Куба - Първи Урок

Здравейте отново! Липсвахме ли ви?

Най-накрая подхващаме Кубинската тема, но като всяка самоуважаваща се медия, ще ви я поднасяме на час по лъжичка, при това ще наблъскаме колкото можем повече незначителни подробности и лирически отклонения.

За да ви изострим още малко любопитството, ще започнем с кратък исторически преглед, така че като идете там да знаете чии са всички тези бюстове по парковете и площадите, и защо във всеки град главната улица се казва Марти, Сеспедес или Независимост, а другарят Че сочи с поглед светлият път от всеки калкан и билборд.

Тайно посрещат Колумб на Хиспаньола

Куба е открита от Колумб през 1492 година. До 1514г. островът е напълно завладян от испанците, в характерния им кръвопролитен стил. Местните обитатели Тайно, се оказват напълно негодни за поробване и масово бягат към планините. В крайна сметка в много кратки срокове са почти унищожени от европейски бацили и груби опити за покръстване, но испанците успяват да се научат от тях как се гледа и пуши тютюн, както и тук-таме да се поомешат и понародят мелезчета.
Постепенно, Куба се профилира в производството на захарна тръстика и към 19-ти век вече е най-големия производител на захар в света. За да работят на пълна пара плантациите, на острова са докарани стотици хиляди африкански роби. Но, ограниченията в робската търговия, наложени от Испанската корона, както и голямата емиграция от Испания благоприятстват за получаването на малко по-бледа етническа картина в Куба, за разлика от напълно почернелите й Френски, Британски и Холандски съседи.

роби бачкат в захарната тръстика

През 16ти, 17ти и 18ти век, Куба е на мерника на останалите колониални сили и лицензираните от тях пирати. През този период из острова никнат крепости като гъби. През 1762 британците успяват да завладеят Хавана и цялата западна половина на острова. Британското владичество трае по-малко от година, защото Лондонските захарни търговци, опасявайки се от падане на цените на захарта, предизвикват преговори и връщане на Куба на Испания. В замяна Испанците губят Флорида.

Карлос Мануел де Сеспедес

Куба остава лоялна към Испания и по времето на "войните за независимост" през 20те години на 19ти век, при които почти всички останали испански колонии из Латинска Америка се отцепват и формират независими държави.

Така до 1868г., когато плантаторът Карлос Мануел де Сеспедес, освобождава своите роби и ги повежда на кръвопролитна десетгодишна война за независимост от Испания, известна като "Десетгодишната война". Интересното е, че Сеспедес се обявява за отмяна на робството, но само за тези, които се съгласят да се бият за независимост. Войната не успява да освободи Куба, но довежда до споразумение за по-голяма автономия. С цялата тази голяма постъпка, Сеспедес си заслужава безсмъртното прозвище "Баща на родината".

Максимо Гомес

Друг безсмъртен Кубински герой е Максимо Гомес. Роден в Доминиканската Република, там той служи в испанската армия докато след разни кютеци Доминикана се освобождава и той, с други лоялисти бива изритан в Куба. Там, по неизвестни на Уикипедия причини, преминава на страната на Сеспедес в назряващата Десетгодишна война. Поради хроничен недостиг на амуниции, Гомес изобретява специална бойна тактика, при която първо се произвежда само един залп и след това войниците се хвърлят срещу врага с мачетета. Тази тактика се оказала много успешна, защото испанските войници панически се страхували от перспективата да бъдат накълцани на парчета. Човекът се оказва много талантлив пълководец и постепенно се издига до генерал в йерархията на Кубинската армия. След края на Десетгодишната война, се занимава с какво ли не, като например бригадир на строежа на Панамския канал, но не престава да работи против испанките колониални интереси в Карибите. През 1887 продава цялото си имане, за да финансира неуспешно въстание в Пуерто Рико, което по онова време все още е испанска колония. След освобождаването на Куба от Испания е номиниран за президент, но отказва, защото мрази политиците и твърди, че не заслужава поста, тъй като, все пак, не е кубинец, а Доминиканец.

Да се върнем малко назад. През 19ти век, Съединените щати започват да се намърдват в картинката, утвърждавайки се като основния търговки партньор на Куба. В Щатите, както и в Куба, възникват идеи, публично обявявани от някои американски президенти, за анекс на острова към северно-американската федерация. Парадоксално, едни кубинци се обявяват за анекса, заради по-големите политически свободи, други заради това, че в щатите робството все още е легално. От своя страна, Щатите мотивират желанието си да прилапат Куба с нововъзникналата доктрина Монро, която, между другото, е един интересен епизод от процеса на превръщане на Щатите в световна суперсила. Но това не е съвсем по темата, който се интересува да се гмурва в Уикипедията.
След приключването на Десетгодишната война, робството в Куба е забранено и настъпват социални трансформации, при които се засилва и американското влияние и желанията за анексиране на Куба, която макар и част от Испания, вече е напълно зависима икономически от Щатите.

Хосе Марти

Хосе Марти - "Апостолът на Кубинската независимост" - е кубински поет, писател, печатар и политически визионер, абе, с една дума - интелектуалец.
Виждайки, че нещата с американските амбиции за анексиране на територии не вървят на добре, пък и Испанците нямат намерение да си ходят, поема нещата в свои ръце и основава в Щатите "Кубинската Революционна партия", ядрото на която са Кубинските емигранти във Флорида. Партията създава тайна революционна мрежа в Куба и набавя необходимите оръжия и боеприпаси в Щатите. Да ви напомня това за нашите ВРО, БРЦК и т.н. у Влашко, тайните комитети, Левски, Ботев?

През 1893г. Съединените Щати анексират Хавай, което прави Марти нетърпелив.
На 25 Декември 1894г. 3 кораба с бойци и орУжие потеглят към Куба от Флорида. Два от тях са арестувани от американците, като мръсниците на всичкото отгоре предупреждават Испания за третия. Все пак, "Войната за независимост" започва на 24 Февруари 1895г. с въставане на много градове, села и паланки, като някои от местата се провалят поради лоша координация или са разкрити от Испанските власти. До тук да ви напомня на Ботев, Радецки и Априлското въстание?
За щастие, при тях нещата потръгват по-добре, пък и Испанците не са Турци. Все пак, войната за независимост тръгва и постепенно набира скорост. Марти призовава черните да се включат в борбата и някои от техните вождове откликват. Максимо Гомес, за който вече знаете, също е в кюпа, както и Антонио Масео - друг голям кубинец с множество бюстове и булеварди из днешна Куба. Създават си и временно революционно правителство, което веднага е признато от много държави. През цялото време щатите правят сечено на нашите хора и им залавят корабите с оръжия и амуниции, така че Кубинците основно се снабдяват, чрез залавяне на испански провизии.  
На 19ти май 1895 Марти е убит в сражение, което го превръща в най-светия светец на Кубинската борба за независимост. Но, Максимо Гомес и Антонио Масео продължават и успяват да завладеят почти цялата държава и да обкръжат всички важни градове.

През това време, два конкуриращи се жълти вестника в Ню Йорк - Ню Йорк Уърлд и Ню Йорк Джърнал - се надпреварват кой ще изкара по-сензационна статия за вихрещата се гражданска война в Куба. И понеже лошите обикновено са испанците, будното северно-американското гражданско общество, започва да оказва натиск за военна намеса. 
Може би ви прави впечатление, че за пореден път, вместо Америка, използвам Северна Америка. Това е по няколко причини. Първо, цялото действие се развива в Америка и всички тук са американци. Втората, и по-важна причина е, че малките американски народи, имат някакъв провинциален комплекс от САЩ и се бунтуват срещу това, че те са присвоили, само за себе си, нарицателното полагащо се на цял един континент, да не кажа два. Един вид, както ние понякога се дразним, като някой казва Европа, когато има предвид Западна Европа, кат'чили ние не сме Европейци с голямо главно Е.

Да продължим нататък, че става напечено.

Януари 1898г. про-испански активисти причиняват някакви безредици в Хавана и Американците от северен тип изпращат военния кораб Мейн, под претекст че бдят над живота и здравето на американските граждани в Хавана. Не щеш ли, на 15ти Февруари, Мейн избухва и потъва в пристанището на Хавана и жълтите вестници моментално обвиняват испанците за това. Които пък, опитвайки се отчаяно да ги омилостивят, предлагат всякакъв вид сътрудничество, включително и се съгласяват на отстъпки към Кубинските революционери. Но това вече няма никакво значение, защото Северно-Американския народ иска война, а администрацията има чисто нов параходен военен флот, с който иска да се изфука. Има и разни спекулации, че САЩ са се включили във войната, след като не са успели да спазарят Испания да им продаде острова.

Април месец 1898.г САЩ обявяват война на Испания, известна като Испанско-Американската война. Дебаркират в източна Куба, която вече е под почти пълен контрол на Кубинците и заедно с тях превземат Сантиаго де Куба - втория по големина град в Куба. Испанският Карибски флот е потопен край бреговете на острова, Пуерто Рико и Филипините също са превзети. Испанците, капитулират и се отказват от всякакви претенции към Куба, а Пуерто Рико и Филипините ги продават на САЩ за 20 милиона в зелено.

До мирните преговори не са допуснати Кубински представители и след като Испанците се изнасят от Куба, САЩ поемат управлението. Макар, че още преди да се намесят, северно-американците обещават да не анексират Куба, те и не бързат да се оттеглят от там. Моментално са назначени северно-американски фигури на основните управленски позиции в държавата. Куба бива отворена за икономическа инвазия, като премахват вносни мита и други икономически бариери за северно-американския бизнес, но не и съответното за кубинския спрямо САЩ. В крайна сметка, САЩ се оттеглят, но не и преди да принудят Куба да впише точки в новата си конституцията, според които се отказва от част от суверенитета си в полза на САЩ - ограничават кубинците в международните и военните им дела, и дават право на САЩ да се намесва когато и както намери за добре. Позовавайки се на тези точки в новата конституция, САЩ прилапват военноморската база в Гуантанамо Бей, и както знаете, все още си я стискат. Към датата на оттеглянето, голяма част от Кубинската икономика вече е в ръцете на северно-американски граждани и фирми.

Както виждате, революциите, борбите за независимост и големите разправии със САЩ далеч не започват с господата Фидел и Че. Нито пък мераците на северно-американците, да се месят и налазат навсякъде, започват с Рейгън или клана Буш.

Фулхенсио Батиста

Следват десетилетия на просперитет и класови неравенства. Демокрацията, кажи-речи, работи, макар че в началото само на по-заможничките се полага да гласуват. Президентите се сменят, като тук таме по някой не ще да си ходи, та се налага да го изритат с някое превратче. Все пак, като цяло, нещата вървят без особени драми и кръвопролития. През 20те и 30те настъпват работнически брожения, които довеждат до приемането на нова, доста по напредничава конституция и едностранно отхвърляне на конституционната зависимост от САЩ. Всички вече могат да гласуват, включително и жените, приемат се по-кратки работни дни, подобрява се здравеопазването и образованието. Изобщо социалната обстановка се подобрява значително. Някъде по това време с гръм се появява прословутият Фулхенсио Батиста. Къде с избори, къде с преврат, той доминира политическата сцена в страната през 30те, 40те и 50те, като в някой момент започва да управлява с декрети.
Макар че е набеден, вероятно с право, за протеже на щатите, той продължава да поддържа социален курс. Като през годините на неговото управление, профсъюзите стават все по-силни и влиятелни, данъците все по-високи, корупцията все по-голяма.
Според разни източници, в които се рових, към 50те, Куба е социално и икономически най-развитата латино-американска държава с доста голяма средна класа за времето си. Даже по някои показатели, изпреварва държави от Западна Европа, като Дания и Италия. По отношение на радио, телевизионно и телекомуникационно покритие се нарежда сред първите в света, а Хавана е един от най-скъпите и космополитни градове с повече театри отколкото в Ню Йорк. Тези информации не съм ги проверявал, може някакви мръсни контрареволюционери може да са ме дезинформирали. Все пак, нещо в полза на революционерите - в страната има голяма безработица, а селското население не успява да вкуси много от просперитета и блясъка на Хавана.
През петдесетте години настъпва стагнация. Това се случва, до някаква степен, заради ограниченията над механизацията в индустрията и селското стопанство наложени от профсъюзите. Става и почти невъзможно да се уволняват профсъюзни членове. Това, в комбинация с все по-високите данъци и корупция и вероятно всякакви други фактори, довежда до забавяне на икономиката, а от там и до голямо недоволство сред ненаситната средна класа и гладните селяни и безработни. Това, че Куба е номер едно в Латинска Америка, не успокоява никого, тъй като всички гледат към Щатите, където стандартът на живот е 6 пъти по-висок и вероятно колите, телевизорите и хладилниците им са 6 пъти по-големи и ядат 6 пъти повече хотдоци. Но не бойте се, по това време, младият юрист от богато семейство, Фидел, вече има план как да оправи нещата.

Тук спираме с историческия преглед, защото ако трябва сега да прочета, синтезирам, манипулирам (хехехе) и напиша всичко за Фидел и компания, ще ми отнеме още седмица-две. Освен това се получи така, че посоката от изток на запад, която бяхме избрали за прекосяване на страната и местата, които посетихме, в голяма степен съвпадат с посоката и етапите на зараждане, ескалиране и триумф на Кубинската Революция. Така че, ако проявите търпение и постоянство, пътувайки с нас през Куба, залък по залък, ще научите и останалата част от историята.

В следващата публикация започваме по същество. Да се помолим на Яна, комарите, бирата, рома, интернета, белия ориз, печените пилета, дъждовния сезон, модните дизайнери, пътуващите музиканти, автобусните шофьори, колумбийското посолство, Джа и всички други, които биха ни попречили или помогнали, за бързо и плодовито писане.