Бангкок и първи вкусове от Азия

Бакгкок - главната улица в китайския квартал

Вълнуващо е когато пристигнеш за пръв път на ново място. Пристигането ни в Бангкок беше двойно по-вълнуващо, защото тези които възприемат и осъзнават видяното сме вече трима. Вихито не го броим - той се чувства добре навсякъде, стига да сме заедно - точно както беше и с Яна по време на карибското ни пътешествие. Но сега тя вече е голяма, има си свои очаквания за пътешествието, свои вълнения и впечатления. А за нас като родители е съвсем естествено да ги съпреживяваме, наред с нашите собствени.

Ако шикарското летище на Доха ни се стори грамадно, то това на Бангкок, вече си беше чудовищно. И беше истинки натоварено. Огромни тълпи хвърчаха във всички посоки, под строгия, но спрведлив поглед на кралските портрети, и ни отне доста време да преминем през него и всичките му нива. Яна хич не я свърташе и за наш ужас все хващаше да се шляе нанякъде, например елегантно покрай и отвъд скромната лента отделяща различните фази на паспортен и визов контрол.

Бяхме се подготвили за логистиката при пристигането в Бангкок, но както се оказа - не достатъчно. Знаехме кой автобус и коя маршрутка да хванем и в кой район на града искаме да стигнем. Знаехме и 2-3 хотела, които щяхме да проверим на място Уж знаехме и обменния курс на тайландската валута - Бат (baht). Всичко изглеждаше съвсем ясно на хартия, но когато тръгнахме да изпълнявме плана на практика, започнаха да изникват непредвидени спънки.

Четирите големи пагоди в Wat Pho

Още с излизането от огромното и климатизирано летище ни удари жегата (32 градуса при кацането) и екзотичната, влажна миризма, позната ни от други краища на света, но и леко различна. Първата ни работа беше да изтеглим пари. Намерихме редица банкомати и на слуки си избрахме един. Той пък, от своя страна ни изненада с такса за теглене - 220 baht (около 6 евро), при лимит 10000, което ни се стори неприемливо. Пробвахме следщия - съшата работа. Язък за портрета на краля на пътвия екран на банкомата. Само да знаеше той, какви ги вършат банките! Лимитът ни се струваше малък, но нещо не бяхме сметнали, че е повече от този на картата ми. В крайна сметка обходихме всичи, нещо не особено препоръчително, ако се опасявате от банкомати поставени на външни пренаселени места с публичен достъп, с изобилие от мошеници, които биха могли да имат скимиращи устройства. Накрая си избрахме един, който на английски ни преведе през неприятните екани с обменния курс и таксата за теглене и накрая ни показа страница изцяло на тайландски с две опции за продължаване. Вероятно опциите са били: 1 - да желая да ми източите картата; 2 - не, не желая да не ми източвате картата. Та отказахме се от този и се пробвахме на друг, където в крайна сметка, без тайладски диалози, сключихме неизгодната сделка. В последстие се оказа, че навсякъде в Тайланд условията са все същите.

И както бяхме на изхода за безплатния шътъл, който да ни откара до автобусния терминал, откъдето с маршрутка да стигнем до монумента на победата в Бангкок, от където да се оправяме някак, за да стигнем до китайския квартал, където бяхме решили да си търсим хотел... Та, почнахме да търсим този шътъл, упътваха ни доста противоречиво, и обходихме два етажа от летището, за да открием, че автобуса всъщност спира и на двата. В атобуса взехме по глътка климатизиран въздух за десет минути и се озовахме на второ ниво -  автобусният терминал, където ни обясниха, че маршрутка с номер 551 вече няма. Пръв ни го обясни таксиджията, който стоеше точно пред стоянката на покойната марштутна линия, след това го потвърди усмихната леля, служител в автогарата. Тук съзряхме схема и се уплащихме, че твърде рано им попаднахме в капана, тъй като, както се досещате, ценовото предложение на таксито не съвпадаше с нашите житейски възгледи. За щастие на централното информационното гише, каквото уви има твърде рядко, в нашите пътувания, служителка със слаб, но достатъчен английски, под одобрителния поглед на портерта на краля, ни светна, че от самото летище тръгва градски влак за центъра на Бангкок. Трябваше само да се върнем обратно на летището, да хванем влака, да слезнем на последната спирка, да повървим само няколко километра с целия багаж да се качим на автобус до нашата крайна цел. Натоварихме се пак с двете големи, двете малки раници, торбата с пелени и Вихрен в слинга, и извървяхме прехода от 10 метра до обратния автобус за летището. Пренасянето на цялата гвардия с багажа във влажната жега се заформяше като доста сериозно изпитание.

Един от Бангкокските канали

Обратно в летището установихме, че пътническия терминал има поне 6 нива, няколко от тях подземни. И влакът, за щастие на Яна, беше най-долу по безброй ескалатори. На перона имаше маркитовки, къде ще се падне всяка врата и къде и как трябва да се реди опашката от качващи се. Имаше две стройни редички от чакащи пред всяка врата. Наредихме се и ние. И като дойде ред да нахлуваме една французойка съвсем безцеремонно си се пререди като мина в насрещното, така да се каже, срещу слизащите. Френска му работа!
Трасето на влака беше изцяло над улиците, а градът ни се стори безкраен. Прелетяхме покрай двуетажни магистрали, безброй лъскави молове, жилищни и бизнес кули. Посред возенето с влака установихме че има прекачване с линия на метрото, която ни кара баш в целта. Явно нещата в Бангкок се развиват бързо - само за няколко години са елиминирали трудните маршрутаджийски прекачвания с градски влак и метро връзки. Затова слязохме по-рано, макар че си бяхме купили билети до крайната спирка, и се прехвърлихме на метрото. В метрото децата се таксуват според ръста. Яната, какъвто е дългуч, едвам мина за дете, малко на милост, тъй като стърчеше един-два пръста над чертата от 120 см. поставена върху табло, близо да касата и точно до портрета на краля.

летаргия или адаптация към жегата

От метрото се стоварихме право в Чайнатун - китайския квартал на Бангкок. Бяхме си го избрали, тъй като беше по предварителни сведения по-колоритен и по-евтин от туристическия район. Разбира се, и нивото на шум и безпорядък там е по-високо, та Азията ни връхлетя в пълния си блясък от гледки, звуци и миризми. Още на излизане от метрото бяхме заобиколени от улични сергии на земята, които продаваха плодове, сокчета, буболечки (!) и разни неидентифицирани храни. Тръгнахме да търсим хотелчета, но такива не бяха налични на пръв поглед, а и трудно се ориентирахме в плетеницата от малки, криви улички, покрити с пазари и тълпи. Предварително набелязаните хотели така и не ги намерихме - имахме нещо като карта, но не достатъчно подробна, и по-късно разбрахме, че сме били почти до тях, но сме тръгнали в обратната посока. Бяхме се залутали из квартала на автомонтьорите, хващахме наслуки пряка след пряка, но уви не откривахме нищо по-различно от планини авточасти и аромат на машинно масло. След половин час лутане из жегата на Чайнатаун с раниците на гърба, ръцете ни бяха на път да окапат, а Яна вече даваше заето и едвам ходеше. Освен това започна да се стъмва, тъй като придвижването до града с всичките му перипетии ни беше отнело цял следобед. Тогава видяхме табелка за някакъв хотел и веднага му се нахвърлихме, макар че единствената свободна стая беше по-голяма отколкото ни беше нужно ("family room" с три големи легла) и по-скъпа отколкото бяхме първоначално настроени да платим. Иначе напълно

Фемили рум - по бангкокски

отговаряща на нашите критерии за азиатска градска екзотика. Стъклата бяха от тия дето се отварят като щора, бяхме на втория етаж едва над самоделно закърпените покриви на съборетините отзад, простори, миризми и звуци от съседски кухни. Леглата бяха отделени с перденца и имаше два огромни вентилатора на тавана, каквито помним от всяка наша хотелска стая в Индия, га бехме млади без деца. И макар чиста с почти всички екстри и половинчат напън за стилна декорация, стаята беше някак цялостно неугледна. След хладен душ и кратка почивка, бяхме заредени с нови сили (особено Вихито, който подремна по пътя), и готови да излезем за вечеря.

За наше огромно разочарование, продължихме да не откриваме нищо по-различно от авточасти, Всеки магазин или работилница, беше строго специализиран и стоката им стоеше на огромни купчини на самата улица. Един с купчина от скоростни кутии, друг - картери, трети - двигатели и така нататък, после преминахме в район, където имаше магазини съответно за куки, въжета, вериги и какво ли още не. Ако не сте се досетили вече, точно тия тук редове ги пиша аз - Васко. Ели едва ли би оценила това изобилие от машинно оборудване и железа. Но аз, като човек, който с различна степен на успеваемост майсторя неща вкъщи, на Кикиш и по колата, завидях на това изобилие и концентрация. Улиците бяха доста пусти, като тук там имаше хора насядали по масички на улицата, хапваха нещо и пийваха кротко, с музика или телевизор изнесен на улицата. Но като плахо ги поналазихме, се оказаха комшии разпускащи след работа. Изгеждаше сякаш, както и у нас някога, работилницата и дома са в едно.

запасите на поредната авто работилница

Бяхме в шах от пълната липса на каквито и да е предложения за хапване и че оживените до преди два часа улички имаха съвсем различен облик по тъмно. По-късно забелязахме, че много от сергиите представляват ръчни колички и в различните части на деня различните търговците излизат или се прибират и по този начин заменят една стока с друга.
За кратко се уплашихме, че всички са си отишли и ще останем гладни, но скоро намерихме в една странична уличка един автентичен "вечерен ресторант" - скупчване от няколко подобни колички с масички по средата. Едната от количките правеше нудъл-супи, друга - пилешки шишчета, трета предлагаше прясно изцеден сок от портокал с много лед. Възползвахме се от всичките. Това, че чиниите ги миеха в няколко кофи с вода на улицата и грам не ни притесни. Яна много хареса нудъл-супата, тъй като обожава всички разновидности на спагети, а Вихрен хапна и от шишчетата. Като изключим нас, други чужденци нямаше.

тротоарен ресторант в Чайнатаун

Сити и спокойни продължихме разходката из вечерен Чайнатаун и най-накрая открихме главната улица. Оказа се, че страховете ни са били напразни -  на главната улица на квартала имаше още безброй подобни ресторанти, даже и с по-интересна кухня и определено по-насочени към туристите. Имаше и морски деликатеси, и сергии с плодове - всичко което бяхме очаквали и за което си бяхме мечтали. По тротоарите не можеше да се върви, бяха задръстени с маси, столове, настолни кухни и миялни за чинии, Първата лента на улицата беше задръстена от сергии-колички, спрели коли, моторетки и Тук-тук - местните триколесни открити таксита. Пешеходците и колите се бореха за правото си да преминат през останалите 2-3 свободни ленти на иначе доста широкия булевард. А над главите ни светеха ослепително безброй огромни неонови реклами. Абсолютна неподправена азиатска лудница. Успяхме едвам едвам да преминам по главната в продължение на не повече от няколко преки. Празнувахме пристигането си спирайки се през няколко метра, грабейки я пликчета с манго, я кокосов орех, я нещо непознато. Разбира се и с по бира за нас и сладолед за Яна от местния 7-11, и вече можехме спокойно да се поддадем на изтощението и да ходим да си лягаме. Върнахме се по съседната, доста по-спокойна уличка, която от своя страна предлагаше завиден набор от джапанки, чанти и парцалки.

Тротоарна миялна на главната в Китайския квартал

Заспалите вътрешни улички на китайския квартал

Само Вихито не споделяше нашето желание за сън и го тресе джетлага до среднощ. А на другия ден, всички спахме до обяд, с изключение на Васко, който имаше мисия да ходи за автобусни билети. Три дни по-късно, все още наваксваме джетлага, като лягаме и ставаме доста късно, но всичко е поносимо и като цяло май спим по много.

Втория ни ден в Бангкок, или каквото беше останало от него след ставането в 13 ч., посветихме на ходене по забележителности. Кралския дворец оставихме за по-натам, тъй като преценихме, че няма да имаме време, а вместо него посетихме два храма. Започнахме с Wai Traimit, тъй като ни беше наблизо в китайския квартал. В този храм се помещава триметрова 5.5-тонна статуя на Буда от чисто злато. Интересното е, че до преди да решат да преместят статуята в столицата от оригиналното и местонахождение, не знаели, че е от злато. Някога отдавна, за да я запазят по време на някакво вражеско нашествие, я покрили с гипс. Докато я местили към новопостроения Wai Traimit повредили част от външната и обвивка и открили че е златна. Тъй като в будистките храмове е забранено влизането с потници, къси панталони и подобни разюздани облекла, а ние бяхме забравили да си вземем връхни дрехи в жегата, се наложи да импровизираме с тензухите на Вихрен. Така, един вид, се явихме пред златния Буда и портрета на краля покрити с бебешки гащи.

След като се наситихме на златния Буда спряхме да похапнем.

Обядваме в квартално ресторантче

любимите на Яна нудъл-супи

Вихрен винаги става център на внимнието

Втория храм, Wat Pho, се намираше на 2-3 км и се опитахме да си хванем такси, но това се оказа нелека задача. В Бангкок има два вида таксита - емблематичните рикши наречени туктук, при които цената се определя с пазарлъци и като цяло дерат туристите, и новите, модерни таксита - леки коли, които са на съвсем прилични цени, стига обаче да си включат брояча, а те често се правят на ударени. За такова кратко разстояние нито едно такси не се нави да ни качи с пуснат брояч - всички искаха по-голяма сума. Съответно ние се заинатихме и отидохме пеша. В пазарлъците си не успахме да свалим цената под 100 baht (около $3), което в крайна сметка не е толкова много, но ние просто много мразим да ни набутват туристическата. За сметка на това по пътя видяхме най-различни интересни гледки от града и Яна откри в един канал огромни влечуги, Варани може би, според това, което сме виждали по Дискавъри.

Яна и огромните влечуги

Wat Pho e грамаден храмов комплекс. Разположен е точно до двореца и най-интересното нещо в него е огромна легнала статуя на Буда, която едвам се побираше в отредената и сграда и главата и допираше тавана. Всички тези Буди наоколо провокираха разговори с Яна за това кой е Буда, какво представлява будизмът, какви религии и обичаи има в Азия. Буда и онзи със слонската глава (Ганеш), първоначално се бореха за едно и също парче памет в главичката на Яна, но след като по-късно попаднахме на улицата с будите, където имаше седнали, легнали, прави, малки и огромни, Буда се утвърди като наистина значима фигура даже и за нея. Естествено, всички буди бяха жълтички и лъскавички, като златни.

Мотиви в Wat Pho

Готвачи - факири на улицата

Вечерта посетихме още една забележителност - ресторантът, който прави най-добрия пад-таи в цял Бангкок, поне според Lonely Planet. Пад таи е може би най-известното ястие от тайландската кухня - представлява оризови нудъли, запържени с яйца, тофу, скариди и кой знае още какви сосове и подправки. Когато стигнахме ресторанта, пред него се извиваше дълга опашка. Започваше от тротоара между масичките на заведението, извиваше се на улицата, покрай изнесената навън кухня, после пак през тротоара и до прага на ресторанта. Ние първоначално, докато осъзнаем, че всичко това може да е за един ресторант, се наместихме баш най-отпред, но понеже нали сме възпитани бързо се усетихме и се наредихме накрая. Местните нищо не ни казаха, в интерес на истината, и тъй като много бързо след като се наредихме, дойде служителка и направо ни сложи да седнем, преценихме че това е поредния случай, в който Вихренчето ни издейства привилегии и всички проявяват специално отношение към нас като семейство. Та така, мислете му вие, клети пътешественици, без деца, колко има да се редите и да страдате докато опитате най-култовия пад-таи в Бангкок. Манджата наистина си струваше, а готвачите на улицата бяха истинска атракция. При желание порцията се сервира в тънка обвивка от яйце, което готвачът постига, като мазва тигана с яйчена смес, сипва отгоре готовата порция и я подхвърля ловко във въздуха веднъж. Порцията се приземява опакована, а всички на опашката записват процеса със телефоните си.
Вихрен ни върна на земята с едно могъщо насиране, за което беше събирал няколко дни. Това действие стана обществено достояние, когато Васко без нищо да подозира, премина през целия ресторант с омазан потник, гушкайки своя наследник, на път за банята, с намерението само да му измие намазаната с пад-таи муцуна. И слинга, в който Ели го носи преди това, беше понесъл поражения. Излизането от тази ситуация беше дълго и срамно. Вихито продължи по същото разписание - точно на вечеря - в следващите няколко дни.

Спахме в друга стая. Още сутринта си я сменихме. Този път взехме прекалено малка, но пък повече от два пъти по-евтина. С едно голямо легло и без санитарен възел. Общият се оказа през 3 етажа. Цената и беше 500 пари, или около $15, и това и беше много ако ме питате, но най-доброто в нашия хотел, като за една нощ мъка преди райските плажчета, които ни очакваха след това. Тази стая нямаше мрежа против комари, нито балдахин, както много често тук, но затварянето на прозорците на 30 градусовата нощна жега не същесвуваше като вариант. Имахме спор - да запалим спирала или да се мажем с репелент. Ели надделя, намазахме се с био-еко репелент и ни оглозгаха.

На следващия ден си хванахме такси от хотела до автогарата. Макар до там да се стига много удобно и сравнително бързо, спрямо разстоянието, използвайки градските железници, с такси излезе доста по-евтино за цялото семейство и ни спести носенето и многократното слагане и сваляне на огромните ни раници. Този път, таксиджията се съгласи да си ползва метъра без никакви пазарлъци. Повече от половин час превоз през градски магистрали, булеварди и няколко задръствания ни коства около 150 baht, или малко над $4.

Само ден и половина успя да ни задържи Бангкок. Твърде голям и напрегнат и тесен ни се струва. И нито един лейдибой нямаше. Следващата дестинация, в която щяхме да търсим лейдибой беше остров Ко Чанг (Koh Chang), близо до границата с Камбоджа.