Ла Пас

Ето ни в Ла Пас, столицата на Боливия. По-точно, де факто столицата. По конституция, южния град Сукре е столицата, но на практика единствено съдебната система се намира там. Много си тачат те Сукре, мястото където огромните богатства на близкия Потоси са текли и от където е гръмнала първата пушка на южноамериканските освободителни движения. Но и до там ще стигнем.

боливийските пощи

В края на 19 век привидно неизчерпаемите сребърни запаси на мините в Потоси, захранвали испанската империя в продължение на векове са на привършване, а Ла Пас е в центъра на новия хит - калая. От тогава, та чак до днес, калаят е двигателят на боливийската индустрия и износ. Не си представяйте гора от комини и черни пушеци. Индустрията е някъде наоколо, а самия град се оказа изненадващо лъскав и... изкъртен същевременно. Както обичайно, отидохме там без почти никакви предразсъдъци и очаквания и както обичайно се изненадахме.

В предишната публикация споменахме, че очаквахме Боливия да е някакво особено загадъчно, недокоснато място, но гората офисни  и жилищни кули в центъра на Ла Пас беше поредния студен душ. Май е време да си сверим часовника, да се поинтересуваме що е то Боливия и за какво се бори. Разтворихме Лонли Плaнета на глава История и се пуснахме малко из Интернет и ето какво установихме:

Боливия е поредния пример, а може би и най-добрият, за държава изградена на основата на "дивия капитализъм". През цялата и история все за някакви големи отрасли се говори: среброто в Потоси и калаят, каучукът в джунглата и коката. Както се досещате, една доста малка група наследствени аристократи, генерали узурпатори или тлъсти приватизатори са намазвали от цялата работа. Традиционно, предимно индианското население (Боливия е страната с най-висок процент коренно население в Южна Америка) си е тънело в мизерия и невежество и в голяма степен продължава така и до днес. Та, не може да се каже, че Боливия е съвсем изостанала, просто е изключително поляризирана на бедни и богати, лъскаво и окаяно, както всъщност е повечето Южна Америка.

Около седмица, преди да пристигнем в Ла Пас, се сетихме да изпробваме забравения и низвергнат в Перу Каучсърфинг. Мъка ви казвам! В Перу може и да нямаше много членове, които да съзнават, за какво иде реч и наистина да ползват по предназначение, но поне имаше някакви. В Боливия, май, все още изобщо не бяха чували за Каучсърфинг.

Правителствения дворец

Настанихме се на една пряка от главния площад Мурило, където е и правителствения дворец. Естествено в най-евтиното хотелче, което с нищо не блестеше, не беше нито уютно, нито топло, не беше особено удобно, но не беше и нещо съвсем отблъскващо. Опитите ни да се пазарим се разбиха като в стена в невъзмутимото безразличие на рецепционистката, но пък на къде ли повече имаше да се сваля цената. Започвахме да забелязваме определени тенденции - докато в Перу в евтините хотели и квартири можеше почти винаги да се разчита на прилична стая със собствена баня, то в Боливия евтиното беше съвсем минималистично, а скъпото не сме го пробвали. Така и не попаднахме на стая с баня, пък топлата вода я отписахме съвсем. Това хич не се отрази добре на Ели, която все не успяваше да прогони студа от изстрадалото си карибско тяло, а топлите безгрижни дни отново се отлагаха с още няколко седмици. Ех, а навремето и палатката ни се струваше лукс.

Хотелът беше пълен с някакви индийци, първите индийски пътешественици които засичам в живота си, които бяха твърде навсякъде и твърде натоварващи. Ако се появиш във фоайето, те са заели всичко и те гледат изпитателно, ако понечиш да си направиш мераклийска вечеря с шише вино в любезно предоставената обща кухня, те ще нахлуят внезапно с хиляди и ще усмърдят целия хотел на пикантни манджи със всякакви знайни и незнайни подправки.

Площад Мурило, президентския дворец и катедралата

Хвърлихме Яна на рамене и излязохме да изследваме този интересен нов град в нова държава. В края на Юни, Яна вече беше на годинка и осем месеца. Ставаше все по-бърза и подвижна и все по-трудно я задържах да кротува на раменете ми. Липсата на адекватни площи за детска игра в тази част на света трябваше да бъде компенсирана с всичко възможно, което ни предостави околната среда. Например, катерене по всеки случайно срещнат парапет по пътя за някой музей (какво говоря пък аз, отдавна бяхме отсвирили музеите); подскачане по стълби; чести набези към близкия (обикновено единствения) градски площад, където Яната да си хаби неизчерпаемата енергия; возене на пазарски колички в някой супермаркет, даже и да няма какво да пазаруваме; катерене по онези ужасни писукащи, светещи и мигащи детски атракции, дето ги залагат тук и там, че да се ръсят родителите за жетони (ние жетони никога не пускахме и това сякаш изобщо не я смущаваше. Даже често се събираше опашка от нетърпеливи чакащи си реда деца, а Яната никога не слизаше доброволно). И макар че Яна винаги кипеше от енергия, вече можеше да върви дълго в желаната посока, винаги когато на нас ни се искаше тя да върви, тя пожелаваше да се вози, а когато искахме да я возим, желаеше да върви. 

пешеходният мост над баш-булеварда, едно от най-централните места в Ла Пас

За първи път от доста време, изключая Куско, попадахме на град, който не е отегчително квадратен. Не че не са се опитали да го направят такъв, където могат са опнали правите ъгли и квадратни площади, но релефът на Ла Пас е твърде крив. Градът е в дълбока долина, в дъното на която, върви главния шест-лентов булевард. Там е и сърцето на града, където високите постройки делят тясното пространство с тежки исторически сгради и обикновени безидейни грозофилища. От двете страни на централния булевард и справедливо наречения "Даунтаун" пълзят стръмни улици нагоре по страните на долината. В ниските части оформят един безкраен пазар - сергии с всякакви боклуци и парцали, манджарници, сандвичарници и сокоизстисвачки на колела и магазини за всичко което може да се нуждае един боливиец. Колкото по-нагоре отиват улиците, толкова по-стръмни стават, като някои просто свършват достигайки пределните за една улица наклони. Там горе, няма повече архитектурни амбиции, мазилки и боядисани фасади - само плоските голи тухлени стени, на които бяхме свикнали в Перу. А най-горе, над долината, където започва Алтипланото - обширно високопланинско плато простиращо се над цяла югозападна Боливия - се перчи гето-мегаполисът Ел Алто. Ел Алто на практика е по-голям от Ла Пас, там живеят над милион души, предимно от племето Аймара, стекли се в търсене на работа в столицата и околните калаени индустрии. Говори се, че там няма водопровод и канализация, макар че не бяхме там да го потвърдим. Взети заедно Ел Алто и Ла Пас приютяват над 2 милиона жители и най-интересното е че за разлика от обичайното, тук най-бедните са най-отгоре, а най-богатите, най-долу - в южния и най-нисък край на долината. Метрополията на Ла Пас и Ел Алто се разполгата на впечалтяваща денивелация. От Ел Алто, разположено на малко над 4000 м н.в. до най-богатите квартали в дъното на долината, разликата в надморското равище е почти 1000 м. Хората в Ел Алто наричат Ла Паз - "Дупката".

Надолу по главната, връх Илимани на заден план

Площад Сан Франциско, Ел Алто горе в дъното

протест

Когато се задълбочат вътрешните проблеми на Боливия, политиците изваждат темата за тихоокеанското крайбрежие откраднато от Чили преди повече от век

горните квартали

Бирата!

Макар гората от кули в долината и списъците с лъскави барове, клубове и ресторанти в туристическите справочници и брошури да са впечатляващи и да звучат космополитно, то няма нищо космополитно в пазарното гъмжило на странинчните улици, където простолюдието върши своите всекидневни дела и където в крайна сметка се навъртахме и ние.

сокче в пликче

Започнахме с малко кулинарни приключения. Едвам успяхме да намерим меню вечеря, на цени близки до перуанските и бяхме разочаровани. Хапването беше доста неубедително, макар и да не останахме гладни. Чудихме се, как така тая Боливия се оказва по-скъпа от Перу. Но в крайна сметка в Ла Пас има голям кулинарен избор и явно беше време да зарежем, така вкоренилата се в нас перуанска меню система и да се впускаме в изследване и търсене на новите "оферти". След два дни бродене из Ла Пас, може да се каже вече бяхме добре ориентирани. Пилето на грил е религия тук, има на всеки ъгъл, има и големи винаги препълнени грил манджарници. Не липсваха и рибните ресторанти. Често се срещаха сергии, където се пържат наденици, пилета и зеленчуци. Последните изглеждаха доста апетитно на някои от нас, но ги избягвахме, тъй като не бихме искали да изкушаваме Яна с такива ужасни неща. И винаги, абсолютно винаги - вездесъщия ориз. Десятката нацелихме една сутрин в търсене на закуска на крак. Открихме салтените - тестено изделие пълно със сирене или някакъв сос и мръвка. Имаха всякакви разновидности, като се срещаха и под различни имена, но ни беше трудно да запомним имената или пък разликите между рецептите. За нас си останаха просто салтени, а най-добрия вариант обикновено се продаваше на сергия с всевъзможни сосове, салати и туршии по избор. Взимаш салтенята, отваряш я и започваш да я тъпчеш със салати и да досипваш и доливаш колкото си искаш от каквото си искаш. Някои опитни боливийци успяваха да си натъпчат салтенята с добавки и да си заминат, но нашите винаги се разпадаха и протичаха, та се присъединявахме към групичките, които наобиколили сергията просто си досипваха на всяка хапка. Яна също одобряваше салтените и много ни умиляваше, когато си поиска и отхапе голям залък, тъй като по-принцип си беше злояда и наблягаше предимно на банани и ориз. Салтените вървяха най-добре с прясно изцедени портокалови сочкета, разбира се в найлонова торбичка и сламка. Цялото семейство обожавахме тези улични фрешчета и рядко успявахме хладнокръвно да подминем сергия. А понякога, когато се разхождах сам, донасях на Ели и Яна по сокче, убеден че ще ги зарадвам много.

Тяхната полиция го пази

Противно на общата пазарна обстановка, около нашето хотелче и площадът на правителствения дворец цареше спокойствие. Може би се дължеше на това, че всички преки водещи към площада бяха денонощно отцепени от плътен полицейски кордон. Историята на независима Боливия е дълъг низ от военни преврати и президентски оставки. Едва ли са много боливийските президенти, успели да изкарат цял мандат, а вероятно демократично избраните такива са още по-малко. По време на лъкатушещата се между лявото и крайно дясното история на страната главните индустрии на няколко пъти са национализирани и приватизирани, а гражданските бунтове са съпровождали почти всяка превратност. Актуалният демократично избран президент (при това два пъти поред) Ево Моралес, за пореден път национализира част от икономиката на страната, поема курс наляво, сдушава се със всички околни себеподобни, като прословутата венецуелска медийна звезда Уго Чавес и съдейки по барикадите около двореца, няма намерение да си ходи преждевременно. Интересен факт - Ево Моралес е първият южноамерикански президент от неевропейски произход - той е от племето Аймара. Наскоро отново нашумя международно, като представи закон според който майката земя също има права като хората.

Както може да се очаква от град с толкова крив релеф, в Ла Пас има доста места, където можеш да се разходиш, слезнеш, обиколиш, пресечеш, покатериш и да се огледаш. Ние успяхме да набараме страхотна гледка на здрачаване от Мирадор Кили Кили.

Ла Пас от Мирадор Кили Кили, Ел Алто е отгоре

панорама от Кили Кили

Ако тръгнете надолу по долината, подминавайки богаташките квартали ще стигнете до Лунната долина (Valle de le Luna). Там ерозията е изваяла гора от варовикови игли. Хората са го заградили и прокарали приятна пътечка с мостчета и беседки. Макар и да не е нещо, заради което да си заслужава да прелетите океана, е приятно място където да осмислиш половин ден от престоя си в Ла Пас. До там се стига с обикновена маршрутка от центъра. Въпросната маршрутка прилича на американски училищен автобус в умален размер и е едно от най-неудобните превозни средства, в което някога сме стъпвали. Толкова беше тясно, ниско и препълнено, че се наложи да се прегъна чак в кръста, за да се събера. За сметка на това за повечето боливийци ми изглеждаше съвсем по мярка.

Valle de la Luna

Също както любимата ни София, Ла Пас си има и ски курорт - Чакалтая - с лифт, чията горна станция със своите 5300 м н.в. е най-високия лифт и ски курорт в света, след Алеко. Уви от десетина години тамошния ледник се е напълно стопил а нов сняг няма. Честито ви глобално затопляне. Макар и лифтът отдавна да не работи, всяка туристическа агенция и хостел в Ла Пас предлага екскурзия до там. Гледката била хубава, та решихме да идем самоорганизирано както винаги. Тогава се сблъскахме с боловийската туристическа дезинформация.

На някои от най-централните места в Ла Пас има лъскави офиси за туристическа дезинформация, в които работят прекрасни, усмихнати, владеещи английски служители, които няма да ви кажат нищо съществено. Ако ги питате, от къде да си хванете маршрутката за автогарата, ще ви кажат. Ще ви насочат и към правилната автогара или музей, но не се надявайте да ви помогнат в самоорганизационните напъни. Когато ги попитахме как да се качим без екскурзия на Чакалтая, хванаха да ни обясняват как не можело сами, защото било много високо, страшно, опасно, и най-лошото - нямало обхват. А ние просто искахме да питаме от кое кръстовище в Ел Алто трябва си вземем такси, тъй като от там горе-долу бяхме прочели какво следва. Мълчаха като пукели. Опитахме да ги разпитаме и за солника на Уюни, където ни предстоеше да идем, но единствено получихме малко брошурки, които и без това ги има на всяка хотелска рецепция в града. Боливия пази своите тайни.

Близо до Ла Пас почиват в мир загадъчните и впечатляващи останки на древния град Тиуанако. Това е бил центърът на една от най-значимите култури в Южна Америка. Възникнал още преди новата ера, градът достига върха на своята слава и влияние през втората половина на първото хилядолетие от новата ера. Смята се, че по онова време населението на града е надхвърляло няколко стотин хиляди жители, достигайки милион според най-смелите историци и се е намирал непосредствено на брега на езерото Титикака. Цивилизацията на Тиуанаку е била издигната в религиозен култ и по този начин доминирала над огромни територии от Андите. Към края на хилядолетието, климатът в Алтипланото се променя, настъпва продължителна суша, нивото на Титикака пада. Излишъкът от ресурси необходим за съществуването на такава развита цивилизация секва, производството на храна пада драстично и Тиуанако е изоставен. Тази цивилизация се смята като една от най-влиятелните и предшественик на много други в тази част на света, включително и на прословутите Инки. Някои части от града остават невредими до днес и гъделичкат развинтеното въображение на хората с огромите си добре издялани каменни блокове.

Съдейки по цялото това описание, някой да не си помисли, че сме били там. Ние просто не можехме да гледаме повече руини и поехме в обратната посока към Коройко, до където води "Пътят на смъртта".

Титикака по боливийски

Особеностите на боливийските визи

Въпросът с Боливийските визи е обгърнат в загадъчност. Няма два различни източника, които да дават една и съща информация по въпроса. Ситуацията се усложнява още повече, от това че визовите изисквания са различни на различните входни точки на Боливия. Разпитвайки познати на познати за техния опит с проникване в Боливия и ровейки из нета събрахме страшно разнородни отзиви. Някои бяха влезли евтино, други по-скъпо, едни с повече, други с по-малко формалности. Има и много големи различия в отношението към различните държави. Например, към САЩ изискванията са по-строги, бумащината е повече и таксата е реципрочна на тази, която САЩ налагат на боливийските граждани. Не че Боливийците не желаят лесните и платежоспособни северно-американски посетители, но искат някак да си им върнат суровото отношение. За нас реципрочните визови отношения са някак детински. В реципрочни визови изисквания между нереципрочни народи няма много смисъл. От една страна са едните които се пазят от бедни емигранти, трафиканти и други подобни, от друга страна са другите, които жадуват парите и вниманието на първите, но се държат нацупено сякаш на някой му дреме за тях.
В Пуно, нашата база за налазване на Титикака в Перу, има боливийско консулство и решихме да идем сами да проверим как стоят нещата. Този път, за разлика от безуспешния ни напън за колумбийска виза (където също станахме жертва на реципрочни условия), испанския ни вече беше на достатъчно добро ниво за лесно и бързо изясняване на всички въпроси. Защо ли не се изненадахме като чухме пълния списък от необходими снимки, резервации, билети и ваксинации и това че на границата няма да ни пуснат без предварително извадена виза. Но изискванията далеч не бяха неизпълними. Искаха някакъв билет за заминаване, но признаваха и заминаване от трети страни. Ние минахме с вече закупените билети от Бразилия за Франкфурт, а Дидо си имаше обратен билет от Лима. Искаха една хотелска резервация, независимо къде в Боливия и за кой ден от престоя. Направихме си резервация в Booking.com, която анулирахме веднага след получаването на визата. Ако правите същите схеми в Booking.com, внимателно прегледайте условията на хотела, някои санкционират анулирането.
Друго условие е ваксината срещу Жълта Треска, ние имахме такива от преди това. За хората, които имат религиозни или близки до религиозните убеждения против ваксините не можем да дадем съвет. Не знаем дали това изискване може да се заобиколи, макар че ако няма да се врете по джунглите на практика изобщо не ви трябва. Иначе нашето проучване за Жълтата Треска, показа, че е страшно смъртоносна и малък процент от разболелите се оцеляват. По този въпрос, още тръгвайки от България бяхме информирани и не сме имали намерения да рискуваме, но тъй като ваксината е опасна за деца под 1 година, изчакахме до последния възможен момент за поставянето и. Ваксинирахме се в Коста Рика, когато Яна беше на 1 и половина и нямахме никакви неприятности или странични ефекти.

Визите се получават веднага, стига консула да е там. В нашия случай, първо се наложи да почакаме два дни, през които се разходихме до о.Такиле, след това в уречения ден почакахме още час-два величието да довтаса на работното си място. През това време разгледахме оставеното на масата копие на конституцията на Боливия, където още в пети член се заявяваше, че коката е национално богатство на Боливия и неотменимо право на всеки гражданин. Имаше подобен член изрично и за водата, за която преди време е имало големи патаклами, след като някаква западна (или северна в случая) корпорация я взела цялата на концесия, вдигнала цената и отрязала достъпа на много хора. Подробности за водата тук.

Иначе, само няколко минути след като дойде консула документите на всички чакащи бяха подписани и паспортите с визите раздадени. Та, предполагам че при нужда всякакъв вид фалшификации и манипулации на изискваните документи биха минали.

Цялата процедура за нас, българите, беше безплатна, а изненадващо на границата ни казаха, че също издават визи срещу $50. Необходимо е да се отбележи, че няма никаква гаранция, че друг на някоя друга граница, та даже и на същата, би попаднал на същите условия и процедури. Все пак, смятаме че получаването на боливийска виза не би било особено трудно за който и да е наш сънародник, на която и да е граница.

Копакабана

Първите ни впечатления от Боливия във вечерта, когато преминахме границата и се настанихме в близкото курортно градче Копакабана (не онази в Рио) бяха, че е същото като Перу, само дето леко по-различно. Не се оправдаха очакванията ни (или тайните надежди) Боливия да е едно потайно, непонятно, самобитно, зачукано и забравено от цивилизацията място. Копакабана е едно от най-курортните и туристически места в Боливия - почти всеки турист в Боливия идва тук, тъй като това е тяхната отправна точка към езерото Титикака и последна спирка преди Перу. Самото градче малко напомняше някое наше черноморско селце - пешеходно стъргало с ресторанти, барчета, Интернет клубове, сергии със сувенири, джапанки и т.н. Стъргалото свършваше на плажа, покрай който се простираше дълга редица ресторанти залагащи на рибата, а пред тях - водни колела. Познато нали, само дето на 3800 м. надморска височина. Нацелихме някакво доста евтино пансионче, една идея по-мизерно от стандартното Перуанско такова, но пък за сметка на това вечерята, която беше по същата схема както бяхме свикнали досега (меню със супа, второ и сокче) беше на малко по-висока цена. Отдадохме последното на факта, че все пак сме на курорт.

Бързото проучване на продоволствената обстановка донесе следните резултати, които щяха да си останат валидни за по-голямата част от Боливия: един вид бира в стъклено шише от около 700мл - не е навероятна, но напълно поносима, цена около 10 боливианос (1 боливиано ~ 20ст.), два вида гадно вино за около 20-25 боливианос. По-натам щеше да се окаже, че в повечето случаи щеше да се среща само едното от двете вина - Kohlberg, не особено характерно име за вино, но пък и с не особено характерен вкус. Абе, голяма боза, но наблягахме предимно на него, тъй като бирата просто не беше рентабилна, а концепцията на студената бира почти непозната. След плахото ни запознанство с концентратите на Перу в лицето на пиското, решихме изобщо да не даваме шанс на боливийските такива. Всичко останало си беше що годе като в Перу - меню обеди и вечери, градските пазари си бяха същите прекрасни източници на плодове и най-вече тонове банани за Яна, домати, авокадота, малки пити кесо (сирене) и пресни хлебчета.

Мачле в обедната почивка, забележете вратаря

Исла дел Сол
 

в очакване на останалите туристи за Исла дел Сол

На следващия ден се метнахме на лодчица (същата като перуанските) за Острова на Слънцето (Isla del Sol) - основната боливийска атракция в Титикака. Според легендата тук се е родило слънцето и оставило първите си стъпки. На острова има някакви напълно незначителни Инкски руини и редица свещени камъни. Ние сравнително безуспешно се опитахме да открием част от тях, но в крайна сметка никой, който би посетил острова само заради тези уловчици не би останал особено удовлетворен, пък и у нас си имаме къде къде повече и по-древни легендарни камъни и хълми. Чара на острова беше в това, че преди всичко е остров, че там е тихо и спокойно, има прекрасно плажче с няколко автентични космясали южноамерикански пътешественици (колумбийци и аржентинци както винаги) на палатка, имаше високи баири с незабравими панорами и залези над езерото и страхотна гледка към величествената Кордилера Реал - баш планината в Боливия. Там изкарахме два дни, първо нощувахме в северната част, в едно селце разположено между два плажа, където почти всяка къща беше в процес на преустройство (или в застинал процес на преустройство) в хотел. Направи ни впечатление как тук в още по-голяма степен, от колкото в Перу, понятия като отопление и уют не съществуват. Въпреки вечерните температури доближаващи се до нулата, вратите и прозорците на помещенията рядко се затваряха, а хората си стояха у дома с палта и шапки. Това ми напомня на нещо, което бях чул от своите родители: "Едно време вкъщи беше студено и стояхме с дрехи, шапки и одеяла  после се преместихме в апартаментите с парно и започнахме да боледуваме". Наскоро четох някаква статия, в която се отбелязваше че статистически средната температура, която поддържаме в домовете си през зимата се вдига с по един градус на всеки няколко години. Струва ми се, че изнежването вече се приема за нещо като проява на изисканост, а каляването като някакво архаично извращение. Колко много хора оправдават надуването на печките и радиаторите със своите деца, а в крайна сметка децата (освен съвсем малките бебета) стават точно толкова изнежени или калени, колкото ги направим ние.

Шестхилядниците на Кордилера Реал

почти като на море

Каменната маса - единствения обект, който успяхме да намерим и разпознаем в археологическия комплекс

По залез, Кордилера Реал в дъното

На следващия ден се разходихме по билото на острова до южната част, където е по-скъпо и по-развито, което ще рече, че има повече хотелчета, квартири, ресторанти и пицарии. Любопитно е как винаги, когато боливийците се опитват за привлекат вниманието на туриста, те правят пицария. Вероятно вярват, че пицата е народната храна на всеки чужденец. На две места по време на разходката се опитаха да ни таксуват, единия път защото идваме от северната част, където е археологическия резерват със свещените камъни, а втория път защото навлизаме в южната част, където май няма нищо освен хотели и ресторанти. И в двата случая ги отрязахме, даже при първия стана някакъв скандал. Стражата се състоеше от една лелка и един дребен младеж. Лелката пъргаво подскачаше и все ни препречваше пътя нататък, а младежът строго изискваше билетчета - идвали сме от север, там бил археологическият резерват, трябвало да си покажем билетчетата или да си купим такива. Действително предната вечер някои от нас (дори не всички) се бяхме разходили до резервата на аванта, но да ни искат билети че се разхождаме по единствената пътека на острова ни се стори малко нагло. В крайна сметка се отказаха, сломени от нашите аргументи изложени на школован боливийски: "Кви резервати, кви билети, идваме от селото, тука има само камъни, никакви билети не щем". Малко по-натам, на влизане в южното село, пак се опитаха да ни продадат билетче, като този път само измърморихме някакво "No, gracias." и подминахме без даже да намалим.  

Боливийска леля съзерцава

Южната част наистина беше по-скъпа, а ние виждахме нещата така: Боливия е по-бедна от Перу, а квартирите по-мизерни, при това сме извън туристическия сезон, така че би трябвало да е по-евтино. Явно жителите на Исла дел Сол не мислиха така, та видяхме зор докато открием и спазарим някакво по-приемливо настаняване. Приемлива вечеря така и не открихме, та наблегнахме на запасите от сухи супи, хляб и кесо, които предвидливо бяхме донесли. Четейки тези редове, потенциалният мераклия посетител не бива да се плаши, в крайна сметка не беше особено скъпо. Скъпо ни се струваше на нас, тъй като изхождахме от гореспоменатите разсъждения и бяхме полу-фалирали.

С Дидо изпратихме поредния възмутително добър залез на върха на близкия баир, а Ели, бидейки все още болнава, предпочете да се гуши в топлите завивки в стаята. От тази позиция Кордилера Реал беше още по-близко и още по величествена и не се учудвайте, че тя е на всяка снимка. За съжаление снимките сякаш не успяват да предадат мащабите на гигантските бели "чукове" извисяващи се над облаците и Титикака.

Кордилера Реал

Кордилера Реал и Островът на Луната (Isla de la Luna)

странната конструкция на върха

 
На сутринта, докато чакахме лодката обратно за Копакабана срещнахме двойка българи - момче и момиче студенти в Англия. Те бяха единствените българи, които срещнахме случайно за цялото ни пътешествие. Хора, трябва повече да пътувате! Докато обменяхме опит или по-точно докато им разказвахме впечатления и формулирахме съвети за Перу, което на тях тепърва им предстоеше, осъзнахме в какви екстремни икономии сме затънали. Наред с другото ги инструктирахме и за неща като това как 6 солес е стандарната цена за обяд, а повече от 8 е обир, как туристическите хостели се опитват да те одрусат с 30 солес, а в евтинджос хотелчето отсреща плащаш само 20. Като се замислим, за хора дошли на почивка, особено от западна Европа, всичко това вероятно е звучало смехотворно. Наистина систематично се лишаваме от много неща по време на този трип, но всеки със своя стил, възможности и приоритети - вероятно затова успяхме да разтегнем пътуването до цели 10 месеца.

Продължихме заедно към столицата Ла Пас, където си намерихме и хотелче - най-евтиното, разбира се, но пък съвсем в центъра, на една пряка от на Ево Моралес бърлогата. За съжаление повече с тях в Ла пас не се засякохме, макар и съседи за два дни.

кратко фериботно курсче по пътя за Ла Пас

най-обезсърченият лодкар

боже опази!

все още не могат да преглътнат откраднатото от Чили тихоокеанско крайбрежие

Иначе, автобусчето от Копакабана за Ла Пас беше съвсем екстра. Беше малко, но достатъчно удобно предвид малкото разстояние. Стандартът беше далеч под Перуанските четириосни друетажни спални чудовища и къде къде по-добре от наблъсканите ямайски кочини.

Боливия до тук не оправдаваше очакванията, които имахме към най-бедната и изолирана страна в Южна Америка, но зачукването тепърва предстоеше.