понеделник, 9 юли 2012 г.

Уакачина, Наска и Дидо

На фона на природните, културните и археологическите чудесии, които предлага Перу, Уакачина не е нищо особено. Избрахме да идем там, за да си починем от големия град и защото никога преди това не бяхме посещавали истински оазис в истинска пустиня. Пък и защото пазехме големите чудеса на Перу за след пристигането на Дидо.

Лима няма автобусна гара. Всяка автобусна фирма си има собствен терминал, но за щастие повечето са струпани в един район. Късметлийски от раз нацелихме една от най-големите и най-евтини фирми - Flores.
Пътят до Ика отнема около шест часа, като излизането от града отне около половината от това време. Останалото беше Перуанската крайбрежна пустиня, прекъсвана на места от тесни плодородни речни долини. Та, безкрайните предградия на Лима, пустинята и нескончаемите съборетини покрай пътя предложиха една нова, интересна, впечатляваща, но отчайващо грозна картинка.

Най-много ни впечатли едно явление, което въобще не можахме да си обясним, нито се сетихме да се опитаме да разпитаме хората в автобуса. В пустинята покрай пътя имаше много "селища" от много често недостроени или полуразрушени схлупени едностайни колиби. На някои места с бели камъни бяха очертани "дворове" и "улици". Нито едно от тези селища не даваше признаци за наличие на някакъв живот. Не видяхме нито един жител, и съдейки по местоположението и видът им силно се съмняваме да са имали и ток и вода. Достигнахме до две хипотези. Едната е, че това са някакви изоставени бежански лагери, но не знаем какви и от къде биха дошли тези бежанци. Другата ни хипотеза е, че като се вземе предвид близостта им до морския бряг, това може да са някакви ваканционни гета, които оживяват само през лятото. Ако някой от нашите читатели, запознати с перуанската действителност, знае нещо за тези къщурки покрай Панамериканата на юг от Лима, моля да сподели.

В рамките на шест-часовия курс до Ика не бяха предвидени спирки за тоалетна, почивка и хапване, но за сметка на това през няколко села в автобуса се качваха продавачи на закуски и залъгалки. Интересното беше, че автобусът не ги чакаше да слязат, ами те продаваха в движение и слизаха на някоя от следващите спирки, където се качваха други. И тук за нас остана загадка, какви са взаимоотношенията между продавачите, шофьорите и автобусната фирма. Дали тази практика се приема като нещо обичайно, дали се смята за част от транспортната услуга, дали шофьора намазва нещо и дали си нямат някакви уговорки със самата фирма.

Пристигнахме в Ика вечерта и заварихме познатата ни от предградията на Лима атмосфера - прахоляк и безформено градоустройство. За сметка на това пък с една идея по-екзотично. Тук, автентичните индиански физиономии преобладаваха и във всички посоки неуморно пърпореха такситата-триколки познати ни от Индия.



 
В Лоунли Планета пише, че туристите ползвали оазисът Уакачина като база за изследване на Ика. Всъщност Ика е изключително грозен и скучен град и даже централният площад, който отново се наричаше Плаца де Армас, не прилича на нищо. Ние похабихме половин ден в изследване липсата на каквото и да е в града, след което се отдадохме на няколко дневно лешперене в оазиса. В последствие се убедихме, че градът Ика не представлява абсолютно никакъв интерес за никого и туристите идват в Уакачина, за да карат сноуборд по дюните и да направят по един пиянски тур из местните винарни. Районът на Ика се слави като винарския край на Перу, вдъхновени от това се опитахме да си изберем и пробваме някое местно вино, но в нашата ценова категория намерихме само сладки вина и розе, на които не сме почитатели и се отказахме.

И така, отказани от виното се заехме със сандбординга. Обаче го направихме в характерния за нас маняна стил. Повечето туристи още в деня на пристигането си в Уакачина правят сандбординг тур с бъги из околните дюни, след това отиват на целонощен "shitfaced tour" из винарните и дискотеките и на следващия ден си заминават. Но не и ние! Първия ден, както вече споменахме, го пропиляхме в опит да изследваме неизследваемото в Ика. На следващия ден си наехме за 5 солес една крива шперплатова дъсчица с каишки, която тук наричат сандборд и се редувахме да пъплим нагоре и пускаме надолу огромната дюна над оазиса. Докато единият от нас катери, другият се търкаляше с Яната на брега на лагуната, където си беше почти като на плажа. Нямахме сили да избичим огромната нажежена дюна повече от по два пъти, което обаче беше достатъчно, за да се убедим, че "сандбордът" става единствено за пускане по гъз или корем. Последното качване по залез направихме заедно, като си организирахме на върха на дюната пикник-вечеря и нащракахме сензационни неповторими неотразими снимки.




На третия ден за 15 солес си взехме под наем истински пенсиониран сноуборд, който тук наричат "професионален сандборд". Преди обяд Ели успя със сто зора да изкатери и пусне дюната цели два пъти, след което с Яната се оттеглиха на сиеста. Сменихме обувките с по-голям номер и до края на деня и Васко успя да покара... два пъти. За разлика от обикновения сандборд, професионалният такъв по-става за каране в пясък, макар че за един опитен сноубордист усещането е като да караш в лепкав сняг по малък наклон, демек - мъка. 
След като пробвахме и от двата вида сандборд вече бяхме готови за тур с бъги из пустинята и околните дюни. Туровете обаче се провеждат следобед, та трябваше да изчакаме следващия ден и да ги направим в два последователни дни, така че докато единия трещи, другият да бди над Яната.  

нагоре по учебната дюна

На четвъртия ден Васко отиде на тур с професионален борд, понеже не може най-великият сноубордист на България да пуска дюните по гъз с някаква измислена дъсчица. Бъгитата представляваха някакви големи, железни, шумни десетина местни самоделни возила. Понеже доста фирми предлагаха турове и всичките започваха по едно и също време, около 4ч следобеда тишината на оазиса са раздираше от хорът на десетки ревящи без заглушител двигатели.
Турът продължи близо 2 часа. Бъгито се мяташе от дюна на дюна като влакче от увеселителен парк, някои от по-големите ги пуснахме като бъгито ни качваше на върха на някоя, след което ни чакаше в подножието и. Така пуснахме 4-5 пъти и завършихме с наблюдение на залеза дълбоко в пустинята, където във всички посоки се виждаше само пясък. На тура имаше аматьори с обикновени дъсчици, които пускаха по корем и доста се забавляваха и професионалисти с про бордове, които се мъчеха да вържат два завоя в пясъка. Аз, Васко, бях с още няколко прота, та беше забавно да се гледаме кой от кого е по-зле. Единият от протата беше инструктор, за който си бяха платили някои, който разполагаше само с една инструкция в своя арсенал - "натискай на задния крак". Към края на тура всички преливахме от адреналин и дружно крещяхме "Уака-фака-чинааа!!!". Накрая, извън програмата, инструкторът ни заведе на местния сандборд парк, което представляваше една бабуна посред дюната, от където направихме по едно покъртително скокче и се разотидохме.
На следващия ден и Ели, заредена с Васковите ентусиазирани отзиви, също отиде на тур, който обаче беше пълно разочарование. Падна се сама професионалист сред море от аматьори и на всичкото отгоре със шофьор пенсионер, който изобщо не им направил шоу с бъгито. 





И малко видео материал



Ето как оползотворихме (или пропиляхме, зависи от гледната точка) цели пет дни в оазисът Уакачина, където вероятни никой друг турист в историята не е успявал да се задържи толкова дълго. И въпреки това все още оставаха няколко дни до кацането на Дидо в Лима. Макар че пазихме да споделим с него големите перуански чудесии, накрая не се сдържахме и се упътихме към Наска и прословутите и загадъчни едноименни линии, които на са далече на юг от Ика.

Наска

Пейзажът на юг си остана все така пустинен, но беше много по-живописен. Грозните градчета, селца и крайпътни постройки оредяха. На изток от нас израснаха сухи сиви и страховити планини, по някое време пътят направи живописно спускане в плодородна долина, след което се изкатери отново и пред нас се опна безкрайно плоско плато - платото на Наска. Знаехме, че линиите са някъде около нас, но разправят че от нивото на земята нищо не може да се види и разпознае. Точно затова съществуването на линиите остава неизвестно толкова дълго време. Чак в началото на двадесети век, когато тръгват първите самолетни полети над района на Наска, пилотите започват да съобщават за съществуването на загадъчни линии в пустинята,  след което следва и интересът от археолози, антрополози, математици и лаици. Една от основните хипотези е че линиите имат астрономическо предназначение. Някои, на които им липсва въображение и вяра във възможностите на човечеството смятат, че тук има някаква извънземна намеса.

към долината на Палпа
 

 
в перуанските автобуси е удобно, при това този далеч не е от най-комфортните



По пътя за Наска в автобуса се качи една жена, зае позиция в предната част на автобуса, така че всички да я виждат и чуват и дръпна някаква половин часова реч. Не разбрахме много, но ставаше въпрос за кръвно, простата, рак, изобщо всички познати на човечеството болести. Говореше разпалено и с назидателен тон нещо против прекаляването с безалкохолни, захар и сол, научихме и че пилето те прави педераст?!? И както се чудехме, каква ли панацея продава, тя приключи лекцията, бръкна в голямата си загадъчна чанта и извади... зелен чай. Смаяните и наплашени пътници го разграбиха като топъл хляб.

Като град, Наска е толкова нищо, колкото и Ика, че може би малко по-зле. Но така и така никой не ходи там, за да се наслаждава на перуанската пустинна архитектура. Повечето хора даже не спят в града, пристигат сутрин с някой нощен автобус, право на летището, летят и до обяд вече пътуват на някъде другаде. Ние и тук сме претенденти за рекорд, тъй като прекарахме цели две нощувки града. Полетите обикновено са сутрин до към обяд, така че пристигайки в късния следобед, трябваше тепърва да разузнаем схемите и да изчакаме следващия ден. Прекарахме вечерта на централния площад, който изненадващо се наричаше Плаца де Армас. Там Яна търчеше на воля, възхищаваше се на милионите пеперуди, които се въртяха около лампите (и понякога ни падаха в косите и вратовете) и се учеше да скача от стъпалата, по които скачаха и младите автентични перуански скейтъри.
Тук продължихме да опознаваме странностите на перуанските кулинарни нрави. А именно, че вечер из града излизаха всевъзможни продавачи на кексчета и сладки, отваряха сладкарнички, а сутрин когато търсехме същите сладкиши за закуска с кафето, ги нямаше никакви. Вместо това, за закуска се предлагат същите менюта като за обед и вечеря - например ломо салтадо, парченца говеждо запържено с лук и домат. А като споменахме кафето, то беше от разтворимия вид и веднъж при желание да го вземем за из път ни го сипаха в найлоново пликче.


често срещана обява

Яната - експерт по возенето на конче

Иначе около Наска има много повече от линиите. Древните Наски, създателите на линиите, са оставили и други неща след себе си. Бедата е там, че с линиите така са се изхвърлили, че всичко друго бледнее и не предизвиква особен интерес. Та, на двадесетина километра от Наска се намира древният град на Наските, където все още се извисяват останките на някаква огромна пирамида. Другаде в околността е тяхното гробище със запазени мумии. Из околните планини има множество петроглифи изобразяващи разни животни, хора, космонафти, извънземни, IT, пришълеца и Люк Скайуокър. Особено интересна е огромната мрежа от подземните акведукти, които са конструирали навремето за напояване и които се използват и до днес. На пешеходно разстояние от града се намират спираловидните дупки, през които хората до днес влизат в акведуктите, за да ги чистят и поддържат. И не на последно място е дюната Cerro Blanco (Белия Връх), която се извисява над града и околните планини, и която със своите над 2000 метра надморска височина е най-голямата дюна в света. И по тази дюна има сандборд турове, които повече приличат на алпинистка експедиция с носене багажа на гръб и бивакуване на ръба. Уви, ние бяхме твърде мързеливи, бавни и дезорганизирани, за да посетим, което и да е от тези екстри към линиите.

Единствената алтернатива на самолета, за разглеждане на линиите и една метална кула в пустинята, наречена просто Mirador - Гледка. От там обаче се виждат само три от по-малките фигури и кажи речи не дава никаква представа за линиите. По това време все още си мислихме, че имаме достатъчно пари и решихме да си направим кефа със самолетче. Не само, че виждаш линиите, ами разглеждаш цялата живописна околност от птичи полет и получаваш половин часов лъкатушещ полет с малък самолет. Стандартната цена е $80 + $10 летищна такса. До колкото ми е известно, на малко места можеш да се уредиш с полет с такъв самолет за такава цена, при това съвсем без загадъчни линии.

Летяхме отделно, защото също както в Уакачина, докато единия се кефи, другия има да понася родителски отговорности. Поне беше в рамките на два часа. Специално си избрахме фирмата, която имаше най-малкото самолетче на своята брошура, защото колкото по-малко самолетчето, толкова по-весело возенето. То пък, както при туровете в Уакачина се оказа, че изобщо нямаш гаранция, че ще получиш това, за което си плащаш. Фирмата с малкото самолетче на брошурата май изобщо нямаше такова самолетче и ни разхвърляха по другите фирми. Васко намаза в четириместно (двама пилоти и двама пътници), обаче Ели я качиха на шестместно. Не е толкова голяма болка, де, като се има предвид, че имаше и разни доста по-големи и тромави. Иначе полетите бяха екстра, изпълниха всичко което бяха обещали, прелетяхме над много линии и фигури и пилотите бяха добри гидове, показващи и разказващи за всяка фигура и линия. Даже имаше елемент на авиоакробатика, тъй като самолетът се накланяше силно ту на едната ту на другата страна, така че пътниците и от двете страни да могат да разгледат и снимат фигурата, над която се намирахме.

Cerro Blanco - най-голямата дюна в света

китът

 

космонафтът



колибрито

просто линии

папагалът

Mirador и дървото и ръцете

Панамериканата

долината на Палпа




Определено деветдесетте долара си заслужаваха, тъй като линиите са умопомрачително много и дълги, а някои от фигурите на животни са огромни, като например Албатросът, който със своите 600 метра е най-дългата. Няма друг начин всичкото това чудо да бъде подобаващо оценено.

След полетът изкарахме още една нощ в Наска, тъй като не ни се пътуваше цяла нощ до Лима. По онова време, помнейки гърча в Куба, все още се страхувахме от нощните автобуси. За сметка на това, пък, прекарахме целия следващ ден в път и се върнахме при нашата сеньора в пансион Ибара.

На следващия ден, 23ти Май, устроихме на Дидо гала посрещане с хляб и сол по перуански - ром и кока. 





А между другото, зов от реалността. Скоро ще го закъсаме с парите, затова отворихме тази страничка. Ако истински се кефите на блога и ви иде отвътре да ни подпомогнете, ще бъдем вечно благодарни. Респект и Джа блес!



2 коментара:

  1. Йооо, точно съм в Уака-фака-чина, верно не е нищо особено (нямат ски да му се не види, в Атакама имаха ама бързах), линиите в Наска мисля вече се разбрахме, че са менте, а след като посетя shitfaced tour-а и аз няма да ставам за нищо ...

    ОтговорИзтриване
  2. къщурките, които сте видели край пътя са изоставени жилища от хора, които слизат от Андите в търсене на по-добър живот, които преминават и отиват към големите градове. Наричат ги пришелци

    ОтговорИзтриване