вторник, 3 април 2012 г.

Последни Ямайски


No comment
Здравейте отново!
За повечето от вас не е минало много време от последната ни публикация, но за нас беше отдавна - времето в паралелната вселена Куба тече различно. Вече сме в Коста Рика и обратно в реалността. Но, за да не разваляме хронологията и да не объркваме учениците, които някой ден ще изучават нашия пътепис в училище, ще се върнем за последно към Ямайка.

Поводът да напуснем Маунт Едж беше, че Питър от Кингстън ни покани на неговата вила. Вилата, също като нашето хотелче се намира в Сините планини, при това относително близко. Но, поради естеството на всепроникващата нечувано ефективна ямайска транспортна система се наложи да слезем до Кингстън, че да се качим обратно в планината, кажи-речи в съседната на Маунт Едж долина.
Слизането до града ни подейства доста събуждащо. Цялата лудница, шум и мръсотия ни напомниха, че сме тръгнали да изследваме далечни екзотични земи, а не да блаженствуваме с месеци из тихи планински хотелчета.

Бяхме в подножието на най-високият връх в планината и в цяла Ямайка (на около 3-4 часа пеш), който типично за находчивите британци е кръстен Връх на Сините Планини (Blue Mountin Peak). Върхът е известен с това, че от там се наблюдават невероятни изгреви, а при добро време даже може да се види и Куба. Известен е също и с това, че винаги е в облаци. Питър обаче смекчи положението като заяви, че само 9 от 10 пъти е в облаци. Преценихме, че това значи достатъчно голяма вероятност да хванем хубав изгрев и решихме да предприемем нощно изкачване. Това нямаше да е без известни жертви, най-важната от които беше, че изпихме само половината от шишето ром и си легнахме рано, за да успеем да дремнем преди изкачването. Другата жертва беше, че за да навия Ели на този безсмислен напън и обещах, като се върнем тя да спи, а аз да забавлявам Яната, колкото е необходимо часове. От горното изречение, трябва вече да ви се е изяснило кой е разказвачът.
 
Та изкатерихме върха без никакви затруднения, имаше хубава пълна луна и повечето време не се налагаше да палим фенерчетата, Яна спа през цялото време, имаше и страхотни гледки към огрятите от луната околни баири, както и светлините на нещо голямо, което предполагам е било вездесъщия Кингстън. Направих няколко снимки с гениална композиция, но уви, фотоапаратът отново ни напомни колко е смотан, като след това всичко се оказа не на фокус и размазано.
Стигнахме горе тъкмо навреме, за да наблюдаваме с възхита как мъглите грациозно се плъзгат на фона на величествените облаци. Питър толкова много се развълнува от тази гледка, която е наблюдавал едва 9 от всеки свои 10 качвания на върха, та в момента в който се качихме легна да дремне.

Отговорно мога да заявя, че за един обикновен български планинар, Върхът на Сините планини не би представлявал особен интерес или предизвикателство. Планината и тук е доста стръмна и обрасла в растителност. Обрасла в такава степен, че и на върха, висок около 2200м, е гора. Но, пътеката е сравнително лесна и полегата и липсват впечатляващи гледки, алпийски пейзажи, езера, скали, каньони и други подобни явления, които биха накарали планинаря да ахне.

изгревът

върхът

Слязохме бързо и припряно, бяхме уморени и ни се спеше. Уви, за мен сън нямаше, трябваше да изпълня обещанието си да правя компания на Яна, позволявайки на Ели да дремне необезпокоявана. Задачата се оказа повече от приятна. Бях преценил, че няма смисъл да се опитвам да игнорирам или озаптявам Яната, защото това е невъзможно, когато става въпрос за цели няколко часа. А вместо това, реших да и се вържа на акъла и да откликна на всичките и игри и прищявки, като я оставя тя да дава идеи, с какво да се занимаваме. Така времето неусетно мина в игри, закачки и разнообразни други занимания. Заедно разнасяхме из двора една голяма пръчка, в последно време Яната много се радва да носим заедно разни големи предмети, тя хваща едния край, аз другия и разнасяме без особена цел или посока. Дъвкахме и смучехме един лимон около половин час. Определено, тук научих нещо от нея. По принцип аз, който също се кефя на лимони, бих изял лимонът за пет минути, но дребосъкът ми показа как бих могъл да му се наслаждавам много повече време. Четохме списания, след което списанията вече не ставаха за четене. Взех Яна с мен в гората да събираме сухи съчки за предстоящото барбекю, при която тя започна да ми сочи кои дърва да взимам, след което да ме води до мястото, на което да ги оставям. Вероятно сме правили и други неща, които вече съм забравил, но част от времето просто се търкаляхме и боричкахме по полянката около къщата. А когато и се доспа и стана кисела, просто я метнах на рамо и поносих пет минути докато заспа. Сега и аз можех да се трупирам. 

Питър, Епо (друга каучсърфърка), Васко, Ели & Яна и вилата

След вилата, слезнахме в Кингстън и отново, за трети път, се нанесохме у Питър. Първоначално мислехме да изкараме там ден-два, а за след това бяхме набелязали следните две последни дестинации в Ямайка: провинция Сент Елизабет, пак на каучсърфинг, и за финал на Ямайската ни кампания - втория по големина град, Монтего Бей, където също имахме уговорен домакин от каучсърфинг и от където планирахме да излетим или отплаваме за Куба.
Оказа се, че сме си правили сметките без кръчмаря. Бяха изминали много седмици от как бяхме говорили с нашите кандидат домакини и от тогава техните планове се бяха променили. Мацката в Сент Елизабет, Сами, я бяха връхлетяли напрегнати времена и вече нямаше как да ни приеме, а домакинът ни в Монтего Бей, Антъни, беше изчезнал. Тъй като той живее на лодка, предполагаме, че просто беше отплавал нанякъде.
Оказахме се в затруднение. В Сент Елизабет искахме да идем главно, за да се срещнем със Сами, която обещаваше да е много готина и открехната за тамошните потайности. А пък, с Антъни в Монтего Бей, бяхме започнали да преговаряме да ни кара с лодката си до Куба. Така, изведнъж изгубихме мотивация да ходим където и да е другаде в Ямайка. Вече бяхме изкарали тук почти два месеца и не мислихме, че посещаването на още няколко водопада и плажа, щеше да допринесе с нещо за нашето, вече доста богато, Ямайско преживяване. Решихме да си уредим максимално бързо полета за Куба и да движим напред, че ни чака цял континент и половина (ако централна Америка я броим за половината).
Не щеш ли, открихме, че най-евтината и скорошна възможност за напускане на острова на Боб Марли в посока острова на Кастро е от Кингстън след цяла седмица. И докато се чудехме какви да ги вършим и къде да ходим за толкова време, Питър с готовност предложи да си стоим у тях и ние с готовност приехме. Така се заредиха нови мързеливи дни и приятни вечери, в които реки от ром се лееха от терасата на Питър.
 
Е, не всичко беше мързел. Имахме да свършим няколко задачки из Кингстън. Трябваше да прибера част от багажа ни от един адрес в Кингстън. На заминаване от Маунт Едж не взехме половината си багаж, за да не го мъкнем нагоре по баирите, и шофьорът Мики услужливо ни го беше докарал до града, откъдето да си го приберем. Освен това трябваше да купя билетите за Куба от една тур-агенция, да напазарувам няколко вещи, като нови къси панталонки, батерии и други малки неща и последно да изтегля малко пари и да ги обменя в евро, защото ни бяха наплашили, че в Куба няма банкомати, а щатските долари са на лош курс.
Човек би помислил, че всичко това може да се свърши за един ден, или най-много за два, но не и в Кингстън. Отново поради безумията на Ямайската транспотна система, тези задачки прераснаха в няколко целодневни приключения.
Първо реших да ида за багажа и пътьом да напазарувам гореспоменатите неща. До де тръгна заваля дъжд, а след това ми отне няколко часа да стигна до прословутия транспортен център Half Way Tree (HWT), за който вече бяхме споменавали и преди и който няма как да бъде заобиколен, каквото и да правиш и където и да се опитваш да идеш в Кингстън. До тогава вече следобедът напредваше, успях да взема багажа и когато се върнах отново до HWT, вече се стъмваше. Отложих пазаруването за по-натам и се отбих единствено до супермаркета за дневната ни доза Ром и сухо мляко за сладкиште, които бяхме намислили да си правим.
 
а Яна не спираше да вилнее
На следващия ден рано-рано се юрнах да купувам билети и да си пазарувам панталонките. Бързо и експедитивно стигнах до агенцията, само за около час и половина-два, и се оказа че ми искат билет за отлитане от Куба, като условие да ми продадат билет за отиване до там. Писах СМС-и на Ели да резервира, чаках да потвърди и обикалях тежкарските хотели на бизнес района - New Kingston -в търсене на интернет и принтер. В крайна сметка изпринтих потвърждението на резервациите на цена, която ме боли да споменавам. На връщане, успях да хвана разни работещи магазинчета около HWT и си напазарувах първите панталонки, които намерих. Прибрах се триумфално с билети, панталонки и Ром.
На следващия и последен за нас пълен ден в Кингстън, излязох по първи петли да изтегля пари и да ги обменя, като планирахме, след като се върна да излезем с Ели и Яна и да посетим един музей в центъра на града. Оказа се, че всеки банкомат в тази част на света има специални изисквания каква точно карта ще ползваш, а обменните бюра не бръснат еврото и за сливи. Та, пак се наложи да ида до HWT и това пак ми отне половин ден. Когато се върнах, вече нямаше за кога тепърва да излизаме. Поне, пазаруването на ромът отново не беше проблем.
След като изпълних всички тези изпитания, за мен вече градските автобуси, маршрутки и таксита нямаха тайни. Също и банките, обменните бюра, търговските центрове и основните булеварди и квартали в Кингстън ми бяха вече ясни. Мисля че заслужавам да бъда признат за пълноправен и пълноценен Кингстънчанин.

През нашата последна Ямайска неделя, най-накрая успяхме да идем на църква. Питър, който както повечето ямайци си пада религиозен и понякога в неделя смирено ходи да се отчита пред пастира, ни взе със себе си. Бяхме доста изненадани от преживяването. Вместо малка квартална църква, пълна с развълнувани съкварталци провикващи се "Халилуя", попаднахме в нещо като конгресен център - голямо, широко, със сцена, озвучаване, осветление, окачен таван, мултимедийни прожектори и столчета подредени в полукръг около сцената. Имаше един основен свещеник, водещ церемония в доста свободен стил, имаше гост проповедник, някакъв елегантен възрастен господин с докторска титла, който изнесе лекция на тема "Исус Христос, най-добрия кардиолог" - тълкование на някакъв пасаж от библията с прилагане на доказателства отново от библията също както и от днешното ежедневие, за това как Исус лекува сърцата на хората от вредни навици и грешни помисли. По едно време настъпи рекламно прекъсване, в което водещият извади бодър рекламен глас и се заредиха реклами на вскякакви платени мероприятия организирани в името на издръжката на църквата. Рекламите включваха филмови прожекции, ресторанти, екскурзии и всякакви други бизнес начинания. Минаха и с торба за дарения, ние нямахме пари. И не на последно място, имаше жива група, с истински инструменти и дипломирана джаз певица за солист, които изпълниха няколко госпели. Барабанистът беше сегрегиран в отделна стаичка с витрина, точно като в истинско студио.

Като се изключи рекламната пауза, всичко друго, според нас, макар и непривично, беше напълно допустимо. Не е нужно църквата да е архаична, даже напротив, тази форма и съдържание, явно, по-лесно достигат до сърцата на хората в днешно време.
 
В крайна сметка, времената на мързел, ром, барбекюта, плажуване и пличкане в на Питър басейна, както и на Кингстънски премеждия изтекоха и настъпи денят на нашето отлитане за Куба. Сбогуването ни с Питър беше леко плахо, защото ни беше вече четвъртото и не искахме да предизвикваме съдбата за изпускане на самолет или нещо подобно, което би довело до поредното завръщане у тях. Все пак, това си ни беше истинското успешно сбогуване и гордо можем да оповестим, че Питър е твърдо зарибен да дойде в България по време на Европейската му обиколка, която планира за догодина.


Сбогом, Ямайка!
Това малко островно народче е наистина забележително и не случайно, в толкова много отношения, е издигнато до култов статус. Тук има много повече от хубави плажове и разюздени купони. И за щастие въпреки туристическия наплив и световните политически и икономически превратности, тези хора запазват своята автентичност и развиват своята култура.

Препоръчваме!








3 коментара:

  1. what a great post. the one addition that I would make to your morning with yana in the mountains (and I don't know if this was lost in translation) was that you earned the title 'super dad' for your antics. when we woke up you told us that you had learned the art of communicating with 1.5 year olds. you understood everything she was saying to you and had achieved perfect zen.

    and yes. you are now a guru @ navigating kingston. I herebby dub you a dual-citizen of sophia and kingston. I will be sure to bring a key to the city of kingston for you when I get to sophia next summer!

    ОтговорИзтриване
  2. ей,страхотни сте!Но се чудя,твърде сте смели и със здрави нерви или Яна е от най-най-кротките и спокойни деца?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. oo, Yana izobshto ne e ot krotkite i spokoinite dechica, daje vinagi se divim na tova kolko sa krotki i poslushni chujdite deca koito sreshtame tuk i tam.
      No se spravqme nqkak, hvanali sme i cakata i gledame da ne ya tormozim tvyrde mnogo

      sorry za maimunicata, pisha ot edin internet klub v Lima, Peru

      Изтриване