неделя, 23 октомври 2011 г.

От Триест до Барселона на един локомотивен дъх

TGV
Да, изложих се! Като почнах с влаковете, три дни не успях да се спра. Нали уж на стоп щях да ходя, провалих се. Един приятел, Иво Природата, съвсем точно ми го каза: Като се качиш на един влак, от там следва и втори и трети. Навързани са на по десет-двадесет минути за пречакване, ако се ентусиазираш да идеш да стопираш, възникват редица въпроси и задачи: къде да излезнеш, къде ще спиш, в коя посока да тръгнеш, пък дали преди това да не намериш wifi, да извадиш розовия нетбук и да проучиш всичко това. Само като си помислиш колко е сложно, направо си се качваш на влака и отлагаш стопа за по-натам. Пък все пак си е есен, не се препоръчва замръкване по магистралите. 

Нека първо довърша историята от втория ден, която започна зле и така си и продължи. Не се тревожете, завърши с хепи енд, но си го изстрадах. Както бях писал от гарата в Любляна, опитах се да стигна до Триест, и успях, с цената на ходилата, петите и част от нервите си.
От Любляна хванах влак за граничното село Сежане. Там ж.п. линията свършва и Триест е съвсем наблизо, поне така си мислих, когато разглеждах картата. Приятели, вече минавали от там са ми разказвали, че имало градски рейс и трамвайче. Да, ама не! В Италия, след девет часа вечерта, всичко е вече мъртво. Ни рейс, ни трамвай, ни жива душа по улиците, ни капка ентусиазъм някой да ме качи на стоп. Това за пореден път ме озадачи, нали уж Италианците са хора с гореща кръв, защо при това положение градовете са им толкова пусти и спрели вечер? Даже не говорим за някакви особено късни часове.
Наложи се да избича пеш целия път до центъра на Триест, първите час-два ходих по някакъв безкраен път на високото, където ме брулеха някакви ветрове. Представете си от онези безкрайни пътища, където като ви изпревари някаква кола продължавате да и виждате светлинките още пет минути докато тя се скрие зад някой далечен завой или хълм. Вие копнеете, някъде там, след завоя, да има нещо, което да ви подскаже, че сте близо до целта, но след половин час стигате до там и пред вас отново се разгръща безкрайността.
В един момент не издържах и си изкарах отчаянието върху двата ми останали сандвича. И ябълката, която ми даде Юрай от Загреб, беше гневно изядена. Това повиши малко настроението, но само до следващото изпитание. А то беше една пряка уличка, спускаща се няколко стотин метра надолу с 26% наклон. Не си го измислям, пишеше го на табелка, тия хора май никога не са виждали зима и поледица. Освен това някакви жестоки ветрове ме лашкаха наляво надясно като Софийска топола напролет. Толкова слизане с двадесет килограмова раница си е голяма мъка, даже и за машина като мен, хехе, краката накрая едвам ме държаха. А след всеки завой, който все се оказваше предпоследен, гневни викове на български раздираха триестката тишина.

В крайна сметка уличката свърши, добрах се до гарата и от там до моя домакин Делян.
Да, наше момче, българче, намерих го през couchsurfing, или по-точно той ме намери. Докато висях на гарата в Любляна написах един отчаян вик за помощ в групата на Тирест и веднага ми отговориха няколко души. Писа ми една американка: Меги, и тя ме прати при Делян, те са колеги, правят докторантури там, занимават се с мозъци :-0. Даже открихме и един общ познат, като се добера до Фейсбук и още ще открием.
Те ви на, Хепиенд!

Трети ден:

Наспах се и се изкъпах, и двете не се знаеше кога ще ми се случат отново, изобщо приведох се във вид да се покажа на италианската общественост. Делян ме разведе малко из Триест, а след това, към три часа следобеда, си хванах влак за нататък.
Искаше ми се малко да се поразходя из града, за да се почувсвам турист най-накрая. Освен това жадувах за някаква комуникация, след скучния и самотен предишен ден и новият, който се очертаваше съвсем същият.

Триест
Триест е съвсем стандартен средиземноморски град, нагъчкан, крив и стръмен, помпозни сгради долу до водата и виещи се улички по баирите наоколо. Като че ли не се усеща характерната за Италия истеричност във всичко и всички, вероятно защото хората тук са попили малко и от строгите Австрийци. Всъщност, поне според Делян, хората в Триест са си съвсем уникални и те самите не се смятали нито за Италианци, нито за Австрийци или Словенци.
Вятърът, който ме обдуха предишната вечер бил Бора, и продължаваше да си се вихри и през деня, като събаряше саксии и паркирани моторетки, крадеше на хората шапките и им чупеше чадърите. На местните, като им се счупи чадъра, директно в кофите го хвърлят, а те съответно са пълни с чадъри. Китайците намазват най-много от това.

с Делян
След Триест- влакове.
Във влаковете ми протече остатъкът от третия ден, имах прекачвания във Венеция и Милано. Оказа се, че сам по влаковете е жестока скука, направо откачам. Някак тъпо ми е да заговоря някой с "до ю спийк инглиш", все едно съм някои американски отворко. Ами че никой не ми е длъжен да ми говори английски, кой ми е виновен че не знам Италиански, или Хърватски или Словенски. И защото съм много хитър, единствената книга която си взех е испанска граматика, надявах се че като ми е скучно, ще я извадя да уча. Ама не става, не я вадя, нещо в мен се бунтува, имам чувството, че ще ми стане още по скучно. Макар че едва ли е възножна по-голяма скука от това да се возиш часове наред, а понеже навън вече е тъмно, да виждаш в прозореца само отражението на купето. Абе, автостопа си е по-яко, там няма скука, ама както споменах вече: прекъснеш ли го, трудно тръгва пак.
Пък от толкова скука, започнах да се дразня на имигрантите. Както си се возя през Италия, в Италиански влак, и си слушам мелодична италианска реч, все ще се появи някоя шумна банда араби "кхалама, балама, булю гулю..." или някой черен, ще се развика по телефона си "агулю булю, мгобо габа багага...". Хм, сега забелязвам, че арабския и негърския си приличат, имат обща дума "булю".
Тия последните размишления май не са политически коректни.

Накрая, към един часа през нощта се озовах на Ревиерата между Италия и Франция, в градчето Ventimiglia. Пиша го на латиница, както си е, защото изобщо нямам идея как би трябвало да се произнесе.

Клош с котка
Там имах престой от четири часа, из гарата се бяха натъркаляли чакащи хора и два пъти повече съмнителни типове се размотаваха наоколо. Аз се дигнах и отидох да бродя из пустото, заспало градче. То се оказа много приятно, засукано, средновековно, с баирче, мостчета, крепост, криви тесни улички, проходчета и тунелчета.
Цялото градче си беше само за мен и никой не ми се пречкаше. Към четири часа сутринта, когато тръгнах да се връщам към гарата, ме плени апетитно ухание и ме отведе до една току що отворена пекарна, където си напазарувах прясно хлебче и си го умуах на мига. Чувствах се като буболечка привлечена от електрическа крушка, представете си как всичко е тихо и тъмно и само от една малко вратичка, в дъното на улицата, струи топла уютна светлина, и се чува трудолюбивото потропване на хлебаря. Бе, какво разбирате вие! 

Ventimiglia
Четвърти ден:

И четвъртият ден мина под знамето на влаковете и нестихващото и нереализирано желание да продължа със стопа. Обаче, някак, беше по различно, завладялата ме скука, като че ли съзря и премина в съвършено безразличие. Вече не се ядосвах, че скучая и че никаква перспектива за подорение не се очертава, задрямвах и пусках лигичка през половин час. Даже започнах да гледам филосовки на нещата, спомних си че през последните дни почти не съм поемал храна и течности и най-малко съм извършвал каквато и да е умствена дейност. Бидейки в това си философско състояние, прецених че това което изпитвам е процесът на пречистване на съзнанието ми от цялата тъпотия натрупала се в следствие на години машинално съществуване.
Също така, имигрантите вече не ме дразнeха, а Франция и французите ми се сториха готини. Смятайте какъв катарзис съм преживял, даже се притеснявам да не се превърна скоро в някое щастливо безгрижно хипи.

Като изключим нещата, случващи се в главта ми, ето какво още се случи:
След нощната разходка из Ventimiglia, хванах влак до Ница, от там до Марсиялия, от там се менах на първото TGV, което мернах, защото ми беше мерак да се повозя, и се сетих навреме да слезна в Авиньон, че сега вмесно от Барселона, щях да пиша от под някой Парижки мост.
Това, TGV-то наистина голям дзвер, страшно се засили, обаче не е като да не друса и клати, изобщо тия рекламни с чичката дето си пие кафенцето в TGV-то май са малко измама, поне за отсечката от Марсилия за Авиньон.
В Авиньон си има отделна гара за TGV-тата и останалите влакове. И тъй като Ани изкара цяла  специализация тук, реших да направя почетна обиколка, преди да ида на обикновената гара. Там, естествено се оказа, че след десет минути ми е влака за Перпинян, последния голям град преди Испания- баш моята посока. 

Авиньон
Напира ми поредното политически некоректно изказване, и то е, че някак, без да ми е съвсем ясно защо, южна Франция ми се стори много по приветлива от северна Италия. Надявам се това изказване, на фона на набиращия популярност наш блог да не навреди на Българската външна политика.

 



В крайна сметка, стигнах до Барселона, където налазих Арленката. Тук има и още няколко други агенти: Пудела, Иво Природата, а се оказа и че професората Марти е тук. Така, че смятам да изкарам тук ден два, да си почина и да си наваксам за голямата скука която ме тресе последните дни.



1 коментар:

  1. Здрасти, Пантелей-пътнико!
    Поздрави от ОмегаСофт!
    Айде, тръгвай на път, че да има какво да пишеш!! Чакаме с нетърпение следващата сага! Минаха вече два дена - стига ти толкова "почивка"!! Ще те хване пак скуката!

    ОтговорИзтриване