Титикака по боливийски

Особеностите на боливийските визи

Въпросът с Боливийските визи е обгърнат в загадъчност. Няма два различни източника, които да дават една и съща информация по въпроса. Ситуацията се усложнява още повече, от това че визовите изисквания са различни на различните входни точки на Боливия. Разпитвайки познати на познати за техния опит с проникване в Боливия и ровейки из нета събрахме страшно разнородни отзиви. Някои бяха влезли евтино, други по-скъпо, едни с повече, други с по-малко формалности. Има и много големи различия в отношението към различните държави. Например, към САЩ изискванията са по-строги, бумащината е повече и таксата е реципрочна на тази, която САЩ налагат на боливийските граждани. Не че Боливийците не желаят лесните и платежоспособни северно-американски посетители, но искат някак да си им върнат суровото отношение. За нас реципрочните визови отношения са някак детински. В реципрочни визови изисквания между нереципрочни народи няма много смисъл. От една страна са едните които се пазят от бедни емигранти, трафиканти и други подобни, от друга страна са другите, които жадуват парите и вниманието на първите, но се държат нацупено сякаш на някой му дреме за тях.
В Пуно, нашата база за налазване на Титикака в Перу, има боливийско консулство и решихме да идем сами да проверим как стоят нещата. Този път, за разлика от безуспешния ни напън за колумбийска виза (където също станахме жертва на реципрочни условия), испанския ни вече беше на достатъчно добро ниво за лесно и бързо изясняване на всички въпроси. Защо ли не се изненадахме като чухме пълния списък от необходими снимки, резервации, билети и ваксинации и това че на границата няма да ни пуснат без предварително извадена виза. Но изискванията далеч не бяха неизпълними. Искаха някакъв билет за заминаване, но признаваха и заминаване от трети страни. Ние минахме с вече закупените билети от Бразилия за Франкфурт, а Дидо си имаше обратен билет от Лима. Искаха една хотелска резервация, независимо къде в Боливия и за кой ден от престоя. Направихме си резервация в Booking.com, която анулирахме веднага след получаването на визата. Ако правите същите схеми в Booking.com, внимателно прегледайте условията на хотела, някои санкционират анулирането.
Друго условие е ваксината срещу Жълта Треска, ние имахме такива от преди това. За хората, които имат религиозни или близки до религиозните убеждения против ваксините не можем да дадем съвет. Не знаем дали това изискване може да се заобиколи, макар че ако няма да се врете по джунглите на практика изобщо не ви трябва. Иначе нашето проучване за Жълтата Треска, показа, че е страшно смъртоносна и малък процент от разболелите се оцеляват. По този въпрос, още тръгвайки от България бяхме информирани и не сме имали намерения да рискуваме, но тъй като ваксината е опасна за деца под 1 година, изчакахме до последния възможен момент за поставянето и. Ваксинирахме се в Коста Рика, когато Яна беше на 1 и половина и нямахме никакви неприятности или странични ефекти.

Визите се получават веднага, стига консула да е там. В нашия случай, първо се наложи да почакаме два дни, през които се разходихме до о.Такиле, след това в уречения ден почакахме още час-два величието да довтаса на работното си място. През това време разгледахме оставеното на масата копие на конституцията на Боливия, където още в пети член се заявяваше, че коката е национално богатство на Боливия и неотменимо право на всеки гражданин. Имаше подобен член изрично и за водата, за която преди време е имало големи патаклами, след като някаква западна (или северна в случая) корпорация я взела цялата на концесия, вдигнала цената и отрязала достъпа на много хора. Подробности за водата тук.

Иначе, само няколко минути след като дойде консула документите на всички чакащи бяха подписани и паспортите с визите раздадени. Та, предполагам че при нужда всякакъв вид фалшификации и манипулации на изискваните документи биха минали.

Цялата процедура за нас, българите, беше безплатна, а изненадващо на границата ни казаха, че също издават визи срещу $50. Необходимо е да се отбележи, че няма никаква гаранция, че друг на някоя друга граница, та даже и на същата, би попаднал на същите условия и процедури. Все пак, смятаме че получаването на боливийска виза не би било особено трудно за който и да е наш сънародник, на която и да е граница.

Копакабана

Първите ни впечатления от Боливия във вечерта, когато преминахме границата и се настанихме в близкото курортно градче Копакабана (не онази в Рио) бяха, че е същото като Перу, само дето леко по-различно. Не се оправдаха очакванията ни (или тайните надежди) Боливия да е едно потайно, непонятно, самобитно, зачукано и забравено от цивилизацията място. Копакабана е едно от най-курортните и туристически места в Боливия - почти всеки турист в Боливия идва тук, тъй като това е тяхната отправна точка към езерото Титикака и последна спирка преди Перу. Самото градче малко напомняше някое наше черноморско селце - пешеходно стъргало с ресторанти, барчета, Интернет клубове, сергии със сувенири, джапанки и т.н. Стъргалото свършваше на плажа, покрай който се простираше дълга редица ресторанти залагащи на рибата, а пред тях - водни колела. Познато нали, само дето на 3800 м. надморска височина. Нацелихме някакво доста евтино пансионче, една идея по-мизерно от стандартното Перуанско такова, но пък за сметка на това вечерята, която беше по същата схема както бяхме свикнали досега (меню със супа, второ и сокче) беше на малко по-висока цена. Отдадохме последното на факта, че все пак сме на курорт.

Бързото проучване на продоволствената обстановка донесе следните резултати, които щяха да си останат валидни за по-голямата част от Боливия: един вид бира в стъклено шише от около 700мл - не е навероятна, но напълно поносима, цена около 10 боливианос (1 боливиано ~ 20ст.), два вида гадно вино за около 20-25 боливианос. По-натам щеше да се окаже, че в повечето случаи щеше да се среща само едното от двете вина - Kohlberg, не особено характерно име за вино, но пък и с не особено характерен вкус. Абе, голяма боза, но наблягахме предимно на него, тъй като бирата просто не беше рентабилна, а концепцията на студената бира почти непозната. След плахото ни запознанство с концентратите на Перу в лицето на пиското, решихме изобщо да не даваме шанс на боливийските такива. Всичко останало си беше що годе като в Перу - меню обеди и вечери, градските пазари си бяха същите прекрасни източници на плодове и най-вече тонове банани за Яна, домати, авокадота, малки пити кесо (сирене) и пресни хлебчета.

Мачле в обедната почивка, забележете вратаря

Исла дел Сол
 

в очакване на останалите туристи за Исла дел Сол

На следващия ден се метнахме на лодчица (същата като перуанските) за Острова на Слънцето (Isla del Sol) - основната боливийска атракция в Титикака. Според легендата тук се е родило слънцето и оставило първите си стъпки. На острова има някакви напълно незначителни Инкски руини и редица свещени камъни. Ние сравнително безуспешно се опитахме да открием част от тях, но в крайна сметка никой, който би посетил острова само заради тези уловчици не би останал особено удовлетворен, пък и у нас си имаме къде къде повече и по-древни легендарни камъни и хълми. Чара на острова беше в това, че преди всичко е остров, че там е тихо и спокойно, има прекрасно плажче с няколко автентични космясали южноамерикански пътешественици (колумбийци и аржентинци както винаги) на палатка, имаше високи баири с незабравими панорами и залези над езерото и страхотна гледка към величествената Кордилера Реал - баш планината в Боливия. Там изкарахме два дни, първо нощувахме в северната част, в едно селце разположено между два плажа, където почти всяка къща беше в процес на преустройство (или в застинал процес на преустройство) в хотел. Направи ни впечатление как тук в още по-голяма степен, от колкото в Перу, понятия като отопление и уют не съществуват. Въпреки вечерните температури доближаващи се до нулата, вратите и прозорците на помещенията рядко се затваряха, а хората си стояха у дома с палта и шапки. Това ми напомня на нещо, което бях чул от своите родители: "Едно време вкъщи беше студено и стояхме с дрехи, шапки и одеяла  после се преместихме в апартаментите с парно и започнахме да боледуваме". Наскоро четох някаква статия, в която се отбелязваше че статистически средната температура, която поддържаме в домовете си през зимата се вдига с по един градус на всеки няколко години. Струва ми се, че изнежването вече се приема за нещо като проява на изисканост, а каляването като някакво архаично извращение. Колко много хора оправдават надуването на печките и радиаторите със своите деца, а в крайна сметка децата (освен съвсем малките бебета) стават точно толкова изнежени или калени, колкото ги направим ние.

Шестхилядниците на Кордилера Реал

почти като на море

Каменната маса - единствения обект, който успяхме да намерим и разпознаем в археологическия комплекс

По залез, Кордилера Реал в дъното

На следващия ден се разходихме по билото на острова до южната част, където е по-скъпо и по-развито, което ще рече, че има повече хотелчета, квартири, ресторанти и пицарии. Любопитно е как винаги, когато боливийците се опитват за привлекат вниманието на туриста, те правят пицария. Вероятно вярват, че пицата е народната храна на всеки чужденец. На две места по време на разходката се опитаха да ни таксуват, единия път защото идваме от северната част, където е археологическия резерват със свещените камъни, а втория път защото навлизаме в южната част, където май няма нищо освен хотели и ресторанти. И в двата случая ги отрязахме, даже при първия стана някакъв скандал. Стражата се състоеше от една лелка и един дребен младеж. Лелката пъргаво подскачаше и все ни препречваше пътя нататък, а младежът строго изискваше билетчета - идвали сме от север, там бил археологическият резерват, трябвало да си покажем билетчетата или да си купим такива. Действително предната вечер някои от нас (дори не всички) се бяхме разходили до резервата на аванта, но да ни искат билети че се разхождаме по единствената пътека на острова ни се стори малко нагло. В крайна сметка се отказаха, сломени от нашите аргументи изложени на школован боливийски: "Кви резервати, кви билети, идваме от селото, тука има само камъни, никакви билети не щем". Малко по-натам, на влизане в южното село, пак се опитаха да ни продадат билетче, като този път само измърморихме някакво "No, gracias." и подминахме без даже да намалим.  

Боливийска леля съзерцава

Южната част наистина беше по-скъпа, а ние виждахме нещата така: Боливия е по-бедна от Перу, а квартирите по-мизерни, при това сме извън туристическия сезон, така че би трябвало да е по-евтино. Явно жителите на Исла дел Сол не мислиха така, та видяхме зор докато открием и спазарим някакво по-приемливо настаняване. Приемлива вечеря така и не открихме, та наблегнахме на запасите от сухи супи, хляб и кесо, които предвидливо бяхме донесли. Четейки тези редове, потенциалният мераклия посетител не бива да се плаши, в крайна сметка не беше особено скъпо. Скъпо ни се струваше на нас, тъй като изхождахме от гореспоменатите разсъждения и бяхме полу-фалирали.

С Дидо изпратихме поредния възмутително добър залез на върха на близкия баир, а Ели, бидейки все още болнава, предпочете да се гуши в топлите завивки в стаята. От тази позиция Кордилера Реал беше още по-близко и още по величествена и не се учудвайте, че тя е на всяка снимка. За съжаление снимките сякаш не успяват да предадат мащабите на гигантските бели "чукове" извисяващи се над облаците и Титикака.

Кордилера Реал

Кордилера Реал и Островът на Луната (Isla de la Luna)

странната конструкция на върха

 
На сутринта, докато чакахме лодката обратно за Копакабана срещнахме двойка българи - момче и момиче студенти в Англия. Те бяха единствените българи, които срещнахме случайно за цялото ни пътешествие. Хора, трябва повече да пътувате! Докато обменяхме опит или по-точно докато им разказвахме впечатления и формулирахме съвети за Перу, което на тях тепърва им предстоеше, осъзнахме в какви екстремни икономии сме затънали. Наред с другото ги инструктирахме и за неща като това как 6 солес е стандарната цена за обяд, а повече от 8 е обир, как туристическите хостели се опитват да те одрусат с 30 солес, а в евтинджос хотелчето отсреща плащаш само 20. Като се замислим, за хора дошли на почивка, особено от западна Европа, всичко това вероятно е звучало смехотворно. Наистина систематично се лишаваме от много неща по време на този трип, но всеки със своя стил, възможности и приоритети - вероятно затова успяхме да разтегнем пътуването до цели 10 месеца.

Продължихме заедно към столицата Ла Пас, където си намерихме и хотелче - най-евтиното, разбира се, но пък съвсем в центъра, на една пряка от на Ево Моралес бърлогата. За съжаление повече с тях в Ла пас не се засякохме, макар и съседи за два дни.

кратко фериботно курсче по пътя за Ла Пас

най-обезсърченият лодкар

боже опази!

все още не могат да преглътнат откраднатото от Чили тихоокеанско крайбрежие

Иначе, автобусчето от Копакабана за Ла Пас беше съвсем екстра. Беше малко, но достатъчно удобно предвид малкото разстояние. Стандартът беше далеч под Перуанските четириосни друетажни спални чудовища и къде къде по-добре от наблъсканите ямайски кочини.

Боливия до тук не оправдаваше очакванията, които имахме към най-бедната и изолирана страна в Южна Америка, но зачукването тепърва предстоеше.