понеделник, 21 май 2012 г.

Куба - прекосяването

В този епизод на кубинската сага пътуващото трио поема на запад и се запознава с още един комунистическо-туристически абсурд - транспортната система на Куба.
 

След като се наситихме на Сантяго започнахме да планираме как да се придвижим нататък в посока Хавана, която беше нашата крайна цел. Няма да крием, че основния ни източник на информация беше пиратско копие на стар пътеводител от култовата поредица Lonely Planet. Може много да се тупаме в гърдите, колко импровизирано пътуваме, но понякога, особено когато имаш само 12 дни, нямаш достъп до интернет и не владееш достатъчно испански, че да си похортуваш с местните, ти се налага да награбиш добрия стар lonely planet, за да разбереш къде си заслужава да идеш и кое е по-добре да пропуснеш. Това е нож с две остриета, от една страна научаваш кои са най-добрите и интересни места, от друга страна всички туристи с раници са там, защото всеки си носи по един Lonely planet. Лошото на туристите с раници, на английски - Бакпакъри, или Мочилерос на испански, е че са много, имат кинти и навсякъде, където се появят, се заражда бакпакърска индустрия със своите вреди и ползи. Ползите са, че възникват повече възможности за забавление, транспорт и настаняване, недостатъците са, че гореспоменатите ползи стават по-скъпи и мястото губи своята идентичност. Например, прости радости, като да хванеш каручка на стоп и да пробваш домашната ракия в близкото селце, се превръщат в скъпи организирани турове с бутафорни декори, каруцарите стават таксиджии, местните безделници - тур гайдове. Все пак, препоръчваме този пътеводител. Преди няколко години, когато пътувахме из Азия, Лонли Планетът ни спаси от безнадеждно изгубване в Китай и безобразно съдиране на кожите в Индия. И като цяло е много повече от справочник на интересните места, пълно е с практическа информация особено полезна на мизерните пътешественици, като нас. 
Ако издателят на Лонли Планет чете това, моля да си плати рекламата.

Та, в пътеводителя освен Хавана и Сантяго, като основна дестинация е изтъкнато малкото китно градче Тринидад намиращо се в централна Куба. Не че там има нещо конкретно за правене или гледане, просто било много приятно и си заслужавало да покиснеш там два дни и да му се понаслаждаваш. Също така, се споменава, че вече не е това, което е било, че през повечето време там има повече туристи отколкото жители и че въпреки това все още си заслужава. Решихме да му дадем шанс.   



Viazul


Предварително знаехме, че за туристите има специална автобусна линия - Виазул. Първоначално си мислихме, че става въпрос за някаква по-луксозна услуга предвидена за разглезените западняци, но сме били в грешка. Както всичко останало, и транспортната система в Куба има двойнствен характер, но от гаднярски тип. Оказа се, че не се предвижда туристите да пътуват с друго освен със скъпите автобуси Виазул. Само за справка, 800те километра между Сантяго и Хавана струваха около 60CUC (1CUC = $1). Подобна цена бих очаквал в западна Европа, Щатите или Япония, но предвид нивото и състоянието на кубинката икономика, това си беше откровен държавен рекет. За кубинците имаше друга компания - Астро - същите автобуси, по-редовни, с повече дестинации, на символични цени и забранени за чужденци. Това в комбинация със системата на квартирите, която описахме миналия път, ни свали на земята от нашето първоначално опиянение и ни напомни, че не се намираме в съвсем свободна страна, че някой вече е определил какви сме и къде ни е мястото без право на обжалване.
Но ние отказвахме да се предадем. Опитахме се, правейки се на ударени да си вземем билети за Астро автобус, но системата е желязна - даже и да ги заблудиш с някакъв перфектен испански, в крайна сметка трябва да си представиш кубинската лична карта. След това отидохме на жп-гарата и се оказа, че следващият влак е след половин седмица. И там имаше специална туристическа цена, но на половината на автобусната. После заразпитвахме хазяйката за автостопа, но тя хич не ни взе на сериозно. По принцип, в една паралелна вселена, където сме без Яната, с по-малки и леки раници и не е толкова горещо, бихме се пробвали, но в настоящата ни се стори твърде голямо изпитание с твърде съмнителни перспективи за успех - до този момент почти не бяхме виждали лека кола, която да не е такси и камион, който да не е претъпкан.
Последната възможност, която оставаше бяха пътническите камиони, но така и не успяхме да разберем как работи схемата - къде отиват, колко струват, как се хващат и допускат ли се изобщо чужденци на тях.

Предадохме се, тъмната страна на Куба спечели битката, но все още не и войната. Взехме си омразни Виазулски билети по 33CUC за Тринидад, и се зарекохме, че от там продължаваме само в камион или на стоп.

Тринидад

Trinidad by night
Пътувахме цяла нощ в състояние на криогенен сън. Предвидливо си бяхме взели малко горни дрехи, но така злоупотребиха с климатика, че най-добре щеше да е ако си бяхме приготвили палатка. Пристигнахме в Тринидад рано сутринта и както можеше да се очаква, бяхме обсадени от таксиджии и кандидат хазяи, които обаче бяха ограничени на почтително разстояние зад едно въженце. Евала на кубинците за това, защото обикновено тези същите ти се качват на главата още преди да си разбрал че си пристигнал.
Още на автогарата в Сантяго, някакъв чичак ни беше агитирал за квартирата на сестра му Олга в Тринидад. На тия братско-сестрински истории не се връзваме особено, но цената беше добра - 20CUC, и се бяхме съгласили. Жената ни чакаше на автогарата и радостно ни махаше - ние нали сме нестандартна дружинка, та няма как да ни объркат. Заведе ни до квартирата, която беше на три преки, като по пътя се оказа, че тя не е Олга, ами нейна съседка и ни пренасочили към нея, понеже у Олга било вече пълно. И тази квартира се оказа съвсем читава - двойно легло, баня и масичка с две столчета отвън под прозореца на стаята, идеално за кротка вечерна разпивка на ром.
Подобни на описаната площи с масичка и столчета, са от съществено значение за нас и основен фактор при оценяването на местата за отсядане. Наричаме ги "място за бухаене". Ще разясним специално, за тези които нямат деца и не се сещат за какво става въпрос. Ние сме хора бохеми, обичаме да прекарваме вечерите си на по чашка и приятна раздумка. Да не говорим, че заради Яната нямаме много други варианти за вечерни занимания и изобщо не може да става дума за бродене из барове, клубове, купони и други подобни. Та, нуждаем се от приятно местенце, където да си "бухаем" кротко след като приспим дребосъка. Въпросното местенце трябва да е достатъчно близко или непосредствено до стаята, така че да можем да чуем и реагираме ако Яната се пробуди. Желателно е въпросната площ да дава усещане за лично пространство. А, в идеалния случай да е на открито и да има добра гледка, защото освен че сме хора бохеми, сме и хора с широк мироглед.

 

И така, след като се уверихме, че стаята отговаря на нашите минимални изисквания, и че чак си имаме място за бухаене, захвърлихме багажа, метнахме Яната на конче и се изстреляхме да изследваме прехваления Тринидад и неговите сандвичи. И в тази квартира ни навиваха да им ядем прескъпите вечери и закуски и ни баламосваха, че ще мрем ако ядем уличната храна. 
Хванахме уличката, която води директно към централния площад, и бяхме неприятно изненадани - никакви народни оферти. Минахме покрай няколко CUC сладкарници, няколко малки CUC магазина и много таксиджии, туристи и магазинчета за сувенири. Иначе самото градче до тук изглеждаше обещаващо - чаровни едноетажни постройки с големи прозорци и врати, весели пастелни цветове, калдъръмена уличка. Обаче, уличка без сандвич за 5 песо е като птица без криле, както пееше бате Наско от БТР навремето, или бойлер без реле, както му пригласяхме ние.
Сменихме тактиката, явно народните оферти няма да са при туристите, та се насочихме към една от главните улици, за които бяхме прочели в пътеводителя, че има манджи. И наистина имаше, при това какви. Започнахме да разбираме, защо Сантяго са го набедили за мястото с най-лошата храна в Куба. Макар и ние да бяхме доволни от храната, която открихме там, тук всичко беше по-добро, а имаше и нови неща. Сандвичът беше по-вусен и с по-дебел резен мръвка, пицата беше с по щедра плънка, поръсена с някаква мерудия и невероятно, за първи път в Куба - сос, избор на кетчуп, майонеза или горчица. След това открихме някакба революционна сандвичарница, където имаше всякакви сандвичи с по повече от едно нещо, включващи яйце, кашкавал и други благинки. Намерихме и сергия, където сандвичите бяха с прясно пържната пред очите ти риба. Там винаги имаше опашка. Сладоледите вече бяха не само от машина, имаше и на топки. На съседната улица открихме и плодовете и зеленчуците. Цялото това разнообразие и нови предложения бяха, кажи речи на същите символични цени, като тези в Сантяго. Тринидад вече ни допадаше.
Доволни и спокойни, плъзнахме по улиците и площадите. Първоначалното впечатление се затвърди - китно средновековно градче, с пастелни фасади, калдъръмени улички, разчупвани тук таме от дребни площадчета, и много малко автомобилно присъствие. Стигнахме и до тържествения главен площад. Съвсем както подобава на един главен площад, на него се извисяваше катедралата и някоя и друга кула и камбанария. Все пак, нищо твърде помпозно и грандиозно, нищо което да развали стила или да прикове неодобрителен поглед. Наистина, както казват и в пътеводителя, тук няма нищо конкретно, което да видиш или направиш, просто се наслаждаваш на атмосферата. Оказа се, че и туристическите тълпи изобщо не са страшни. Основното стълпотворение е на площада, но дори и там е някак спокойно. Повечето къщи в тази стара туристическа част са ресторанти или художествени галерии.

И като стана въпрос за художествени галерии, наистина са много и преливат от цветове и индивидуалност. Имаше много и в Сантяго, както и много улични рисунки. Тукашните творци изобщо не изглеждат ограничени в изразните си средства, нито в тематиката. Цветовете и разнообразието, които се леят по улиците правят кубинския комунизъм да изглежда много по-ведър, от това което сме очаквали. Може би той по начало си е бил такъв, по-ведър, интелектуално по-освободен, или е израснал в последните години, откакто ние сме по друг курс. Или просто вече в Куба няма комунизъм.
Както и да е, все пак, една тема преобладаваше сред картините - стара американска кола на фона на стара сграда. Не може съвсем свобода, трябва да продават по нещо от време навреме.

 

Вечер главният площад се огласяше от жива музика от околните заведения. Най-вървежното, от които беше баш на един стълби, където под звуците на свежи кубински ритми, Яната хвърчеше нагоре надолу, а ние търчахме след нея.

Следва малко Тринидадски фотоматериал...




 


централният площад

През този първи ден няколко пъти пребродихме градчето, хем по светло, хем по тъмно. Но то е много малко, омръзна ни, за втория ден решихме да ходим на плажа, който е на десетина километра. Плажът е съвсем класически карибски плаж - бял пясък, прозрачна вода, палми, слънце, кеф. След два месеца в Ямайка, през което време не бяхме посетили ни един читав плаж, бяхме зажадняли за такъв.
Това беше вторият ни гневен сблъсък с омразната кубинска транспортна система. Още по-зле, кубинците започнаха да ни се струват долна меркантилна паплач, загубила каквито и да е нематериалистки ценности от времето на комунизма. 
Нека първо започнем с нашата хазяйка, която сутринта ни се разтропа по вратата да ни евакуира от къщата, защото щели да спират водата. Ние, защото нали сме голямата маняна, им казахме "транкило", така и така няма да сме в къщата цял ден, само ще си напълним една кофа с вода за тоалетна вечерта и няма проблем. Хазяйката, че чак и майка и в хор, много упорито се обясняват нещо, щели да ни местят при трета съседка, за същата цена. За нас обаче, събирането на багажа е толкова сложна и неприятна задача, че нямаше как да се навием лесно. Докато траеше разправията, леко измениха версията, че чакали други туристи след нас и да можели да изперат чаршафите преди да спре водата. И това не мина. Започнаха да се молят да ни преместят в съседна стая, в същата къща, което ни се видя съвсем съмнително и накрая се изпуснаха, че всъщност са приели резервация от група за същия ден и явно искат да ни изритат нас.  
Накрая, доста ни ядосаха и аха да се хванем да се изнасяме с лошо, нещо от това което ги е учил Фидел се пробуди у тях, та се заизвиняваха и казаха, че се отказват от всякакви мераци да ни местят.
 

соц магазинче
Последва търсене на някакъв автобус-фантом за плажа, за който едни минувачи ни пращаха нагоре по улицата, други надолу. И така направихме няколко тегела докато някой ни каза, че всъщност няма автобус до плажа. Таксиджиите искаха по 6CUC на човек за 12км разстояние, и на никакви пазарлъци не се поддаваха. Ние както и без това хич не обичаме таксиджии, започнахме злобно да се питаме, с какви връзки и подлости тия долни меркантилни търтеи са се добрали до тези американски коли, чрез които за няколко курса до плажа изскубват от туристите повече отколкото е месечната заплата на един обикновен честен кубинец. След това открихме междуселските каручки, които също като таксиджиите, бяха решили, че туристът е веднъж в живота и трябва да се оскубе до край. Накрая един каручкар се нави да ни закара до половината път за по 1CUC. В каручката беше много спокойно, приятно и медитативно, само че видяхме как останалите пътници платиха по 3 песо за същия курс и съвсем загубихме надежда за спасението на кубинките души. Накрая докато вървяхме последните пет километра ни качиха на стоп украински туристи с кола под наем. 

По плажа се размятаха китари и шишета. Никой не беше дошъл да работи за тен, бяха дошли да разпускат. Ние си носехме тонове плодове и трупахме планини от обелки до кърпите.
На връщане, продължиха транспортните ни неволи, като ни подминаха безброй пълни и празни коли, които иначе охотно товареха останалите кубинци покрай пътя. В крайна сметка ни качи канадец.




На път

За следващия ден, бяхме замислили да потеглим към Хавана. Обаче изобщо не бързахме да стигаме в столицата, имахме специален план. Мислихме този път да пробваме стопа и камионите, надявайки се по този начин да се зачукаме в дивата провинция, и за два три дни да се потопим в истинската неизлъскана Куба. Разпитвайки от къде се хваща стопа научихме за "punto amarillo". Това са места, обикновено на изходите на града, където се трупат хората нуждаещи се от превоз, а служител в жълта униформа, тъй нареченият жълт - "amarillo", ги товари в преминаващите коли, които спира с палка. Разпитвахме и за камионите и нещо ни обясняваха, че стопа и камиона е едно и също. Ние с нашия мижав испански си мислихме, че не ги разбираме нещо, но скоро ни се изясни. 

punto amarillo
На сутринта решихме да тръгнем към града Санкти Спиритус, който е в обратната на Хавана посока, но е на главния път, а и от Тринидад тръгват камиони само за натам. Нарамихме Яната и свръхтежките си раници и се засилихме към жълтия. Там вече имаше малка тълпичка, търпеливо чакащи другари и другарки. Ние бодро застанахме на шосето и се опитахме да размахаме палец, но като видяхме колко странно ни гледат всички - не стига, че се пънем напразно, ами и се предреждаме - се отказахме. Жълтият наистина спираше разни коли, но като цяло без особен успех. Като се изключат товарните ЗИЛове, изглежда че повечето МПС не попадат под юрисдикцията на жълтия, като например омразните самодоволни таксиджии, някои служебни автомобили, рент-а-каровете, колите с определен цвят на номера, туристическите автобуси. Изобщо, почти всичко, което изглеждаше да има свободно място, или не спираше, или се измъкваше без да качи хора.
А, тълпата се увеличаваше и достигаше застрашителни размери. Опасявахме се, че като най-накрая дойде камионът, ще настъпи такава блъсканица, че ще ни е трудно да се вредим с големите раници. В един момент дойде пътнически камион, и точно както предполагахме, тълпата му се нахвърли на принципа "всеки за себе си". Обаче, съвсем в соц стил, шофьорът си би камшика нанякъде, без да каже нито кога ще тръгва, нито в каква посока. След малко дойде един изкъртен автобус и тълпата загърби камиона и се нахвърли на него. Той се оказа в нашата посока, погълна всички и потегли към Санкти Спиритус. Билетчето за това 40км разстояние струваше 1 песо.
Вече беше следобед, когато стигнахме в Санкти Спиритус и тъй като той е един безинтересен средноголям град, решихме да продължим по нашия път към Санта Клара. Обаче, бяхме неприятно изненадани. Автобусът ни разтовари на автогарата и който и да питахме за някакъв превоз, все услужливо ни водеше на касата на Виазул. От там тръгваха и много камиони, но се оказа, че за Санта Клара са само сутринта. Излезнахме и заразпитвахме за тукашния "punto amarillo". И таман да тръгнем натам, ни връхлетя такава лятна буря, че избягахме обратно в автогарата и си взехме Виазула за Санта Клара, който струваше точно толкова, колкото и от Тринидад.




Кубинска лятна буря
градският танспорт в Санкти Спиритус
централната магистрала - започната още 20те години, недовършена и досега. Но какво се вижда, не им и трябва много

Санта Клара


Санта Клара - градът на Че
Пристигайки привечер в Санта Клара, високомерно отклонихме квартирните предложенията на таксиджиите и хванахме рейса за центъра. След Сантяго и Тринидад, бяхме убедени, че е най-добре сам да си избереш квартира, защото тези които те прилапват отдалеч обикновено са с по-лошо местоположение. А да си намериш сам досега беше изключително лесно, защото ги има в изобилие и лесно се откриват по символчето, което окачат на вратите. Номерът обаче не мина в Санта Клара, там всичко беше пълно. След като питахме без успех на няколко места, се предадохме на една лелка по пижама, която се опита да ни изхелоуства на улицата и упорито ни преследваше. Тя ни заведе до още няколко квартири докато накрая намерихме човек, който познава човек който има свободна стая. Нанесохме се и отново се наложи да отклоняваме предложения за скъпи домашни вечери. Веднага след това изтичахме до жп гарата, да проверим как е положението с влака за Хавана и пак, както в Сантяго, следващият щеше да е след няколко дни.

Този ден съвсем сломи надеждите ни да пробием Кубинската транспортна система. Камионите упорито ни убягваха, влаковете винаги са след половин седмица, а стопът съвсем го отписахме след като видяхме, че даже и жълтият не може да качи пътник по колите. Решихме да изкараме два дни в Санта Клара и след това смирено и безславно да си вземем презрения Виазул за Хавана.

 Отидохме да давим мъката си с коктейли, което беше едно от малкото наши посещения на бар в Куба и изобщо от както сме на Карибите. Това което ни помогна да склоним на бар, беше че попаднахме на някакъв с двойно по-ниски цени от обичайното. Ниските цени не бяха неоправдани, мохитото беше просто бял ром с лимонада и две листенца мента за украса, а някакъв друг коктейл, който пробваме, се оказа същото като Мохитото, но без окрасата.  Не се задържахме твърде дълго, защото Яната беше неудържима, търчеше напред назад и постоянно се измъкваше от барчето, крадеше ни ледчетата и ни разливаше питиетата.

Санта Клара е провинциална столица, демек, голям град ама не напълно. В общи линии, леко грозен и безинтересен, а на фона на предишните, Сантяго и Тринидад, ни се стори и малко неприветлив. Даже и уличната им храна беше по-лоша и оскъдна. Може би единственото нещо, което ни очарова беше централният площад, където млади пънкарчета целодневно се размотаваха с бири в ръце, вечер територията се завладяваше от младежки компании с китари, а през деня попаднахме на някаква многочислена танцувална група репетираща африкански танци. От архитектурна гледна точка площадът не е лош, като се изключи десетина етажното панелкоподобно грозилище в единия ъгъл, което изненадващо се оказа, че не е дело на комунистическия режим, ами си е било там от преди това и даже има следи от революционни куршуми по фасадата.

Все пак, има нещо, което поставя Санта Клара на туристическата карта и това е ролята на града в Кубинската Революция и връзката му с Че Гевара. Обявяването на града като туристическа дестинация на базата на това си е откровено изсмукано от пръстите, и предполагам, че ако не се намираше между Хавана и Сантяго, едва ли особено много хора щяха да удостоят града с внимание.

Ето за какво става въпрос...
От трите колони партизани, които слизат от планините Сиера Маестра и се упътват назапад, тази предвождана от Бега е пресрещната и унищожена от войските на Батиста. Но, тези на Гевара и Камилио Сиенфуегос стигат до Санта Клара и обединени с още няколо други партизански армии, едната от които на антикомунистите, обсаждат и атакуват града. Обединената бунтовническа армия е наброявала 300 души и е била под командването на Че. Това събитие е известно като "битката за Санта Клара". Всъщност не е имало някакви големи сражения, като се изключи превземането на един брониран влак превозващ оръжия и амуниции за подкрепление на защитниците на града. Бунтовниците са знаели за този влак и Че е държал на всяка цена да го пресрещне. От селскостопанския колеж в околностите на града взимат трактори, с които разбиват линията, влакът дерайлира и охраняващата го войската бързо бързо се предава. Има някакви апокрифни слухове, че хора на движението на Фидел са били подкупили командирите на влака да не пречат много на залавянето му. След тази важна победа, останалите военни укрепления на режима се предават едно по едно без бой. Пиратските радиостанции на Кастро облъчват Куба с новини, че града е завладян и колоните напредват към Хавана. Паникьосан от развитието на нещата на следващата сутрин Батиста бяга от страната, завличайки несметни количества народни пари, съвсем в стила на бягащите диктатори. Разбирайки за победата, Фидел и братко му, Раул, обсаждат Сантяго и склоняват командира на силите там да се предаде.
След два дни Че и Сиенфуегос влизат в Хавана, без никаква съпротива нито там, нито по пътя, а на Фидел му отнема цяла седмица да се докопа до столицата, прекосявайки страната в параден стил.

Така, битката за Санта Клара остава в историята като последната решителна битка на революцията и най-прочутата военна победа на Че. Днес има два обекта възпоменаващи тези събития - мавзолеят на Че и реконструкция на дерайлирания брониран влак, които са и единствените забележителности в града.
 

мавзолеят на Че, Санта Клара
Разбира се, първото нещо, което направихме на следващия ден, беше да посетим основната забележителност - мавзолея на Че Гевара. Известно време след триумфа на революцията, Ернесто заема различни важни длъжности в държавата - министър на индустрията, на селскостопанската реформа, на търговията, представлява Куба в ООН и т.н. След няколко години, обаче, се връща към своето призвание - освобождаването на света от империализма и капитализма. Пробва се неуспешно в Конго, след това отива в Боливия, където с шепа сподвижници възнамерява да разпали революция, но където не среща подкрепа сред боливийските селяни, нито успява да се сработи с местните комунистически организации. Подпомагани от ЦРУ, боливийските власти го залавят и на 9 Октомври 1967г. е екзекутиран. Със смъртта си Че, който и приживе вече е легенда, се превръща в икона, в символ на бунтарството по цял свят. В Санта Клара му построяват мавзолей, а през 97г. в Боливия са открити останките му и пренесени тук. В мавзолея имаше и музейче, където преобладаваха негови снимки, всичките от които ги има в интернет, писма, които уви не можах да разбера и безброй пушкала, всяко от което вероятно е било в неговите ръце на някой етап.



Разходихме се и до бронирания влак, но нещо не ни заинтригува достатъчно силно, че да платим билетче и отидохме в съседната детска площадка да люлеем Яната.

Ели посети и още една атракция - Кубински държавен фризьорски салон, от където излезе доста пременена. През това време оставени без надзор, ние с Яна набивахме сладоледи на централния площад.




Ели с обновена прическа

соц кръчма

следобедна дрямка в детската градина
 
каручка към гарата

В Санта Клара бяхме на практика по малко от 24 часа. Пристигнахме следобеда и на следващия следобед си хванахме каручката за автогарата. Да, каручка-такси, и в Сантяго и Тринидад ги имаше, но тук си бяха най-разпространеният публичен транспорт, имаха си даже и стоянки. В крайна сметка не мислим, че града представлява особен интерес и не сме сигурни, че хората, които не са отдадени почитатели на Че биха го оценили особено. Много хора се отбиват тук за по една нощувка, за да разчупят дългият път между Хавана и Сантяго.



Финална права до Хавана

Пред автогарата бяхме обградени от таксиджии, които ни дадоха конкурентна на автобусната оферта - същата цена, но тръгваш веднага, пътуваш по-бързо и те карат право на адреса в Хавана. При тези схеми качват и други пътници, от което изтръпнахме като си спомнихме ямайските таксита, но ни обещаха, че ще пътуваме само 5 души, и ще ни бъде широко?!? 



таксито за Хавана



крайпътна вечеря



Колата преплава празната 6 лентова магистрала до Хавана съвсем без да се напъне, предвид възрастта си. Иначе, беше по-неудобна отколкото предполага размера и, но понеже притежавахме цялата задна седалка, можехме да се въртим, разтягаме и наместваме както си искаме.






3 коментара:

  1. Много готини снимки сте качили! :)) Честита прическа на Ели! :) А Януш ми се вижда много пораснал :))

    ОтговорИзтриване