Доха и 24-часовия полет

Ето ни отново, този път от мястото на събитията - тропически остров, бунгала, плаж, палми вместо чадъри, бриз, кокосов орех със сламка и маймунки. Преди да си кажете "Глей ги па тия!", да знаете, заслужихме си го. Едно, че ни отне цяло денонощие, за да стигнем едва до другия край на света, другото, че 2 души и половина и една четвърт с 5 парчета багаж (без да броим бебето) опознахме в дълбочина необятната транспорта система на Банкок. Но и до там ще стигнем.

Излетяхме от София преди обяд и пристигнахме в Бангкок ранния следобед на следващия ден. Летяхме с два отделни полета на Qatar Airways, между които имаше 10 часа престой на летището в Доха.

По време на първия полет Вихрен беше много превъзбуден и няколко часа не спря да се катери и разхожда, поради което едвам успяхме да си изконсумираме поднесения обяд без половината да отиде на земята. Яна се занимаваше сравнително кротко с раздадените в самолета играчки и беше във възторг от полученото детско меню в специален пластмасов куфар. Този куфар още си го разнасяме, заедно с плюшен слон, няколко други самолетни играчки, комплекти за сън и, от днес, пластмасова кофичка за пясък. С тези темпове на акумулиране на "сувенири" на връщане ще ни е необходима още една раница.
Да се върнем към полета. Гледките бяха много впечатляващи. Когато най-накрая се изчистиха облаците, се оказахме над големи снежни планини и плата. Доста се зачудихме, къде трябва да е това. Пуснахме сматфонче, за да видим на GPS-а къде, горе-долу, сме и се оказа, че летим над далечния югоизточен край на Турция. Явно заобикаляхме Ирак и Сирия. Без да се бяхме особено притеснили, или изобщо замислили преди това, някак успокоително ни подейства. Озовали се над Иран, свихме рязко на юг. Белите планини постепено преминаха в голи стръмни остри и много дълги пустинни хребети. Тези хребети се точеха успоредно един до друг до безкрая, и тъй като им летяхме напреки, идваха и заминаваха нови и нови. Бяха безброй. Тук там, дълбок пролом от отдавна изчезнала река прекъсваше някой от хребетите, отваряйки проход през него. Същински лабиринт, представях си как разбойници дебнат зад всеки ъгъл. И нито едно дърво, нищо зелено, по целия път. Видяхме, може би, само една река, един град и няколко селца. Изключително сурова земя. Ако не греша, точно тук някъде е издъхнала половината армия на Александър Велики на връщане от Индия. Прекарал ги така за отмъщение, че започнали да негодуват от безкрайния му поход до края на света. Абе откачалка, с една дума. В крайна сметка ридовете се стопиха в нещо още по-плоско, но все така безутешно. Намести се все по-гъста мараня, от която вече трудно се виждаше повърхността и преминахме над Персийския залив. Захождайки над Катар, открихме, че и там си строят изкуствени островчета и луксозни курорти от нищото. А на кацане вече видяхме малко зелено - едно две голф игрища, не повече.

В чакалнята "family room"

Престоят в Доха малко ни притесняваше, тъй като бяхме прочели в сайта sleepingatairports.net, че Hamad International Airport е много студено, шумно и натоварено и не особено подходящо за спане летище, а нашият втори полет беше в 3 ч. през нощта и със сигурност щеше да се наложи да дремнем. Основно заради този престой си помъкнахме шалтета и чували, за да не вземем случайно да измръзнем на път за тропиците. Представете си само каква беше изненадата ни, когато попаднахме на най-комфортното и приятно за престой летище за всички времена! Някои от екстрите бяха безплатни ведомствени детски колички, детска площадка, безплатен wifi, отделна чакалня за хора с деца - family room - в която през повечето време си бяхме само ние. Не че нямаше други хора с деца на летището, но, кой знае защо, те предпочитаха да се търкалят по меките диванчета в кътовете с телевизори. И така, престоят ни мина приятно и почти неусетно, доколкото може да се каже за 10-часов престой на летище с две деца: в разходки, игри на площадката, развозване на Вихито с количка, което за него си беше голяма атракция, возене в летищния трамвай, чието трасе беше издигнато на пилони над всичко останало и дълго цяла една спирка, и циклене във family room. Вечеряхме приготвените предварително сандвичи, тъй като основен минус на летището в Доха беше невероятно скъпата храна. Друг основен минус беше пълната липса на бири, арабска му работа.

Едвам устояхме на тази изгодна промоция

Към полунощ (местно време) всички деца и половината от възрастните изпозаспаха. Час-два по-късно се вдигнахме и се натоварихме на втория самолет - един чудовищен двуетажен А380, най-големия пътнически самолет който съществува. Яна много се впечатли от него, макар и в състояние на полусън. В самолета децата заспаха моментално, а ние ги последвахме веднага щом си хапнахме поднесения midnight snack. Спахме относително комфортно, като тук е момента да отбележа, че и в двата полета бяхме настанени на първи ред, с повече място за краката и специално креватче за Вихито. Пътуването с бебе носи някои такива предимства. Събудихме се едва към обяд на другия ден, готови да закусим и да кацнем в Бангкок.

Вихрен пътува направо като в първа класа

Франкфурт - София - Горна Баня

Някои безумци отричат ефектите от джет-лага, не вярват, съмняват се, гледат с насмешка на вайкащите се. И аз бях сред тях. Бях, но голямото завръщане от голямото пътешествие ме постави на място. Всъщност много неща в това пътешествие ме поставиха на място. Още в началото морската болест сломи моя опърничав нрав и веднъж завинаги заживях с нея, като мой предан морски спътник. Андите ме светнаха, че по четирихилядниците с детенце на рамо идва малко в повече. Пропаднаха и илюзиите ни, че като имаме спестявания няма да сме мизерни. Вероятно има още много такива. Вероятно и Ели има какво да добави, но сега спи, пък аз кво да чиня - връхлетя ме вдъхновението по нощите и ме изрита да пиша, а вече бях забравил, че имаме недовършен блог. Тя сигурно е разбрала, че така както обича мързеливо да се наслаждава на планинската природа, й било писано да бъде завлечена на всички най-високи планини на света (бел. ред. - през 2009-та я избутахме до базов лагер на Еверест, горката, при това с температура и стомашни мъки).

Да се върнем на джет-лага. Епопеята беше дълга и чак към края на поста, читателят ще може да оцени цялостния отчайващо изтощителен ефект на това явление.
Започна се с това, че Яна хубавичката се наспа още на самолета от Салвадор за Франкфурт и се събуди свежа свежа на кацане. Трябва да е било някъде по обяд, европейско време. Ех, добрата стара Европа, хем я чакахме с нетърпение, хем някак с досада - знаем си я пределно добре. Всъщност поради това и ни влече към екзотичните места. Европата някак е твърде лъсната и унифицирана - нещата са ясни, предсказуеми, познати. В последно време основно изпитвам яд към Европата - защо не сме и ние като тях. Защо не ни е чисто, подредено, защо не сме добри и отговорни, мрън, мрън, мрън. Всъщност ние не сме в Европа, ние сме на континентът Балкани. Кайно време е да го разберем, както хората от Централна Америка са си се самопровъзгласили за континент - осмият, вероятно.

Пак се отплеснах. Но пък какви чудни неща открихме в Европа. На първо място, със свити сърца се заоглеждахме за закуска из това ми ти огромно франкфуртско летище - баш летището на Европата, така да се каже. И що да видим, супермаркет с цени като във всеки супермаркет в Европа. Да, наблягам на "Европа", защото в Южна Америка супермаркетите не са евтини, там са престиж, макар че на някои места, като Бразилия, по-малко престижни алтернативи няма. Награбихме неща, които бяхме свикнали да смятаме за лукс - разни засукани сиренца, шунчици, шоколадчета. Лукс или не, за бира бюджет винаги има.
 

Летището на Франкфурт

Установихме катуна в една по-закътана част на летището, но достатъчно близо до супера, а с количката с багажа си заградихме сепаренце. Там изкарахме доста часове. От www.sleepinginairports.net, изключително полезен сайт за клоширащите по летищата, научихме че Франкфурт-Хаан - летището, от което щяхме да летим за България - е доста неудобно за дълъг престой. Решихме да се замъкнем натам колкото се може по-късно. Трябваше да изкараме цял ден и нощ по летищата, защото пустия му лоукост излиташе в 6 сутринта.

Между терминалите

Какво интересно може да му се случи на човек за цял ден на франкфуртското летище? Може да подслуша разговор между хамерикански военни, в който единия - очевидно по-навътре в немската действителност, обяснява на другия колко дива и странна страна е това, какви ужасни задръствания имал и как трябва да тръгваш на път с багажник пълен с одеала, термуси и храна, че да не умреш някъде у виелиците. Допълнително, човек може да циркулира по ескалаторите с Яна с часове. И ако даже и това му омръзне, може да остави жената и детето, да тръгне да се разхожда и да се загуби, след това да се намери, да открие карта, след това информационен пункт, след това влакът, който тръгва от неведом етаж и отива към другия терминал, откъдето може да си хване рейсчето за Франкфурт Хаан.
Като му дойде времето се превозихме до клош летището, пък пътьом Яната си изкара следобедния сън. Така, късно вечерта, се озовахме на клош летището, където щяхме да повисим до сутринта. 

Франкфурт-Хаан е известно с това, че тъй като обслужва разните лоукост линии, кацащи и излитащи във всякакви безобразно неуместни часове, е пълно с весели пияни банди младежи (тъй като се намира на цели 115 км от Франкфурт, когато полетът ти е на разсъмване, единственото нискобюджетно решение е да прекараш нощта на летището). Първоначално налазихме едно вече затворило ресторантче с меки дивани, но ни изгониха като затвориха и целия втори етаж. А на първия етаж, някой безкрайно подъл и безсърдечен фашист, беше сложил само от онези столчета, на които нямаш никакъв шанс да легнеш. Ние се изхитрихме и опънахме шалтетата в едно каше, от където бяхме изгонени от един полицай, вероятно роднина на горе споменатия фашист. До тогава вече всички читави места бяха заети от чували и шалтета и блажено хъркащи младежи. Но сред нас спящи нямаше. Яната беше във фаза, която отговаря на нещо като следобеден джогинг по бразилско време. В онзи период, тя имаше изключително сладкия навик да издава ентусиазирано бойно викче докато тича - "Йииииииии...", което в този момент кънтеше из цялото спящо и притихнало летище. А най-лошото беше, че още повече се подкефяше и се заливаше в кикот, като се опитаме да я заловим и да я усмирим. По едно време си намери другарче, което също увлече в играта с тичане и викане, но не след дълго детето си го взеха и приспаха. И ние опитахме същото с Яна, при което за малко да съборим окачения таван с неодобрителните и крясъци. Наложи се, в крайна сметка, да се примирим. И летището се примири.

На Франкфурт - Хаан

За полета до София няма какво толкова да разкажем, а пристигането беше странно. Любопитно ни беше какво ще изпитаме като се приберем след толкова дълго отсъствие. Не мога да го определя, не беше някаква луда радост, нито тъга по свършилото пътешествие. Но, все пак имаше вълнение, едно тихо и кротко. Защо не може да е като по филмите, да слезеш да се затичат през залата и да се хвърлиш в обятията на своя принц (оф, пустото му фентъзи дето чета в момента), а вместо това да чакаш рейсчето, да се возиш в него, да се редиш пред граничния полицай, а той даже и една усмивка да не ти хвърли, сякаш слизаш от полета от Дупница. После и багаж да се чака и Яната "Пиш-пиш" ще каже, в тълпа да се провираш и до де се усетиш си посрещнат и вече те возят към вкъщи. И те питат "Как беше?"

Посрещна ни почетна делегация от нашите родове (фентъзито пак) и бяхме откарани в дома на родителите на Ели, където щяхме да изкараме нашата двумесечна реадаптация. Всъщност, изненадващо за всички, не изпитахме никакъв културен шок на прибиране. Макар че това ни се беше случвало след къде къде по-малки пътувания. Шокът беше някак по-различен, за което ще разкажем до седмица-две, най-много година. Шегувам се!

Да не забравяме, че това е разказ за джет-лага. 
Как само ни връхлетя този бич. Повече от седмица не заехме къде се намираме. Когато трябва да спиш, не ти се спи, когато ти се спи не ти се получава. А Яната по своя собствена програма, която винаги ще бъде напреки на твоята. Единственото нещо, което ни спаси да не изтеглим кредитите и да не се върнем отвъд Атлантика, че да се наспим, беше неотразимата баба Мариана, която от сутрин до вечер забавляваше своето неуморно внуче. Тази безпрецедентна свобода и спокойствие, които получихме благодарение на включването на бабите и дядовците, ние инвестирахме в целодневно пускане на лиги.

Така приключи нашето пътешествие, макар че и до днес - повече от година, откакто се върнахме - имам чувството, че в известен смисъл то продължава. Но и за това ще разкажем.

За бразилското гостоприемство

Стана така че всеки път трябва да се извиняваме за бавното дописване на блога. Приемете нашите извинения отново.

След Рио заминахме за Виктория - средно голям град, столицата на щата Спириту Санту. Упътихме се натам, тъй като бяхме поканени да гостуваме у Педро от Каучсърфинг. Там изкарахме няколко дни, без да имаме особено амбиции за турове и забележителности. Все пак посетихме няколко такива, благодарение на безусловната отдаденост на нашия домакин.
Пристигнахме късно вечерта, след като градът вече беше притихнал. Педро ни посрещна с хладилник пълен със студени бири и ни нагости с набързо импровизирано барбекю. По онова време той живееше в триетежна сграда с няколко съквартиранти, всичките студенти. В случая не всички бяха дома, та налазихме стаята на единия отсъстващ. Много ни изкефи, колко бяха приветливи и комуникативни всички негови съквартиранти, включително и един, който не говореше бъкел английски. Регламентът в тяхната къща беше точно такъв, какъвто най-обичаме и какъвто е и у нас, в София, когато посрещаме гости от Каучсърфинг - правиш каквото си искаш, когато си искаш. Тоест, лягаш, ставаш, влизаш, излизаш, ядеш, пиеш по свое усмотрение. На последния етаж си бяха оборудвали нещо като репетиционна и няма няма през няколко часа, някой от съквартирантите сядаше на барабаните да си изкара излишната енергия. Веднъж с Педро пробвахме да изджемим някой рок, но от това само си спомних, че от китара вече помня само как се държи Педро бачкаше наблизо и по напълно свободен и нерегламентиран режим, тъй като си беше самонает уеб разработчик, та често се появяваше изневиделица в къщата таман на време да ни заведе я на обяд, я на разходка, я на питие с приятели. 

с Педро

Най-добрата обедна оферта бяха ресторантчетата тип манджа на кило. Бяхме възхитени от разнообразието от манджи, сосове, салати и меса, най-близкото бледо подобие, на което бяха бюфетите в далечна Панама, цели три месеца назад. Цените, естествено, не бяха боливийски или перуански, но и не бяха шокиращи. На първото хапване не се сдържахме да не си сипем от всичко по малко и ударихме сметка от по петнайсетина реайс на човек. Следващите пъти, в които посетихме бюфета, си наложихме хранителна дисциплина, и следвайки стриктно метода "ставай от масата преди да си се натъпкал и разхълцал" успяхме да свалим до към десетина реайс с месо и даже още по-тънко за вегетарианския подбор на Ели, което се доближава до нашенските стандарти. Споменавам така подробно тази част, за да успокоя хората, наплашени от класическите отзива, че в Бразилия е ужасно скъпо - е, има и човечни оферти. 

Съквартирантът Францвиктор се прибираше вечер изтощен и озверял за пенливи напитки и ни завличаше към кварталното кръчме - изкарани маси на тротоара на малката вътрешно-квартална улица, пълно с квартални пиянки и обикновени разпускащи след работа граждани. Напомни ни на родината. Бирените бутилки задължително се сервираха в пластмасови термочашки, за които вече споменахме, макар и температурите да не го изискваха на всяка цена. Зимата в Рио и Виктория се изразяваше предимно в това, че беше леко хладно. Педро ни увери, че през лятото времето е все така нестабилно - един ден облаци и мрак, следващия слънце и жега, на третия ръми - само дето доста по-топло. И можем само да гадаем за летните жеги по това, че в никоя къща нямаше килими, във всеки профил в Каучсърфинг има специални изисквания гостът да се къпе поне два пъти на ден и разбира се - термочашките. Уличката на кръчмето беше затапена и доста спокойна, та Яната имаше колкото си иска пространство за тичане и игра с малките бразилчета. Кварталчето беше доста спокойно приятно, напълно цивилизовано и с изобилие от детски площадки, които в последствие научихме и старателно заобикаляхме през една пряка, тъй като с Яна нямаше как да ги подминем. Все пак голяма част от времето ни минаваше по пясъчниците, люлките и катерушките. Видяхме една автентичка весела детска игра - група дечица се редуваха на една люлка, като се залюляваха максимално и скачака в пясъчника. Който скочи най-далеч печели, а загубилите трябваше да му изтанцуват смешен танц - музиката е в кръвта на тези хора. Яната, пък, най се забавляваше на една наша си игра, която включваше люлка и ябълка, трудно е за обяснение.
Къщата беше близо до плажа, та и там ходихме на няколко пъти. Не ставаше за къпане, беше хладничко, а океанският прибой не особено приветлив. За пореден път ни направи впечатление, колко много хора спортуват по плажа. А из квартала имаше множество игрища и тенис кортове, всичките публични, безплатни и в идеално състояние. Педро сподели, че колкото повече се подобрява спортната инфраструктура, толква повече хора я ползват и спортуват. Да вземат да си извадят поука нашите некадърници.
Единия ден Педро взе колата на майка си и ни развози из Виктория и околностите. Приятно е, чисто и доста лъскаво на места, особено бизнес районите и крайбрежните квартали, които са доминирани от типичните и за Рио жилищни кули и разбира се - просторна крайбрежна алея. Но от друга страна нямаше някаква интересна старинна част, градски парк, площад или пешедохна част, която да придаде усещане за център, за някакво градско средище, с което да отъждестим града като туристи. Виктория също си има фавели. И те, като повечето други, бяха по баирите около центъра, но нито у Педро, нито в атмосферата по улиците или у случайните минувачи се усещаше някакво неспокойство. 

Следва фото сесия от един панорамен манастирски баир над града и пристанището

Виктория

Както винаги фавелите са на най-живописните места

в манастира

пред манастира

В града се намира една от големите и известни шоколадови фабрики в Бразилия. Засилихме се на туристическа обиколка във фабриката, но се оказа че малки деца не пускат, та излъчихме Ели да бъде нашият единствен представител, докато ние с Яна и Педро направихме обиколка на близкия пазар с дегустация на безчет нечувани екзотични плодове и лакомства.
 

Педро готви Макаке (или както там се наричаше)

Едната вечер посетихме събиране на Кускърфинг общността на Виктория, където ние бяхме единствените чужденци и получихме още безброй покани за гостуване. Друга вечер, пък, мерихме мускули в областта на кулинарията и научихме нова бразилска манджа с риба.
 

Така, в приятната компания на Педро и неговите приветливи съквартиранти, в разходки насам натам и чести набези към магазинчетата за бира премина нашия безгрижен престой във Виктория. От там се оправихме на последния си бразилски трансфер - към Салвадор де Баия. Както вече сме споменавали, транспортът в Бразилия несъмнено е скъп, може би съпоставим с цените в западна Европа. И като вземем предвид бразилските бунтове, които гледахме по телевизията наскоро, явно и на самите бразилци хич не им е евтино. В интерес на истината, бяхме многократно посъветвани да преглеждаме и вътрешните полети. Вътрешният авиотранспорт в Бразилия е доста развит и самите бразилци предпочитат да летят големите разстояния, като често благодарение на някоя промоция тук или предварителна резервация там може да се лети по-евтино отколкото би било с автобуса.
Както и да е, ние определено не сме от тия дето предпочитат предварителното планиране, нито пък имахме седмици и месеци за тази работа, затова си хванахме автобуса, платихме си неприятната сума за билетчетата и пътувахме комфортно цяла нощ и половин ден до Салвадор де Баия, от където щяхме да си летим обратно за Европа. Осъмвайки все още в автобуса, но вече в щата Баия наблюдавахме една малко по-различна Бразилия. Пътя беше по-малък, населениете места по-схлупени, хората по-окаяни, явно все пак Бразилия не е само плажове, кули и лукс. Все пак, изобщо не ги жалим, тъй като вече знаем че окаяни или не, бразилците знаят как да живеят и усмивките не слизат от лицата им.

Имахме една нощ за пренощуване в Салвадор, та покрай ровенето за хотели и хостели в нета, преслушахме и Каучърфинга и не щеш ли веднага бяхме приети от Моника - жена на средна възраст с две деца - детска учителка.
Моника държеше да ни вземе от автогарата, та си помислихме че е с кола, а се оказа, че е била целия път с рейса, за да ни вземе и заведе вкъщи, в което можехме и сами да се справим. Съдейки по автогарата на Салвадор и гигантските пътни възли и автобусни спирки наоколо, Бразилия сериозно приема необходимостта от ефективна инфраструктура и не пести средства в тази насока.
 

Моника (в средата) с всичките си подопечни

Моника майчински ни пое под своето крило, заведе ни у дома, представи ни на своите деца, че даже и на гаджето на едното, нахрани ни и ни изведе на разходка в центъра на града. Остана ни много малко време за разходка и разглеждане, тъй като повечето, което имахме беше изядено от придвижването с автобусите, точно както в Рио.
За Салвадор можем да кажем, че беше доста по-очукан и занемарен от Рио и Викториа. Тук се усещаше и повече неспокойство сред хората. Докато се разхождахме из центъра Моника избираше уличките с най-много хора и в никакъв случай не даваше да ходим по пустите такива. Усещахме, че е нервна и не напирахме много да задоволяваме любопитството и изследователския си дух. А центъра на Салвадор беше много привлекателен - тесни криви улички, калдъръмчета, малки колониални къщи, и пастелени фасади, галерии, артистични ателиета и барчета. Имаше нещо средиземноморско, но за съжаление изследвахме твърде малко и твърде кратко, трябваше да се връщаме за последния автобус към дома. Тук в най-голяма степен усетихме африканската страна на Бразилия, както в преобладаващия цват на кожата, така и във всички прояви на изкуството, което струеше или беше изложено.
Никога сувенирите не са ни били сила и чак тук, в последните минути на последната ни дестинация за трипа, се сетихме да пазаруваме подаръчета за роднини и приятели. Уви, нямаше как да си позволим много и големи дарове и разчитаме, че десетките разкази, които публикувахме и хилядите снимките, които нащракахме ще бъдат достатъчно достоен спомен за нас и нашите близки.
Автобусната спирка, не беше в особено привлекателен район и както беше тъмно и пусто започнахме и ние да прихващаме от неспокойството, който витаеше наоколо. През цялото време докато чакахме автобуса, на спирката висеше една полицейска кола и хората някак се трупаха около нея. Бразилия явно не ни изпращаше с най-доброто от себе си, но същевременно се радвахме, че повечето от времето, което прекарахме в тази шеметна страна беше щастливо и блажено, без страх и предразсъдъци.

На следващия ден нямахме време за нищо и след умерено подмоткване у дома на Моника се понесохме към летището, за което тя отново майчински ни пое, като ни намери кола и ни изпроводи чак до гишето на авиокомпанията.

Летяхме за Фракфурт с най-евтината еднопосочна оферта, която надушихме тогава, повече от година назад спямо днес - германската авиолиния Кондор. Презокеанският полет вече изобщо не ни плашеше. На фона на южноамериканските автобусни превози и най-вече на бразилските такива, десет часовия презокеански прелет беше просто едно досадно кратко нещо, което трябва да изтърпим. Беше си тегаво, както във всеки друг самолет, особено тези среднощните, в които си поставен между двете пътечки срещу стената с телевизора и нямаш слушалки. Изгледах три неми филма докато Ели и Яна спаха на пода в краката ми, медитирах над скоростта и височината на полета, за които ме информираха между филмите. Циклих в екранчето как самолетчето е над океана, после как доближаваме Европа и летим над нея и се чудих как нещо толкова голямо като едно десет месечно пътешествие свършва толкова рязко и по толкова канализиран начин.

Следващото, и може би последно, разказче ще бъде за веселите случки по франкфуртските летища и за трескавото вълнение предхождащо прибирането дома. 

Уакачина, Наска и Дидо

На фона на природните, културните и археологическите чудесии, които предлага Перу, Уакачина не е нищо особено. Избрахме да идем там, за да си починем от големия град и защото никога преди това не бяхме посещавали истински оазис в истинска пустиня. Пък и защото пазехме големите чудеса на Перу за след пристигането на Дидо.

Лима няма автобусна гара. Всяка автобусна фирма си има собствен терминал, но за щастие повечето са струпани в един район. Късметлийски от раз нацелихме една от най-големите и най-евтини фирми - Flores.
Пътят до Ика отнема около шест часа, като излизането от града отне около половината от това време. Останалото беше Перуанската крайбрежна пустиня, прекъсвана на места от тесни плодородни речни долини. Та, безкрайните предградия на Лима, пустинята и нескончаемите съборетини покрай пътя предложиха една нова, интересна, впечатляваща, но отчайващо грозна картинка.

Най-много ни впечатли едно явление, което въобще не можахме да си обясним, нито се сетихме да се опитаме да разпитаме хората в автобуса. В пустинята покрай пътя имаше много "селища" от много често недостроени или полуразрушени схлупени едностайни колиби. На някои места с бели камъни бяха очертани "дворове" и "улици". Нито едно от тези селища не даваше признаци за наличие на някакъв живот. Не видяхме нито един жител, и съдейки по местоположението и видът им силно се съмняваме да са имали и ток и вода. Достигнахме до две хипотези. Едната е, че това са някакви изоставени бежански лагери, но не знаем какви и от къде биха дошли тези бежанци. Другата ни хипотеза е, че като се вземе предвид близостта им до морския бряг, това може да са някакви ваканционни гета, които оживяват само през лятото. Ако някой от нашите читатели, запознати с перуанската действителност, знае нещо за тези къщурки покрай Панамериканата на юг от Лима, моля да сподели.

В рамките на шест-часовия курс до Ика не бяха предвидени спирки за тоалетна, почивка и хапване, но за сметка на това през няколко села в автобуса се качваха продавачи на закуски и залъгалки. Интересното беше, че автобусът не ги чакаше да слязат, ами те продаваха в движение и слизаха на някоя от следващите спирки, където се качваха други. И тук за нас остана загадка, какви са взаимоотношенията между продавачите, шофьорите и автобусната фирма. Дали тази практика се приема като нещо обичайно, дали се смята за част от транспортната услуга, дали шофьора намазва нещо и дали си нямат някакви уговорки със самата фирма.

Пристигнахме в Ика вечерта и заварихме познатата ни от предградията на Лима атмосфера - прахоляк и безформено градоустройство. За сметка на това пък с една идея по-екзотично. Тук, автентичните индиански физиономии преобладаваха и във всички посоки неуморно пърпореха такситата-триколки познати ни от Индия.

 

В Лоунли Планета пише, че туристите ползвали оазисът Уакачина като база за изследване на Ика. Всъщност Ика е изключително грозен и скучен град и даже централният площад, който отново се наричаше Плаца де Армас, не прилича на нищо. Ние похабихме половин ден в изследване липсата на каквото и да е в града, след което се отдадохме на няколко дневно лешперене в оазиса. В последствие се убедихме, че градът Ика не представлява абсолютно никакъв интерес за никого и туристите идват в Уакачина, за да карат сноуборд по дюните и да направят по един пиянски тур из местните винарни. Районът на Ика се слави като винарския край на Перу, вдъхновени от това се опитахме да си изберем и пробваме някое местно вино, но в нашата ценова категория намерихме само сладки вина и розе, на които не сме почитатели и се отказахме.

И така, отказани от виното се заехме със сандбординга. Обаче го направихме в характерния за нас маняна стил. Повечето туристи още в деня на пристигането си в Уакачина правят сандбординг тур с бъги из околните дюни, след това отиват на целонощен "shitfaced tour" из винарните и дискотеките и на следващия ден си заминават. Но не и ние! Първия ден, както вече споменахме, го пропиляхме в опит да изследваме неизследваемото в Ика. На следващия ден си наехме за 5 солес една крива шперплатова дъсчица с каишки, която тук наричат сандборд и се редувахме да пъплим нагоре и пускаме надолу огромната дюна над оазиса. Докато единият от нас катери, другият се търкаляше с Яната на брега на лагуната, където си беше почти като на плажа. Нямахме сили да избичим огромната нажежена дюна повече от по два пъти, което обаче беше достатъчно, за да се убедим, че "сандбордът" става единствено за пускане по гъз или корем. Последното качване по залез направихме заедно, като си организирахме на върха на дюната пикник-вечеря и нащракахме сензационни неповторими неотразими снимки.

На третия ден за 15 солес си взехме под наем истински пенсиониран сноуборд, който тук наричат "професионален сандборд". Преди обяд Ели успя със сто зора да изкатери и пусне дюната цели два пъти, след което с Яната се оттеглиха на сиеста. Сменихме обувките с по-голям номер и до края на деня и Васко успя да покара... два пъти. За разлика от обикновения сандборд, професионалният такъв по-става за каране в пясък, макар че за един опитен сноубордист усещането е като да караш в лепкав сняг по малък наклон, демек - мъка. 
След като пробвахме и от двата вида сандборд вече бяхме готови за тур с бъги из пустинята и околните дюни. Туровете обаче се провеждат следобед, та трябваше да изчакаме следващия ден и да ги направим в два последователни дни, така че докато единия трещи, другият да бди над Яната.  

нагоре по учебната дюна

На четвъртия ден Васко отиде на тур с професионален борд, понеже не може най-великият сноубордист на България да пуска дюните по гъз с някаква измислена дъсчица. Бъгитата представляваха някакви големи, железни, шумни десетина местни самоделни возила. Понеже доста фирми предлагаха турове и всичките започваха по едно и също време, около 4ч следобеда тишината на оазиса са раздираше от хорът на десетки ревящи без заглушител двигатели.
Турът продължи близо 2 часа. Бъгито се мяташе от дюна на дюна като влакче от увеселителен парк, някои от по-големите ги пуснахме като бъгито ни качваше на върха на някоя, след което ни чакаше в подножието и. Така пуснахме 4-5 пъти и завършихме с наблюдение на залеза дълбоко в пустинята, където във всички посоки се виждаше само пясък. На тура имаше аматьори с обикновени дъсчици, които пускаха по корем и доста се забавляваха и професионалисти с про бордове, които се мъчеха да вържат два завоя в пясъка. Аз, Васко, бях с още няколко прота, та беше забавно да се гледаме кой от кого е по-зле. Единият от протата беше инструктор, за който си бяха платили някои, който разполагаше само с една инструкция в своя арсенал - "натискай на задния крак". Към края на тура всички преливахме от адреналин и дружно крещяхме "Уака-фака-чинааа!!!". Накрая, извън програмата, инструкторът ни заведе на местния сандборд парк, което представляваше една бабуна посред дюната, от където направихме по едно покъртително скокче и се разотидохме.
На следващия ден и Ели, заредена с Васковите ентусиазирани отзиви, също отиде на тур, който обаче беше пълно разочарование. Падна се сама професионалист сред море от аматьори и на всичкото отгоре със шофьор пенсионер, който изобщо не им направил шоу с бъгито. 

И малко видео материал

Ето как оползотворихме (или пропиляхме, зависи от гледната точка) цели пет дни в оазисът Уакачина, където вероятни никой друг турист в историята не е успявал да се задържи толкова дълго. И въпреки това все още оставаха няколко дни до кацането на Дидо в Лима. Макар че пазихме да споделим с него големите перуански чудесии, накрая не се сдържахме и се упътихме към Наска и прословутите и загадъчни едноименни линии, които на са далече на юг от Ика.

Наска

Пейзажът на юг си остана все така пустинен, но беше много по-живописен. Грозните градчета, селца и крайпътни постройки оредяха. На изток от нас израснаха сухи сиви и страховити планини, по някое време пътят направи живописно спускане в плодородна долина, след което се изкатери отново и пред нас се опна безкрайно плоско плато - платото на Наска. Знаехме, че линиите са някъде около нас, но разправят че от нивото на земята нищо не може да се види и разпознае. Точно затова съществуването на линиите остава неизвестно толкова дълго време. Чак в началото на двадесети век, когато тръгват първите самолетни полети над района на Наска, пилотите започват да съобщават за съществуването на загадъчни линии в пустинята,  след което следва и интересът от археолози, антрополози, математици и лаици. Една от основните хипотези е че линиите имат астрономическо предназначение. Някои, на които им липсва въображение и вяра във възможностите на човечеството смятат, че тук има някаква извънземна намеса.

към долината на Палпа

 

 

в перуанските автобуси е удобно, при това този далеч не е от най-комфортните

По пътя за Наска в автобуса се качи една жена, зае позиция в предната част на автобуса, така че всички да я виждат и чуват и дръпна някаква половин часова реч. Не разбрахме много, но ставаше въпрос за кръвно, простата, рак, изобщо всички познати на човечеството болести. Говореше разпалено и с назидателен тон нещо против прекаляването с безалкохолни, захар и сол, научихме и че пилето те прави педераст?!? И както се чудехме, каква ли панацея продава, тя приключи лекцията, бръкна в голямата си загадъчна чанта и извади... зелен чай. Смаяните и наплашени пътници го разграбиха като топъл хляб.

Като град, Наска е толкова нищо, колкото и Ика, че може би малко по-зле. Но така и така никой не ходи там, за да се наслаждава на перуанската пустинна архитектура. Повечето хора даже не спят в града, пристигат сутрин с някой нощен автобус, право на летището, летят и до обяд вече пътуват на някъде другаде. Ние и тук сме претенденти за рекорд, тъй като прекарахме цели две нощувки града. Полетите обикновено са сутрин до към обяд, така че пристигайки в късния следобед, трябваше тепърва да разузнаем схемите и да изчакаме следващия ден. Прекарахме вечерта на централния площад, който изненадващо се наричаше Плаца де Армас. Там Яна търчеше на воля, възхищаваше се на милионите пеперуди, които се въртяха около лампите (и понякога ни падаха в косите и вратовете) и се учеше да скача от стъпалата, по които скачаха и младите автентични перуански скейтъри.

Тук продължихме да опознаваме странностите на перуанските кулинарни нрави. А именно, че вечер из града излизаха всевъзможни продавачи на кексчета и сладки, отваряха сладкарнички, а сутрин когато търсехме същите сладкиши за закуска с кафето, ги нямаше никакви. Вместо това, за закуска се предлагат същите менюта като за обед и вечеря - например ломо салтадо, парченца говеждо запържено с лук и домат. А като споменахме кафето, то беше от разтворимия вид и веднъж при желание да го вземем за из път ни го сипаха в найлоново пликче.

често срещана обява

Яната - експерт по возенето на конче

Иначе около Наска има много повече от линиите. Древните Наски, създателите на линиите, са оставили и други неща след себе си. Бедата е там, че с линиите така са се изхвърлили, че всичко друго бледнее и не предизвиква особен интерес. Та, на двадесетина километра от Наска се намира древният град на Наските, където все още се извисяват останките на някаква огромна пирамида. Другаде в околността е тяхното гробище със запазени мумии. Из околните планини има множество петроглифи изобразяващи разни животни, хора, космонафти, извънземни, IT, пришълеца и Люк Скайуокър. Особено интересна е огромната мрежа от подземните акведукти, които са конструирали навремето за напояване и които се използват и до днес. На пешеходно разстояние от града се намират спираловидните дупки, през които хората до днес влизат в акведуктите, за да ги чистят и поддържат. И не на последно място е дюната Cerro Blanco (Белия Връх), която се извисява над града и околните планини, и която със своите над 2000 метра надморска височина е най-голямата дюна в света. И по тази дюна има сандборд турове, които повече приличат на алпинистка експедиция с носене багажа на гръб и бивакуване на ръба. Уви, ние бяхме твърде мързеливи, бавни и дезорганизирани, за да посетим, което и да е от тези екстри към линиите.

Единствената алтернатива на самолета, за разглеждане на линиите и една метална кула в пустинята, наречена просто Mirador - Гледка. От там обаче се виждат само три от по-малките фигури и кажи речи не дава никаква представа за линиите. По това време все още си мислихме, че имаме достатъчно пари и решихме да си направим кефа със самолетче. Не само, че виждаш линиите, ами разглеждаш цялата живописна околност от птичи полет и получаваш половин часов лъкатушещ полет с малък самолет. Стандартната цена е $80 + $10 летищна такса. До колкото ми е известно, на малко места можеш да се уредиш с полет с такъв самолет за такава цена, при това съвсем без загадъчни линии.

Летяхме отделно, защото също както в Уакачина, докато единия се кефи, другия има да понася родителски отговорности. Поне беше в рамките на два часа. Специално си избрахме фирмата, която имаше най-малкото самолетче на своята брошура, защото колкото по-малко самолетчето, толкова по-весело возенето. То пък, както при туровете в Уакачина се оказа, че изобщо нямаш гаранция, че ще получиш това, за което си плащаш. Фирмата с малкото самолетче на брошурата май изобщо нямаше такова самолетче и ни разхвърляха по другите фирми. Васко намаза в четириместно (двама пилоти и двама пътници), обаче Ели я качиха на шестместно. Не е толкова голяма болка, де, като се има предвид, че имаше и разни доста по-големи и тромави. Иначе полетите бяха екстра, изпълниха всичко което бяха обещали, прелетяхме над много линии и фигури и пилотите бяха добри гидове, показващи и разказващи за всяка фигура и линия. Даже имаше елемент на авиоакробатика, тъй като самолетът се накланяше силно ту на едната ту на другата страна, така че пътниците и от двете страни да могат да разгледат и снимат фигурата, над която се намирахме.

Cerro Blanco - най-голямата дюна в света

китът

 

космонафтът

колибрито

просто линии

папагалът

Mirador и дървото и ръцете

Панамериканата

долината на Палпа

Определено деветдесетте долара си заслужаваха, тъй като линиите са умопомрачително много и дълги, а някои от фигурите на животни са огромни, като например Албатросът, който със своите 600 метра е най-дългата. Няма друг начин всичкото това чудо да бъде подобаващо оценено.

След полетът изкарахме още една нощ в Наска, тъй като не ни се пътуваше цяла нощ до Лима. По онова време, помнейки гърча в Куба, все още се страхувахме от нощните автобуси. За сметка на това, пък, прекарахме целия следващ ден в път и се върнахме при нашата сеньора в пансион Ибара.

На следващия ден, 23ти Май, устроихме на Дидо гала посрещане с хляб и сол по перуански - ром и кока. 

А между другото, зов от реалността. Скоро ще го закъсаме с парите, затова отворихме тази страничка. Ако истински се кефите на блога и ви иде отвътре да ни подпомогнете, ще бъдем вечно благодарни. Респект и Джа блес!