са се изявявали мистериозни цивилизации искусни зидари, или пак пустите извънземни

индустриалната част отвъд зелената полянка

още едно свещено паве

 До тук видяхте дворцовата и религиозната части от комплекса, накрая преминахме през по обикновената индустриална част

Виииж! Някакви катеричоци

и в този камък Инките успяват да съзрат кондор

На излизане успяхме да си спретнем хубава фотосесия с лама. Искрено и благодарим, беше много търпелива.

лика прилика

 
Пренощувахме още веднъж в Агуас Калиентес, този път в друго хотелче - най-евтината квартира за целия ни престой в Перу (10 солес на човек) - и на сутринта се понесохме по траверсите на обратно. Всичко мина съвсем без изненади, като на връщане пазарлъка вървеше много по-добре. Хем ни излезе по-евтино от на отиване, хем по-бързо тъй като, вместо официалния автобус, хванахме бусче от Санта Мария за Куско. Пътят през Санта Тереза ни излеза по 30 солес в посока, с което потвърдихме че това е актуалната тънка схема за налазване на Мачу Пикчу

На връщане

Практическа информация

• Билетчето за Мачу Пичку струва около $60, купува се предварително от Куско или Агуас Калиентес. Ако сте там по някое натоварено време, може да се наложи да си вземете билети предварително, понеже посетителите са ограничени на 2500 на ден
• За Уайна Пикчу (върха над Мачу Пикчу) се плаща допълнително и е задължително да резервирате от рано, защото допускат само 400 посетители на ден
• До Мачу Пикчу се стига пеш по Инка Трейл, с влак или по заобиколния маршрут през Санта Тереза
• Инка Трейла трябва да се резервира с месеци напред и струва много солено, задължително е участието в организирана група
• Влакът струва $100 двупосочно
• През Санта Тереза е най евтино (засега) и отнема цял ден или нощ, накрая се ходи 15км по ЖП линията
• В Агуас Калиентес има спане и храна на народни цени, макар че е туристическо
• От Агуас Калиентес до Мачу Пикчу има автобуси за по $28, но може да се стигне и пеш за около час. Пътеката е доста стръмна
• В Мачу Пикчу няма никакви инфо табели и брошурки, запасете се с някакъв книжен гид. Няма и тоалетна.