четвъртък, 14 март 2013 г.

Пътят на смъртта

Пътят, който тръгва на север от Ла Пас, изкатерва Кордилера Реал (проходът Ла Кумбре - 4650 м н.в.) и се спуска към топлите и обрасли Юнги (Юнгас) и необятните джунгли на Амазония се слави като "Пътят на смъртта". Черната слава на това шосе се дължи най-вече на отсечката преди градчето Коройко, където пълзи изсечен в отвесния склон над главозамайващи пропасти. В продължение на десетилетия пътят всявал ужас сред шофьори и пътници поглъщайки превозни средства и взимайки стотици жертви ежегодно. Като се изключи цялата тази зловеща работа с високата смъртност, пътят се слави като невероятно живописен. Бяхме виждали снимки на този път, в разни Интернет компилации в стил "Десетте най..." и когато разбрахме, че ни е съвсем под носа нямаше как да не го изпробваме.

Оказа се че от години има ново шосе, което заобикаля най-опасната отсечка, а "Пътят на смъртта" се е превърнал в туристическа атракция, особено сред любителите на велосипедизма. Естествено, тази атракция върви със сериозна доза предупреждения, за това колко е опасно (18 загинали велосипедиста от 1998 насам), как на живот и смърт трябва да си избереш някоя много реномирана тур агенция с добре поддържани велосипеди, подготвени водачи и т.н. Тръгнахме да обикаляме агенциите и да разпитваме.
В повечето случаи туровете са еднодневни, включват извозване до най-високия проход по пътя, от където е кажи-речи само надолу, водач, вода, сандвичи и съпътстващо бусче за техническа поддръжка. Някъде в ранния следобед групата стига крайната точка, където се храни на шведска маса, взима си душ и бива откарана обратно в Ла Пас. Не звучи толкова зле, но цената не ни хареса. Удоволствието излизаше някъде към стотина в зелено и тъй като вече бяхме добре запознати с цените в Боливия, това хич не ни се връзваше. Знаехме че храната е евтина, транспорта още повече, а специално предоставения душ на края на тура съвсем не неизбежен - все пак ще се прибереш в хотела още на същия ден. Единственото нещо, което на практика беше от първостепенно значение беше велосипеда, за което нямахме никакво намерение да плащаме $100. Оказа се, че никой никъде в Ла Пас не предлага велосипеди под наем, без да си част от тур към Пътя. Безуспешно питахме и в туристическата дезинформация. Нима щяха да ни откажат само заради непонятната липса на избор?! Не и нас, решихме да идем в Коройко, което както вече споменахме се пада в другия край на пътя и където се надявахме да намерим нещо по нашите джобове. Междувременно, докато преминавахме през едно от Ла Паските паркчета, видяхме да се дават велосипеди под наем и се спогледахме заговорнически - колко му е да вземем по едно колело и да го върнем на следващия ден поради "непредвидени обстоятелства". Цената хич не беше лоша, но ни разколеба това, че велосипедите бяха от най-китайските.

Едно от преимуществата на предварителното уговаряне на цената с таксиджиите, е че когато изобщо не знаеш къде трябва да идеш поне можеш предварително да се увериш, че няма да бъдеш одран. Внимание, тази философия не винаги може да се приложи в Индия, където няма никакви пречки да уговориш едно, пък да те закарат другаде. Особено в столицата на циганията, Варанаси, където макар че знаехме за тази схема, пак успяха да ни прекарат. При това имаха подставени кибици, така че като питаш къде си, те да ти потвърдят таксиджийската версия. Но да се върнем да Боливия.
Доверчиво се натоварихме на таксито и отпрашихме към хипотетичната автогара за Коройко. Автогарата се оказа едно кръстовище посред пазар, така че както си чакахме маршрутката да се напълни със загорели от слънцето туземски физиономии успяхме да се заредим с тонове сочни тропически плодове и неизбежната чепка банани за Яна - види ли банан на сергия, няма как да подминеш без да го напазаруваш. При това много сръчно си ги хапва, само трябва да и го обелваш по малко в правилния момент, иначе или ще падне банана или тя ще опре муцуна в кората и ще се омаже борейки се да докопа мекичкото. 

Потеглянето беше доста досадно. Сто часа излизахме от Ла Пас по някакви стръмни, разбити и задръстени улици и таман ни се стори, че сме извън града и отвисяхме в някаква опашка. Местните предприемчиви лелки и каки - както винаги с пола и плитка - нахлуха в маршрутката и раздадоха на народа царевици, салтени, манджи, сокчета в пликчета и всякакви джънкове от общо естество. Споменавали ли сме, че индианците, милите, толкова лесно се изкушават, че даже и през 15 минути да се качват продавачите, те пак всеки път ще си купуват нещичко. След като потеглихме се оказа, че опашката е била за някаква полицейска проверка. По натам по пътя пък минахме през нарко-КПП - наистина, пишеше си.


Пътят на смъртта преди да навлезе в Юнгите. В тази част е по-широк и модерен



Показаха ни оригиналния път, докато се движихме по новия такъв на съседния баир. Стария път се виждаше като хоризонтална линия траверсираща отвесния обрасъл в зеленина склон. О да, важно е да се спомене, след дълго спускане от прохода Ла Кумбре пътят влезе сред буйната гъста растителност на Юнгите и предполагаме, че си е все така в следващите няколко хиляди километра, тъй като нататък няма нищо друго освен безкрайната Амазония.

Коройко ни изненада приятно. Беше на баир и доста разчупен във вертикално отношение. Води се курортно градче, вероятно защото тук е топло и приятно и ех - има зеленина. Това обяснява и защо имаше толкова много хотели и пансиони, някои от които определено насочени към тъй наречените бакпакъри. Тези последните бяха все по края на градчето със страхотни гледки към дълбоката долина под нас и околните села и баири. Имаха и басейни, билярди, джаги, интернет и т.н. Да се чуди човек, какво толкова изтъкваме екстрите на хотелите. Вероятно защото ние отново се набихме на почти най-евтиното, което представляваше една голяма двуетажна къща с вътрешно дворче. Никакви басейни, гледки, интернети, американци и канадци, но пък беше приятно тихо и някак колониално. Иначе онези готините хотели изобщо не бяха скъпи, стаята излизаше към двадесетина северно американски пари, ама къде ти, като има други по-евтини. Естествено, където има туристи, има и пицарии. Ние понеже за пица можем да прескочим до близка Италия когато си поискаме ги подминахме вироглаво и се потопихме в препържените пилета и картофки пред пазара. Пилетата в Боливия се раждат пържени.

Центърът на Коройко представляваше квадратно площадче с палми, пейки, някакъв монумент и пресъхнало шадраванче. Вечер там излизаше целия град. Беше пълно с деца от всякакви размери - тичаха, скачаха и се катереха, Яна си намери някакви батко и кака, от онзи вид, дето се кефят на по-малки деца и цяла вечер вилняха заедно. Пуберите, пък, обикаляха площадчето по външния му периметър хванати под ръка и не знам как не им се зави свят за цяла вечер. По-дъртите бяха или по пейките или покрай сергиите предлагащи ограничен набор от сладкиши (ммм, палачинка с шоколад - ядяхме ги скришом от Яна) и мезета. Ние както винаги бяхме на бира, вино и съзерцание на Яна. До тук, в Боливия за разлика от в Перу, Дидовите познания за виното не се прилагаха, тъй като както вече сме споменавали, има само два вида - и двата гадни. Май само онези от лъскавите хотели ги нямаше на площада вечер. Предизвикахме свада, когато в един момент забелязахме как някакъв господин, очевидно подпийнал, невъзмутимо си уринира посред площада, съвсем близо до нас и сред щъкащите навред деца. Ама разбирате ли, даже не се опитва зад някое храстче да застане. Аз бях толкова възмутен, че невръстният ми испански речник блокира и хванах да го храня на български и да го бутам. А той продължава да си пикае. Като наш Котьо, който като го хванеш да препикава някъде където не трябва, гледа шашнато, ама не може да спре милото. А Ели като видя сцената направо му влезна с шут. Джентълменът, явно беше изненадан от нашата дързост и заяви заваляно в своя защита "Аз съм коройчанин", демек от Коройко. Така, във ведри беседи с местните и осигуряване на Янините откатервания по монумента преминаваха нашите вечери в Коройко. 

Първата ни работа след като пристигнахме, беше да проучим за велосипеди под наем. Уви и тук нямаше нищо, при това се разходихме нагоре по пътя до един по-отдалечен хотел на чийто сайт пишеше че дават колела, но като стигнахме и питахме ни изгледаха така, че чак ни досрамя.
И така, останали без други възможности, с Дидо решихме да счупим системата като просто извървим пътя пеш. Ели не щя да чуе за толкова ходене, пък на Яна не сме предлагали. Очертаваше се целодневно изкъртващо, изкуфяващо тридесет километрово ходене, но пък като няма друг начин...

На следващата сутрин изпълзяхме от квартирата в шест сутринта. Багажът представляваше една раница, която щяхме да си разменяме, пълна с много вода и любимите ни хлебчета, пита сирене, авокадо и домати. Планът беше да хванем маршрутката за Ла Пас, да слезем на далечния разклон за стария път и да се върнем от там по нанадолнището. Според грубите ни сметки, целия път беше към четиридесет километра като разчитахме, че към края, където са първите села ще успеем да хванем някакъв стоп.
Умилихме се, когато минавайки през площадчето засякохме допиващи си местни, които веднага развалиха доброто впечатление с някакви подвиквания по нас, в стил "Хей, гринго!". Оказа се че в шест сутринта на автогарата има няколко конкурентни маршрутки, та изчакахме да видим коя се пълни по бързо преди да се натоварим. Взехме че тръгнахме чак в седем, като преди това минаха да ни продадат един вид летищна такса. Всички отказаха да си платят, само ние гринготата си я платихме, при все че и ние уж отказахме. Как да не ни се подиграват после. Когато слезнахме на разклона хората ни изпратиха с усмивка и пожелания за приятно изкарване, което беше приятна изненада на фона на обичайната отдръпнатост на андийското население. Не че са лоши хора, просто рядко проявяват любопитство и нужда да общуват с нас.

Пътя на смъртта ни посрещна със стара табелка с инструкции за господин шофьора. Направи ни впечатление, че се кара в ляво, което отдадохме на идеята шофьорът да е от страната на пропастта, за да вижда по-добре къде кара в случай на разминаване. Малко по-натам минахме покрай изоставени постройки и бараки, които вероятно някога са представлявали последните ресторанти и мотели преди смъртта. След това се започна по същество.
Тясното неасфалтирано платно се вкопа в склона, а под нас - пропаст. Отвесът отляво варираше между малкостотин и многостотин метра. Пътят върви по склона, пресича дерета и заобикаля ръбове, няма мостове, нито тунели. Новият път, построен по всички модерни изисквания, се виждаше на съседното било отвъд дълбоката долина, а като погледнеш в северна посока, към Коройко, стръмните планини се смаляваха, долините се вкопаваха и всичко потъваше в някаква безбрежна мъгла, простираща се до хоризонта. Мъглата вероятно е била маранята на Амазония. На едно място върху пътя се изливаше цял водопад, при все че беше през сухия сезон. На няколко места видяхме останки от превозни средства в пропастта под нас, като изобщо не можеше да се прецени дали е камион, автобус или лека кола, нито колко далеко под нас е точно. Имаше и доста крайпътни кръстове, включително и някаква плоча възпоменаваща цяла израелска група.
Точно по разписание, към един часа следобед започнаха да ни подминават велосипедистите. Все още ни беше интересно, пътят и гледките бяха живописни и не се опитахме да склоним някой от съпътстващите ги бусчета да ни качи. По-късно, когато отвесите свършиха, пропастите се смалиха, смъкнахме се в жегата и вече ни омръзна нямаше кой да ни качи, всички вече бяха къпани на шведската маса.

"Пътят на смъртта" по баира в дясно








Неразпознаваемо МПС в дерето



Платежоспособните туристи не ходят пеш

... но пък пешеходците виждат повече




В този му вид и пешком, освен че беше изключително живописен, Пътят на смъртта не представляваше никаква опасност. Даже и велосипедистите не изглеждаха особено развълнувани, спускаха се бавничко и спокойничко и се изчакваха на по-яките гледки. Но на няколко пъти покрай нас минаха самосвали и си дадохме сметка какво чудо е било, когато пътят все още е бил в активна употреба. От тук са минавали всичките стоки и пътници между Ла Пас и севера, разминаванията са ставали на по една боя, като единият е висял на педя от пропастта. Като добавим към това и мъглите, пороите и свлачищата на дъждовния сезон се получава наистина страшно.

В крайна сметка си извървяхме почти целия път. Стигайки до селата ни се провалиха всички въжделения за кръчма, студена бира и стоп до Коройко. Налетяхме на само едно магазинче, чиято бира беше топла. Хич не я разбират бирата тия индианци. Освен безполезното магазинче, нямаше нищо и никой, та си извървяхме още много километри докато стигнахме до разклона, където се хващаше новия път за Коройко и съответно неговите маршрутни таксита.

поглед в посока Амазония
Както вече споменахме, на север от Коройко планините плавно преливаха в безкрайната равнинна джунгла. Много ни се искаше да се потопим в амазонския зной, но се наложи да се откажем по няколко причини. Основната е, че долу в джунглите пътищата стават много малко и ненадеждни. Продължението на пътя на север минава през няколко селца и свършва в градчето Руренабаке. От там нататък разполагаш само с воден транспорт или със скъп самолет. Тази ситуация много ни ограничава във възможностите ни да се придвижваме и да правим каквото и да е веднъж завряли се там, тъй като в Руренабаке няма нищо за правене освен посещение на еко-хотел в джунглата, сафари из джунглата, разходки с лодки из джунглата и други подобни занимания в джунглата. Всичко това струва много пари и сведенията за стандарта из боливийска Амазония не бяха добри. Бихме могли да идем там и просто да висим или да бродим наоколо, но се оказа, че пътуването до Руренабаке е доста тежко и неудобно и отнема цяло денонощие, при това в случай че крайно ненадеждния път до там е в добро състояние. И тъй като от там няма къде другаде да идем, освен някъде още по-далеч с лодка, щеше да се наложи да се връщаме по същия път. Всичко това в крайна сметка ни намирисваше на големи мъки, разходи и време. И последно, страхувахме се да се завираме дълбоко в джунглата, тъй като тук вече навлизахме сред маларията и другите знайни и незнайни зловещи тропически зарази и паразити. И ако ние за себе си можем да се грижим, да рискуваме и да се пръскаме и тъпчем с всякакви ужасни превантивни медикаменти, то не бяхме уверени, че е разумно да водим Яна.
Дидо обаче реши да се пробва. Резервира си място в автобуса, който тръгва от Ла Пас на следващата сутрин, зачака с трепет, сабалем нарами багажа и пое надолу към главното шосе и след няколко часа се върна. Нямало му го резервираното място - боливийска му работа. И тъй като Дидо - зает човек в отпуск - не може да търпи да виси дни наред в някакво безинтересно село, още същия ден замина обратно за Ла Пас с намерението да се включи в някоя група за катерене на върха Уайна Потоси (6088 м н.в.).

Куба либре!
Пък ние с Ели и Яна изкарахме още два дни в Коройко, само защото беше топличко, а ни предстоеше отново да се връщаме към студените Ла Пас и Алтиплано.
Когато се върнахме в Ла Пас, Дидо беше заминал да катери върха. По време на втория ни престой в столицата посетихме някои от нещата, за които вече разказахме в миналия пост, така че да не разводняваме темите.
Взехме билети за следващата ни дестинация, Уюни, а Дидо се присъедини към нас с плонж - от върха, та право на автобуса. Интересно е как нито за миг не допуснахме, че Дидо може да се забави или да бъде задържан и да не успее да хване автобуса. Нито се замислихме, какво бихме правили ако това се случи. Дали бихме го изчакали, изгубвайки си билетите, или бихме отпрашили без него.
Когато пътуваш дезорганизирано, объркванията не плашат.




Няма коментари:

Публикуване на коментар