Сихануквил и на село в Отрес

Залез на Отрес бийч

Ето че няма и седмица след пристигането ни в Азия, ние вече напуснахме Тайланд и се настанихме в Сихануквил, Камбоджа. Не бойте се, от Тайланд тепърва ще има, тъй като по-голямата му част сме я оставили за накрая. 

Сихануквил се явява морската столица на Камбоджа - сравнително малък, напълно безинтересен град. Тук ни привлече най-вече виетнамското консулство, където съвсем с основание се надявахме да си изкараме бързо и безпроблемно визи. За щастие, освен консулството и единственото дълбоководно пристанище на страната, Сихануквил предлага доста приятни плажове и връзка с няколко образцови тропически острова.

Главната улица на Otres Village

Започнахме от Отрес бийч. Това е най-далечния от сихануковите плажове. Избрахме го така, тъй като другият, по-близкият - Серендипити, е известен като камбоджанската баш-парти дестинация. И е пълно с англичани, правете си сметката. Пък ние, понеже сме зрели улегнали хора, искахме на спокойно и тихо. Отрес представлява един дълъг, широк и прекрасен плаж, по който са се обособили три курортни местности - Отрес 1, Отрес 2 и село Отрес, а между тях по един километър празно пространство - плаж, при това така ориентиран, че оттам се наблюдават ежедневно живописни залези. По цялото протежение на плажа, на първа линия, пустеят парцели заградени с древни масивни огради, а гореизброените курорти са се сбутали по краищата и отзад. Явно Камбоджа все още чака деня, инвеститора, нещото, за което са предназначени тези най-апетитни парцели, от които може да изникне цял Слънчев бряг. Все пак, дано им се размине. Ние се нанесохме на село, в Otres village.

Магазинчета по главната. Това в бутилките е гориво за моторетки.

Най-често камбоджанските къщи са повдигнати, а отдолу в сянката е нещо като дневна с маси, столчета и хамаци

Тук продават кокосови орехи за пиене

Първата нощ реанимирахме покрай басейна, в бунгалцето, за което писахме предния пост. Но уви, бюджетът ни разпореди да се изнесем от там и да се нанесем в най-евтината стая, която предлага достатъчен брой легла и климатик. Принципно не сме любители на климатиците, но тия дни, след вируса който изкарахме, държахме на такъв. Жегата и влагата вечер е смазваща и вечерите, които изкарахме до тук, ни убедиха, че да спиш гол и потен под непрестанния напор на вентилатора не е по-добре за физическото и психическото здраве, от това да се гушкаш в тънкото одеалце в леко охладената от климатика стая. Не можахме да спазарим по-малко от $17 за нощува в такава стая.

Една от по-хубавите стаи, в които сме попадали - с две
големи легла, баня и климатик

А знаехме, че може и по-тънко. Предишната вечер се заговорихме с други туристи, скръндзи като нас, които се похвалиха, че са в подобна стая за $14. Даже пробвахме и в тяхното хотелче, но безуспешно. Сякаш се пазарихме със стена. Започнахме да се чудим, дали пазаренето не зависи от времето на деня. Може би сутрин, когато хотелиерите имат цял ден на разположение да напълнят стаите си, би ни било по-трудно да свалим цената, отколкото вечер, когато сме последния им шанс да изкарат някой допълнителен долар за деня.
Какви стаи всъщност ни вършат работа, пътувайки в тази конфигурция? Най-оптималният вариант е с две легла - едно голямо и едно стандартно. Голямото го заемаме родителите и бебе Вихи между нас, а на малкото се шири Яна, която е ужасна партия за спане, защото постоянно се мята и раздава шутове. Тъй като винаги и навсякъде има комари е задължително да има и някаква преграда - я балдахин, я мрежи на прозорците. Вентилаторът е задължителен, когато сме без климатик. Всичко останало са екстри. Баня и тоалетна е желателно да има, най-вече за безпроблемно обслужване на Вихрен по всяко време и по много пъти, но се оправяме и без. В последствие, навсякъде в Камбоджа, се оказа, че и обикновена стая с две легла (twin room) си ни върши чудесна работа, тъй като стандартно единичните им легла са малко по-големи. Тогава се разпределяме Ели с Вихи, и Васко с Яна.

Новият ни дом в Отрес

Много често се срещат подобни легла на открито - чудехме се дали и
тях не ги дават под наем на най-изпадналите туристи.

Отрес 1 и 2 бяха на плажа, но културно - на първа линия само бунгала, отзад най-много някое хотелче на 5 етажа. Там си беше и по-скъпичко. Бунгало с двойно легло без прозорци, баня, балдахин... абе само стени, легло и вентилатор, на втора линия от плажа, започваше от $20. А в комплексчетата, където е пипал архитект и интериорен дизайнер, цените ставаха трицифрени. При нас, на село, беше доста по-народно. Имаше една прашна главна улица, автентични сергии, манджарници и магазинчета, където бирата и кокосовите орехи бяха под $1. И все пак, бяхме на само пет минути пеш от плажа. Това не ни попречи, обаче, да идем до него с моторетка. Ето как стана това.

След като на втория ни ден в Отрес не събрахме сили да свършим нищо повече от това да се преместим в новата квартира и следобеда, по залез, да идем на плаж, за следващия ден решихме да вземем една моторетка, или поне колело, под наем и да изпратим Васко в градо да вади визи, търси автобус за Анкор и корабче до островите.

Моторетките вървят по $6 на ден, което ни се стори доста добре, предвид, че за толкова трудно можеш да спазариш тук-тук да те закара еднопосочно до Сиханувил. Основният проблем беше, че срещу моторетката ти задържат паспорта, а на нас паспортите ни трябваха за виетнамсото консулство. Решихме, че ще вземем колело, тъй като предишната вечер ни бяха уверили, че за колело става само с депозит от $50. Не щеш ли, сутринта все пак, поискаха паспорт. След кратък словесен двубой на българо-англо-камбоджански се разбра, че може да се остави и шофьорска книжка, вместо паспорт. Васко, защото е хитър като гущера Димитър, си остави шофьорката книжка, взе все пак една моторетка и отпраши за града.

Крайпътна бензиностанция

Окрилящото волно чувство, да караш скутерче, трая двадесетина минути, докато стигнах до първия полицай, който бодро размаха палка срещу мен, сякаш цяла сутрин само мен е чакал. Зачудих се, какво ли пък толкова ще искат тия от мен - карам си културно, бавно, сложил съм си каската. Те пък искали шофьорската ми книжка, мръсниците. Чак тогава ме огря, че макар да не трябва специална категория за управление на хилава моторетка, все пак си трябва шофьорска книжка. Бяха цяла дружина, та единият се зае с мен. Ама как така нямам шофьорска книжа? Заложих я за моторетката. Защо не поспорта? Трябва ми за консулството. Ама всъщност каква ти е на теб шофьорсата книжка? Българска, Б категория. Ааа, такава не може, трябва камбоджанска! Тогава ми се изясни, каква им е схемата. Всичко живо турист, в Сихануквил, парпори с моторетки, та ги ловят за книжките. Чак тогава забелязах, че на хранилката са спрели още няколко моторетки, все западняци. Обясни ми, човека, че е лоша работа, тая работа, че нямам книжка, спомена "полис стейшън" веднъж - дваж, за да ми се изясни, колко е сериозно положението и ме пита дали пуша. Викам - не. Пребърка ми целия багаж, не откри наркотиците и ме прати при началника, който седеше достолепно на едно
бюрце на тротоара, на сенчица, и надзираваше няколкото паралелно провеждащи се проверки. След като и с него набързо обсъдихме ситуацията, ми посочи чантата, поставена пред него на бюрото, и каза - пусни нещо вътре. Тъй като, до този момент, не бях корумпрал никого в Камбоджа, се уплаших да не изхвърчи онази стотачка, дето си нося още от България и много технично, без да се види колко имам в банана на кръста, успях да извадя една десетачка. Мушнах я в чантата и зачаках разрешение да си ходя. Човекът, ми върна $5 и ми махна да се омитам. Продължих, вече не толкова волен и окрилен, а пустото консулство - на другия край на града.

Едва изминал, няма и километър по главната на Сихануквил - нова палка. Същия разговор, ама този път му разправям - Глобиха ме вече в Серендипити, $10, ай стига толкова! Пита ме дали пуша, и той не намери наркотиците, и ме пусна да си ходя безнаказано.
А де да бяха полицаите единствената ми грижа. В консулството ми поискаха $160 за визите, по $40 на човек, а аз толкова нямах вече. Започна се едно обикаляне на банкоматите, а те не ми приемат картата. Аз нося и картите на Ели, но пък не и знам пиновете. Да и звънна, не мога, защото тя нещо изобщо не е в мрежата. Следващ куест - да намеря WIFI, да и пиша и да чакам и да се надявам да си е в стаята и да го види. Тук навсякъде пише Free WIFI, само че сега, като ми трябваше - никъде. Нито едно хотелче, кафене, туристическа информация, нищо туристическо на хоризонта. Тръгнах да обикалям по малките улички, че да не ме види някой полицай, и накрая намерих хотелче, в което се смилиха над мен и ми дадоха паролата. Писах, но Ели беше offline. Помотах се малко, та потеглих по другите задачи. Трябваше да открия и изясня колко струва корабчето до Ко Ронг - райското островче, на което бяхме планирали да изкараме няколко дни в чакане да ни станат визите.

До острова има два варианта за превоз. Единият е с бърза моторница, за по-малко от час и около $20 на човек двупосочно. Другият вариант е с бавно корабче, което се клатушка над два часа, съответно срещу $13. Повечето туристи ползват моторниците, защото все пак, не са дошли да си губят времето, а и те тръгват баш от епицентъра на Серендипити - туристическия кей. А пък бавното корабче, на всичкото отгоре, тръгва от пристанището, където си е и по-далече и по-тежък пазарлък с тук-тук ще има. Отправих се да търся първо бавното корабче. По пътя се придържах към малките улички и по възможност карах зад някой джип или бус, че иначе много отдалеч ме виждат полицаите, какъвто съм грамаден на фона на местните.

Чакалещи тук-туци. Тези са от по-луксозната пикап-версия.

Минах покрай гарата, по вида на която, отсъдих, че тук отдавна вече няма железопътен транспорт. След това покрай контейнерния терминал на пристанището, който също не изглеждаше много натоварен, и продължих нататък покрай някакъв страшен "Бангладеш". Покрай пътя се редяха кокетни "бидон-вили" и по-луксозни съборетини и във всяко се вихреше някаква търговия. Отзад преминаваха в самоделни дървени кейчета и наколни жилища. Пресякох на дължина този квартал три пъти, докато открия кея на бавното корабче. Отпред не се различаваше твърде много, от останалите постройки наоколо, освен това, че имаше няколко чакалещи тук-тука и няколко западни туриста. Оказа се, че тук не се продават билети, няма официална каса и никой всъщност не може да ме ориентира в обстановката, тъй като никой не знае бъкел английски. Имаше все пак някакви малки пътнически корабчета на кея и явно, ако бяхме предпочели този вариант, щяхме да си купим билети от тур-агенция, каквито има на всеки ъгъл.

По пътя обратно към консулството, изпросих WIFI и видях, че вече Ели ми е пратила пина на своята ката. Само че, и нейната карта на никой банкомат не стана. Безброй пъти на няколко ралични места въвеждах данни, цъках бутони и пробвах какви ли не комбинации от лимит и други опции, но навсякъде греда. И на всеки банкомат различна грешка. От "не можем да се свържем с издателя", през "транзакцията отазана" до "невалидна карта". И понеже съм програмист, знам че много често съобщението за грешка, което потребителят вижда, няма нищо общо с реалния проблем, та изобщо нямах идея какво да правим от тук нататък. Примирих се, че тоя ден явно няма да се вадят визи, и се отправих бавно и на прибежки към Серендипити, поне да проуча и бързите лодки за Ко Ронг.
Там, на самия кей, като разпитах из дългата редица от гишета с посредници, се оказа, че също има бавно, по-евтино от моторниците корабче. Също така, за разлика от моторниците, на бавното корабче пускаха децата гратис. Това щеше да е нашия вариант. В Серендипити някак и банкоматите се отпушиха и успях да изтегля пари, така че вече куеста се доближаваше до успешен край. Оставаше само да мина пак през целия град, с всичките му полицаи, за да подам документи за визите.

В този моторетен ден установих някои особености на камбоджанското движение. Бибитка се винаги, когато имаш съмнение, че някой участник или невинна жертва в движението би могъл евентуално да предприеме действие, което да те накара да предприемеш контрадействие. Най-често, когато наистина започне да се случва действие, контрадействието се състои в това да продължиш да бибиткаш до коригиране на поведението на срещуположната страна. Предимството се определя от масата на МПС-то. Когато в моторетка ти предстои да правиш ляв завой, го правиш плътно покрай ъгъла, направо в насрещното покрай тротоара или в банкета. Довършването на левия завой се случва при първа възможност според натовареността на движението. В случай, че си за ей-тука-наблизо, завършването на левия завой, чрез престрояване в правилната посока на движение е непрактично. Така на места, в най-дясната лента, има значителен насрещен трафик. Иначе, като цяло движението е много спокойно и всички карат бавничко. Държат се много колегиално - яко се врат и борят за предимство, но никога не проявяват агресия.

В консулството нещата минаха светкавично, платихме си чинно, попълних четири кратки формуляра без излишни неща в тях и ни поканиха да си вземем паспортите на следващия ден по обяд. Ние обаче, щото сме много маняна, щяхме да си ги вземем чак след три дни, на връщане от адското райско островче - Ко Ронг.

За притеснените откъм safety, возихме се много бавно, извън
натоварени улици и само няколкостотин метра до плажа

Със самочувстието на човек, който въпреки всичко, е постигнал каквото е искал този ден, се понесох по главната към Отрес и... пак палка. Този път не съм бил спрял на червено. Сигурен съм, че никакъв светофар нямаше. Да не говорим, че си се движих в колона със още сто моторетки. А, видиш ли, точно мен спряха. Тоя път вече нямах даже и паспорт, но за щастие си бях изкарал копие на главната страница и на камбоджанската виза. Без изобщо да се обяснявам им връчих разпечатката и това малко им обърка сценариите, щото не ме питаха за шофьорска книжка. Но пък ме питаха, с колко ще спонсорирам чантичката на началника, за червения светофар. Дадох си им петте долара, извиниха ми се, че са им малки светофарите, защото са бедна държава, и ме пуснаха по живо по здраво.

Плажен джънк

Повече палки до Отрес нямаше, но ми се беше вече и отщяло карането. Исках да я връщам, тази пуста моторетка вече, но понеже нали си бях платил за 24 часа, решихме поне на плаж да идем с нея. Така и направихме, цели 500 метра. Но за сметка на това, доста се поснимахме с нея, преди това. И пак на залез стигнахме до плажа. Опънахме хамака, изкъпахме се в мътната вода. Да, като нашето море изглежда водата тук. Разграбихме препържените морски деликатеси на една леличка, които се оказаха повече панировка и черупки, и по-малко месо. А Вихрен се поразтъпка по плажа до насита. Таман вече беше свикнал с пясъка, а и на нас ни беше много спокойно, тъй като в тази част на Отрес бийч, няма никакви постройки, инсталации, капанчета, боклуци, гадости и канални води, каквито има навсякъде. Та, той си разцъкваше а ние само го осигурявахме от почетно разстояние. Накрая му писна, вдигна ръце, каза "Аааа" и си го отнесохме обратно до базовия лагер при хамака и черупките, за да се насладим на залеза. След плажуването, в името на душевния покой, побързахме да върнем моторетката, макар че имахме право да я задържим до сутринта.

Ако Вихрен запомни с нещо тия дни, то ще е, че се освободи от вечните обемисти пелени. Някъде тук решихме да му ги махнем. Той още не си казва кога му се ходи до тоалетна, но след няколко дни в горещия климат започна да се обрива от жега и запотяване в областта на пелените, независимо че те са памучни и уж дишащи. Затова се наложи да вземем радикални мерки и да го опущим само по панталонки, макар и с периодично напикаване. Всъщност се оказа по-лесно да сменяме и перем панталонките отколкото големите тензухи и въпреки риска от време на време да бъдем напишкани решихме оттук нататък да оставим дупето да диша. Изключение правят само моментите когато се возим по няколко часа в транспорт - тогава слагаме гащи да ни е по-спокойно.

Вечното пране

Иначе Вихито взе да става много кисело и раздразнително. На вечеря в местните ресторантчета си припомнихме как, когато пътувахме с Яна на същата възраст, ни се налагаше да ядем на смени - единия докато яде, другият преглъща слюнки и разнася на ръце, или задоволява други нужди на непримиримия и нестоящ на едно място дребосък. А той, все ще се лепне за най-опасния или най-мръсния предмет наоколо или за най-стръмното стълбище и ако не дай си Боже му попречим, надава неистов писък. Нали още на Ко Чанг забелязахме, че му растат наведнъж няколко кътника, та може и затова да беше толкова крив. Но със или без кътниците, Вихи е една енергична малка изследователски настроена машинка, която не търпи дълго време да стои на едно място. Почти всички капанчета тук се държат от семейства и са направо сляти с домовете им. Почти навсякъде Вихрен открива купчина с играчки или други детски зарибявки. Понякога собственикът на съкровищата е там и си ги брани ревностно, но в тия случаи обикновено камбоджанските родители с шамари и крясъци му налагат така ценната нагласа за споделяне на вещите.

Ден-два след като преминаха стомашните ни неволи, постепенно възстановихме дажбите, но си останахме с някои психически травми. Яна за известно време отказа да яде любимия си плод - манго - вероятно защото в нощта, в която повръщаше, беше яла палачинка с манго. Васко пък го е страх дори да си представи манджа със сладък сос. За сметка на това, нищо не може да сломи любовта на Ели към лютите нудъли.

На следващия ден, направо чрез хазяите, си поръчахме тук-тук за туристическия кей на Серендипити. Попаднахме на лимо-тук-тук, което ще рече, същото като тук-тук, но не се возиш в ремарке на моторетка, а в каросерията на изрязана като пикап кола. Накупихме си билети за бавната лодка, която и се рекламира като такава. При това Яна мина гратис.

Натоварихме се на малкото корабче, заедно с още пет-шест туристи и отплавахме към Ко Ронг, където щяхме да продължим изследването на райски плажове. А бавната лодка се оказа едно истинско откритие.