Титикака, перуанската част

Това се случи има-няма преди половин година.
Налазихме най-евтиния автобус от автогарата в Куско, защото си мислихме, че ей го къде е езерото Титикака. Че иначе вече се бяхме разглезили и за дълги разстояния на нищо под бус-кама на падахме. То пък и то се оказа на много часове разстояние, пусти му Анди. А може просто да не сме разбрали мащаба на картата. Докато си висяхме в чакалнята, с тайна насмешка гледахме как серийно произведените "бакпакъри", с влизането си се лепяха директно на гишето на реномираната фирма "Круз дел Сур", за която вече знаехме, че се отличава от останалите транспортни фирми в Перу основно с високите си цени.
Въпросния ниско-бюджетен автобус за Титикака си беше съвсем екстра, макар и сред най-очуканите до този момент. Изобщо, какво вече много пъти споменавахме, от транспортните услуги в Перу (даже и по-евтините), би могъл да се оплаче единствено някой самозабравил се префърцунен турист, тип принцеса.
Даже имаше нещо повече в този автобус, имаше един уют и дух, който липсва на модерните. Ясно си спомням следната сцена: Автобусът се движи бавно но уверено през необятно високопланинско плато, усещането е все едно сме на лодка в океана (не че клати толкова много), автобусът е нашия дом, поклащат се старомодни жълти перденца, платото навън също е жълто, както и залезът. Изпитах голяма естетическа наслада от всичкото това жълто, но уви, оказва се че никой от нас не го е заснел.

Титикака

Имах много роматична представа за легендарното езеро Титикака. Представях си го изолирано високо в небесата, заобиколено от непристъпни върхове и брегове населени от автентични индианци, които излизат да ловят риба със своите канута, копия и самоделни мрежи. Е, както всичко останало по пътя ни - нищо подобно. Да, езерото е високо, на почти 4000 м надморска видочина, обаче в Андите това изобщо не значи каквото значи в Европа. Първото хубаво впечатление беше, че бяхме оставили зад себе си гадните крайбрежни пустини и макар и стисната по високопланински природата все пак беше пуснала по някоя и друга тревка и храстче да поникнат. А първото разочарование - езерото си е доволно цивилизовано начело с главния град Пуно - сто хиляди жители и неотстъпващ с нищо на грозотата на останалите перуански  средно големи градове. Добрата новина е че тук и там се е запазила някаква автентична култура и ние, както всички останали туристи, решихме да наблегнем на това.

Стандартен пеизаж от оклностите на Титикака

За топлата вода в Пуно
 

Оказва се, че това ни е единствената снимка от Пуно

Пуно е основния изходен пункт за налазване на езерото от Перуанска страна, от Боливия си има друга, и там ще идем. В гайда прочетохме, че няма надежда да открием хотел с топла вода. Гайда ни беше доста стар, но поне в това отношение се оказа актуален. Прихванаха ни още на пристигане на автогарата, даже бяхме свидетели на конкуренция в действие - две хелоучета се надпреварваха да свалят цените и да предлагат нови и нови екстри. В крайна сметка получихме и закуска и такси до хотела. Леко ни излъгаха с местоположението, което трябваше да е на централния площад, но всъщност беше на централния пазар. Получи се по-практично всъщност. И както може да се очаква, в хотела се започна с циганиите. Топлата вода се оказа че тече между 3 и 4 сутринта, а закуската за която трябваше да им припомняме два пъти беше в 6:30! След тежки преговори, които биха изпотили дори и Хенри Кисинджър, се споразумяхме да изтеглим закуската най-късно в 8ч. Поне не ни караха да си плащаме тоалетната хартия, както се получи в Куско. След като се настанихме обиколихме околните хотелчета и се убедихме в липсата на топла вода, в което и да е от тях. Някои по-несъобразителни биха се зачудили какво пък толкова опяваме за топлата вода, но все пак действието се развива през най-студения месец на едно доста високо място, където никога не са чували за отопление и изолация. И макар Перуанската зима да не заслужава нищо повече от едно пренебрежително махване с ръка, то ние, все още помнещи безгрижните карибски дни и нощи, страдахме от продължителната липса на какъвто и да е топъл полъх или нотка на уют в Перу. Най-лошото беше, че Ели след студения и изтощителен трек в Кордилера Бланка, така и не успя да се нагрее достатъчно и да събере физически емоционални сили да бори константната андийска ладовина. Иначе, изобщо не сме се притеснявали за на Яна бебешкия задник. През дългите месеци на Карибите, където в общия случай топла вода или няма или изобщо не е топла, тя свикна да и плакнем дупето със студена и нямаме никакво намерение да и разваляме закалката.

Сиюстани

Първото ни туристическо дело из Титикака беше посещението на гробниците при Сиюстани - доста добре запазени древни кули-гробници разположени на едно китно полуостровче сред едно китно гьолче. Разходихме се до там, защото все още не бяхме напълно убедени, че нямаме повече мерак да гледаме древни камънаци. Все пак бяха доста интересни, особено тези строени от Инките, тъй като точно те отново бяха иззидани с изумителна прецизност. О, простете, вероятно и те са на някоя по-древна, могъща и загадъчна цивилизация.

Докато с Дидо се шляехме полузаинтересовано между погребалните кули, Ели съвсем се скапа, вдигна температура и легна да припада под жаркото слънце. Едвам я навихме да се премести на сянка, където пък ни скова някакъв студ. Пусти му 4000 м. За щастие на следващия ден се чувстваше по-добре.

На връщане, ни натовари някаква маршрутка-менте, чийто шофьор в последствие ни поиска някакви баснословни суми, но ние даже не си направихме труда да се възмутим и го осведомихме, че повече от стандартната тарифа няма да му дадем. Поуката тук, е че винаги трябва да се пита за цената предварително, особено ако смятате че не сте в изгодна позиция за разправии постфактум. Нямахме да му дадем точна сума и изпратихме Дидо да развали, че сериозно се съмнявахме да получим ресто от едно такова леке.

Лодката
 

За същинското налазване на Титикака си набелязахме остров Такиле. Това е едно от населените островчета в близост до Пуно, до където ходят предостатъчно турове и лодки. Островчето ни спечели с това, че повечето туристи минават от там само за по един обяд и вечерта си остава сравнително пусто. Решихме да изкараме там една нощ.
Предната вечер се отбихме на кея, за да разучим транспорта до там. Естествено, още на няколко преки от кея ни заградиха хелоучета. Ние обаче имахме конкретна цел - хората от Такиле си имат общинска лодка, чиито доходи отиват директно за островчето. И тъй като това напълно съвпада с нашата пътешественическа философия, бяхме тръгнали право към тях. Открихме ги и се оказаха много готини типчета, прескачаха се да ни обясняват че тяхната лодка е комунална и каузата е добра, представиха ни и капитана, на който само препаска на окото и папагал на рамото му липсваха. Бяхме убедени че ще се возим с тях, но оставихме закупуването на билетите за следващата сутрин, тъй като пътят ни е научил, че пари в аванс не се дават.
 

на лодката за Такиле

На сутринта ни посрещнаха същите типажи, много ни се зарадваха и сигурно се изненадаха, че наистина се върнахме. Предната вечер толкова настойчиво искаха да ни продадат билети, сякаш бяха сигурни, че в противен случай никога повече няма да ни видят. Лодката вече беше пълна и туристите бяхме малцинство. Всъщност лодката беше по-скоро товарна, отколкото пътническа. Лесно можеше да се ориентира човек какви са дефицитите на острова: превозваше се най-вече тоалетна хартия и едни каси с бира, които по-късно срещнахме отново.
Първо ни поканиха да се разположим където пожелаем и ние заехме пейките на покрива, после ни накараха да слезем от там, след като места долу вече не бяха останали. И след като тръгнахме народа пак се качи горе, така че да не успеем пак да си заемем първоначалните места. Това беше един от случаите, в които имахме онова усещане, че се занимаваме с индианци. Пътуването беше плавно и дълго, а слънцето напичаше безмилостно. Всички коренни чада на Титикака се увиха в традиционни черни шалове, залегнаха и притихнаха за целия път, ние пък се чудехме какво и как да навлечем, че хем да не ни пече, хем да не ни е жега. Яната успя да дремне докато други само се опитваха. Всъщност противно на очакваното, Яна не се опита да се мята самоубийствено във водата, но за сметка на това много държеше да се катери по стълбичката към покрива. От това възникнаха обичайните шумни бебешко-родителски конфликти, заради които по-късно връщайки се в България, Дидо щеше на всички да разкаже, как няма намерение скоро да се размножава.

Туй Киндъл ли е, бре гринго?

В някакъв момент, за да държим морала над водата, започнахме да пишем сгъната поезия. За незапознатите, пояснявам: Играе се от 2+ личности, може и в една глава да живеят. Първият пише строфа и прегъва листа, така че да не се вижда какво е написал, а от долу на видно място пише само последната дума - римата. И така продължава до изчерпване на листчето или на вдъхновението. Ето и едно от произведенията, които родихме:

Титикака, хир ай ком!

Къде ни е бутилката със ром?

Да влезнем в Мачу Пукчу с взлом

Всички тук са индианци

Писна ми от перуански танци

Къде ще дъвчем куй се питам

И ще продължавам да се скитам

И да нагъвам куйове без да питам

Дръжте се, излитам!

*Куй - морско свинче, андийски деликатес

Това далеч не е най-доброто, но уви, е единственото подходящо за широка аудитория.

Плаващите острови на Уро

Уро или Уросите, както ние самоуко си ги наричахме, са народ който живее на плаващи острови близо до бреговете на Титикака. Те са потомци на древно миролюбиво племе, което преди векове е населявало бреговете на езерото. За да избягат от по-агресивните си съседи, се заселили посред езерото върху построени от тръстика плаващи острови. През определено време, като най-горния слой започне да прогнива, полагат нов. Къщите им, както и традиционните им лодки също са от тръстика. По пътя за Такиле се отбихме на едно от тези островчета. Беше доста малко, имаше само три-четири къщички и изглежда туризмът беше основното им занимание. На островчето ни изнесоха презентация за Уротата и островите им, която за съжаление беше на испански, но разбрахме някои интересни неща, като например: тъй като островите са в постоянно строителство, най-старите са и най-дълбоки, като може да достигат много метри в дълбочина, тоалетната им е на отделно островче, както и училищата и медицинския пункт и когато някое семейство не се спогажда добре с останалите, му отрязват прилежащата част от островчето и го пускат да си плава на където намери за добре. Беше много приятно да се разхождаш и търкаляш по мекото островче, а някъде чухме, че днешните Уро имат проблеми с теглото, тъй като няма много накъде да се движат, пък и предполагаме хранителните им навици са значително влошени спрямо едно време.

стандартно плаващо островче

презентация

комшиското островче

паморама

За нас, културата на Уро беше изчерпана с пет минутната презентация, разходка покрай трите сергии със сувенири и търкаляне по "земята" и се съмняваме да са много туристите, които успяват да постигнат нещо извън тази стандартна програма. Скоро бяхме обратно на път за Такиле.

Тихите води на Титикака

Такиле

Имаше нещо много средиземноморско в това тясно и стръмно островче. Нямаше един склон, който да не е терасиран, всички пътечки бяха криволичещи, площадчетата криви и с кълдъръмче навсякъде, а езерото долу беше като едно тихо и спокойно средиземно море, по което само платноходките липсваха. Нямаше нито един автомобил, мотоциклет или нещо, което да наподобява шосе. Това което малко разваляше картинката, бяха традиционните перуански кирпичени къщи с ламаринен покрив. Ако някой ги светне да варосват стените си и да си боядисват ламарините в керемидено, ще изтрепят рибата. Но пък от друга страна, за какво ни е средиземно море и в Америка, това дето си имаме наблизо ни стига.
 

На островчето има едно село с няколко махали, макар че сме сигурни че в техните собствени очи, това са си направо отделни градове и народи. Известни са с това, че ревностно пазят своя бит и култура, което е една от причините да изберем да го посетим. И наистина, почти всички в селото си носеха народните носии, издържани предимно в червено, бяло и черно. Мъжете носеха едни смешни пъстри шапки, като всеки си плете шапката сам по собствен модел, така че да се гордее с нея пред всички съостровници. Цветовете и шарките по шапката не са случайни, а демонстрират статуса и семейното положение на носещия.
Стандартът на острова се оказа доста висок, предлагаха ни настаняване от 30 солес и вечеря за още петнайсетина. Това при положение че даже в най-вървежните места в Перу си намирахме спане до 20 и ядене около 6-7 солес. Тук явно са много организирани, имат някаква обща ценова концепция и се възползват от това, че дошъл на острова няма накъде да мърдаш. Пък някои от "квартирите", които ни предложиха изобщо не бяха пригодени даже и за най-хард селските туристи. В смисъл, прекрасно е да бъдеш приютен в порутена стая от услужлив селянин, но да ти искат за това двойно повече отколкото в хотел в Пуно е малко прекалено. Но явно все пак бедността и голямото предлагане надделяват, защото лесно договорихме спане и вечеря за по 20 на човек, което според нас беше справедливо спрямо перуанските цени. То пък каква вечеря се оказа, ама и до там ще стигнем.

младеж си плете шапката на теферич

площадчето

Кока церемония

След като се настанихме в нашето кирпичено стайче, домакинът ни покани на кока церемония, която щеше да се проведе в двора. Нашият, пък и неговият испански не бяха на достатъчно високо ниво, за да разберем кога ще стане това, нито какво представлява или какво се очаква от нас. Изпълзяхме на слънце на терасата на "ресторанта", за да обядваме с нашите скромни запаси от сирене, хляб и домати, през което време случващото се в двора все повече започваше да ни прилича на церемония.
 

Идваха все повече гости, все мъже с жените си. Всички бяха облечени еднотипно, явно официално. Мъжете сядаха на каменната пейка до дувара, жените клякаха на черга срещу тях. Между двете редички стояха две каси бира, от ония които пътуваха с нас на лодката. Всеки носеше със себе си малка шарена плетена торбичка, като онези дето хипитата разнасят, пълна с листа от кока, и пристигайки обменяше със всеки от вече присъстващите по щипка. От време на време някой си натъпкваше бузите с листа, или пък сипваше по биричка, включително и жените. Последното нарочно го споменаваме, тъй като обикновено сред традиционните общества жените все не успяват да се домогнат до пълната програма. В един момент един дойде и при нас и ни подаде торбичка с листа. Почувствахме се приобщени и благодарни, взехме и ние да ги дъвчем. Бяхме чели, че листата трябва да се дъвчат и държат на бузата и след около 40 минути, устата ти ще изтръпне и всякакви усещания за дискомфорт, болка, глад или студ ще те напуснат. Лимоновият сок помагал, но ние такъв нямахме под ръка. Подъвкахме с различен успех, но останахме единодушни в това, че освен изтръпването на бузите друг ефект не усетихме. Пък може и точно в този момент да сме нямали никакви дискомфорти. След това друг мина с друга торбичка, където пуснахме по шест листа (несдъвкани), а за всяко листо си бяхме намислили и по едно желание. Аз лично (Васко), съм забелязал, че от известно време като става въпрос за желания все си пожелавам на нас с Ели и Яна и на цялата рода всичко да ни е наред и да сме щастливи. По това съдя че помъдрявам, преди години един господ знае какви приключения и придобивки (и материални и сексуални) щях да си пожелая. Напълно приобщени се почувствахме, когато от епицентъра на кока церемонията забелязаха нашите жадни погледи и ни изпратиха едно шише бира. Техните шишета по 700мл изобщо не биха могли да ни пробудят заспалите черни дробове, но хората няма от къде да знаят това, пък и не искаме да разоряваме селото. Този жест, беше един от много малкото случаи от както сме на континента, в които някой проявява някакво внимание и интерес към нас, извън утвърдената схема (поръчваш-плащаш-чао). В крайна сметка, слязохме от балкончето и се наместихме долу при останалите. Оказа се, че това било само седянка, пък баш церемонията била в къщата, където свещеникът изпълняваше някакви непонятни за нас ритуали, дъвчеше и плюеше на топки листата с пожеланията и ги редеше и мажеше наоколо, докато друг четеше по азбучен ред страните на света. Едва ли България е била в списъка, съдейки по това че откакто прекосихме Атлантическия океан едва ли сме срещали някой, който да е чувал за нас. В един момент се появиха три руси бледолики жени и се заговорихме с тях. Разказаха ни, че те са доброволци консултанти от Холандия, които помагат на местните да развият туризма в Такиле по такъв начин, че да има максимална полза за живеещите на острова. А кока церемонията била по повод прясното (пари, не бара се) основаване на общинско туристическо дружество, с което целят да канализират и максимизират приходите от туризма. А всички присъстващи се оказаха селски големци, включая и самия кмет. Шапка им свалям на хората за инициативността и желанието да направят нещо за цялата общност. Знаейки колко ограничени и неинформирани могат да бъдат необразованите и изолирани хора, за мен е цяло чудо, че на това островче така добре знаят какво трябва да направят, че чак и консултанти от Холандия си привикали. Дали у нас някой работи по този начин?
Церемонията продължи като разстлаха една покривка между редичката от мъже и тази от жени на двора и направо върху нея изсипаха купища царевица и варени картофи от всички възможни видове форми и размери и започнаха да си чопкат и похапват. След това им донесоха и купи с чорба. Донесоха и на нас, беше в общи линии безвкусна чорба от пет различни вида картофи. Добре че ни донесоха само една обща, защото щях да изпадна в затруднено положение с пълна манджа в култура, за която не знам какво е прието да се прави с нежеланите порции.

зяпачи

церемонията

натрупаха царевица и картофки

софра по Такилски

В крайна сметка ни омръзна, тъй като от известно време нищо ново не се случваше, продължаваха да дъвчат кока и пият бира, да гризат кортофи и царевици. Приемливо или не, напуснахме церемонията и излязохме на разходка - изкатерихме се на върха на острова да изпратим залеза. Горе беше вълшебно - спокойните води на езерото, околните островчета и брегове, белите върхове на далечната Кордилера Реал в Боливия и разбира се - залезът, който щракахме до изтощаване на батериите. На върха имаше някакви каменни структури, стени и арки, които придават усещане за място със специално мистично предназначение.

забележете рамката на вратата

на връо

Беседи край казана

Когато се върнахме си поискахме вечерята и бяхме поканени в кухнята на семейството, където седнахме на миндери около къкрещия казан с картофената супа и на приглушената светлина на най-слабата електричека крушка произвеждана някога, получихме който колкото черпака успя да изяде. На второто досипване помолих да не ми сипват от гадните малки черни картофки.
Полафихме си малко с хората и най-вече с голямата дъщеря, която единствена говореше испанския на по-високо от нашето ниво. Получи се странно, някак не се разбрахме съвсем, но пък и така по-добре усетихме културната пропаст между нас. Например, упорито ги разпитвахме за климата и за това кога е най-хубаво и приятно за живот на острова, а те точно толкова упорито ни убеждаваха че през дъждовния сезон е най-хубаво, защото иначе няма да има реколта. Научихме и че в Титикака няма риба, или поне в Такиле на ловят.
И така, опреснявайки си спомените за разходката ни до Такиле, си мисля че тази квартира с кока церемонията и вечерята около казана, беше по-ценна от безброй хотела с топла вода и безжичен Интернет. А залезът на върха - много по-ценен от повечето древни руини, през които минахме през последния месец. Дори и звездното небе беше най-доброто до тук. Късно вечерта, когато с Дидо излязохме пред къщата, за да си допием пиското с кола над нас се облещиха безброй звезди и целия млечен път от хоризонт до хоризонт. Напълно изненадващо за мен, беше изключително шарено. Имаше червени, сини, зелени и лилави точки и петна. Уви налазиха някакви облачета и не успяхме напълно да се наситим на спектакъла. Но и това се случи, по-късно в Боливия.

звездното небе

А посред нощите, когато излизах да пикая, продължаваха да дъвчат кока и пият бира.

На следващия ден се поразходихме малко из островчето и си хванахме общинското корабче на обратно. Яната ни даде да разберем, че и е писнало да я пренасяме напред назад - нито на бащините рамене, нито на собствените си крака желаеше да се движи, започваше да става се по-опърничава, а гневните и протести ни изнервяха и отчайваха Дидо. 

И в обратната посока, корабчето беше все така претъпкано, но този път, вместо с тоалетна хартия и бира, с чували картофи. Пък вражеските корабчета, тези на туристическите фирми, и на връщане ни подминаваха със своите удобни празни седалки.
На лодката Дидо се беше заговорил с единия от такилците, дето бяха в нашия двор предишната вечер и станало въпрос, какви са му на Дидо плановете след Титикака. Човекът останал потресен да научи, че ние белите (всички сме гринго) всъщност си имаме бачкане, домове и отговорности и че не се раждаме с милиони в банката, с които след това да обикаляме света безконечно и безхаберно.

Изкарахме още една вечер в Пуно и отново се оказа, че трябва да се борим за закуската си, но този пък беше по-лесно тъй като поставихме въпроса преди да се нанесем. Даже и топла вода хванахме - съдбата ни се усмихваше.
На следващия ден си изкарахме визи за Боливия и моментално заминахме. Подробности за особеностите на боливийските визи ще има следващия път, че да не става като огромния многострадален пост за Панама.

За финал да ви се оплачем от перуанските пощенски услуги. Пътувайки из Перу си бяхме накупили пощенски картички, които все забравяхме да надпишем и изпратим. Сега, в последния момент, накупихме още и седнахме да пишем на всеки, на който знаем адреса. След това тръгнахме да си купуваме марки и бяхме застреляни с такава цена, че като се има предвид колко картички бяхме надписали, щяхме да си потрошим парите за храна за седмица напред - $2.5 за марка ни се видя кощунствено. Изпратихме само две-три, най-належащи, а останалите си запазихме за Боливийските пощи. В последствие се получи така, че изпратихме перуанските картички, плюс няколко панамски, с боливийски марки.

В бусчето към границата писахме още поезия и правихме любими неща. Поезията е още по-непочтена от онази на лодката, така че никога няма да чуете тези бляскави рими и изненадващи обрати, които успяхме да избълваме. А лафът с любимите неща възникна от анимационното филмче "Рио", което таман бяхме гледали дружно и започва със следната песничка: "Всички птици в гората, правим любими неща...". Та, нашите любими неща, то се знае - малките пенливи бирички.

До следващия път за Боливия