Сбогом, Маунт Едж!

Ето го дългоочаквания отчет за свършената от нас доброволна работа.
Покрихме голяма част от хотелско-ресторантьорко-фермерските дейности, които се извършваха в Маунт Едж. 

в подобни оранжерии бучках семки тридни поред

Както бяхме споменали по-рано, в първите дни се чудеха какво да ни възложат, та понякога бездействахме, друг път ни измисляха малки незначителни задачки, колкото да не се чувстваме пренебрегнати. На мен (Васко) още първия ден ми беше възложено да разчистя, сортирам и подредя обратно склада с инструментите и строителните материали. Задачата беше по-сложна, отколкото звучи, защото складът беше напълно заринат с боклуци, и тънеше в на пръв поглед, непреодолим безпорядък. Отне ми цял ден да изкарвам нещата навън, да ги класифицирам и сортирам и накрая за десерт - да ги подредя вътре по мой-вкус. Много от нещата бяха части от непознати за мен предмети, инструменти и механизми, особено разните селскостопански редосеялки, тръбички и дюзички за напояването, части от столове, лампи и декорации. С питане и налучкване успях да изясня предназначението на повечето неща и да ги подредя освобождавайки изненадващо големи пространства в склада. За съжаление, местните приемаха новото състояние на склада по-скоро като еднократно явление, отколкото като нещо което трябва да се поддържа и към което трябва да се стремят, защото влизаха, ахваха колко е подредено и отново както си бяха свикнали хвърляха нещо на произволно място на земята.
Възлагайки ми това като първа задача беше много хитър ход, макар да не знам до колко това беше съзнателно, защото от там нататък знаех с какви инструменти и материали разполагаме и къде да ги търся. Уви, наборът не беше много богат. Пироните винаги бяха неподходящ размер или количество, винтове почти нямаше, а отвертката беше една, електрическият трион постоянно изчезваше за неизвестно време и винаги се връщаше с отново прерязан кабел. Алтернативата на електрическия трион-фантом бяха три счупени и изтъпени ръчни триони. В последствие се научих първо да проверявам, с какви инструменти и материали разполагаме, преди да реша как да свърша определена задача. Някои от дърводелските задачи направо ги отказвах или отлагах, когато откриех, че електрическия трион е в неизвестност. 
На втория ден ми възложиха да скова едно рафтче в кухнята, на което да си държат безбройните капаци за тенджери. Тази задачка доста ме затрудни. Доста бързо направих рафтчето, но изпаднах в творческа криза за това какво да измайсторя към него, че максимално удобно и компактно да си нареждат капаците. На няколко пъти променях идеята си и на няколко пъти развалях недоскованото решение и започвах друго. Повечето пъти беше, защото започвайки да правя нещо, откривах че ми липсва някакъв материал или инструмент, та започвах нещо друго което мога да направя с наличните ресурси. Така това рафтче първо щеше да е от летвички, след това от тел, след това последва неуспешен опит за естетическо решение с бамбук (оказа се, че с бамбукът се работи много трудно, защото лесно се цепи). Накрая го направих по най-простия и здрав начин с един дъсчици, за което трябваше да изчакам електрическия трион да се появи отнякъде.
Следващата ми задачка беше да скова с единия от фермерите оранжерия за доматите, след което последваха няколко дни садене на домати и сеитба на безброй семки от лук, чесън, марули, и различни подправки. Това беше една от най-скучните и рутинни дейности които някога съм захващал - по цял ден се прегъваш пред едни пластмасови съдчета, бучкаш с пръст, пускаш семка, зариваш с пръст. Всеки ден се напъвах да засея колкото се може повече и да приключа с тази дейност, но на следващия се оказваше, че има нови дузина пликове със семки за посяване. На третия ден се оплаках на Майкъл, че не мога повече да върша това и че започвам да се демотивирам и той ми предложи да строя къща - още едно бунгало за гости и някаква тераса за йога.

Ели шие

работната маса на Ели и част от ушитите възглавнички

През това време Ели вече беше завладяла шевната машина и шиеше тонове пердета, калъфки за възглавнички, кърпи и дори един огромен балдахин за легло. Все пак и при нея не минаваха нещата съвсем безпроблемно откъм материали и инструменти. Така например, читава ножица за разкрояване Ели получи чак към края на престоя ни, постоянно биваха отвличани химикалките и линийката, липсваха резервни игли за машината, преждевременно се изчерпваха конците, недоизчислено беше количеството ципове и т.н. За да бъде попълнена всяка липса, трябваше да се изчака случай, в който Майкъл или Робин слизат в Кингстън и да се молим да не забравят.

Съществуваше и проблемът Яна, която поради невъзможност да я взимам с мен на стръмната ферма или по строежите, където се подмятат чукове и триони, трябваше по цял ден да виси с Ели. А тя, нали не обича да бъде пренебрегвана, се опитваше да участва и "помага" във всички операции, които Ели изпълняваше. Друг път се отдаваше на свободна игра из хола, но тогава пък трябваше да се внимава да не докопа някоя картина за стотици долари и да не бяга навън когато несъобразителни преминаващи хора оставят вратата отворена.

Иначе преди да открият шевния талант на Ели, просто не знаеха какво да и възложат и в скуката си, тя се хвърляше ту да измете някоя площ, ту да помогне за почистването на някоя стая. Забелязвайки това, камериерките бяха започнали да се скатават и да се опитват да и делегират своята работа. Това продължи ден-два докато настъпи моментът, когато Ели вече шиеше на пълна пара, Робин им се скара и им забрани да и дават каквато и да е работа под каквато и да е форма.

някои от възглавничките на Ели

още Елини възглавнички

новата рокля на Яна, която Ели уши от остатъци плат

Ели прави какво ли още не

На няколко пъти, поради царящата дезорганизация в хотела и ресторанта, на Ели се наложи да се превъплати като сервитьорка и готвачка. Най-забавен беше случаят, когато Майкъл се беше напил вечерта и легнал, персонала се възползвал и си заминал и изведнъж се изсипали няколко гости на хотела и отчаяно молели за вечеря. Случило се в същото време Ели да готви нашата вечеря в кухнята, та се смилила на тях и им беше сготвила съвсем читава и вкусна вечеря, че чак и в по-щедри количества от обичайното, което биха получили.

Строеж на къща по Карибски 

Тима бори арматура на магарето, което аз сковах

А, моят строеж така и не започваше, първо чакахме уречения ден за начало, обаче началото не настъпи тогава, понеже Майкъл не беше в хотела, и нямаше никой който да знае какво и как всъщност трябва да се строи. След като Майкъл се върна започнахме да копаем дупки, настъпи Съботи и Неделя, работниците се изпокриха и ме оставиха сам да копая дупките. След това чакахме да дойде материалът за строителството. Последваха кратки два дни на усилен строеж - вдигане на греди, леене на бетон в основите и чукане на пирони. Материалите пак свършиха и зачакахме още около седмица за следващата пратка. За мое огромно разочарование, не бях аз строителят на къщата, както ми беше представен планът првоначално, ами по-скоро бях чиракът. По-интересните дейности по строежът, свързани с мислене, мерене и натаманяване се извършваха от главния дърводелец, Тима, през което време аз им подавах чуковете, носех им пирони, придържах им ролетките. А въпросните дейности, свързани с мислене, се извършваха съвсем без никакво мислене и с мининално мерене, та всичко се правеше хем по-сложно, хем по-бавно, хем криво. Тима бавно и методично редуваше забитите пирони и изпушените цигари с билки и в крайна сметка бунгалото се оказа далеч от квадратно, а в случай на ураган или земетресение бих предпочел да не съм в него.

ето как цялата къща следва да увисне на дъска закована с няколко пирона

Единия ден, когато Майкъл дойде да нагледа строежа се хвана за главата и им се навика здраво. Така бяхме сглобили основите на бунгалото, че цялата му тежест се държеше на десетина пирона. Оказа се, че трябвало там да се използват дебели болтове. Още докато ги чукахме тези пирони, се бях усъмнил в целесъобразността на този подход, но комуникацията ми с дърводелците беше изключително трудна и почти невъзможна. Те не говореха почти никакъв английски, а само бълбукаха нещо на Патоа.
Много беше забавно, когато Майкъл в недоумение ме разпитваше, защо не съм му се обадил и казал какви глупости вършат, а аз му се оправдавах, че не знам с какви методи и по какви стандарти работят Карибските дърводелци. От тогава възникна лафа за Карибските дърводелци и Майкъл често ме бъзикаше по тази тема. Например като правя нещо тъпо, ми вика "Ти си същия като карибските дърводелци", или като нещо навиква майсторите "Вие за глупак ли ме мислите, Карибски дърводелци, проклети".

Тима реже греда, чиято дължина няма значение на този етап

За общо три дни работа вдигнахме грубата конструкция на къщичката и започнахме покрива, за която дейност викнаха още един майстор - покривният експерт. Така станахме четирима, далеч повече от необходимото за тази бавна и прецизна дейност и аз след като прекарах половин ден в гледане съвсем изгубих мотивация да участвам в строежа. Тъй или иначе това съвпадна с момента, когато си затръгвахме от хотелчето. За съжаление не успях да видя бунгалото готово и не успях да поработя над него така, че да мога да го нарека "моето" бунгало.

първоначално изкопах 6 дупки, дълбоки по 2 фута

след това Майкъл каза, че дупките трябва да са дълбоки 4 фута и се видях в чудо, та изкопах окоп

карибската представа за армиране на бетона представлява забиване на пирони в дървото

тези греди бяха собственоръчно вдигнати, нивелирани и заковани от мен. В този ден дърводелчите ги нямаше и ми беше безкрайно приятно да си бачкам

покривът

стойката за фотоапарата, която инсталирах, за да снимам прогреса на строежа

Иначе в дните на строително бездействие се занимавах с всякакви малки дърводелски задачки, също така на два пъти придружих шофьора Мики на доставка на реколтата от фермата по Кингстънските адреси.

Доставките

Противно на царящия в Маунт Едж айляк, четвъртъчните доставки в Кингстън бяха забързани и нервни. Винаги потегляхме твърде късно, обърквахме бройките на някои от зарзаватите, пропускахме адреси, юркахме из Кингстън без почивка за обяд или тоалетна. Даже за купуване на едно шише вода трябваше да му се моля един час докато намери подходящо време и място да спрем. Доставяхме главно на богатите хора по богатите квартали и по лъскавите офиси, включително и в няколко посолства и посланици. Както вече бяхме споменавали, цените на продуктите ни бяха доста завишени, а причината, която ни бе изтъкната, е че богатите нямат доверие на евтини продукти. Даже не всичко, което доставяхме беше от нашата ферма. Например, яйцата се събираха от едно съседно село в планината, гъбите от един адрес в Кингстън. Яйцата поне се твърдеше, че са от "свободни" кокоши, и наистина, някои от клиентите ги хвалеха. За култивираните печурки не знам до колко могат да са свободни, еко или био, но ги продавахме за по двайсетина лева килото.

Моята роля в доставките беше да пълня торбата с продуктите за следващия клиент, докато Мики лично предава настоящата доставка - прекрасен начин, за учене имената на плодовете и зеленчуците на английски. На мен много ми хареса да участвам в доставките, макар че не бих се навил лесно да участвам отново. Придобих доста добра представа за обликът на Кингстън, понагледах се на всякакви хора и проведох безброй интересни, поучителни и увлекателни разговори с Мики, който си е един мъдър и забавен раста.

на доставка с Мики

Последните дни

В последните дни Ели доуши, каквото имаше да шие, аз дозачуках каквито последни пирони имах да зачуквам, а Робин тепърва започна да разкрива повече подробности за своята работа, работни планове и проблеми. Ние успяхме да и разкажем за някои от идеите, които имахме за подобрения в Маунт Едж, както в организационен, така и в материален план. В резултат на това в последните дни ни беше поверен маркетинга на фирмата: направихме им фейсбук страници, напълнихме ги с текст и снимки и обучавахме Робин що е то Фейсбук и как се използва. Тя първоначално се ошашави колко е сложно, но я успокоихме с думите "Не бой се, то е направено за тинейджъри". Ели, освен това започна да списва електронния вестник, който разпращат на клиентите на фермата, където в общи линии се превъзнасят здравословните качества на планинските зеленчуци и се предлагат хитри рецепти за готвене.

Сбогом, Маунт Едж!

За последната вечер, бяхме замилсили да почерпим персонала на хотела и специално бяхме напазарували шишета Ром и разредители (към момента, в който пишем това, вече и разредители не ползваме, поямайчихме се съвсем). Не се получи голям купон, защото в последния ден аз бях на доставка с Мики до късни доби, междувременно половината персонал се беше измъкнал под носа на Ели и тя не успяла да ги покани. Робин, както винаги, не успя да организира личния си живот до необходимата степен, че да дойде да каже едно наздраве. Та, отзоваха се Майкъл и Мики. Майкъл вече беше загрял в селската кръчма, докато ни чака, и си легна рано, че трябваше да сяда зад волана в 5 часа на следващата сутрин. Може да се каже, че само Мики ни уважи "тържеството", като остана с нас до доста късно и изпи съществени количества Ром, при това, че е раста и не би трябвало да се напива. Не случайно, през цялото време той ни беше любимецът.

Ели, Майкъл, Мики, Васко

На сутринта, когато си затръгвахме, се оказа, естествено, че Яната е човекът, който най-много ще липсва на всички, и се заредиха на опашка за прощални протоколни снимки с нея.

с Робин

камериерката Кузи

камериерката Джой

готвачката Бърнис

И тъй, както вече знаете, останахме много доволни от престоя си в планинското хотелче - мястото беше, приятно и красиво, хората готини и усмихнати, храната вкусна, работата беше далеч от това да ни прекърши гърбовете, макар че онези пет торби цимент, дето пренесох, още ги помня. Най-вече сме доволни, че успяхме да проникнем в Ямайската култура и да видим в дълбочина как се върти хотел, ресторант, пък донякъде и ферма.
Бавно и неусетно, Маунт Едж ни накара да мечтаем някой ден да отворим собствено хотелче в България. Постепенно обсъждането на идеи за хипотетичното хотелче стана редовна тема по време на вечерната ни раздумка.
В крайна сметка това винаги е била една от целите на пътуването: да откриеш какъв си и какъв искаш да бъдеш.