Честит рожден ден, Васко

След като приключихме с трека из Кордилерата, се отдадохме на заслужена почивка в Хуараз. Следващата ни дестинация беше градът Трухийо на тихоокеанския бряг, но не бързахме, имахме още няколко неща за довършване из планината.

На първо време трябваше да изчакаме Дидо да се върне от своето кратко двудневно соло трекче и да отпразнуваме моят (Васко) рожден ден. Той, Дидо, взе че се върна рано рано още на следващия ден, след като пътеките (или липсата на такива) до далечното и високо рефюхио Перу и около него го бяха надвили и изтощили и така да се каже - най-накрая си беше намерил майстора.

Отпразнувахме светлата дата 3ти Юни, на която аз съм се родил, с автобусна разходка до билото на отсрещната Кордилера Негра, а вечерта с любимия ни ямайски ром Appleton, който съвсем ненадейно открихме в местния алко-маркет и който беше по-евтин отколкото в собствената му родина.

Автобусната разходка беше неповторима. Напазарувахме си плодове, материали за сандвичи и бири за един хубав пикник и по обяд отидохме на кръстовището, от което тръгват маршрутките за билото. Чакалещите там таксиджии ни увериха, че маршрутка ще има чак след три часа и ние не им повярвахме, след което намерихме автобуса да чака от другара страна на кръстовището. Качихме се и зачакахме. Автобусът беше полу празен и се приготвихме психически за дълго чакане. Напичаше слънце и беше жега, а някои от нас даже дремнаха. След час, или дали не бяха два, шофьорът запали автобуса и ние се ободрихме ентусиазирано. След още около час потегли, зареди на близката бензиностанция и се върна на същото кръстовище. Продължихме да чакаме. Последва ново потегляне, при което обиколихме няколко околни преки и гарирахме отново на познатото ни място. Автобусът вече беше пълен и ние не разбирахме защо не тръгва, на всички ни беше вече писнало и не се отказвахме от екскурзийката само защото вече бяхме инвестирали три часа в чакане. Най-накрая автобусът потегли сякаш в правилната посока, но някакъв полицай го спря, наговори нещо на шофьора и той обърна и се върна отново. Този път без да спираме на любимото ни кръстовище, направихме една врътка и вече наистна бяхме на път. Явно този път таксиджиите не са ни лъгали. Когато стигнахме до билото, вече беше късен следобед и не ни оставаше много повече време от това да си изядем сандвичите и да слизаме. Тръгнахме право надолу по голите поляни и пресрещнахме пътя на един от по-долните му завои. От там ни качи бус пълен с автентични перуански селяни и чували картофи. Сигурно до днес се чудят какви бяха тези странни бледолики дето се качиха сред картофите на раздрънкания им бус, вместо да си се придържат към утвърдените туристически услуги и маршрути.

на билото на Кордилера Негра

Кордилера Бланка от Кордилера Негра

Иначе празненството не беше толкова грандиозно и разрушиетлно, колкото ми се иска и колкото понякога за нещастие се е получавало. Единствената причина за провала, която мога да назова е липсата на мастика в тези далечни земи.

На следващия ден отново се разделяхме. Дидо се отправяше на дългия и изтощителен трек Алпамайо. До този момент Дидо не се беше още наситил на планината, а същевременно вече му беше омръзнал нашия бавен безметежен стил. Взел отпуск и дошъл в далечен континент за само месец и половина, той нямаше търпение да обиколи колкото се може повече. Беше склонен на денонощно пътуване, постоянно местене и експресни посещения на главните забележителности на континента. Ние от своя страна, след половин годишно лентяйстване и лежане по плажове нямахме никакво желание да се напъваме и предпочитахме да попиваме цялостната атмосфера на местата, в които попадаме, а отделните забележителности бяха по-скоро източник на разнообразие, отколко цел в пътуването. Още повече, че Яна нямаше да изтърпи толкова натоварен график и щеше да стане кисела и трудна за озаптяваме. По тези въпроси имахме пълно взаимно разбиране и липса на взаимно решение. Ние с Ели се опитвахме да се пришпорим малко, но Дидо все така не го свърташе. Затова и така лесно решихме да се разделим за около седмица, през която Дидо да се изкърти колкото може по планината, а ние с Ели и Яна да си вземем заслужена почивка, в която още повече да намалим оборотите.

В деня, в който Дидо тръгна към началото на трека Алпамайо (по-точно към края му, защото смяташе да го извърви в обратната посока), аз си бях наел велосипед и се канех да го кача с автобус на прохода Порточело, за който споменахме в предишния пост и да изтъркалям от там над два колометра денивелация надолу. Това щеше да ми е подаръкът за рождения ден. Оказа се, че за прохода и за на Дидо трека автобусът е един и същ и e рано сутрин, така че двамата се изнизахме още по тъмно и закретахме с автобуса обратно нагоре по бабунестия черен път. Изкачването беше още по-дълго от слизането преди два дни, а Дидо проклинаше Appleton-а и коварната му комбинация с Кола. Някъде към 11 часа сутринта стигнахме до прохода и естествено аз бях единствения слизащ. Предварително се бяхме уговорили да заплатя допълнителни 10 солес за велосипеда, но докато лениво се пребърквах за портфейла зад ъгъла се зададе автобусът на конкурентната фирма и моите рекетьори забравиха за мен, натовариха се обратно на тяхното возило и така бързо отпрашиха нататък, че с Дидо не можахме да се изпроводим подобаващо. Предполагам, че им предстоеше борба за пътници в следващите села.

И така, както си бях обещал два дни по-рано, върнах се на прохода, но този път ба свободна програма с целия ден пред мен да се наслаждавам на една от най-величествените гледки, на които съм попадал някога. За капак си имах и велосипед за бързо и приятно спускане. Бях си взел велосипед с твърде рамка, не най-подходящото за даунхил, но по-добрите отиваха на двойно по-високи цени. Освен това от тур-агенцията, от която си го наех, ми го дадоха още от предната вечер, за да мога да си хвана сутрешния автобус. Шапка им свалям за гъвкавостта и отзивчивостта.
Спускането се оказа по-дълго, по-разбито и по-изтощително отколкото предполагах. Не мога да кажа, че това беше особено добро велосипедно преживяване. През повечето време, особено в най-горната и зрелищна част, трябваше да карам твърде бавно и твърде концентриран над пътя и неговите камъни и неравности, за да успея да се накефя на спускането и на гледките. Спирах често и щраках с фотоапарата много и сега ми е много трудно да избера кои снимки да кача тук. Хем съм снимал едно и също, хем всяка снимка ми харесва поради някой конкретен елемент от композицията. Просто не мога да ги орежа повече от това. Наслаждавайте се:

от прохода

 

Бях намислил при езерата да си почина, да се потъркалям малко по ливадките и да натопя крака във водата, но като стигнах до тях те бяха попаднали в сянката на околните канари и духаше студен вятър. Хич не беше приветливо и продължих. Минах и през някаква облагородена зона за отдих, която беше свръх налазена от перуанси пубери, явно докарани организирано с автобуси и реших и там да не спирам. Някъде нещо обърках и до де се усетя се спусках през истинска горска пътека, а шосето беше от другата страна на буйната река. Пътеката взе да става все по-стръмна и камениста, появиха се и стълбички, та на моменти се наложи да нося колелото. Вече беше твърде късно да се връщам, трябваше да пусна цялата пътека - истински офроуд. В крайна сметка, по-голямата част от пътеката се оказа екстра за пускане и беше много красиво. След като излязох отново на пътя ми домъчня, че е свършила и известно време се оглеждах за нови пътечки и отклонения, но се убедих, че такива няма да има и примирено се заспусках по пътя. Отне ми много време да се спусна до главното шосе, беше като в транс - ляв завой, десен завой... и така не знам колко време, може би час, а може и два. По едно време започнах да изпреварвам едва кретащи автомобили. Натоварени и тромави, те трябваше внимателно да избягват големите препятствия и неравности, а на мен ми беше много по-лесно постоянно да шаря по пътя следвайки най-гладките участъци.

сушена царевица

Спускането ми приключи на главния път в Юнгай, където веднага се качих на маршрутка за Хуараз. Качихме колелото на покрива, където вече се возеха три кози, които надаваха жални вопли на всяка бабуна и по-рязка маневра.

Прекарахме още един ден в Хуараз в нищоправене и на следващата вечер хванахме нощния автобус за Трухийо. С Дидо щяхме да се срещнем отново в Лима, след като проключи с Алпамайо.

Яна и Диего