вторник, 13 ноември 2012 г.

Какво видяхме в Арекипа

Катедралата в Арекипа
Какво видяхме в Арекипа ли? Нищо не видяхме в Арекипа. Тук нас, туристите, ни бяха взели съвсем на подбив и тъй като така и така вече ни беше все тая за забележителностите им теглихме майната. Та, главно си почивахме. Да се зачуди човек, от какво пък толкова сме се уморили - ами може би от забележителности.

Но всичко по реда си. След като манянците (Ели, Яна и Васко) разгледахме Трухильо, а пък нашият препатил брат Дидо прегази или прелази околностите на Алпамайо се събрахме в Лима - отново при любимата ни сеньора. Това за нас беше третото посещение на Лима, а за Дидо беше едва второто. И понеже, видите ли, за нас Лима вече няма тайни, по музеи не ходим, нито по салса танци, просто изкарахме цял ден в близкия супермаркет Тотус да пазаруваме, ядем пасти и най-вече - да блогваме. Тотусът е институция - голям, добре зареден,  има сладкарница и безплатен wi-fi. Наподобява нашите хипермаркети и май е единствената подобна верига в Перу. Да не говорим и че бирата там беше най-евтина и виното най-разнообразно. Вечерта отпразнувахме Дидовия рожден ден и отново, за съжаление, беше твърде кротко - нищо с което перуанския народ да ни запомни навеки. Спомням си, че настървено сготвихме засукани манджи, че перуанската оризена диета на някои от нас беше започнала да ни дотяга.
На следващия ден се понесохме към Арекипа. Тук отново се разделихме. Дидо хвана автобус за Наска, която е по пътя, за да ги види и той ония ми ти прословути линии и щеше да ни настигне с един ден закъснение. Пък ние, дето вече сме вряли и кипяли и тия линии сме ги гледали, хванахме директния автобус за Арекипа, което щеше да ни е най-дългия превоз до този момент - 16 часа. Автобуса го избрахме не по часа на тръгване, а по часа на пристигане. За нас беше много важно да пристигнем рано сутрин, преди Яна да се е събудила, защото тя си има неизменен сутрешен ритуал на гърнето, който в никакъв случай не искахме да се налага да изпълняваме в автобуса. Нали няма да ни карате да изпадаме в подробности?

И така, стигнахме в Арекипа безпроблемно, пътуването както винаги с тези страхотни перуански автобуси беше удобно и за тези 16 часа изгледахме рекорден брой треторазрядни екшъни. Най-любими ми станаха тия с Жан Клод Ван Дам и брат му - добро ченге, лошите застрелват жената/любовницата/дъщерята му и той тръгва да мъсти. Добирайки се до боса избива маса народ и в последната сцена с баш-лошия половин час си раздават шамари с крак, бате Жан Клод бива почти пребит, но в последния момент (прострелян и/или със счупен крак) събира сили и внезапно напердашва злодея.

Арекипа е вторият по големина град в Перу. Известен е също като Белия град, защото историческият му център е изграден от бял вулканичен камък с местен произход. Тук вече колониалната архитектура е на висота. Не че много разбираме от колониална архитектура и архитектура като цяло, просто тук атмосферата беше най-добре запазена в сравнение с Лима, която беше твърде голяма и модерна и Трухильо, който на нищо не прилича (без изобщо да коментиране Ика, Наска и Хуараз, за които всеки архитект би запалил свещичка).
Първата ни работа на автогарата, беше да разкараме таксиджиите накацали автобуса. Първо защото са някакви измекяри в комбина с портиера, проникнали където не им е мястото. Второ, защото на улицата отпред си минават съвсем обикновени таксита на съвсем обикновени тарифи. Ние си хванахме един, който ни поиска 5 солес, ние свалихме на 4. Знаехме, че нормалната цена е 3, но повече не отстъпи. Важното е да свалиш нещо, колкото да не си поредния глупак с раница.

Нужно ли е да споменаваме, че улиците на Арекипа представляват квадратна решета, че главният площад е квадратен и се казва Плаца де Армас, на него има фонтан, опасан е с кралски палми, а от едната му страна е катедралата. Новото в случая бяха колонадите по фасадите на сградите и симпатичните ресторантчета разположени на балконите на втория етаж с изглед към площада и катедралата. Тези ресторантчета бяха в по-висока ценова категория от предпочитаната от нас (най-ниската), но не можахме да устоим на такова изкушение, такава рядкост - приятно кафене на теферич. Мда, нещо което в България и Европа взимаме за даденост, за важна част от градския пейзаж и обществения живот, из тези земи е изключителна рядкост.

Следват арекипски гледки, предимно от главния площад 

баш-катедралата бай найт ©Дидо



леко пресилен залез



политическа дейност ©Дидо


Фотосесия с птици

©Дидо

Яна се кефеше да храни гълъбите

You talking to me?!



А пък стаята, която налазихме беше съвсем върха. Перчеше се самотна на покрива на хотелчето, над всички други покриви наоколо. Вероятно нелегална пристройка. С тераска за бухаене отпред и необезпокоявана панорама на цялата Арекипа и двата огромни вулкана в съседство - Мисти и Чачани. До покрива, респективно до стаята, се стигаше след такъв лабиринт от стълбички, коридорчета и вътрешни дворчета, че първите два дни беше предизвикатество да си намерим покоите.

терасата за бухаене

от терасата - вулканите Мисти (дясно) и Чачани (ляво)

Мисти над Арекипа

В един злощастен момент, в същата тази стаичка, направихме подробна ревизия на пътешественическите ни финанси и с ужас открихме, че парите ни са не просто много намалели ами направо на привършване. А тепърва ни очакваха Куско, Мачу Пикчу, Титикака, цяла Боливия и за финал най-скъпата дестинация - Бразилия. Хванахме трескаво да мислим, смятаме и обсъждаме как да продължаваме занапред и тъжно установихме, че е време да си определим крайна дата на пътешествието и да си купим самолетни билети за прибиране към България. Избрахме си датата 5 Август, след по-малко от два месеца - един доста кратък период за времевото измерение, в което до този момент съществуваше Голямата Маняна. И все пак останахме с усещането, че се прецакваме. От една страна се опасявахме, че няма как да оцелеем толкова дълго с наличните ни средства (особено в Бразилия), от друга страна си давахме сметка, че оставащото време едва ли щеше да ни стигне, за да се наситим хем на Боливия, хем на Бразилия. След това хванахме да си правим бюджет, в който вписахме всички бъдещи разходи, които можехме да предвидим, като автобусни билети, боливийска виза, вход за Мачу Пикчу, прибиране до Европа и т.н. и получихме следния резултат: $2 дневно на човек - за храна, спане, бира, вино и кой знае какви още непредвидени разходи. Ясно беше, че ще се наложи да изпадаме в дългове към омразната ни банкова система, и най-вече към една определена, особено омразна банка потъпкваща екологията и законите в България и манипулираща общественото мнение чрез един също толкова омразен телевизионен канал.
От тук нататък, уви, щяхме да сме доста по-експедитивни и праволинейни в нашия поход през континента и щяхме още повече да започнем да ценим оскъдните си средства. Дали поради засилената ни пестеливост или поради наглостта на местната управа, в крайна сметка от всичките атракции, които предлага Арекипа, си останахме само с панорамата от хотелска ни стая.

Не видяхме ледената девица - перфектно запазена древна ледена мумия на момиче - защото не беше изложена. Не видяхме прословутия женски манастир Санта Каталина, известен навремето из целия католически свят, като най-светския и разюзден манастир, защото билетчето беше на цена като за някаква прима-атракция на континента. Не посетихме (почти) най-дълбокия каньон в света - Каньонът Колка със своята максимална дълбочина от 4160м (Не, каньонът в Черна Гора далеч не е най-дълбокият каньон в света, само в Европа), тъй като само за да доближиш неговия район ни искаха по $30, независимо дали за един ден или седмица. Какво пък толкова, ще си кажете. Ами да не би да са го построили те този каньон, че ще ми искат кинти да го гледам. Когато тръгнахме да влизаме в централната катедрала, пък ни поискаха по 5 солес, при все че местните си циркулираха на свобода. Не че толкова много държахме да разгледаме поредната църква, но трябваше да си го изкараме на някой и го отнесе портиерът, който беше пратен в ада и порицан, че Бог е безплатен и за всички. Този случай ни ободри, понеже демонстрира нашия напредък в испанския. Не изкатерихме и никой от вулканите, тъй като ни мързи.

Дидо като дойде на следващия ден ни обвини, че сме изпаднали в битовизми и бързо бързо се записа в група за изкачване на Чачани (6057м). Прав беше Дидо, от месеци обядът и вечерята ни бяха, кажи речи, единствената и основна грижа, а пък за да може Яна да си хаби неизчерпаемата енергия всеки ден отвисявахме с часове на централните площади - единствените места в перуаснките градове, където децата имат пространство да тичат и играят. 

битовизми на площада

Яна ламти за хляб

Една от ежедневните ни битови дейности беше разходката до централния пазар - голяма закрита площ, разделена по категории стоки. Имаше огромни щандове с плодове, по които продавачите се катереха със стълби и вероятно живееха под тях; дълги редици сергии с маслини, пилета, сирена; планини картови от чувани и нечувани сортове и какво ли още не. Ние налазвахме основно за хлебчета, сирене, домати и евтини сочни плодове. За закуска, а понякога и за обяд и вечеря, защото беше толкова вкусно, си правехме сандвичи със сирене и домат, на които мажехме авокадо вместо масло - мммммм. А Яна се препитаваше основно с банани и излапваше поне по 5 на ден.

На пазара:





Афиш по случай Деня на майката (голям празник в Перу) пригоден за предстоящия Ден на бащата

По отношение на Дидовата експедицията към вулкана. Качили ги с джип до 5000м височина, нахранили ги с по една разтворима супичка и марш по палатките. Повечето не успели да спят, защото ги изтресла височинната болест (Арекипа е почти 3000м по-ниско). В полунощ ги изритали по баира, че да могат рано рано да качат, да слязат и да си ги карат обратно. Народът едвам се влачел и залитал нагоре, няколко души се отказали. В крайна сметка покорили върха, който не е никакво предизвикателство по отношение на алпийска техника, а Дидо се запитал "Защо ми беше да си причинявам това", та не беше останал ни най-малко удовлетворен от първия си шестхилядник. Отново се видя колко им е планинарската култура на перуанците.

Ето малко материал от дидовия архив




на Чачани (6057)

от Чачани, Мисти на заден план

поглед назад
Пък ние с Ели и Яна в отчаян опит да направим нещо смислено за престоя си в Арекипа отидохме до едно съседно селце, където има минерални басейни. Частният басейн беше затворен за ремонт и имаха само някакви дребни персонални ванички за киснене, пък общинският такъв беше съмнително празен, а водата имаше неприветлив цвят. И докато се чудехме какво да предприемам, ни връхлетя облак ужасни дребни хапещи мушици, нещо като читрите в Панама и ни изгониха от селото. Цели няколко седмици след този несполучлив излет ни сърбяха нахапаните места, а на Яна дори и остана белег. Поне в селцето видяхме една симпатична алпака отблизо.

Алпака

Последния ден в Арекипа, преди да си хванем автобуса за Куско, изкарахме на припек на  терасата пред стаята, където ние чешехме рани, а Дидо превързваше крака.

Иначе разправят, че каньонът бил впечатляващ.



Няма коментари:

Публикуване на коментар