Карибска равносмета

С Куба приключихме карибската ни обиколка и преминахме към Централна Америка. Време е за равносметката, която предполагаме всички очакват с нетърпение.

Бели пясъци, кристални води, урагани, палми, банани, джунгли, скрити водопади и вирчета, огромни туристически лайнери, ол-инклузив курорти, вили на първа линия, всеобщ мързел, расти, ганджа, ром и черни хора. В голяма степен Карибите отговарят на стереотипа за тях.

Може би, раят на земята е тук, особено ако уцелиш правилния сезон. Времето е винаги топло, включително и нощем, но не е смазващо. За разлика от повечето топли места по света, тук няма смъртоносни животни - нищо не те дебне да те изяде, захапе, ужили или зарази. Има, разбира се, разни досадни гадини, като морски таралежи, комари и други, но никое от тях не е опасно. Хората са много ведри, усмихнати и като цяло - честни и почтени. Обстановката е спокойна и мързелива и екзотичните плодове са в изобилие.

Но Карибите са много повече от това, пред нас се разкриха много други страни на живота тук, като в някои отношения нещата се разминаха с това което очаквахме.

Хората тук се оказаха много религиозни. В Антигуа имаше радиостанции целодневно излъчващи проповеди, а в Доминика всичко затваряше и спираше в Неделя. Неделната църква си беше институция навсякъде на Карибите. Хората ходеха изтупани с най-изрядните си дрехи. На всеки ъгъл има църкви, при това всякакви видове, повечето от които у нас биха минали за долни секти. Но на Карибите явно не съществува това понятие, всичките различни църкви изпълняват една и съща проста социална функция - обединяват хората и ги учат на любов и морал.

Очаквахме повече Реге, но всъщност се чува рядко и е най-вече в чест на туристите. Местните са абсолютно отдадени на ямайския Денсхол и тринидадската Сока. За съжаление, чува се и доста модерен американски хип хоп. Забравете за някакви по-стари и традиционни музики, инструменти, танци. Даже и да съществуват, са само в рамите на културните програми на курортите и заведенията.
Също, цялостната атмосфера на плажа, е далеч от това което очаквахме. Очаквахме весели бездействащи туземци, но намерихме червени препечени туристи, а местните бяха само обслужващ персонал. 

Нещо друго, което много ни изненада и до края ни удивляваше, беше странната икономическа ситуация. На Карибите царува нещо като "скъпа мизерия". Публичните услуги и инфраструктура са лоши или липсват, огромна част от хората живеят в схлупени къщурки, сякаш направени от подръчни материали. Същевременно стандартът е висок, местата за отсядане и малкото долнопробни неща в магазините са скъпи. Случваше се да плащаме десетки долари за хотели и квартири, където в България сериозно бихме се замислили дали да отседнем. Всичко това силно контрастира с лукса и изобилието на пакетната туристическа индустрия, с която обаче ние нямахме никакви допирни точки и за която изобщо няма да говорим. 
Мащабите на скъпата мизерия, варираха от остров на остров. Най-трагично беше положението на малкия забравен от бога остров Доминика. Горките си нямат плажове и съответно цялата туристическа индустрия ги е загърбила, а самите те не произвеждат почти нищо. Там нещата бяха най-окаяни и най-скъпи. Малко по-добре беше положението в Антигуа и Гренада, където има доста туризъм, но явно е толкова концентриран в курортите, че останалата част на острова е като друга държава. Ямайка, беше значително по-добре, като се има предвид, че все пак там произвеждат нещо и имат някаква средна класа. Гваделупа си беше като една малко по-окаяна и по-скъпа Франция, но все пак - доста развита и уредена. Там липсваха евтини оферти за настаняване, но пък имаше колко щеш евтини и добре заредени хипермаркети, такива на каквито сме свикнали в Европа.
Куба беше толкова различна и тия писания изобщо не се отнасят за нея.

Макар че островите са на смешни разстояния един от друг, единственият начин да се пътува между тях е със самолет, при това при доста солени цени предвид разстоянията и продължителността на полетите. Ние се надявахме, че на място ще открием някакви корабни оферти, за които няма информация в интернет, но не сполучихме. И тук изключение е Гваделупа, която има фериботна връзка с няколко съседни острова - Доминика, Мартиника и Санта Лусиа.

Не можем да направим съвсем точен отчет на средствата, които похарчихме на Карибите, тъй като вече беше отдавна и не сме си записвали много много, но грубата равносметка е следната:
За около 4 месеца откакто се събрахме в Гваделупа, изхарчихме около 10,000 лв., като около 3,000 дадохме за самолетни билети, около 300лв за ферибота от Гваделупа до Доминика. Както знаете, не сме плащали много за спане - отвисяхме доста време в Гваделупа при братовчедката на Ели - Поля, използвахме доста каучсърфинг в Ямайка и изкарахме един месец планинското хотелче Маунт Едж, където положихме доброволен труд срещу безплатни храна и подслон. Та, за общо 8 нощувки в Доминика и Антигуа платихме към 500лв, а за 11 в Куба - около 300лв.
Останалите над 5000лв сме ги дали за ядене и пиене, при все че в барове и истински ресторанти не сме влизали.

Предвид всичко, което изредихме до тук смятаме, че Карибите не са подходяща дестинация за продължително и икономично пътешествие като нашето. С парите, които изхарчихме в Карибите, вероятно бихме изкарали двойно по-дълго та и повече в много други интересни части на света, като Южна Америка, Азия и още повече - Африка. Да не говорим, че се наложи да вземем безброй полети, нещо което по принцип съвсем съзнателно избягваме.

Все пак, Карибите си заслужаваха парите и времето и гледайки назад не бихме се отказали от никое от местата на които бяхме, освен може би Антигуа, нито пък можем да измислим по-евтин и ефективен маршрут.

Иначе, за две три седмичен отпуск Карибите са си страхотна дестинация. За това време няма да можете да се нарадвате на природата и начудите на културата и вероятно ще ви остане една от най-хубавите ваканции в живота.

Бихме препоръчали Куба, заради уникалното измерение в което съществува. Ямайка, заради уникалната им култура, айлякът и растите. Гваделупа и околните й острови, заради автентичния Карибкия дух, макар че самата Гваделупа беше доста френска, заради плажовете, планините, джунглите, водопадите и заради това че няколко острова са достъпни с ферибот и можете лесно да ги обиколите.
А всички заедно ги препоръчваме заради хубавото време и прекрасната природа.

Отворихме специална страница - архив на Карибската ни обиколка

Доминика - визи, вирчета и водопади

Макар че не ни беше зле в Портсмут, се наложи да потеглим към столицата Розо, където в централния имиграционен офис  да си удължим престоя в страната. Придвижването из Доминика става предимно с малки бусчета, които носят гръмкото име Автобуси,  но действат по-скоро на принципа на нашите маршрутки. Когато не движат по редовна линия могат също да бъдт пазарени като частни таксита. В автобусната си роля, те не тръгват от началната спирка преди да са се напълнили догоре. Всяко бусче си има лозунг изписан в горната част на предното стъкло, явно изразяващ отношението на собственика към света. А, лозунгите, напълно в унисон с карибския дух, наподобявт проповеди като например: "Умиротворявай", "Вярвай в господа, а не в човека", "Jah Bless!", "Who Jah bless, no man curse" и други такива.
На такова бусче се натоварихме една карибска утрин, и поехме по чисто новата прясно маркирана, построена от китайците "магистрала" от Портсмут към Розо. Да се разбира тесен и завойчест път, както и всички останали в Доминика, но този беше хубав и гладко асфалтиран (по-късно успяхме да видим и неремонтирани пътища, за сравнение). При все това бусчетата хвърчат шеметно и така близко се раминават, че в комбинация с непривичното шофиране отляво могат да ти настръхнат косите.

столицата Розо

Стигнахме за около час - мащабите на Доминика са изнендващо малки. Гледаш на картата някакви разстояния уж междуградски, а се оказва че могат и пеша да се извървят. Така беше и в Розо - уж голям град, столица, а го обхождахме надлъж и шир за 10 минути. Там живеят 15 000 души, има си няколко големи супермаркета, ботаническа градина и катедрала. Повечето сгради са двуетажни, дървени, в познатия ни вече карибски стил. Иначе града пак си е с открити канавки и кокошки тук-там по дворовете - като цяло Доминика няма "модерен" облик. Когато на доковете застане круизен кораб сякаш засенчва града, а количеството туристи които изсипва като нищо са повече от населението. Тогава настъпва оживление за зараждащия се туристически бизнес и всички се втурват да обслужват доковете - сергии, ресторанти, гидове. Дори автобусите в такива дни са оскъдни, защото много от тях се преквалифицират в таксита.
А в неделя всичко спира, автобуси няма, магазините не отварят, всички са на църква.

неделна сутрин в Розо

катедралата в Розо

В Розо нямахме късмет с каучсърфинг и затова бяхме на квартира. Отдалеч бяхме дочули слухове кое е най-евтиното място за нощувка и нашата собствена проверка ги потвърди - настанихме се в Чери Лодж срещу скромните за Доминика 80 карибси долара (47 лв) на вечер. Въпросният Лодж е трудно да бъде описан. Може би наистина отговаря на табелката си - "основан през 1892", и привидно неподдържан оттогава. Наподобява пълната с вехтории къща на някоя много стара баба, каквато действително ни посрещна и настани.

Чери Лодж

Получихме двойна стая с излаз към голямата  тераса опасваща къщата, но бяхме предупредени да не ходим в единия край за да не се срути. Интересно беше че стаята ни нямаше прозорци, нито пък стени в истинския смисъл на думата, защото свършваха на една педя под тавана. Затова пък имаше няколко прозореца към коридора преградени само със завеси. Съответно стаята беше звукоизолирана колкото палатка - вечер заспивахме под звуците на телевизора на бабата, а сутрин се будехме от нечия настойчива аларма която звънеше ли звънеше всеки ден от 6 ч. нататък. Но тези на пръв поглед неудобства не ни попречиха да  се чувстваме уютно в Чери Лодж, даже напротив, имаше си един особен чар - от красотата на старата дървена сграда до балдахинът против комари над леглото.

Карибски вечери в Чери Лодж

Отидохме в Розо в четвъртък, за да имаме два дни на разположение да уредим въпроса с визите. Първия ден ни казаха, няма проблем, да попълним ето тези формуляри и да дойдем утре защото днес им е свършило работното време. Затова в петък, с попълнени формуляри и всичко необходимо се явихме пред имиграционния служител. И тук идва момента когато Демоника напълно си заслужи прозвището. Служителят, явно станал накриво тази сутрин, заяви че няма да ни удължи престоя. Прати ни до Министертсво на Имигрцията да кандидатстваме за визи. Там пък, нямало такава процедура - трябва да напуснем страната и тогава да кандидатствме (ама лесно ли се напуска остров?!). А нали имаме право на 21 дни престой без виза? Е да, ама веднъж като са написали в паспорта 7 няма сила която може да го промени. Така и не разбрахме защо се отнесоха така с нас - дали ние го провокирахме като се опитваме да разбием стандартнта схема и да не си планираме предварително цялата почивка? Дали просто нямаме късмет? Демоника!!!

Колкото и да не ни се вярваше какво се случва, се наложи да се примирим и бързо-бързо да прекроим плановете според новата реалност. На фона на множеството чудесии, които ни очакваха наюг около Росо, и които никога нямаше да ни дочакат, мъзеливия ни престой в Портсмут започна да ни се струва загуба на време. В оставащите ни два и половина дни се опитахме да обиколим най-големите забележителности на острова. Има десетина национални природни обекта които си струва да бъдат посетени - обединени са от система с пропуски, по 5 USD за един обект или 13 USD седмичен пас за неогрничени посещения. Притиснати от времето, си избрахме три от най-известните обеки - два водопада и едно вулканично езеро.

Trafalgar Falls - Това са два отделни водопада, високи десетки метри и доста пълнводни, течащи един до друг от две отделни реки. В подножието им пък извира гореща минерална вода и образува множество басейнчета идеални за къпане - има такива с гледка към водопада, и други съвсем закътани.

Трафалгар Фолс

видим ли гьол, а още повече - топъл, не можем да не се накиснем в него

Boiling Lake - Езеро образувано в кратера на вулкан, което наистина ври и кипи. Вулканът продължава да бълва горещи газове, от което езерото бълбука, вдига пара и мирише на сяра от километри. Врящото Езеро е един от най-трудно достъпните обекти - трекът отнема около 3 часа в едната посока (2.5 за нас, разбира се) и включва много стръмно катерене и слизане. Всички твърдят че е необходим водач, но всъщност беше много лесно, пътеката е поддържана и добре обозначена. Минава се през една долина с красноречиво име: Valley of Desolation, където от пукнатини в земята изригва сяра и гореща вода. Малко по-надолу тя се смесва със студен поток и отново се получават топли вирчета. Никъде където отсядахме в Доминика нямаше топла вода и хигиената ни се състоеше главно в киснене по горещите извори.

слизане към Долината на опустошението

Долината на опустошението и Врящото езеро, което дими в дъното

Врящото езеро и Ели за мащаб

има ли вирче, вътре сме. Това поне не ври

Emerald Pool - Може би най-известният и най-красив водопад. Не е много голям, но пък се намира в една клисура затворена отвсякъде и образува примамлив синьо-зелен вир. Неслучайно го снимат по всички картички и брошури за Доминика.

Emerald Pool

Този водопад си оставихме за последния ден - да го посетим на път за летището, което се намира в другия край на острова от Розо.  Задачата леко се усложни от факта, че в Неделя цяла Доминика почива и автобусите почти липсват. Затова се придвижвахме с комбинция от автобуси и автостоп, по едно време даже стана леко напечено защото чакахме два часа на едно кръгово всред нищото. Но все пак и този път успяхме да изпълним куеста.

в пикап за летището

На водопада си направихме среща с Омри - израелецът от на Васко екипажа, ако си спомняте, който пък същия ден кацаше в Доминика. Каква ирония, дни наред го навивахме да дойде в Доминика, за да попътуваме заедно, и накрая той се съгласи и дойде, но ние трябваше да си тръгваме. Все пак не сме го съвсем минали, понеже като любител на природата няма как да не му хареса острова. Като пристигна ни разказа как е влязъл в страната с еднопосочен билет и заявил, че не знае точно колко ще стои, и му дали един месец от раз. Ах, омразни Доминикански имиграционни!

Топнахме се във водата, изпихме някоко бири, разказахме си няколко истории и се разделихме. Ето анимиран поздрав от всички нас:

И така, напуснахме Доминика със смесени чувста. От една страна се влюбихме в релефа, джунглите, водопадите и гьоловете, от друга страна сме възмутени и смъртно обидени от отношението на чиновниците.

Летищен клош-пикник. Седнахме да си доядем последните провизии, за да не вземат пак да ни ги конфискуват

Следваща дестинация - Антигуа.

ббб

Доминика - Портсмут и първи впечатления

До де пристигнем в Доминика, се наложи да си ходим. Как се получи така, ще разкрием в следващата публикация. Тук ще прочетете за пристигането ни и първите ни впечатления от Доминика.
 

на ферибота за Доминика

Някои може би вече знаят, че започнахме подхода към Доминика със фалстарт. В Неделя сутрин, след като тържествено обявихме че отплаваме, си приготвихме сандвичи за из път и се стоварихме с багажа на пристанището... където отказаха да ни продадат еднопосочни билети и настояха да платим доста по-висока сума за двупосочни. Не можело да влезеш в Доминика без да имаш билет за излизане (а в една туристическа агенция до която се допитахме ни бяха казала друго). Тъй като това обезсмисля цялата ни концепция да пътуваме свободно и да си правим планове на място, решихме да пътуваме с другата компания, чиито еднопосочни и двупосочни билети, кой знае защо, са на една и съща цена. И поради тези обстоятелства в действителност потеглихме ден по-късно.
 

хубаво корабче н фона на Доминика

Фериботът взе разстоянието за няма и два часа - достатъчно че на някои пътници да им прилошее, но ние бяхме железни. Яна спа през цялото време, както впрочем и на всички други пътувания с лодка до момента. Наближавайки Доминика можеше да се види, че е доста различна от Гваделупа - стръмни брегове някак изведнъж се надигат от морето и изглеждат непристъпни. Действително, Доминика не е известна с плажовете си, а с планините, и повечето хора идват тук за трекинг. 

Акостирахме в залива Принс Рупърт, където е градчето Портсмут - второ по големина на острова. Първото ни впечатление не беше изцяло позитивно, защото на границата ни посрещнаха с излишни бюрократични препятствия. На пристанището отказахме такси-тесла и извървяхме пеша двата километра до Портсмут. Влизането в града беше странно - докато влезем, и той взе че свърши. Всъщност представлява по-скоро село, но не какво да е, а чаровно карибско селце. Има известна доза мизерия, особено след лъскавата Гваделупа, къщите са поолющени, хигиената - съмнителна, но пък здраво ги тресе маняната, която е заразна и бързо прихвана и нас. Първоначално смятахме да обходим де що има за ходене около Портсмут преди да се преместим по на юг, но след първия ден усилен трекинг амбицията намаля значително.

Малко снимки от Портсмут и около него

заливът Принс Рупърт и люлката за скачане във водата
и навяхване на глезени

 

плажът на Портсмут

Настанихме се на каучсърфинг при Алдо, американец от холандски произход, който работи като преводач за глухонеми в местния университет. Всъщност има само един глухоням студент, и специално за него е вербуван преводач. Алдо живее най-отгоре в триетажна (висока за Портсмут) сграда до брега на морето, с гледка към целия залив. В момента при него живеят и две местни момчета, които той без да ще е "осиновил". Помагал на единия с уроците, а той взел че се нанесъл у тях, довел и малкия си брат - от голямо семейство са, където живеят на тясно и родителите явно нямат нищо против. Той самият е малко учуден как така изведнъж се е оказал с две деца, но май няма нищо против. Грижи се за тях, храни ги, помага им с домашните и се опитва да ги възпитава. Прави впечатление на добър и щедър човек.

У Алдо, нашето кьоше

Звездовидния плод се казва Карамбола и си расте свободно в гората

Алдо е голям любител на природата и още първия ден ни заведе на разходка из джунглата, по една пътечка която едва ли бихме открили сами. По пътя ни показваше и разказваше интересни подробности - орхидея пренесена на острова от един голям ураган, различни видове дървета, дупки от земни раци. По принцип имало и папагали, а веднъж дори бил виждал Боа, но ние такива срещи нямахме. За капак вечерта ни заведе до горещ извор съвсем близо до града, за който обаче малко хора подозират. Киснахме се там задружно, в джунглата и под звездите - тукашния вариант на гореща вана.

Разходка в джунглата с Алдо:

гледка към залива Принс Рупърт и Портсмут

Доминиканците са много дружелюбни и услужливи и имахме много приятни срещи с тях. Позравяват, обясняват и помагат. Ромът е институция тук, наливат се с всякакви ромови коктейли и пуншове, както и с бозавото "джинджифилово вино". Цигари много не сме видяли да се пушат, но за сметка на това употребяват Ганджа без задръжки.

Знанията ни по икономика не са достатъчни, за да си обясним странния стандарт на живот тук. Хората живеят в схлупени барачки и изглеждат бедни, инфраструктурата е зле, но цените в магазините са високи. Например, мини биричките са 5 карибски долара (към 3 лева) независимо дали ги купиш от бар, ресторант или магазин. Това определено не ни хареса, и бяхме принудени да експериментираме с местни питиета, като например джинджифиловото вино. Макар че тук уж не са имали комунизъм, по някои неща напомня на соц-държава. Например, Алдо разправяше, че като видиш нещо интересно в магазина е добре да се запасиш, защото не се знае кога ще има пак. Като цяло в магазините няма кой знае какво - дори не можехме да измислим какво да ядем, защото повечето обичайни за нас продукти или ги няма или са безумно скъпи. А градският пазар представляваше две сергии с оскъдна селекция от плодове и няколко скъпи зеленчука. В крайна сметка се развихрихме кулинарно с импровозиран огретен от местни корени с кокосово мляко.
 

Изкарахме три приятни дни в Портсмут и около него. Макар да няма почти нищо особено тук, можехме спокойно да си отвисим и още, но се наложи в четвъртък да идем в столицата Розо да си удължаваме визите. Оказа се, че тук имиграционните се взимат нещо много на сериозно, и когато на влизане ни питаха колко дни ще останем и ние им отговорихме по навик - една седмица, те взели че наистина ни дали само толкова престой.

 

Следва продължение...