Неволно-недоволни в Коста Рика

Попаднахме в Коста Рика случайно. Ако някои си спомнят нашето проучване на карибските транспортни схеми (линк), най-евтиният полет водещ към континента отиваше именно там, затова решихме, защо пък да не посетим и тази държава. Предварително знаехме много малко за нея, освен че има красива природа, разнообрзна флора и фауна, и е по-скъпа и развита от останалите държави наоколо. Поради това последното, не планирахме да прекарваме дълго време и да харчим ценни средства в Коста Рика, но някои обстоятелства осуетиха скоростното ни изнасяне оттам.

Първоначално се наложи да извършим една-две задачки. Аз (Ели) и Яна все още се нуждаехме от ваксина против жълта треска, която така и не поставихме в Гваделупа. Освен това ме наболяваше зъб и беше наложително да потърся помощ, въпреки недоверието ми към непознати зъболекари. Коста Рика е толкова известна с доброто си медицинско обслужване, че се е превърнала в популярна дестинация за медицински туризъм. Хора от цяла Северна Америка  се стичат тук за различни операции и терапии, които, дори и с пътните разходи, им излизат много по-евтино отколкото у дома. И ние решихме че тук е мястото да осъществим нашите медицински и дентални куестове, преди да се спуснем към все по-зачуканите южни държави.

модерни пътища в Сан Хосе

Тук е мястото да споменем, че Коста Рика си е съвсем модерна и цивилизована страна - наричат я "Швейцарията на Централна Америка". Още с кацането бяхме възхитени от големите булеварди и новичките автобуси, а в последствие и от огромните, добре заредени супермаркети и всевъзможни вериги за бързо хранене познати в Щатите и Европа. Всъщност Коста Рика малко напомня на САЩ, със скучните си магистрали и акреативно градоустройство - всички градчета са с еднакви перпендикулярни улици, които се казват Улица 1 (2, 3, 4 и т. н) или Авеню А (B, C, D...). Сан Хосе се слави като една от най-грозните столици в света, но това явно го е казал някой, който не е ходил в Карибските столици Кингстън или Сейнт Джон. Всъщност, без да представлява нищо особено, Сан Хосе си беше съвсем нормален град, с пешеходна улица и няколко приятни градинки в центъра. А за разлика от САЩ, Коста Рика има чудесна транспортна система, с чести, почти денонощни автобуси. За по-голямо улеснение, не се занимават с продажба на билети, а направо тарифата се заплаща на шофьора при качването. Някакси, това не водеше до излишно забавяне, защото шофьорите бяха извънредно чевръсти касиери. Няколко пъти дори ползвахме таксита, които бяха изненадващо евтини и коректни.

в Сан Хосе

шофьори - касиери

Припомнихме си забравеното усещане да се слееш с тълпата. Хората тук не са типично "бели" - по много физиономии личи индиански или африкански примес - но, имаше и толкова много хора изглеждащи като нас, че спокойно си се разхождахме без да ни подвикват "Такси!" от всички страни. Испанският им също ни се стори по-ясен и разбираем от този на кубинците. А тъй като американското влияние е голямо, и американските туристи са многобройни, много от хората говорят съвсем добър английски.

Марио меси хляб

Намерихме си поредния готин домакин от каучсърфинг, Марио, който живее в малкото градче Ередия, близо до столицата Сан Хосе. За няколко дни щяхме да извършим нашите задачи и да продължим... ако не беше Маняната, и Светата Седмица - седмицата преди католическия Великден, която цялата се води празнична и почти нищо и никой не работи. Прекарахме няколко дни при Марио в напразни опити да открием действащ зъболекар. Ходихме и няколко пъти до Сан Хосе за ваксините - веднъж отидохме много късно, друг път си забравихме паспортите, а когато най-накрая се ваксинирахме, се оказа че пак трябва да чакаме до след празниците за да получим съответния документ-доказателство. Междувременно се отдадохме на мързеливи занимания - посетихме Музея на Децата и зоопарка, главно за развлечение на Яна. В музея имаше занимателно представени научни явления, всички експонати бяха направени за пипане и игра, и макар да беше насочен към малко по-големите деца, Яна се забавлява прекрасно и не искаше да си тръгва.

грандиозни балони в музея на децата

банкери - свине. Подкрепяме този възпитателен подход

в зоологическата градина

Към края на седмицата бяхме вече отегчени от бездействие, а и трябваше да освободим къщата на Марио през уикенда, тъй като се планираха големи семейни фиести по случай Великден. Отправихме се към една нова оферта за работа като доброволци, която беше изникнала междувременно, отново по линия на каучсърфинг. Ставаше въпрос за една ферма - бяхме обменили няколко мейли и се чудехме дали да приемем или не, но тъй като нямаше какво друго да правим в Коста Рика докато не отминат празниците, решихме да им дадем шанс.

предвеликденско шествие

Оказа се меко казано, провал. След изтощително и целодневно пътуване на дистанция от едва 200 км, попаднахме във Финка Аманасер (Ферма Изгрев), при една поизперкала американска леля, между впрочем последователка на Петър Дънов. Тя живее сама във фермата, която функционира и като хотел, става и си ляга със слънцето и твърди че по този начин е в хармония с природата и всичко останало. Не се занимава особено със собствеността си - предпочита да привлича доброволци да и вършат работата, без обаче тя да влага каквото и да било, а ако може и да и плащат - най-добре. От самото начало ние бяхме заявили, че не сме склонни да си плащаме за да работим, и очакваме в замяна на труда си все пак да получим нещо - например подслон и храна. Елена (по една случайност тя ми е адашка) дълго се пазари за храната и най-накрая склони да я осигурява, ако работим пълноценно, което за нея означаваше по 5 часа на ден. Оттам се почнаха разни дребни търкания: тя не беше доволна че не ставаме по изгрев слънце, опитваше се да ни дава акъл как да сложим Яна по-рано да си легне, че да се събуди по-рано (което не става току-тъй, всеки родител знае). Обясняваше ни как трябва да влезнем в ритъм с природата и да ставаме и лягаме с кокошките, изгрева и залеза. Ние пък, съвсем в ритъм с природата си лягахме когато ни се доспи и ставахме, когато природата реши. Наблюдаваше ни и записваше всяка минута която сме работили, само че някак все ги закръгляше надолу. Привидно работехме по цял ден, а накрая по нейните сметки излизаше че едва-едва се връзват 5 часа. Вечер, когато искахме да си починем и разпуснем, и да поползваме интернета, заявяваше че е време за лягане (в 7 ч.) и да бъдем така добри да напуснем верандата, защото пречим на нея и нейните гости да си почиват. Като добавим към това студено отношение и първобитните условия в къмпинга, където трябваше да живеем, още на първия ден трескаво затърсихме варианти за бягство. Нямаше къде да отидем поради празниците, затова останахме общо два дни, а на третия, след като и палатката ни се наводни, не издържахме и рано-рано сутринта си хванахме стопа.

Един добродушен чичка с две кучета ни натовари в пикапа си и ни закара до близкия курорт и национален парк, въпреки че съвсем не му беше на път. Забелязала съм, че  често се подреждат така нещата - тъкмо когато се чувстваш обезсърчен от неуспехи, от лоши и алчни хора, се намира някой да прояви неочаквана добрина и да ти вдъхне отново оптимизъм.
Настанихме се в хостелче с басейн и ден и половина се наслаждавахме на блажена свобода и мързел. Посетихме и националния парк Мануел Антонио, който имаше красиви плажове, маймуни и ленивци по дърветата. Най-голямата атракция беше, че на излизане изхода на парка се оказва залят от прилива, и трябва да се гази до кръста във вода, освен ако разбира се не си платиш $2 за лодка, което съвсем не би било в наш стил.

Маймуните на Мануел Антонио

през целите Кариби, та и в Цетрална Америка наблягахме на огромни и евтини ананаси

В понеделник след Великден се завърнахме при Марио. Той всъщност през цялото време беше доста зает и сестра му и майка му бяха наши домакини толкова, колкото и той самия. Сготвихме няколко български манджи - пълнени чушки, леща - и неповторимата израелска шакшука. Марио пък, който също си пада кулинар, омеси домашен хляб. Веднъж вечеряхме заедно с майката и тя разпитваше надълго и нашироко за България - не беше срещала други българи.

Марио ни разказа доста неща за Коста Рика и Централна Америка. Интересно ни беше да научим за гнева и комплексите, които изпитват към САЩ. И тук САЩ доста са се месили, че и продължават, и някои хора хич не са доволни от този факт. Ние няма да заемаме позиция този път. В общи линии, обвиняват САЩ във всички корпоративни, монополистки, корупционни, политически и дипломатически грехове, които съществуват, но не им признават заслугите на основен търговски партньор, основен източник на туристически доходи и ролята за собствената им независимост и демокрация. Както и да е, може би просто Марио си е малко анти-САЩ. Забавно беше да научим, че тук не се признава делението на Северна и Южна Америка. Това го научихме, когато питахме "Кажи, аджеба, Коста Рика като не е в Южна, в Северна Америка ли е?". Оказа се, че Централна Америка за тях си е отделен континент. По този случай предлагам, ние да отцепим един континент Балкани, че и без това на никой не му е ясно към кой иначе принадлежим.

За три дни някак си успяхме да си свършим всички задачи и дори остана време за малко туризъм. Оказа се че Коста Рика е известна и с многото си (116 броя) вулкани, много от които активни. Избрахме си да посетим един от по-известните, недалеч от Сан Хосе. Ето снимка на величествения вулкан Поас, който често тресе и изригва:

А ето и наша снимка от Поас:

вулканът Поас на заден план

Извиняваме се на читателите за тази цинична снимка, но трябваше някак да изразим своето възмущение. Станахме в 6.30 ч. за да хванем първия рейс от Сан Хосе в 8.30 и да стигнем до вулкана достатъчно рано за хубави гледки - всеизвестно е, че след 10 ч. сутринта се събират облаци. Рейсът обаче се оказа агонизиращо бавен, провираше се през задръстени градчета за да натовари още двама-трима пътници, спираше за да си полафи шофьора с другите шофьори, а за капак 10 км преди вулкана обяви спирка за закуски и сувенири. Когато се добрахме до вулкана в 11 ч., вече се беше събрала горепоказаната гъста мъгла.

И така, след като Коста Рика ни разочарова във всяко отношение, след почти две седмици най-после се отправихме към доста по-обещаващата Панама.

ето как се пътува към Панама

На границата с Панама предвидливо си изядохме всички плодове, с които разполагахме, тъй като все още помним и никога няма да забравим, как подлите митничари в Доминика ни конфискуваха бананите.

последното манго

За да бъдем честни, все пак Коста Рика не ни е виновна - страната е красива и има какво да се види - ние покрихме едва малка част. Идеална за хора които търсят екзотична почивка, но без да ходят в твърде "диви" и "опасни" места. Ние явно не попаднахме на правилните хора и затова не успяхме да оценим подобаващо достойнствата на Коста Рика. А може би първоначалният ни инстинкт да поемем директно към Панама е бил правилен - занапред трябва повече да се вслушваме в инстинктите си.