четвъртък, 4 октомври 2012 г.

Мочи, Чиму и Брейкденс в Трухильо

Перу се слави главно с Инките и тяхното Мачу Пикчу, но това далеч не е всичко по отношение на неговата история. Перу е една от шестте люлки на човешката цивилизацията. Това са районите, където са възникнали първите цивилизации независимо една от друга. Другите пет са Месопотамия, Египет, Индия, Китай и Месоамерика. Съществуват, разбира се, спорове за това какво е определението на "люлка на цивилизация" и дали тези независими центрове не са имали някаква връзка и влияние помежду си, но ще се придържаме към по-утвърдените теории. Първата цивилизация в Перу и изобщо в Южна Америка е Норте Чико, като началото и е датирано около 3000г. пр.н.е. Все още са нямали любимата на археолозите керамика, но са имали царе, пътища, търговия и са строили пирамиди, уви от не толкова трайни материали както тези на египтяните. Следват много други, все в Перу и наоколо, някои от които са оставили съществени следи след себе си. Например прословутите Наски (400-800 г.) с техните линии и фигури в пустинята, за които хората, които вярват в кемтрейловете, смятат че са дело на извънземни. Или пък могъщите Тиуанако (100 г. пр.н.е. — 1200 г.)  на брега на Титикака, чиято столица е построена от толкова големи камъни, че си стои и до днес и вярващите в летящи чинии смятат, че тия камъни е невъзможно да се пренесат даже и с модерна техника.
Културата Моче (100–700 г.) е една от тези ранни перуански цивилизации и остатъците на тяхната столица се намират в покрайнините на съвременния град Трухильо. Наблизо се намират и останките на града Чан Чан - центърът на империята Чиму (1300-1470 г.), една от последните големи пре-инкски държави, която почти доживява да види испанското нашествие.
На базата на това въведение, можете да се досетите, че дойдохме в Трухильо преди всичко на археологически туризъм. Но градът ни привлече и с обещанието си за колониална архитектура и близост до океанските плажове.

Дойдохме с нощен автобус от Хуараз. Това ни беше първото нощно пътуване след кошмара в Куба, когато Яна се буди сто пъти и надаваше гневни писъци в тихата нощ. В случая нямахме избор, всички фирми предлагаха само нощни курсове до Трухильо, но този път се оказа много добре. Както вече знаете, перуанските автобуси са доста по-широки и комфортни от обичайното, с добре свалящи се облегалки на седалките, работещи тоалетни и т.н. Ели и Яна спаха непробудно цяла нощ и бяхме много щастливи, че отново можем да предприемем така удобните нощни пътувания, чрез които печелиш време и пестиш пари от нощувки. Единственият и много съществен недостатък на тези пътувания е, че не виждаш никакви гледки и пейзажи, а в конкретния случай такива несъмнено е имало - пътят пресичаше Кордилера Негра и в продължение на почти цяла нощ се виеха остри завои и се редуваха стръмни изкачвания и спускания.

Автобусът пристигна в 4 сутринта и след като отпратихме наглите бакшиши се оказа, че трябва да висим в малката чакалня до сутринта - бяха ни наплашили, че районът е лош и не трябва да излизаме по тъмно, а и Яна спеше и не искахме да я будим. В чакалнята обстановката изобщо не беше подходяща за доспиване. От телевизора дънеше някаква бодра програма с репортажи от разни местни фестивали и събори, а някакъв глупак един час крещеше нещо по мобилния си телефон - нали ги знаете онези дето винаги крещят в слушалката.
В крайна сметка не издържахме, навън движението се оживи малко и се подадохме от чакалнята. Хванахме един таксиджия, който дремеше на улицата и предложи приемлива цена. Тук е редно на отбележим, че бакшишите които дебнеха при пристигането на автобуса не бяха толкова безбожни, колкото например нашите пред софийското летище, но ние вече бяхме приели като наша мисия да се противопоставяме със всякакви средства на схемите, чрез които правят туристите на глупаци. А тези схеми съществуват само защото повечето туристи са глезени северно-американци, които винаги плащат колкото им се поиска и все им се струва евтино.

Избрахме хотела по препоръки от предишните ни хазяи от Хуараз, били им роднини. Стаята не беше лоша и на стандартна цена. Имахме прекрасна тераса завладяна от розови цветя - идеална за бухаене (ето тук някъде изясняваме ще е то бухаене и какво значение има то за нас), но Ели беше толкова изтощена от трека, че нито една вечер не успя да остане будна след заспиването на Яна. Иначе съдържателите на хотелчето - майка и дъщеря, бяха от онези сковани хора с ледени лица, които никога не се усмихват, нито проявяват каквито и да е емоции и макар всичко да беше ОК, не останахме с особено топли впечатления от мястото.
 

Първо посетихме Мочите или каквото е останало от тях. А то е две полу-отвяти и отмити кални пирамиди - Пирамидата на Луната и Пирамидата на Слънцето. Втората е по-късна и по-голяма, но е била доста разрушена от испанските иманяри и не е останало какво да и се гледа. Пирамидата на Луната, която е по-стара и съвсем слегнала и издухана, обаче явно им е убегнала, та в момента тя е основната, да не кажем единствена забележителност свързана с Мочите. Мочите са строили с крехки тухли от земя (adobe), вероятно заради което почти нищо от пирамидите и от цивилизацията като цяло не е останало.
Иначе, както и останалите култури из перуанската крайбрежна пустош, Мочите са наблягали на сложните напоителни системи, риболова, керамиката, изобразяваща сцени от бита включително и сексуални и разбира се - войни със съседите.
Мочите са се управлявали от прослойката на жреците и властта им изцяло е зависела от способността им да предвиждат времето, да се правят, че му влияят и да държат останалите в страх от жадните за човешки жертвоприношения богове. Знаете как е из Америките, кръвта е била в изобилие, предполага се че жертвите са били загубилите гладиаторски битки или пленени чужди войни, а може би и двете. Археолозите предполагат и дълги мъчения, източване на кръв, дори и ритуално човекоядство - да се зачуди човек, за какво ни е трябвало да слизаме от дърветата. Дъвченето на листа от кока е било привилегия само на елита и важен ритуал. Луната е някакъв много основен играч в тяхната религия и митология, а слънцето беше нещо производно на луната. За съжаление не помним вече всичко, а и не ми се задълбочава в ровене из Интернет.
Пирамидата на Луната е била надстроявана много пъти. На някакво определено време, според някаква тяхна си цикличност, са запълвали всички помещения в пирамидата с тухли, надграждали са я, пак с тухли и са я декорирали наново. Днешно време археолозите могат лесно да разграничат и надникнат в няколко епохи от историята на пирамидата.
В някой момент авторитетът на свещениците е западнал, заедно с властта на елита и целият им обществен строй. Тогава Пирамидата на Луната е била изоставена и е построена в съседство още по-голямата - Пирамидата на Слънцето. Предполага се, че причините за упадъка се коренят в климата. При изследване на слоевете на ледници в Андите, учените са установили силни климатични промени
през 6-ти век предизвикали 30 години дъждове и наводнения последвани от 30 години суша. Вероятно това е довело до провалът на управляващите свещеници да предскажат и измолят хубаво време, с което и културата запада.   

Пирамидата на Луната (Huaca de la Luna)




Част от вътрешността на пирамидата


Пирамидата на Слънцето (Huaca del Sol)



Макар и да се намира съвсем близо, в покрайнините на Трухильо, беше сложно и изморително да се стигне до пирамидите. Както и в много други случаи в Перу, за които вероятно сме забравили да разкажем, почти никой не може да те ориентира какъв транспорт да вземеш до дадено място. А даже и да знаят какъв, не знаят от къде. В такива случаи имахме и буквално и преносно, чувството че си имаме работа с индианци. Явно и те имат някаква черта, която съм чувал съществува при Китайците, че никога не казват, че не знаят. Всеки те праща или води някъде, от там друг - другаде, после някой се опитва да те върне там където вече си бил. В крайна сметка хванахме друга маршрутка, която уж щеше да ни закара наблизо, но се наложи да вървим повече от час сред някакви градини и бостани под жаркото пустинно слънце по пладне. На връщане се оказа, че си имало маршрутки, които ходят до сами пирамидите и минават почти пред хотелчето ни.

От другата страна на Трухильо дъждът и вятърът отмиват спомените за империята Чиму. Ако ви е прозвучало поетично, боя се че си е съвсем буквално. Градът Чан Чан, столицата на Чиму, също е построен от земя и макар да не е бил целенасочено разрушаван, дъждът и вятърът бавно го топят. Ако не беше построен в пустинята, ами някъде където вали много и растителността е буйна, вероятно щеше да е напълно заличен още преди векове.
 
Риби и пеликани са любимата декорация на Чиму
Смята се, че Чиму възникват от останките на Мочите. Почитали са Луната (Пакасмайо), която се е смятала за по-могъща от слънцето, тъй като се появява както нощем, така и денем, и освен това от нея зависело времето и растежа на реколтата. На слънцето, пък, се гледало като на разрушител, може би заради пагубното му влияние в суровата пустинна действителност. Почитали са също и морето, Земята, Марс и някои съзвездия. Жертвоприношенията са били в чест на луната, като вярващите сами са давали в жертва свои деца - смятали са, че така ги обожествяват.
В късния период, когато създават своята империя, са се простирали почти по цялото крайбрежие на Перу и са били единствените, които са могли да противостоят на Инките.
Елитът на покорените царства е бил интегриран, а не унищожаван, а повечето ресурси са се пренасочвали към столицата Чан Чан, която е била центърът на изкуството и занаятите. Произвеждали са текстил от вълна от алпака, славят се като най-добрите майстори на метала до идването на европейците, търгували са с бронзови монети и карамиката им е боядисана в черно. Хората на изкуството са съставяли голяма част от средната класа в столицата, било е забранено да си сменят прозвището и са карали такива от всеки ъгъл на империята. Популярни мотиви в изкуството на Чиму са пеликаните и рибите.
Елитът е живял в "цитадели", това са големи правоъгълни имения със стени високи по 9 метра, именно тези стени са основното останало в днешни време. На териториятана на града има 10 такива цитадели. Интересен е начинът по който са наследявали богатството. Когато царят умре, богатството му се разпределя сред роднините, а наследникът на трона трябва да си построи нова цитадела. 
Тупак Инка Йупанки завладява Империята на Чиму през 1470 г.

Само една от цитаделите е отворена за посещения, макар че не видях какво би ти попречило да разгледаш и другите, освен че са огормни, намират се под безмилостното слънце на пустинята и разбира се - 9 метровите стени. Отвътре цитаделата представляваше лабиринт от коридори, малки и големи помещения и няколко площада, разбира се без никаква следа от покриви, врати и прозорци - само стени. На няколко места стените бяха декорирани с правоъгълни геометрични мотиви и стилизирани риби и пеликани. В последствие разбрахме, че всички тези места са реставрирани. Из обекта бачкаха реставратори, които в общи линии клепеха мокра земя върху сухите ронещи се стени. Повъртяхме се, повъртяхме се, обходихме всичко в цитаделата и с неохота заключихме, че няма какво повече да видим. Все пак признаваме, че е впечатляващо, особено високите външни стени на цитаделите, но иначе - все стени.




Това са помещения за дарове към боговете, а "решетките" символизират рибарски мрежи









Тъй като Чан Чан е на средата на пътя между Трухильо и неговия популярен плажен курорт Уанчако, след като приключихме с руините се метнахме на първата маршрутка за морето. Уанчако беше далеч от представите ни за популярен морски курорт, но все пак имаше ведър курортен дух - къщите бяха измазани и боядисани, имаше някакви наченки на градоустройство, като няколко малки паркчета, детска площадка, крайбрежна алея, пешеходни улички и нещо много рядко, почти несъществуващо в Перу - заведения с маси на тротоара. На първа линия всяка къща беше хотел или ресторант на туристически цени. Нямаше много хора, все пак Юни месец за тях си е зима и най-умрелия туристически сезон. Плажът беше широк, дълъг до безкрая и пуст, но със спомените за Карибите все още живи, грубият сив пясък и големите океански вълни ни се сториха направо отвращаващи. Иначе е рай за сърфистите - големи стройни вълни целогодишно.

Традиционни рибарски лодки от района на Трухильо

Разбира се, зависнахме на детската площадка, където Яна се опита да се сприятели с няколко дечица, естествено все по-големи от нея, които за съжаление не и обръщаха особено внимание, както и тя не обръща внимание на по-малките от нея. Накрая така си хареса едно момиченце, ще започна да го преследва навсякъде из площадката и по всички катерушки. Накрая, дали не за да и избяга, момиченцето се покатери на пързалката, която си беше доста голяма и екстремна. А Яната, която дотогава пързалките или не ги регистрираше или не смееше да ги пусне сама, без изобщо да се замисли и огледа се качи и моментално се пусна. Ние, разбира се, подсигурявахме както качването така и спускането, но без да и оказваме никаква помощ. На нея като и хареса, в следващия половин час не се спря. Пускаше се с боен вик и след приземяването моментално тичаше обратно на стълбата, а за момиченцето напълно забрави. Така Яна откри пързалките.



На детската площадка се запознахме с други двама млади родители. И двамата бяха от Аржентина и пътуваха не по отпуск или ваканция, или майчинство като нас, ами като начин на живот. Синът им беше едно едва проходило безстрашно камикадзе на има Леон /лъв/. Бяха доста ексцентрични и двамата си носеха занаята със себе си. Момичето татуира на свободна практика, момчето дрънчи с китарата по паркове, тротоари, барове и клубове. Изкарахме заедно на площадката няколко часа и си говорихме на някакъв англо-испански. За нас това бяха много удовлетворителни няколко часа, тъй като най-накрая в тази консервативна страна срещнахме някакви интересни хора, с които да можем да полафим на свобода и с които веднага да се почувстваме близки. Тези двамата бяха поредния случай, който затвърди впечатленията ни, че Аржентинците и Колумбийците са най-светнатите и най-пътешестващите хора на този континент. Имаме предвид, хора които имат опит и пътуват със страст, интересни и  информирани, които търсят приключения и познания, практикуват някакви изкуства и занаяти. Изобщо хора, които са различни от масата. Чилийците и Еквадорците също пътешестват, но понеже са по-малки държави, та и по-рядко се срещат.



На връщане в Трухильо на Плаца де Армас се натресохме на някакво доста гранде религиозно празненство. Целия град се беше изсипал на площада, и точно като се завряхме най-навътре и още преди да разберем за какво става въпрос, запука една ми ти празнична заря, Яна се разпищя ужасена и се наложи бързо бързо да се изнесем. Та нищо не разбрахме. По-рано през деня бяхме минали през площада и бяхме заварили как ученици правят по земята пъстроцветни картини и мозайки от нещо като боядисани стърготини. Произведенията им бяха разположени така, че оформяха пътека през временно издигнати арки, завършваща пред портите на централната катедрала. Предполагахме, че някакво шествие ще да мине от там, но уви не успяхме да видим и разберем, нито посмяхме да питаме някой с нашия прост испански.







Иначе, Трухильо, макар и по-град от безидейните Наска, Ика и Хуараз, също не успя да ни зарадва и впечатли с нещо и започнахме да се питаме дали не сме се наситили вече на пътуването. И тук градоустройственият план беше познатата отегчителна квадратна решетка от улици, нито един неправ ъгъл, нито едно паркче или площадче, освен вездесъщият "Плаца де Армас". Вярно, че както подобава на един голям град, имаше пешеходна улица и най-вече на нея и около площада се мяркаха примери за колониална архитектура. Въпреки това ни беше скучно, нямаше нищо което да ни заинтригува, магазинче, дюкянче или работилница, в която да влезнем. И макар че в барове така и така не влизаме, поне можеше да има някой, в който да ни се прииска да се мушнем. И най-лошото - никаква зеленина, освен няколкото палми на Плаца де Армас. Сега подготвяйки тази публикация осъзнавам, че даже нямам снимки от града.

Изключение от налегналата ни градска скука беше една внезапна поява на тълпа млади брейкденсъри на цетралния площад, още първата вечер от пристигането ни в Трухильо. Паркираха едно такси до бордюра (в Перу всички коли са таксита), отвориха му вратите и задъниха от там свежи брейк-бийтове. Младежите се натъркаляха в широк кръг до колата и започнаха да се редуват в центъра му да показват какво могат. И музичката и шоуто ни харесаха, но след двайсетина минути се почувствахме наситени, пък и не искахме да се превръщаме в досадни кибици.

Брейкденс

И така, Трухильо го проучихме по най-бавния начин, на който сме способни - по забележителност на ден, плюс два допълнителни дни, ей така, без да правим нищо. Ако Дидо беше дошъл с нас сигурно щеше да побеснее и да ни избие.
Отново ни предстоеше връщане в Лима, където да се съберем с Дидо преди да продължим на юг към вулканите, каньоните, Инките и изобщо почти всичко, за което хората се тълпят да идват в Перу.
 
Този път, без страх си хванахме нощен автобус, поредния гигантски "бус кама". Цената беше приемлива и конкуренцията огромна, а степента на сигурност - максимална. Избрахме си фирмата по цената и по вида на автобусите. Имаше и по-скъпи, които със сигурност не са били по-луксозни, имаше и по-евтини, които вече бяха с обикновени автобуси с обикновени нагъчкани седалки, от онези от които намразваш автобусния транспорт. Голям проблем ни създаваше автобусната терминология, която е различна във всеки град и за всяка автобусна фирма. Трудно се уточнява какви са удобствата на даден автобус, тъй като на едно място, на тъй наречените полу-легла им викат легла, на друго място ги приемат за нормални и ги наричат конвенционални. Пък и автобусите не са винаги еднакви, макар че преобладаваше предимно марката Marcopolo (а може и някакъв модел да е) и понякога седалката се води за съвсем обикновена, но всъщност е достатъчно просторно и удобно. Друг пък, както ни се случи по-натам в Боливия, автобусът може да се води от луксозните, но да е толкова стар, че за нищо да не става. В общи линии, малко опит и интуиция и лека доза недоверчивост и транспортната система на Перу няма да ви създава никакви ядове.

На качване в автобуса взимаха отпечатъци

 


1 коментар:

  1. Както винаги, много интересно. Благодаря! Очаквам с нетърпение следващия епизод.

    ОтговорИзтриване