събота, 9 юни 2012 г.

Бокас дел Торо, Панама

Има два пътя, които свързват Коста Рика и Панама. Основния е Панамерикана - пътят, който пресича Aмериките от север на юг, или обратното, зависи от гледната точка. Другият път е в северната част на границата и от Панамската страна, в общи линии, не води до никъде. Обаче, едни пиленца ни бяха казали, че баш накрая на никъдето, в северозападната точка на Панама се намира архипелагът Бокас дел Торо - Панамската версия на карибски рай. По това време там се подвизаваше и един наш стар каучсърфинг приятел - Иво, американец от италиански произход. Познаваме се откакто преди няколко години го бяхме подслонили у нас, в София.

мостът между Коста Рика и Панама
Най-накрая доживяхме да пресечем сухопътна граница. Никакви самолети, летища и стотици долари, просто един мост над една река и няколко стотин метра пеша до автобуса от другата страна. Мостът - стар железен тесен, едвам стига за да се провре през него един ТИР, през което време пешеходците се залепят за парапетите. От другата страна барачки в различна степен на прогнилост представляваха Панамаската митница и граничен контрол. Изобщо, ние вече сме убедени, че степента на икономическо развитие на някое място е обратно пропорционална на екзотиката и автентичността на културата му. В тази връзка, влизането ни в Панама беше много обещаващо.
Обещаващо, но не и безпроблемно. Поискаха ни доказателство за напускане на страната, сякаш Панамските улици и подмостови пространства са пълни с мизерстващи български икономически имигранти. Напълно непредвидливо, за първи път не си бяхме приготвили недействителни самолетни резервации, та ни посочиха някаква будка, от където да си купим автобусни билети за Сан Хосе в Коста Рика. Веднага ни стана ясно, че става въпрос за някаква граничарска схема, билетите струваха по $14 и съдейки по вида на будката, вероятно този автобус изобщо не съществува. Граничните таксиджии веднага ни накацаха и услужливо ни обясниха как на границата няма нито банкомат, нито обменно бюро и охотно предложиха да ни обменят еврото за долари на прекрасния курс 1 към 1. Ние имахме само евро, с което, ако си спомняте, се бяхме презапасили заради Куба. Отчаяни, се върнахме при граничарите без билети, а те за наша изненада просто ни биха печатите и ни пуснаха да си вървим по пътя - оказа се, че схемата е в категорията "ако мине".

"пимпнат" бивш училищен автобус
Отново бяхме обградени от любимите ни бакшиши, които предлагаха да ни закарат до близкия град срещу някакви недопустими суми. Обаче, благодарение на свещения Lonely Planet, ние знаехме че от границата има автобус, който струва $1. Фрустриран от тази двойна загуба, на качване в автобуса единият таксиджия направо ни напсува с универсалното "Fuck you!!!".
Автобусът беше стар северно-американски училищен автобус с някои стилистични подобрения от новите му собственици - "пимпнат", казано на чист български, с лъскави надписи отвън и тапицерии отвътре. Като потеглихме от радиото задъни любимият ни ямайски денсхол в испански вариант и се почувствахме у дома. Така, успешно преминахме границата и напуснахме граничния район, които поради високата концентрация на тъпанари, бюрокрация и недоверие, принципно не са ни сред най-любимите.

кораб с банани
Интересен факт. Първият град след границата, където ни закара автобусът, се казва Чангинола и е домът на прословутите банани Чикита. Предполагам си спомняте легендарната жълто-синя лепенка, която едно време беше на всеки банан. Та, по целия път до Чангинола, още от преди границата, пред очите ни се бяха ширнали безкрайни бананови плантации.
И като стана въпрос за банани, ето едно важно откритие, което направихме в тази част на света. Чувал съм много хора да се оплакват и винаги съм си мислил, че бананите се берат зелени и откъснати зреят по корабите, докато ги транспортират до България и съответно, много често по пазарите ги купуваме все още зелени и безвкусни. Истината е, че бананите винаги се берат зелени, независимо дали и колко далеч ще се транспортират и за да узреят както си трябва, слагат чепката на сянка в тъмна найлонова торба. Ако са набрани твърде рано никога не успяват да узреят и пожълтеят, а някои сортове даже и узрели просто не са сладки.

От Чангинола взехме още един автобус за долар, който за около два часа ни докара до градчето Алмиранте - изходната точка за архипелага Бокас дел Торо. От тук се хваща "ланча" - бърза моторница с капацитет от десетина души.
В Алмиранте пристигнахме късно, по тъмно, и за голяма наша изненада бяхме обградени не от таксиджии, ами от услужливи местни хора, които къде на испански, къде на английски, без изобщо да сме ги питали ни обясниха всичко за ланчите, хотелите и магазините в града, показаха ни къде е банкоматът и къде можем да вечеряме. Нахлухме в първия магазин, за да се запознаем с Панамските цени и асортимент и щастливо установихме, че това е най-евтиното място досега. Най ни израдва цената на бирата, малката бутилчица струва около 45 цента, което си е предпоставка да се налеем с бирички така, както сме си свикнали от България. Веднага грабнахме по две и се упътихме към най-евтиното хотелче, което ни бяха посочили хората. Едва излезли от магазина отново бяхме обградени от притеснени граждани, които ни предупредиха, че в Панама е забранено да се пие, дори и бира, на улицата и че полицията стриктно прилага тази мярка. Посъветваха ни да се крием в сянката докато си допием биричката и ние ги послушахме. Хотелът струваше $10 - двойна стая с общи тоалетна и баня и вечеряхме с китайския ресторант за по още $4. Самото градче представляваше едно кръстовище, около което бяха всички магазини, ресторанти и хотели и мотаейки се срещнахме отново някои от хората от по-рано и те всички желаеха да се осведомят дали сме успели да намерим хотела, ресторанта и банкомата и дали всичко е наред.
Приключихме деня с много добри впечатления и прекрасни очаквания за Панама - евтин транспорт, храна и настаняване, особено на фона на Карибите, приветливи хора и екзотична атмосфера. Освен това по нищо не личеше да сме попаднали на опасно място и никой от услужливите хора, които ни заговориха, не беше споменал за някакви криминални опасности в града. Изрично споменаваме последното, понеже знаем че Панама и Централна и Южна Америка като цяло, се приемат за много опасни и бандидски места. В по-голямата си част тези приказки не са верни, това са някакви стереотипи и клишета, някои от които със стара дата, които сме свикнали да декламираме без изобщо да сме информирани по въпроса. Опасните места са някои квартали на големите градове и някои зачукани гранични райони, в които има наркотрафик. Ако хванем да ровим черните хроники, едва ли има държава, която да изглежда безопасна.   

Ако сте забелязали, всички цени споменавам в щатски долари. В Панама щатският долар е официалната валута. По принцип имат някаква своя - Балбоа, от която обаче единствено секат монети, еднотипни с щатските центове. Още със спонсорираното от Щатите отделяне на Панама от Колумбия през 1904 доларът е официалната валута. През 1941г демократично избраният президент Арнулфо Ариас основава централна банка и разпорежда печатането на балбоа банкноти. Само седем дни по-късно е свален с подкрепен от САЩ преврат, напечатаната емисия е изгорена и централната банка закрита. Тази Балбоа емисия остава в историята като "седем-дневния долар".

На сутринта си хванахме ланчата, която "прелетя" през огледално гладките води между островите и ни стовари в главния град на архипелага, известен като Бокас Таун, на остров Колон.






Бокас дел Торо се състои от няколко острова, в непосредствена близост до брега на континентална Панама. Островите са ниски, избуяли в джунгли и обримчени от райски плажове, а водните пространства между островите са спокойни и гладки, на места обрасли в някаква плитководна растителност, създаваща илюзия за малки петна суша. Някои острови са заселени, други напълно пусти, трети с по някое хотелче или къмпинг. Кажи речи, единственото истинско селище в Бокас е Бокас Таун, което ни очарова още от пръв поглед - малки карибски дървени къщи в свежарски пастелни цветове, доста слабо автомобилно присъствие и безгрижно шляещи се по улиците местни и туристи. Архипелагът се води най-туристическото място в Панама и северно-американското присъствие е доста осезаемо, като повечето хотели и заведения са насочени именно към тази аудитория. 


Все пак, засега островите остават настрана от масовия пакетен туризъм и с изключение на няколко малки луксозни комплекса от бунгала и няколко по-големи 3-4 етажни хотела в Бокас Таун, основната туристическа ниша тук е на младите независими туристи с раници на гърба. Това прави атмосферата много младежка и свежа с изобилие от заведения и хостели преливащи от оригиналност и индивидуалност, и доста активна музикална сцена.





с Иво, значително по-космясал от последната ни среща преди години
Нашият приятел Иво ни посрещна и заведе в къщата, в която живееше и която се оказа свърталище на пътуващи музиканти и хора на изкуството. Самият Иво е дипломиран джаз китарист от някаква Ню Йоркска консерватория. Винаги пътува със своята компактна електрическа китара с отрязан гриф и мини тяло. Още преди две-три години, когато се запознахме в София, той беше с тази китара, но този път е тръгнал на безсрочно пътешествие като пътуващ музикант. Другите в къщата, всички от които дългосрочно пътуващи свободни електрони, бяха: Дани - басист от Аржентина, Коко - японка, гаджето на Дани, клавиристка и флейтистка, Марко - китарист-хаймана, който дрънчи на своята кухарка парчета на Ману Чао и пее с прегракнал нешколован глас. Той е от италианско-ирландски произход, израстнал във Флоренция и казва, че това е стар град за стари хора. Холандката Ману и бразилецът Дъглас правеха ръчно изработени бижута и ги продаваха по заведенията вечер. Такива като последните двама, в Латинска Америка се наричат с общото понятие Артесан.
Интересни бяха също и други двама от тайфата, които в момента липсваха. Младеж и девойка, те се запознали пътувайки, залюбили се и си направили бебе. Понастоящем бяха в Коста Рика, защото там имало по-добри възможности за естествено раждане, отколкото в Панама. Чакали бебето да навърши два месеца, за да продължат пътуването си. Споменаваме ги за да добиете перспектива и разширите  възгледите си - ако мислите че ние правим нещо екстремно пътувайки с Яна, помислете пак. За някои хора това е начин на живот.

Иво и компания в действие
Музикантите в тайфата бяха сформирали група и имаха няколко участия седмично в различни барове и хостели, а Иво отделно участваше в някакви джаз джемове. През свободните им вечери, излизаха по улиците и обикаляха заведенията пеейки разпасано Ману Чао и други свежи и разпознаваеми парчета. Тъй като Бокас Таун е доволно малко и постоянно срещаха "свои" хора, свиренето продължаваше до загуба на кворум, след като част от членовете изчезнеха, кой хлътнал в бар, кой в неизвестна посока, кой чул за купон или парти някъде другаде. Изобщо, свободни хора - щастливи хора. Изкарваха по няколко долара на вечер от бакшиши, които понякога стигаха само за вечеря, друг път оставаше и за пътническите им касички. Специално Иво, беше в Бокас от няколко месеца с конкретната цел да свири и спестява средства за по-нататъшното му пътуване, с което до колкото ни е известно, се справяше много добре.




Къщата, която имаше само две малки стаи, беше крайно недостатъчна за цялата тайфа, и ние се нанесохме на терасата, където вечер опъвахме шалтета и чували. Между другото и Иво живееше на терасата в своя хамак, за който твърдеше, че е по-удобен от всяко легло.



Тъй като в Бокас дел Торо няма никакви забележителности освен самият забележително безгрижен живот, ежедневието ни беше просто. Ставахме рано сутрин, когато терасата биваше безжалостно огряна от слънцето, безкрайно бавно и дезорганизирано се завличахме до някой плаж и следобед се връщахме, за да участваме в свободната музикална програма по улиците. Посещавахме и градското паркче с катерушка, където отпущахме Яната да си хаби неизчерпаемата енергия, докато ние необезпокоявани набиваме сладоледи. Всяка вечер между 7 и 8 часа един бар имаше happy hour с бири по 50 цента и това беше единствената причина, заради която държахме часовник под ръка.
Опитахме се да посетим и някои от официалните изпълнения на трупата по баровете, но Яната беше или твърде въодушевена и неконтролируема или твърде кисела, за да можем да се задържим повече от две песни.

към плажа


маймуна с памперс язди куче

из Бокас

мъдри мисли в кенефа на бара

На втория ден открихме най-красивото плажче за всички времена, което обаче няма да номинираме за "Рая на Земята" поради наличието на някакви гадни дребни хапещи мушици, непознати по нашите ширини. Недалеч от нас беше едно местно семейство, които както си се търкаляха по хавлиите и пличкаха във водата, изведнъж формираха някакъв тактически строй и овършаха цялата кокосова гора с мачететата си. Отваряха всички паднали кокосови орехи, пиеха им водата, а самия кокос тъпчеха в чували. Забелязахме, как вършеейки през гората, тук таме струпваха корите на кокосовите орехи, палеха ги и ги оставяха да пушат. Решихме, че това е срещу хапещите мушици, и приложихме същата тактика около нашият стан.









В един от дните двойка приятели на Иво поканиха цялата тайфа на дневна разходка с яхтата им. Те пътуват с яхтата си от една година заедно със седемгодишния си син, Сейлън, който не ходи на училище, а го обучават сами вкъщи. Разходката мина спокойно и лежерно без никакви особени ветроходни амбиции и постижения. Голяма част от деня разфасовахме един огромен тропически плод, Джакфрут. От семките му, подобни на кестени, си направихме манджа, а месото, което имаше вкус на дъвките Juicy fruit, така и не успяхме да изядем. Накрая акостирахме баш на кея, на който същата вечер групата щеше да свири.

Jackfruit

Дъглас

Сейлън

Иво и Птичият остров



Сиеста ли бе да я опишеш



Коко и Дани

На кой ли помни вече кой ден, се изнесохме на един от другите острови, Бастиментос, където ни бяха препоръчали един къмпинг. Взехме не много повече от спалните си чували, банските, материали за едни спагети и една леща, шише вино, панамски ром Абуело и шише от националната им напитка Секо, което си е нещо като евтина българска водка. Тежките препълнени раници оставихме в къщата.

кеят на остров Бастиментос

Със сигурност историята помни, че това беше на 16ти Април, рожденият ден на Ели и шишетата бяха, за да почерпим каквито жертви ни попаднат в къмпинга. На този ден Иво дойде и прекара целия ден с нас на плажа, след което се прибра в Бокас Таун с последната ланча. Вечерта беше много тиха и спокойна и не намерихме никой подходящ, в чиито устенца да налеем ромът и секото. За сметка на това си направихме романтична вечеря на свещи със спагети - любимото на Ели - и вино. Даже си поискахме чаши със столче от бара и счупихме едната.

ЧРД Ели!!!

Иначе, къмпингът се казваше Палмар Тент Лодж и се доближаваше максимално до представите ни за идеалния плажен къмпинг. Плажът, барчето, общите части, хамаците, сенките в гората, банановите дървета и кокосовите палми просто бяха идеални. Настаняването беше по палатки, като най-шик бяха тъй наречените "сафари" палатки, които бяха вдигнати на дървени платформи и доста просторни, с легла и електричество, частен хамак отпред и тоалетна и баня отзад. Ние, естествено, бяхме в най-евтините палатки, в дъното на къмпинга, но по случай рождения ден на Ели получихме меки дюшеци на аванта. 

барчето



наблизо

интериорът на една сафари палатка




Собственикът на къмпинга, Крис, предлагаше доброволчески позиции и имаше доста възползвали се. Даже ни се стори, че доброволците са повече от гостите. Работата представляваше два път дневно да се ходи до кея, за да се взимат доставките от лодката, да се чистят палатките, които не бяха много, чистене на плажа и работа на бара. Доброволците хич не се прегъваха от работа, и като се изключат тези бездействащи зад бара, не си спомняме да сме видели някой да бачка нещо. Предварително знаехме, че Крис иска да се посветиш минимум за две седмици, което ни се струваше много, но след като видяхме за какво иде реч веднага се навихме. За нещастие, оказа се, че Крис, който е американец, ще си заминава за щатите за около месец и си търси само хора, които могат да се ангажира за цели шест седмици. Това беше твърде много, с оглед на това, че доброволството не покриваше храната и ромът и че все пак се опитвахме да стигнем до Южна Америка в някакво обозримо бъдеще.

Иначе, ежедневието ни в Палмар, беше още по-просто. Като се изключи първият ден, когато ходихме цял половин час през джунглата до един плаж, през останалото време се плужехме директно на бара на къмпинга, в някой от хамаците или плажът отпред. Къмпингът предоставяше безплатни бодибордове, от които двамата с Ели с радост се възползвахме. Даже, понеже Яна ни вдигаше най-рано от всички останали, узурпирахме най-хубавата дъска и не я пускахме до края на деня. Сготвихме си и една голяма тенджера леща, която ядохме два дни. А от библиотеката в общото пространство за мързел награбихме някакви градинарски енциклопедии и съставихме своите бъдещи градинарски планове, с които, живот и здраве, ще се заемем като се върнем в България.

Яна вечно ни краде ледчетата

смуче лед

вилнее



На втория ден пристигна цялата тайфа от Бокас Таун, за да свирят в бара на къмпинга. Успяхме да напием Иво и Марко по повод рождения ден на Ели, а останалите отказаха. Никога не сме ги разбирали тези трезвеници.

Вечерта на третия ден си тръгнахме от Бастиментос, изкарахме още една нощувка в Бокас Таун на остров Колон и напуснахме архипелага. По тропически достойнства Бокас дел Торо не отстъпва с нищо на повечето други карибски места, които видяхме. Но имаше редица предимства - доста евтино е и има неизмеримо по-добър избор от заведения и места за настаняване, по-добра културна програма и социална атмосфера. Като недостатъци бихме отбелязали липсата на планини, водопади и африканския карибски колорит, който изпитаме из останалите карибски острови. Не знаем какви са цените и вариантите за полети до Панама и Бокас, но това би могло да се окаже най-добрия и евтин избор за карибска ваканция. Гледайки назад, си мислим, че трябваше да останем там повече време, защо пък не и шест седмици.



Следващата ни дестинация беше планинското курортно градче Бокете, което се намира на малко километри, но много часове от Бокас.

Няма коментари:

Публикуване на коментар