Животът в Панама

Здравейте отново!

Последния път разказахме за Бокас дел Торо и стигнахме до нашето отпътуване от там.
Както вече знаете, ние сме хора с афинитет към автостопа. На базата на това, което бяхме видели до този момент и опитът, който споделиха с нас някои местни и някои други опитни пътешественици преценихме, че Панама в по-голямата си част е спокойна и безопасна страна и автостопът, макар и не особено разпространен, работи и няма пречки да го пробваме. Все още имаше фактори, които ни разколебаваха - жега, мързел, неизвестност, Яна, тежкият багаж. Решихме да идем до автобусната спирка, която е на главния път, и да видим кое първо ще ни застигне - автобусът или стопът. Съдбата явно прецени, че все още не сме готови за панамския стоп и ни прати автобус точно в момента, в който доближихме спирката. Решихме да се мятаме, а стопа да оставим за по-късно.
За да стигнем до Бокете, нашата следваща цел, трябваше да прекатерим простиращата се по цялата дължина на страната планина, която в тази си част се нарича Кордилера Таламанка. Разстоянието не е много, но на автобусчето му отне към четири часа да изпърпори живописния криволичещ път. Гледките бяха съвсем в унисон с тропическите пейзжи, на които бяхме свикнали вече от месеци - стръмни склонове, буйни зелени джунгли и малки спретнати дървени къщички. По пътя натоварихме и разтоварихме безчет ученици в униформи. Възхищаваме се на тези деца, по колко километра навъртат ежедневно в името на просветата. Таман слезли от другата страна на планината, почти до тихоокеанския бряг, трябваше да сменим автобуса и да се качим обратно в планината, където се гуши курортното градче Бокете. Смяната на автобуса стана в града Давид, който е най-големият град в иначе слабо населената западна част Панама. Град, който носи името на моят (Васко) психо капитан от атлантическото прекосяване няма как да е приятно място, затова се постарахме да не изкараме там нито секунда повече от времето необходимо ни за смяна на автобуса.

Бокете

Викат му долината на вечната пролет, но за нас беше долината на вечната есен. Дъждовния сезон, който в Коста Рика и в Бокас се очакваше да започне всеки момент, тук се вихреше с пълна сила. Валеше всеки ден от пладне до свечеряване. В някои от дните беше поредица от леки припръсквания, в други беше неспиращ порой. Ние, които все още бяхме заредени със сила и ентусиазъм от дългите безгрижни месеци под карибското слънце, се опитахме да извлечем колкото можем повече от престоя си в тази страна на дъждовете, но в крайна сметка трябва да си признаем, че идването и целият ни престой в Бокете бяха абсолютна загуба на време и пари. Иначе, местността наистина беше живописна макар и нищо особено впечатляващо или неповторимо, имаше много цветя и цъфнали дървета и храсти, а вечно мократа гора докарваше много наситени нюанси на зеленото. Единия ден се разходихме до един водопад и така ни наваля, че чак го приехме лично. Другия ден си направихме кръгче из околните кафе ферми и пак ни наваля. През останалото време притичвахме от хотелчето до евтиното ресторантче, където обилната вечеря струваше по малко от $3, а вечер когато дъждовете спираха се шляехме из прогизналото централно площадче и пречехме на Яната да се мята в най-дълбоките локви, които съответно и бяха и най-любими. Поне най-накрая се осмислиха дъждобраните, които си мъкнем през цялото пътешествие.
Вероятно, някъде отвъд дъждовния сезон и непробиваемата ниска облачност Бокете е много приятно място, защото огромен брой американски пенсионери се заселват тук. Присъствието им е доста осезаемо и из цялата долина се наблюдава строителен бум на пенсионерски имения.
Интересен беше домакинът на нашето хостелче - бърз, нервен, ококорен и преливащ от неканализирана енергия. Приказваше припряно и безкрайно, посмееш ли да го заговориш или питаш нещо не можеш да се измъкнеш половин час. В България такъв типаж бихме обявили за леко хахо, но понеже бяхме в Панама трябва да е бил на кока.
В последната ни вечер пътуващите музиканти Иво и Марко, за които вече знаете от Бокас, пристигнаха в града и моментално си уредиха изява в един бар. Докато Ели и Яна се приспиваха, аз - Васко - ги навестих и изслушах репертоара им за N-ти път. 

материал за плодова салата, която не смогнахме да изядем

Каучсърфинг по Панамски

... или по точно - липсата на такъв.
В Панама сърфирането ни започна да удря на камък. В Бокас имаше само един хост (домакин), някаква стара, но готина баба, която ни отказа по доста основателна причина. В Бокете имаше двама, като и двамата не бяха особено активни. Ние писахме в последния момент на единия, който не знаем изобщо разбра ли че сме го търсили, но не получихме отговор. Големият шок дойде, когато писахме на няколко души в Панама Сити без никакъв резултат. После писахме на още няколко - нищо, накрая писахме и във групата на Панама, което е нещо като форум за всички членове, които живеят или посещават града - глас в пустиня. Покрай предишните успешни и безпроблемни каучсърфинг операции, си бяхме повярвали, че сме много готини и неотразими, но явно нещо се беше променило. Ако приемем, че ние не сме се променили внезапно и безвъзвратно, остава ни да вярваме, че качеството на членовете (материала, както казва бат Бойко) в Панама е доста лошо. И в последствие се убедихме, че тук за разлика от в България и много други места по света, не са хора с интерес към пътуването и пътешествениците ами някакви келеши, които си търсят компания да си въртят латино дупетата по салса дискотеките. Пък ние, почти на по 30 години и с дете, никак не им попадаме в таргет групата.

Отчаяни се обърнахме към Иво за помощ, тъй като той отдавна се подвизава из Панама и вече познава разни хора. Той ни даде контактите на една девойка Поли и ние и писахме, но потеглихме за Панама без да знаем все още нейния отговор.

Избор на следващата дестинация

В държавата Панама нахлухме без пътна карта, пътеводител и каквито и да било очаквания. Предварително знаехме само за Бокас дел Торо и стандартното - банани, каналът, коката от Колумбия и че столицата също се казва Панама. За Бокете научихме в движение и по-добре да не бяхме научавали.
В един момент се заровихме из интернета и започнахме да се питаме, какво всъщност има в това продълговато царство и какви места бихме могли да посетим. Не открихме много. Оказа се, че огромни площи, най-вече карибското крайбрежие, са обособени като непристъпни индиански резервати, където няма пътища и градове, почти няма и села и в общи линии са ги оставили хората да си се оправят както намерят за добре. Има разни други скъпо-достъпни острови и архипелази, малко плажни курорти и останалото - джунгла. Опитахме се да изтръгнем от Иво някакви сведения за приятни градчета по пътя към Панама Сити, но той категорично отказа да даде такива.

Автостоп в Панама

Примирихме се, че следващата ни дестинация ще бъде столицата и ще трябва да прекосим повече от половината държава на един дъх. Това обаче беше прекрасна възможност, за една истинска проба на автостопа и предоставяше достатъчно време и километри, за едно потенциално стоп-приключение включващо зачукване по панамската провинция, запознаване с готини хора, приютяване в селски къщи и какво ли още не, което прави автостопа забавен.
За старта от Бокете нямахме никакви притеснения предвид високата концентрация на благи американски бабки и дедковци в пикапи и джипове. Качиха ни бързо, много ни се радваха, подариха на Яната някаква плюшена играчица (тя все намазва някакви плюшени подаръци, вече имаме цяла чанта), обаче се отклониха и ни разтовариха сравнително бързо. Последва кратък период на безрезултатно чакане, което малко ни изнерви, защото каквито сме умни и красиви, не планирахме да чакаме по много. Чакането беше прекъснато от появата на автобуса за Давид, което не беше много далеч и струваше само около $1, та решихме да не се циганим и се качихме.
От Давид започна същинското стопиране. Този град с неприятно име, се намира на панамериканата и от там нататък няма отклонения и оправдания - няколко стотин километра право широко шосе до столицата с някакви незначителни безинтересни градчета по пътя. Предварително бяхме разгледали на Гугъл Мапс къде е изхода на града и за щастие не беше далеч от автогарата. Лесно намерихме мястото за стоп и заехме позиция. Веднага се появи някакъв местен да ни обясни, че никой няма да ни спре и да ходим да си хващаме автобуса. Ние го игнорирахме, защото такива винаги има, особено из местата, където автостопът не е много популярен.

И като започна едно чакане. Ели и Яна се криеха в сянката на един пътен знак, а аз - Васко - самоотвержено бях извадил гол палец под безмилостното тропическо обедно слънце. Може би не бяхме чакали и час, започнахме да се чудим дали да не се отказваме, беше твърде горещо, а колите на даваха признаци да ни забелязват. От Куба вече се бяхме научили да губим битките с автостопа, та нашите автостоп достойнства щяха да понесат още една загуба. Всъщност, най ни беше мъка, че трябва да ходим обратно целия път до автогарата.
И таман бях стигнал до фазата, в която си казвам "последна кола и се отказвам", някак в гръб, от близката бензиностанция се появиха едни младички симпатяги, мъж и жена, и ни натовариха в приятната им новичка кола, в която чак имаше и детско столче. Оказа се че са директно за Панама, което хем неимоверно много ни зарадва, хем малко ни разочарова, че няма да има зачуквания, селски къщи и домашно секо - народния им алкохол.
Естествено, Яната и за миг не издържа да се вози в столчето и през цялото време ни ходеше по главите и най-вече напираше да нахлува напред. Най-зле стана като се стъмни и светнаха милионите лампички по таблото и по разните ми ти там климатици и МП3-ки. Изобщо, страшна шарения, а не и даваме да ги докопа Беше супер сърдита и се водеше голяма борба, буйстване и врещене, чак се зачудихме дали не са съжалили че са ни качили.

И така, на нас ни провървя с панамския автостоп, но не можем да потвърдим със сигурност, че стопът в Панама е добър, понеже хората които ни качиха не бяха типични представители на панамското народонаселение.

По пътя нашите доброжелатели се вързаха у мобилния интернет и изкопаха някакво хотелче в Панама, което изглеждаше да е най-евтиното, та ни закараха право там. Разбира се, както обикновено, цените в инернет нямаха нищо общо с реалността, пък и ние си знаем, че наистина евтините хотели никога ги няма в нета. За щастие, в хотела имаха безплатен Wi-Fi, който ние прихванахме и видяхме, че Поли ни е отговорила и е съгласна да ни приеме. Обадихме й се и тя дойде да ви вземе с кола, което беше много мило, тъй като в противен случай щеше да ни се наложи тепърва по никое време, късно вечерта, да опознаваме абсурдната транспортна система на Панама Сити.

Поли и нейната майка

Също като при Марио в Коста Рика, Поли живееше с майка си, която ни беше толкова домакин колкото и самата Поли. Майката се навърташе наоколо, участваше в разговорите, готвеше ни разни страхотни манджи. Явно идеята за каучсърфинг беше споделена и от двете. Обаче, след гостуването у Марио и майка му и след семейните квартири в Куба, забелязахме някои недостатъци, които крие наличието на майка в един дом. И основният е, че мамините домове са твърде подредени и изобилстват от безполезни чупливи предмети и украси. А в едно помещение няма място хем за чупливи предмети хем за урагана Яна.
В общи линии, макар че майките и на Поли и на Марио бяха изключително снизходителни и приветливи, ние през цялото време бяхме неспокойни. Всяка секунда трябваше да следим Яната да не набара нещо което не трябва, а тя не е от децата, които търпят да ги ограничаваш. Когато си хареса някой предмет и и го вземем от ръцете настава ужасна врява. По тези причини, постепенно се налага да преподреждаме помещенията, които Яна обитава. А обикновено става въпрос за безполезни предмети, които са си били по същите места вероятно от десетилетия.
Даже и като оставим предметите настрана, в един мамин дом се играе по правилата на майката и се спазва някакъв етикет и благоприличие, което прави нещата по-сковани и безинтересни.
Единия ден Яна счупи някакво порцеланово сувенирче и Поли панически го скри, преди майка и да го види. Разбрахме после, че майката се е усетила и много се ядосала. Опитахме се да закърпим положението като купихме една банбониера, надписахме я с едно голямо "Sorry" и накарахме Яната да и го поднесе, което сякаш я омилостиви. Купихме и лепило и залепихме счупеното. След тази злополука, всички безполезни чупливи предмети бяха разчистени от хола, но все пак останаха любимите на бебата телефони, дистанционни, покривки, по някоя забравена чаша и др.

Като се изключат мамините ни съображение, Поли и майка и бяха страхотни домакини. Дадоха ни ключ от къщата, макар че нямаха резервен комплект и се наложи да правим някакви сложни синхронизации. Надпреварвахме се кой колко по-яка манджа ще сготви, един ден ние, един ден майката. Ние наблегнахме на киселото мляко след като открихме, че в супермаркета има не лошо такова. Поли беше безкрайно изненадана, че киселото мляко става за нещо повече от подсладени йогуртчета и още повече за готвене. Сред нещата, които направихме бяха таратор и яйца по Панагюрски и любимото ни пиле с бира, след което Поли не спря да ни бъзика, че в България животът се крепи на киселото мляко и бирата.

Поли и майка и бяха напълно различни от нас и от типичния каучсърфър. Водеха доста американизиран начин на живот - вкъщи-колата-работата-колата-молът-колата-вкъщи, Макдоналдс, джънкфуд, Холивуд. И от многото разговори, които проведохме и неща, които споделихме един с друг, останахме с впечатление, че Поли я е страх от всичко и най-вече да пробва нови и различни неща, което маскираше с отношение на недоверие и неодобрение. Гледаше всичките американски криминалистки сериали, които вървят и у нас и главата и беше пълна със серийни убийци, отпечатъци, ДНК и трупове (да се чуди човек как изобщо се е решила на каучсърфинг). Много беше забавно, когато и разказвахме как сме доброволствали и по-конкретно как аз съм копал някакви дупки и тя възкликна, че никога не би хванала да копае в нечий чужд двор, защото след това можело да открият някой труп и нейните отпечатъци по лопатата. Така и не разбрахме дали беше майтап или на сериозно.

Иначе, бяха любители на животните, имаха заек, няколко домашни и няколко дворни котки, с което много ни се издигнаха в очите, защото и ние си падаме коткари. Ех, какво ли прави нашият мил и пухкав Котьо.

Панама - градът мол

за силиконкие

Та като стана въпрос за американизация, тя лъха от целия град. Всичко е в небостъргачи, паркинги, молове, всички големи вериги магазини, вериги за бързо хранене, а шосетата са с предимство пред тротоарите. Добавете към това и факта, че официалната им валута е американския долар. Изобщо градът е като един голям търговски център и това не е случайно - огромна част от световната морска търговия минава през панамския канал и явно всеки кораб изпуска по някой контейнер. Има всичко и е невероятно евтино. Не малко хора ни бяха посъветвали, ако имаме нужда от нещо да го пазаруваме от тук, защото в останалата Латинска Америка и да го има, ще бъде доста по-скъпо. Ние се вслушахме в съветите и налазихме магазините, сменихме някои от безвъзвратно лекедосаните или омаляли дрешки на Яна и и взехме нови маратонки, Ели също обнови леко гардероба си. Аз - Васко - смених двата си къси панталона, които бяха толкова окаяни, че вече ме беше срам да ги нося. В интерес на истината, същите панталони, с които тръгнах от България, още тогава си бяха за хвърляне, но просто от години не намирах ентусиазъм да ходя да си търся нови. А многократно вече лепените ми сандали не ги смених само от инат и любопитство, колко още време ще изкарат.

въртележка в мола

Avenida cenral

Каско Виехо 

Пазаруването не беше първата ни цел и задача. Все пак сме на туризъм тръгнали и преценихме, че е най-подходящо да започнем от стария град - Каско Виехо. Той е живописно разположен на полуостров и има доста чаровни площадчета и малки улички между тях. Някои части са доста окаяни и понамязват леко на гето, други, особено около площадите и президентския дворец за реставрирани и добре поддържани. Все още вървят реставрационни работи в голяма  част от Каско Виехо и когато приключат, ще бъде много красиво и приятно. Напомни ни на старата Хавана, която по същия начин беше разделена на занемарена и реставрирана част. И тук, също като там, в реставрираните части изчезва колорита на живия град и поникват скъпи туристически хотели, ресторанти и галерии. От полуострова се разкриваха и впечатляващи гледки към крайбрежието на Панама, където се извисява най-гъстата гора от небостъргачи.

Малко панорами из Каско Виехо

Синта Костера и мъртвите небостъргачи

  

Полуостровът на Каско Виехо хич не е голям и след като го обиколихме няколко пъти на длъж и на шир се понесохме по крайбрежната към небостъргачите, известна като Синта Костера. Това е един голям натоварен крайбрежен булевард тип магистрала, а между него и самия бряг са направили парк, който в общи линии представлява дълга и тънка ивица трева с една широка алея и по някоя палма и детска площадка тук таме. Щеше да е прекрасно ако булевардът не беше толкова голям и толкова близо. По дължина на Синта Костера са поникнали впечатляващите, макар и не особено красиви небостъргачи, кой от кой по-висок. Повечето изглеждаха жилищни, като някои си имаха балкончета. Замечтахме се, някак да се запознаем с някой, който да покани на четиридесетия етаж на по бира и прекрасна гледка.
Като се постъмни повечето чудовища от стъкло и бетон останаха съмнително тъмни и като цяло крайбрежната панорама не се къпеше в изкуствена светлина както очаквахме. По късно, питайки този и онзи, сглобихме картинката. Повечето небостъргачи се строят с инвестиционна цел или за пране на пари и в Панама има много малко хора, които да могат да си позволят апартамент в някой от тях. Така повечето жилищна площ в тях си стои необитаема. Имаше и няколко офисни небостъргача, които бяха далеч по-малко и на по-задна линия.

кратка проява на дъждовния сезон

Синко де Майо
 

Когато се наситихме на крайбрежната гледка и решихме да се връщаме, се запознахме с абсурдната транспортна система на Панама, а до тогава си мислихме че в Кингстън са зле. Градът е доста продълговат и съществуват няколко основни транспортни артерии по дължина и множество напреки. Но по някаква причина целият градски транспорт се движи само по дължина и всичко се събира в площадът "5 de Mayo", който се води центъра на града, но е доста изнесен в единия край и е вечно задръстен от автобуси. Домът на Поли не беше далеч от нашето местонахождение на Синта Костера и не можехме да разберем, защо всеки който питахме ни препоръчваше да си вземем такси. Чак след като се повозихме около два часа, преминавайки през 5 де Майо, изтърпяхме няколко задръствания и пропътувахме четири или пет пъти по-голямо разстояние, разбрахме съвета на местните.
В последствие свикнахме с мисълта, че за където и да тръгнеш първата работа ти е да идеш до 5 де Майо, и чак от там евентуално да го мислиш. Всеки ден по един или друг повод преминавахме от там. Районът около площада беше най-натоварената, пренаселена и освинена част на града.

отново дъжд

рибният пазар, който се подушваше доста преди да се види

фризьорски салон  на улицата

Диабло Рохос и Метробусите

До скоро в Панама не е имало общински транспорт и всички рейсове са били частни, като абсолютно без изключение са стари американски училищни автобуси. Хич не са удобни и не са предвидени за градски транспорт с множество постоянно слизащи и качващи се хора, но пък за сметка на това всичките са много индивидуално разкрасени и "пимпнати" с хромирани ауспухи, джанти и други разни лайсни. Явно съществува някаква култура на надпревара между собствениците на автобуси, чий е по-шарен и красив. Някои имаха нарисувани секси каки, други - библейски сцени, трети бяха на генгста хип-хоп вълна. Наричаха тези автобуси "Diablos rojos", в превод - Червени дяволи, и те внасяха уникален колорит в града. Понякога, когато се опиташ да заснемеш някой, шофьорът самодоволно спираше да позира, за да те улесни.

Diablo rojo

С този шарен хаотичен колорит контрастираха новите общински автобуси, Метробус, които си бяха съвсем пълноценни градски автобуси с прекалено надънени климатици и с някаква модерна система с магнитни карти, които трябва да презареждаш на гишета.

Човек би си помислил, че неадекватната транспортна система на града се дължи на децентрализираните и неорганизирани частници, но Метробусите изобщо не бяха по в час. И те се движеха по същите артерии по дължина на града и те всичките се наблъскваха и задръстваха на 5 де Майо. При това бяха толкова много, движеха се през минута две и в пиковите часове около вече познатият ви площад се заформяше задръстване от полу-празни Метробуси. Подведени от Поли, която хич не беше в час с автобусите в града, си взехме магнитни карти и ги заредихме с малко кредит, но след като кредитът свърши, преминахме на диаблотата. Метробусите бяха твърде климатизирани и вечно задръстни. Интересното е, че и повечето Панамци явно предпочитаха старата система, защото диаблотата обикновено бяха доста пълни за разлика от новите линии. Иначе и старите и новите бяха изненадващо евтини, курсът струваше само по 25 цента.

старото и новото на Синко де Майо

South Park

Церо Анкон

В единия от дните се разходихме до баирът Церо Анкон, който се извисява над стара част на града и предлага добра панорама, както към града и тихоокеанското крайбрежие, така и към каналът и контейнерните терминали от другата страна. По пътя към хълма, минахме през Синко де Майо.

Каско Виехо

гасеница-мутант, която открихме на Церо Анкон

Панамският канал

Miraflores Locks

За времето на своят строеж, Панамският канал е бил една от най-големите строителни операции в историята. Започват го Французите в края на 19 век, но се провалят, голяма част от работниците и прости измират от малария. През 1903г. САЩ подкрепят Панамците в освободителните им усилия от Колумбия и само дни след подписването на примирието, американците купуват канала, подписват споразумения, че ще го владеят вечно и ударно подхващат строежа му. И те имат много проблеми с маларията, но постоянно докарват подкрепления от карибските острови Ямайка и Тобаго. Благодарение на това, днес в Панама има някакъв процент черно население. Каналът е завършен през 1914г. и САЩ започват неговата експлоатация. През шейсетте години на 20 век, общественият натиск в Панама ги принуждават да подпишат споразумение за предаване на канала на Панама до 2000г. Така и става, на 31 Декември 1999 САЩ предават канала и се омитат от там.
 

Днес каналът е безспорно най-голямата туристическа дестинация в страната и се намира непосредствено до града. По него има три шлюза, като първият откъм тихият океан - Miraflores Locks - привлича най-много посетители. Там има изграден посетителски център с музей и тераса за наблюдаване на процеса на прекарване на корабите. По време на нашето посещение там минаха няколко големи и няколко малки кораба, като единият беше някакво претоварено контейнерно чудовище, което тотално засенчи хоризонта. По-малките кораби минаваха по няколко през шлюза, по-големите бяха сами. Едно минаване отнемаше към двайсетина минути, като значително по-дълго време отнемаше приближаването и заемането на позиция. Колкото по-голям корабът, толкова по-бавно. При преминаването на кораб, говорител съобщаваше интересни факти по уредбите. Разказаха, как корабите минават канала на собствен ход, като локомотивите, за които са вързани служат само да пазят да не се блъска в стените. Съобщаваха и таксата, която е платил съответния кораб. Големият съд на China Shipping, който е на снимките, беше платил над $300 000 и обясниха как това му е спестило няколко милиона спрямо алтернативата - обикаляне на континента през нос Хорн.
Съществува някаква схема да преминеш по канала на борда на частна лодка. Работата е там, че според някакви разпоредби на всеки съд са нужни минимум пет души за боравене с въжетата - linehandlers. Тъй като повечето частни яхти нямат толкова народ на борда си търсят помощници и също както при яхт-стопът ти трябва да си на правилното място в правилния момент за да налазиш. Нас обаче безкрайно ни мързеше да ходим да търсим марини и капитани и да чакаме и да се надяваме, та оставихме това преживяване за някой друг път. Както каза Иво - another time, another occasion, another world, another dimension.  

интерокеанската железница

Causeway

В друг ден, отново минавайки през площада, отидохме до Козуей, което са три острова навътре в морето свързани с шосе върху насип. Насипът е направен с материалът изкопан при строителството на канала, и до 2000г. са били американска територия, от където са контролирали подходите към канала. Днешно време там е марината и множество барове и ресторанти. Ние отидохме до най-отдалечения остров с колективно такси за по $1 с идеята да се върнем бавно бавно пеша до града и да се покатерим върху островите. Оказа се, обаче, че достъпът до островите е затворен за простосмъртни, а самият Козуей представлява много дълъг пуст скучен и слънчев тротоар и шосе. Едвам извървяхме половината и таман се чудехме как ще издрапаме оставащите няколко километра, когато засякохме някакъв работнически автобус, с който се върнахме благополучно до познайте кой площад в центъра на града.
По време на тази разходка фотоапаратът, който купихме настаро в Гваделупа издъхна, от съвсем естествена и ненасилствена смърт, нито сме го изпускали нито мокрили. Поне се намирахме в най-подходящото място за пазаруване на нов.

Хорасио

В един от последните дни на планираният от нас престой в Панама се случи някакво каучсърфинг раздвижване и Хорасио, единият от хостовете, на които бяхме писали, ни покани на вечеря. Ние, непознавайки добре местните порядки, изрично го питахме поканата значи ли че той плаща или не. Той потвърди, че ще черпи и ни заведе в един индийски ресторант. Пичът беше моден дизайнер, вегетарианец, будист, и доведе гаджето си - Луис, който пък беше месояден счетоводител. Противоположностите се привличат. Иначе, класика, моден дизайнер - гей. След това ни заведоха на бири в един ресторант на Козуей. Този път Козуей, по-мязаше на нещо, беше пълен с хора и всички заведения работеха. Явно това е основното място за излизане и социален живот в Панама. В крайна сметка прекарахме много приятна вечер, а явно и те ни харесаха, защото Хорасио ни предложи да ни даде ключовете да идем на неговата вила на брега на океана. Вилата се намираше далеч и в обратната посока, но му обещахме сериозно да обмислим предложението му.

Колумбийската афера

За около четири дни обиколихме основните интересни места в Панама Сити и в голяма степен му се наситихме. Не можахме да измислим нищо друго, което на всяка цена да ни задържи в държавата и се заехме да подготвяме преминавнето си в Колумбия, а това хич не е тривиално.

Панама и Колумбия имат сухопътна граница, но нямат сухопътна връзка. На границата между двете се намира непристъпната област Дариен, която се простира на стотина километра между южна и централна Америка и от Карибското Крайбрежие до Тихия океан. Твърди се, че това е една от най-суровите джунгли и изобщо едно от последните места на Земята останали неопитомени от човека. Но гъстата джунгла, стръмните планини, обширните блата и смъртоносните животни, вируси и паразити не са най-големят проблем. Твърди се, че бракониерските дърварски пътища и от Панамска и от Колумбийска страна почти достигат границата. Основната пречка е, че Дариен е територия на наркотрафикантите и на Колумбийската партизанската армия ФАРК, която от комунистическа революционна армия в началото, след спирането на кранчето на Съветския Съюз през двадесетте години на миналия век, се преквалифицират в поредния нарко-картел. Та, тези благи хора, бракониерите, контрабандистите и партизаните нямат интерес статуквото да се промени и се твърди, че повечето ентусиасти опитали се да прекосят Дариен никога повече не са били чути и видени.

Та, има три начина да се премине от Панама в Колумбия. Най-скъпият и тъпият начин е да летиш директно между двете държави на цената на презокеански полет.
Вторият и най-предпочитаният от богатите разглезени и охранени американски, канадски, австралийски и тем подобни бакпакъри е няколкодневно плаване с частна яхта. Цената е подобна на самолетната, но поне включва плаване, храна и посещение на красивите острови Сан Блас, които са индиански резерват.
Третият вариант е прословутата крайбрежна схема, която включва комбинация от джипове през джунглата, кратък вътрешен полет в Панама и лодки покрай брега на Дариен. Този вариант е най-евтин и съответно най-приключенски. Карибското крайбрежие на Дариен се води безопасно и има няколко военни бази, които да контролират положението, съответно има няколко разновидности. Едната е да летиш до граничната военна база Пуерто Обалдия от където от село на село с лодки да навлезеш в Колумбия. Самолетът не е скъп, около $80, но недостатъкът е, че като основен приключенски маршрут е доста натоварено и малкото самолетче, което лети през няколко дни не може да смогне да превози всички желаещи. Та се налага да се резервира с месец два напред. Ние първоначално бяхме избрали този вариант, като най-лек, бърз и утвърден, но се оказа че за да се вредим трябва да чакаме около месец.
Насочихме се към следващата разновидност - да вземеш товарно корабче от Портобело - град на карибското крайбрежие, който е далеч от границата - и бавно бавно като народна песен, според това как върви търговията из попътните села, да стихнеш до Пуерто Обалдия. От там продължаваш с лодчиците както по-горе. Поразпитахме и научихме, че този вариант може да отнеме от 3 дни до 3 седмици, при много некомфортни и мизерни условия. На товарните корабчета няма каюти и изобщо почти никакви удобства, обикновено са претъпкани и се налага да си търсиш място между купчини кокосови орехи и всякакви други стоки и товари. Преценихме, че с Яната този вариант не е удачен.
Трета разновидност на крайбрежната схема, за който научихме, е да те извозят с джип до летището Карти на карибското крайбрежие от където да хванеш моторница до Пуерто Обалдия.
При всяка от описаните разновидности, сложното е да стигнеш до граничното Пуерто Обалдия, до което няма шосета и е обградено от враждебни джунгли. Изобщо, почти цялото карибско крайбрежие на Панама е тотално зачукано без почти никакви транспортни възможности. Всяка от разновидностите излиза към $200 на човек - в пъти по евтино от другите варианти и доста по приключенско.

Очакваше се всеки момент да възникне нов и доста истински вариант за преминаване от Панама в Колумбия и обратно, а именно - първата фериботна връзка между двете страни. Обещаваха да е през ден и да излиза доста тънко, под $100, но цялата информация за този предстоящ ферибот беше толкова мъглива и в рамките на добрите пожелания и слуховете. В разни вестникарски статии се тръбеше, че даже е насрочена датата на първия му курс, но не се намери никаква официална информация по въпроса и някои местни разказаха как от години чакат този ферибот да тръгне всеки момент.

Ние избрахме евтиният приключенски крайбрежен вариант и започнахме да звъним на хостелите, всеки от които предлага организиране на превозването до Карти. Някъде между телефонните обаждания и пазарлъците с шофьорите реших да проверя, ей така от предпазливост, какви са Колумбийските визови изискания и изненада - България е единствената държава в Европейския съюз и една от малкото в Европа, на чиито граждани е необходима виза за Колумбия. Поздравяваме външно министерство за добре свършената работа. И най-лошото е, че не дават визи на границата ами трябва да си я изкараш от някое консулство. Раззвъняхме се на пожар в Колумбийското посолство, но напразно - хората приключват в 12:30 на обяд, а беше петък и следваха четири почивни дни по повод Първи Май - международният ден на труда. Имаха някакъв официален сайт, в който бяха изредени всички възможни документи, които един малоумен чиновник може да изброи, включително резервации на самолети и хотели, банкови извлечения, покани и други и други и само дето свидетелства за съдимост не искаха. На първо време цялото това малоумие не ни притесни, защото на хартия винаги всички искат безброй документи, но на практика рядко са толкова взискателни.

При всички положения трябваше да изчакаме 5 дни преди да разберем нещо повече по въпроса и да можем да задвижим каквото и да е. Тъй като в Панама Сити ни беше поомръзнало, а и не искахме да прекрачим учтивия лимит на гостоприемството на Поли и нейната майка, трябваше по най-бързия начин да си намерим приятно местенце, където да се скатаем докато минат празниците. От Хорасио и Поли разбрахме за китното селце Ел Вайе и без много да му мислим хванахме автобуса за натам.

Ел Вайе

Ел Вайе значи долина, но всъщност се намира в калдера. Калдерата се образува като огромен балон от магма, се пукне и цялата земна маса се сгромоляса. Калдерите са по-големи и по експлозивни природни бедствия от вулканите. До селцето стигнахме по поредното лъкатушещо и живописно пътче, което се покатери доста високо в планината преди да се спусне в долината. Самото Ел Вайе сбъдна онези наши представи и очаквания, които Бокете не можа. Беше по-малко, още по-китно, по-цветно, и най-важното, с по-малко дъжд. Намерихме си квартира при едни симпатични хора - млада двойка, аржентинка и колумбиец, с четиримесечно бебе. Къщата им беше на тиха улица с голям зелен двор, по който Яна да търчи на воля и хамак, на който се разплувахме през цялото време и във всякакви конфигурации. Нямахме приспособления за готвене, но това не се оказа проблем защото скоро открихме местния пазар и започнахме да се прехранваме с плодове и огромни салати. Всъщност в селото няма много повече от този пазар, два-три магазина, няколко хотели и ресторанти. И тук, както в Бокете, преобладават заможни пенсионирани американци, защото климата е изключително благоприятен, без големи жеги. Пазарът, особено в неделя, е прочут с това, че слизат индианци от планините да продават своята продукция, украшения и сувенири. Но някак си нас повече ни интригуваха евтините и вкусни плодове и зеленчуци. Най-много набивахме манго и ананаси, а доматите бяха толкова вкусни, че доволно си вечеряхме само салата с пресен хляб от фурната. Прекарахме няколко напълно мързеливи дни, като само веднъж се вдигнахме на разходка до един от околните върхове - Спящата индианка, което се казва така, защото прилича на спяща индианка. Беше ни много приятно, но доларите капка по капка изтичаха към Панамската икономика и настана Вторник, когато се върнахме в столицата, за да се подготвим за съдбоносното интервю, на което мислихме да идем на следващия ден без час.

Уви, нямаме снимки от Ел Вайе, тъй като все още не си бяхме купили евтиното китайско фотоапаратче от Панама Сити.

Обратно в Панама и Колумбия да го д...

Прибирайки се в града бяхме доста заети. За един следобед изкарахме временни самолетни резервации, изпринтихме и преведохме на испански някакви банкови извлечения, извадихме имената и адресите на разни хотели в Богота, направихме по 2 ксерокопия на паспорти и кредитни карти, снимахме се в някакъв изключително странен формат 3х3, указан в сайта на посолството и им се обадихме да ги питаме за подробности. Те, сладурите, ни казаха "Всичко е в сайта, оправяйте се!".
В сайта пишеше че приемните часове са до обяд, та на следващия ден станахме рано с аларми и хванахме такси. Адресът беше в някакъв бизнес център и пристигайки, портиерът ни информира, че посолството отдавна се е преместило на друг адрес. Още една точка за тях. Отидохме пеша до новия адрес, като питахме на всеки ъгъл за упътване и когато най-накрая се добрахме, рецепционистката каза "Имате ли час за интервю, ако нямате - сори - направете си в сайта". Пък ние доста бяхме ръчкали сайта, който е само на испански, и не бяхме намерили форма, за заявка на интервю. Направихме се на ударени, че не знаем какво е "час за интервю" и зависнахме там с объркани погледи. След малко, друга жена се опита да ни обясни за часа и като пак не я разбрахме, решиха да ни пратят директно на консула да ни обясни, защото само той говореше английски в цялото консулство.
Точно на това развитие на нещата се надявахме, тъй като си мислихме, че като човек с образование и власт би могъл да ни разбере, прецени че сме безопасни и подпише съответното документче. Тук отварям скобка, подобно нещо стана, когато преди няколко години си вадихме визи за Индия. И те имаха всякакви изисквания и дълги срокове, но докато бях в консулството ме видя консула, спонтанно ме викна на интервю, прецени че сме благонадеждни и ми каза "утре ела да вземеш готовите паспорти".
Уви, с колумбийския не се получи така, ами напротив. Обяснявайки ни какво ни е необходимо измисли още редица безумни документи, писма, покани, потвърждения, извлечения, които даже не ги пишеше на сайта, каза ни някакъв доста дълъг срок за одобрение, предупреди ни, че ако планираме да влизаме по суша и отсядаме в хостели няма да ни одобрят и ни прати да си правим час за интервю в сайта.

Излязохме напълно стъписани. Тези документи, които вече бяхме подготвили бяха толкова изсмукани от пръстите, че изобщо нямаше да можем лесно да им задоволим новите изисквания. Направихме бърза сметка, според която излезе, че висенето в Панама в чакане на евентуалното потвърждение, влизането и излизането в Колумбия ще ни излезе не по евтино от това да си хванем прескъпия самолет до Перу.
Оставаше само да набележим дата. В този момент се сетихме за предложението на Хорасио за неговата крайокеанска вила и му зазвъняхме и записахме мейли. В същото време Иво и Марко ни застигнаха в Панама и се заселиха в един хостел на същата улица. По късно даже се преместиха в нашия, тъй като беше най-евтиния възможен в града, при това с прилични условия и така важния за нас Wi-Fi. Всъщност, преди това Иво и Марко бяха в един още по-евтин хостел, където обаче нямаше стаи, ами вместо това хората спаха на палатки, хамаци и чували в едно голямо общо помещение.

Hostal Miami

Така и не успяхме да издирим Хорасио и след няколко дни си купихме полета от днес за утре и отлетяхме за Перу.

През последните дни на престоя си в Панама бяхме напълно зациклили, криехме се от дъждовния сезон, правехме безброй курсове надолу нагоре по главната пешеходна улица, където беше нашия хотел, понякога отивахме да киснем на някое симпатични площадче в Каско Виехо, което беше доста наблизо и вече нямахме никакви интереси и енергия да изследваме нови места в града и да се тъпчем по задръстванията на Синко де Майо.

Манго 3 за $1

Финансовата равносметка за Панама е следната. До тук, след Карибите и Коста Рика, Панама ни беше най-евтино.
Двойната стая вървеше около $20, независимо с баня или без баня. В някои случаи беше възможно да се свали по някой долар ако намериш повод или си убедителен. Стандартно, хостелите бяха малко по-скъпи, предполагам само защото всички бакпакъри не щат и да чуят за друго, като в столицата бяха най-скъпи и двойната стая тръгваше от $30. В града обаче имаше и по-обикновени нетуристически хотелчета и на края живеехме в един такъв за невероятните $12 за стая. Хотелът беше чист и спокоен и с добри условия, като за цената си, но определено му липсваше чар и индивидуалност.
Обядът и вечерята в народните улични ресторанти, който се наричаше "comida", включваше някаква готвена манджа с месо, сосче, леща или боб и задължително ориз. Комидите обикновено струваха между $2 и $3 и понякога една беше достатъчна за двамата. Към края открихме офертата "супа с ориз", което представлява именно супа с порция бял ориз, което беше предостатъчно и струваше под $2. На Ели, пък, в един момент и писна от месо и често си поръчваше само ориз и леща и добавяше към тях домати и авокадо от пазара. Тази комида също излизаше под $2.  

Comida

Бирата също беше най-евтината до сега, като малката биричка (то други няма) се връзваше към 50 цента.
Цените на плодовете и зеленчуците удряха пода и ние се тъпкахме с неограничени количества от банани, манго (7 за $1 - малките и 3 за $1 - големите), огромни ананаси за по $1, авокадо по 40 цента, и много други, които вече не помня колко струваха.

Цените в истинските ресторанти и барове на коментираме, но и те не бяха ужасно високи.

Заминавайки за Перу, бяхме предупредени да очаквахме още по-ниски цени и по-разнообразна кухня. И бяхме много доволни че се измъкваме от дъждовния сезон.