Живот на плажа в Ко Ронг

Бавният кораб

Отплавахме от туристическия кей на Серендипити за остров Ко Ронг (Koh Rong), Камбоджа, с бавния кораб. Лудницата на кея, заринат от сергии на туристически посредници и обсаден от шофьори на тук-тук, остана зад нас. Заедно с нас отплава, или по-точно, отлетя и бързото корабче. Бързите корабчета си бяха наистина бързи, повечето бяха нещо като грамадни моторници с по 3 или 4 могъщи извънбордови двигателя. Техните пасажери стояха чинно по седалките си, нахлузили спасителни жилетки. Като предпочитан вриант за превоз между островите, бързите корабчета бяха доста и създаваха доста оживен корабен трафик, който ние наблюдавахме от ратановото диванче с меки възглавнички на нашия леко полюшващ се, бавно придвижващ се кораб. Не че и ние нямахме спасителни жилетки. Децата бяха надянали по една, които, забележете, си носим от България.

Както можеше да се очаква, малко изкараха с жилетките. И Яна и Вихи не можеха да ги понасят и в крайна сметка ги свалиха след като с единия се рабрахме да седи кротко зад парапета а другия беше арестуван на ратановото диванче и приспан. Корабчето беше на два етажа. Долу имаше диванчета и пейки с възглавнички, горе - шезлонги и барче. И беше полу-празно, бяхме около десетина пътници. Чак по-късно, когато корабчето хвърли котва до един пуст скалист бряг, забелязахме щайгите с плавници и шнорхели. Ето защо толкова гордо

рекламираха корабчето именно като бавно. Всички пасажери нахлузиха шнорхели и плавници и се набухаха в морето. На борда останахме само Васко и Вихрен, защото сме кавалери и се налагаше да подаваме кърпите на нашите дами на излизане.

След като приключи шнорхелирането се отправихме към крайната си цел, която започваше да се откроява сред морската мараня. Ко Ронг не впечатлява с релеф, ниският му и разплут силует не обещава вълшебни водопади, димящи вулкани и тайни пещери, но пък ние тъй или иначе се бяхме запътили натам заради плажа. За сметка на това приближавайки кейовете на единственото градче на острова, което вероятно си има и име, ни обхвана вълнуващо очакване за тропически наслади. Сред палмите на брега се гушеха цветни дървени постройки с големи тераси, точно като тези, които помним от Карибите. А около кейовете се клатушкаха всевъзможни разноцветни корабчета и ладии. Всичко това направо на плажа.

Градчето на Ко Ронг

На слизане от корабчето бяхме заградени от местните хелоу-чета, които ни запредлагаха скъпи бунгала или евтини квартири. Ние пък търсихме евтини бунгала, което те не предлагаха, затова се разположихме в първото капанче до кея и поръчхаме бира, картофки и пресен кокос. След известно време преценихме, че островът е готов да ни посрещне и предложи това което търсим - евтини самостоятелни бунгала на първа линия, с климатик, баня и тераса. Хамак сами си носихме. Васко се отправи на куест за тези бунгала, каквито вярвахме, че съществуват.

Главната и почти единствена улица

На Ко Ронг няма коли и мотори, нито улици. Главната на градчето, е просто плажът пред къщетата на първа линия. Непосредствено след последната "градска" къща започват комплекси с бунгала. А те - от хубави по-хубави. От барнати, по-барнати. За разлика от Ко Чанг, тук нямаше съвсем лъскави курортни изпълнения. Бяха съвсем семпли, чаровни и просторни бунгала с тераси и хамаци обърнати към морето, и разположени на почтително разстояние едно от друго. Питахме на всяка рецепция. Цените тръгваха от $30, като повечето вървяха около $50-$60. А даже повечето не предлагаха климатик, макар че човек би могъл да намери утеха в лекия бриз, излежавайки се в хамака на терасата. Бунгало след бунгало, рецепция след рецепция, от плажа преминахме в гората, после отново на плажа, и така и не намерихме бунгалото за $15, което търсихме. За сметка на това открихме плажа, на който щяхме да се излежаваме в следващите дни - дълъг, пуст, чист, със ситен бял пясък като брашно, и плажно барче в крайчеца.

В градчето на Ко Ронг - един от кейовете, на който живееха хора

В градчето на Ко Ронг - въздесъщите легла на открито

Надолу по плажа, извън градчето - малкият плаж пред недостъпните за нас бунгала

Скромни и със стил, тези бунгала струваха от $50 нагоре

Ресторантче в джунглата

Преминахме към план Б, както винаги - какво да е, само да е евтино. Оказа се, че в градчето всяка сграда е хотел или хостел. Концепцията една и съща - на първия етаж ресторант или бар, на горния - стаи за гостите. Почти всички хотелчета си имаха пришит по някой млад западняк - англичанин, австралиец и подобни, който бодро придърпваше блуждаещите с раница на гърба червендалести руси тийнейджъри. Ние като прекалено дърти, мургави и с деца не им влизахме в целевата група, но въпреки това, успяхме баш в най-купонджийския обект да се настаним.

Градчето на Ко Ронг - гореща парти дестинация

Макар предимно разположено на плажа, градчето изобилстваше от малки тесни тайни алейки навътре към сушата, където на втора и трета линия се гушеха всевъзможни страноприемници. Тези на заден план вече си бяха съвсем автентични, обслужвани от местни хора и на прилични цени. Всяко хотелче имаше свой собствен неподправен недодялан чар. Едно ще има вътрешен двор, към който гледат всички стаи, но вътрешния двор ще е ресторант. Друго ще е без прозорци. Трето с прекалено схлупен таван. Четвърто - високо, тясно с безумни стръмни стълбища. Всичките струваха сравнително еднакво и поддаваха на сравнително еднакви отстъпки при кратко пазарене. Огледахме толкова много и бяха толкова еднакви в своята приемливост, че накрая емоционално се хвърлихме на едно, от чийто бар просто струеше добра музика и имаше оригинална атмосфера. Чак по-късно се оказа, че това е барчето, което дъни най-силно и най до късно, а персоналът беше скандализиран, че при тях се е настанило семейство с бебе. По-късно даже любезно ни подхвърлиха, че биха могли да ни препоръчат по-подходящо за семейства настаняване, но нямаше нужда. Ние вече бяхме решили, къде да се местим на следващия ден. Всъщност проблемът не беше в силната музика, защото тя не попречи нито на Яна, нито на Вихи да заспят, ами в това, че мястото си беше едно купонджийско свърталище с разкъртени бани и повръщащи до късни доби тинейджъри. След като децата заспаха рано, ние си изкарахме добре вечерта на терасата пред стаята, с приятна музика, и дори измуфтихме няколко безплатни бири като компенсация за това, че така и не успяха да ни осигурят мрежа за комари за второто легло.  

На сутринта бързо се преместихме в друга квартира, без бар, която беше все така спартанска но доста по-добре поддържана. Характерни за повечето хотелчета в градчето бяха стаите споделящи един голям общ покрив и общо въздушно пространство над стените. При тази конфигурация прекрасно чуваш всяко действие и помисъл на своите съседи. Те ни държаха будни до късно, прибирайки се от баровете равеселени и шумни на малки групички, пък ние ги будихме рано със сърдити и щастливи бебешки писъци.

В този първи плажен ден, се отправихме директно към далечното плажче, което си бяхме намерили в предишния ден. Не възнамерявахме да плажуваме на "градския" плаж, тъй като прекрасно виждахме и подушвахме кафявите вадички, които извираха пред хотелите и се стичаха към морето. Явно заустването на отпадните води става дори не в морето, ами направо в пясъка на няколко метра от сградите. Това явно не притесяваше твърде много местните хотелиери, тъй като за няколко дни не видяхме нищо наподобяващо аварийна ВиК дейност.

За разлика от местните дечица, ние максимално внимателно прескачахме вадичките по плажа

Нашето райско плажче обаче беше друга работа. На около половин час пеша, то не беше посещавано от много хора и по дължината му имаше много малко постройки. Освен това имаше всички останали екстри - ситен бял пясък, който скърцаше приятно под краката, естествена сянка от палми и други дървета, а на гърба на плажа - лагуна с мангрова растителност. Единственото неприятно нещо бяха изхвърлените от морето отпадъци, но и те на втория ден рязко намаляха, сякаш някой беше минал да почисти. Тъй или иначе, ние си намерихме чисто и спокойно местенце, към което се връщахме всеки ден и си беше само наше.

Нашето плажно кътче. Васко чете за Червените Кхмери в хамака, Вихрен подремва в сянката

Природна красота, комбинирана с човешка кочина. Характерно за Камбоджа и не само.

Слънцето печеше безпощадно, а морето беше топло, така че прекарвахме цялото си време на плажа в прибежки между сянката и морето. Още първия ден с Яна се опитахме да си построим слънчев часовник и замък, но Вихи като един страховит плажен демон унищожаваше всичко, което се опитвахме да сътворим. Така че бързо сведохме плажните ни дейности до лежане, спане, безцелно ровчене в пясъка, шляене на кратки разстояния, набиване на плодове и много киснене във водата. За да сме сигурни, че няма да ни се налага да мърдаме от нашето местенце, сутрин в градчето имахме сериозен пазарски списък за отмятане. Зареждахме се с вода, плодове - поне три вида, няколко манджи от евтините манджарници на кея и по някоя бисквитка за неангажиращо спорaдично похрупване. Както забелязахте бира не пазарувахме. Даже и от близкия плажен бар не ходехме да си наливаме, защото в тази държава, бирата просто никога не я продават достатъчно студена. А ние сме готови дори да се откажем от нея, пред това да я пием топла.

Хванати в опит да опазим пясъчния замък от Вихрен

Гофрети за плажа. Не много сладки на първи опит, но перфектни за плажно зобване

Плажна закуска

Край плажния ни лагер имаше няколко дървета с плодове, подобни на познатите ни от Карибите "ямайски ябълки", само че с някаква твърда висулка в единия край. Периодично по плажа минаваха местни и спираха да ги берат и брулят. Някои събирха целите плодове, а други скубеха само висулките. Постепенно ни се оформи подозрение, а по-късно и Гугъл потвърди, че това е кашу. "Висулката" е самата ядка в твърда черупка, а плодът също може да се консумира, даже е свръх полезен и пълен с витамини, но доста стипчив на вкус. Едни от кашу-събирачите се задържаха по-дълго около нас и Яна се втурна самоотвержено да им помага, като тичаше да събира обрулените плодове или направо се катереше по дърветата. Накрая се сприятелиха и те я почерпиха ананас на клечка. Ние също си събрахме няколко кашута за сувенир, но не се опитахме да ги отворим, защото прочетохме в интернет, че черупката съдържа киселина, която може да ти прогори кожата.

Кашу бригадата на Яна, които също бяха и плажни продавачи на разни неща

Следобедите Яна се кротваше в хамака и не след дълго заспиваше уморена от целодневното цамбуркане в морето. Ние, за жалост нямахме този късмет, защото пък тогава Вихрен се будеше от обедния си сън. А той, както вече споменахме, тъкмо се сдобиваше с кътници и беше особено раздразнителен. Нищо друго не ни оставаше, освен да се редуваме да го гушкаме и да се стараем всячески да го разсейваме. Така, напълно безперспективно, както и би трябвало, протичаха дните ни на плажа, докато привечер не се понасяхме полека лека обратно към града. По пътя се отбивахме за по няколко сравнително студени бири в близкото плажно барче, което се оказа, че се държи от банда хипарливи турци. Пускаха много приятна музика, винаги с някакъв етно елемент, което ни идваше много освежаващо на фона на сравнително безидейното музикално оформление, с което ни посреща Азия до тук. По ирония на съдбата, вечерта, в която най-много се задържахме и най-добре се повеселихме в турския бар, беше именно трети март. Пък те бяха толкова над нещата, че когато разбраха, че сме българи, дори не казаха "Еее, комшу!", което би се очаквало от тях, но пък ни пуснаха български етно ремикс.  Повеселихме се, ще рече, че децата си изкараха много добре, а ние обслужвахме техните игри и прищявки бранейки бързо стоплящите ни се малки бирички от разливане.

Винаги носим пособия за рисуване с нас и Яна си има дневник за пътешествието

Сиеста

По пътя за вкъщи имахме и още две спирки. Първата - една лиана висяща до пътеката, която Яна всеки път с трепет очакваше да достигнем, за да се полюлее като Маугли, а втората - едно горско ресторантче, в което имаше бирен happy hour и което ние пък очаквхме с нетърпение за да се налеем с хладни бири. От всичко до тук, ще вземете да си помислите, че само с бира сме се наливали. Всъщност доста малко бира пихме по тия места, през повечето време само ни се искаше. Веднъж стигнали градчето, минавахме през квартирата за по един бърз душ и изпълзявахме на песъчливата главна за вечеря.

Обикновено, избирането на ресторант е много важна задача за нас. Трябва най-вече да е евтин, но имаме и някои други важни изисквания, а именно да е сравнително безопасен за разходките на Вихрен. В крайна сметка няма как да го опущим да се разхожда сам, тъй като средата винаги предлага твърде много прекасни възможности за бели и сакатлъци. Я ще зачеше някое крехко растение в саксия или ще докопа оливарниците от съседната маса, ще се хвърли да преследва някой нищо неподозиращ въшлив пес или ще се насочи към висок ръб без парапет. Стълбите обаче са неговата най-голяма страст. Види ли стълба, трябва да я изкачи, а след това да я слезе, а после пак да я изкачи, и така докато се пребие. На Ко Ронг, все още беше твърде нестабилен и нерационален в своя подход към стълбите, затова като съзряхме ресторантче, без твърде много стълби, изцяло разположено на плажа и с цвърчащи пилешки бутчета на откритата скара, веднага се разположихме. Бутчетата бяха право в целта, понеже на Васко и Яна вече беше доста омръзнало да редуват нудъли с пържен ориз. Сервираха бутчето с обилна салата, картофки, хлебче и безплатна бира - две такива порции ни стигаха на тримата. Блюдото вървеше и с едно много приятно черно-сивкаво сосче, в което успяхме да разпознаем само лимонения сок и черния пипер. Със сигурност имаше и още нещо в соса, но не можахме да го определим. Това хапване толкова много ни се услади, че го повторихме и на следващия ден. А след това преминахме на италианския ресторант, точно пред нашето хотелче, който се движеше от един съвсем истински италианец. Яна, типично в неин стил, набиваше само спагети Болонезе и беше много доволна. Васко хапна и двата пъти пица, макар да сме яли и по-добри, а Ели не отстъпваше от азиатските раздели в менюто - нудъл супи и кокосово къри. Обслужването беше не много амбициозно. Ще рече, че понякога доста си чакахме забравените поръчки. Единия ден се паднахме до една по-припряна компания, които след като за пореден път нещо изнегодуваха и пришпориха итлианеца, той има каза "Easy!" (По-леко!) и приключиха въпроса.

Вечеря на стъргалото

На острова Яна си намери и приятелчета. Семейството, което държеше нашето хотелче, имаше две малки момиченца, едното на възрастта на Яна. Първоначално обединени от грижите и игрите с нашия така екзотичен за тях красив и рус Вихрен, децата продължиха с гоненица и други детски ми ти занимания, без много да ги притеснява това, че нямат общ език. Следващата вечер Яна чакаше с нетърпение да седнем при италианеца, за да се заиграе. А сутринта, когато затръгвахме да си ходим, беше искрено огорчена и гневна на нас, че я разделяме с новите и приятели.

На преден план: Най-добрата камбоджанска приятелка на Яна.

Нас пък, повече ни интересуваше къде е купона! Седнали вечер на терасата пред нашата стая, в прекрасния кът с диванчета и столчета, точно над главната, се чудехме къде отиват тези върволици хора. Малко след нашето хотелче градчето привидно свършваше и нямаше нищо по-натам освен мрак и джунгла, но всяка вечер групички курортисти отиваха и се връщаха от там. Чак на последния ден, клетите ние - закрепостени родители, разбахме че някъде натам, на десетина минути през гората има друг плаж, където се вихри фестивал на огъня и изкуствата. Тогава ни се разясни и защо целият остров е пълен с хипарливи, татуирани до козирката, жонглиращи и въртящи огньове младежи, които много рязко се отличаваха от болшинството стандартни червендалести гости на острова.

На шестия ден рано сабалем в 10 ч. освободихме стаята и се приготвихме да се връщаме обратно в Сихануквил. Беше неделя. Таман време да си тръгваме наобратно, че в понеделник сутринта да си взимаме готовите виетнамски визи и да ходим към легендарния Анкор. Всички хотели и квартири в Ко Ронг имат неприятната практика, чекаута да им е в 9 или даже в 8 сутринта. Вероятно за да могат да посрещнат новите хора, които пристигат с първите бързи лодки от континента.

Обаче нашата бавна лодка щеше да ни прибере чак след един часа следобед. Изкрънкахме малка отсрочка от чекаута, като разбира се, ползвахме бебето за оправдание. Наиситна първоначално чакахме Вихи да се наспи, но след като се наспа ни отне още много време да се натуткаме да си съберем всичкия багаж обратно в раниците. Колкото по-дълго оставаме в някъде, толкова повече багаж успяваме да извадим и разхвърляме из стаята. А тук бяхме стояли цели четири дни, което ще рече, че накрая почти нямаше къде да се стъпва на пода.
След като освободихме стаята възникна въпросът, какво все пак ще правим до идването на корабчето. Изпълзяхме до края на градчето, където плажът става по-широк и пуст и изчезват кафявите вадички и се настанихме в първото плажно заведение в едни много удобни кресла под тлъстата сянка на неизвестен нам местен растителен вид. Там имаше и разни люлки и хамаци, та моментално отписахме Яна от списъка на нашите грижите, и се заехме да унищожаваме бирените запаси на барчето.

До нас се беше настанила камбоджанска семейна компания с едно момченце на възрастта на Вихрен. Тукашните семейства не са особено многодетни - тези които срещаме имат по едно или две, понякога три деца - но много често има мъници на по 1-2 годинки. Момченцата без изключение са остригани първи номер, което явно е тукашната практика, и Вихито с неговите буйни руси коси понякога го мислят за момиче. За наша изненада, макар камбоджанците да не са високи хора, бебетата им обиновено са по-едри от наш Вихи. Така беше и в конкретния случай. Когато завързахме жестомимичен разговор с майката и изненадани от възрастта на сина и (оказа се с един месец по-малък от Вихрен) възкликнахме, че е много голям и силен, тя гордо посочи шишето с адаптирано мляко. Действително досега не сме видели тук кърмеща майка (не изключваме възможността да кърмят много дискретно?), но виждаме много бебета и малки деца хранени от шишета. Това събуди любопитството ни, най-вече на Ели, и бърза справка в гугъл показа, че Камбоджа всъщност има един от най-високите проценти на кърмене в света... но само за бебета до 6 месеца. Причината е, че е била проведена общонародна информационна кампания за ползите от кърменето в тази възраст, за да се борят с високите нива на смъртност сред новородените. В групата от 6 месеца нагоре обаче, процентът на хранени с адаптирано мляко рязко скача и продължава да се увеличава с времето.

И Вихито си намери приятел

Когато най-накрая корабчето пристигна, вече беше настъпило време за следобеден сън, та връщането ни беше съвсем лежерно и приятно. Даже Яна дремна. Така сполучливото бавно корабче мина да събере още туристи и от съседния остров Ко Ронг Самлоен, което ни даде възможност да го разгледаме и да се полюбуваме и на неговите приветливи брегове, макар и без да слизаме на тях.

В следващата публикация, ще разкажем за това как си избичихме айляка на Серендипити бийч.