Разположен стратегически между Европа, Африка, Средиземно море и Атлантическия океан, Гибралтар е основна притегателна точка за яхтите в Европа и една от основните в света. Тъй като във ветроходството всичко зависи от ветровете, теченията и времето като цяло, си има места и периоди, в които огромно количество лодки се струпват и предприемат плаване в определена посока. Едно от тези места е Гибралтар, времето е есента, а посоката е на запад, към Карибско море и Южна Америка. Всички потеглящи от Средиземно море се отбиват тук, следващата спирка е Канарските острови, където се събират лодките от цяла Европа и се приготвят да щурмува океана. В краят на есента и началото на зимата е най-подходящият период за пресичане на Атлантическия океан в западна посока, ветровете са подходящи, океанът е спокоен, сезонът на ураганите е отминал. Самото пресичане трае между две и четири седмици, колко точно, зависи от времето, възможностите на лодката и амбициите на екипажа. И тъй като съм сигурен, че първата асоциация, която ви идва на ум като чуете думите: зима, океан и лодка в едно изречение, е доста апокалиптична, нека ви подсетя, че в момента в Гибралтар си е яка жега, а представете си значително по-на юг какво ще е. Специално съм инструктиран да си нося тъмни очила, шапка с козирка и крем против слънце, така че, не бойте се, май ще е доста ваканционно.
Що е то яхт-стопът и има ли почва в Гибралтар?
Първо да уточня, че терминът "яхт-стоп" аз си го измислих, означава да стопираш яхта. Разбира се процесът на стопиране на яхта се различава малко от процесът на стопиране на кола, т.е. не ходиш в морето да махаш с вдигнат палец. По-скоро прилича на това да висиш на определена бензиностанция и да питаш всеки шофьор дали е в твоята посока и дали не би те качил. Или още по-точно, да питаш шофьора дали има нужда да му помагаш с карането на колата му. Защото яхт-стопът работи на принципа на взаимната полза. Класическият случай е следния: някой има яхта и си живее на нея или си я кара от време навреме, къде с приятели, къде със семейството си, когато обаче реши да пресече океана му трябват определен брой сериозни помощници, много често жената и дъщерята не са достатъчни, а приятелите може да нямат достатъчно време за такова дълго плаване. Тогава, капитаните започват да се оглеждат за помощници. И тук в играта влизаме ние, яхт-стопаджиите, някои имат много опит, други никакъв. Капитанът трябва да събере екипаж, който да е достатъчно опитен обаче и да има определено сходство в характерите, така че много неопитни, но свестни хора са успявали да си намерят лодка. Понякога е достатъчно да свириш готино на китара, да си страхотен готвач или да имаш хубаво излъчване. Ветроходството, щеш не щеш ще го научиш в процесът на плаване.
Търсенето и предлагането на яхт-стопът се вихри и в интернет, където има няколко ветроходни сайта с обяви. Така аз си намерих катамаrанът Лорена, който сега е на Канарите. Кара го Дейвид, той е словенец, и историята му е класическа: Живее на лодката с жената и детето, пресичането на океана е твърде дълго за тях двете, и му трябват помощници. И така, двете ще хванат самолет за Карибите, а аз и още двама стопаджии ще помагаме да прекараме лодката. Уговорката е да съм при лодката към 10-12 Ноември, а към 15ти тръгваме.
Остава само да си намеря превоз до Канарите, ако не стане тук, отивам на осми да си хвана ферибота от Кадиз.
И така, като мухи на лайно, лодките се лепят по Гибралтар а тук съм и аз да си налазя някоя за Канарите. Тук е просто, има само две марини, като се ходи главно на едната, а тя изобщо не е голяма. Имам да преслушам само няколко дузини яхти. Лесна работа!
Отивайки към марината се притеснявах да не ми реагират враждебно. Яхтстопът става все по популярен, все повече хора се пробват, независимо знаят ли или не, за какво става въпрос. Очаквах марината да е зарината от налазници, като мен, а на лодкарите да им е писнало от тях. Отидох до администрацията, написах кратка обява и я бучнах на таблото, както можеше да се очаква, преобладаваха обявите "търси превоз", имаше няколко "продава лодка" и нито една "търси екипаж". Нямаше с какво повече да се мотая, заех позиция в края на кея и тръгнах да обхождам. То пък няма никой, яхти колко щеш, яхтаджии- йок. Не се бях замислял, че тези хора спят, разхождат се, пазаруват, обядват, явно обхождането и питането щеше да е по-сложно. След като минах покрай две дузини яхти забелязах първата си жертва- белокоса стара дама. Класика, двойка възрастни британци, отгледали децата, изплатили къщата, пенсионирани и свободни обикалят моретата с ветроходка си. Престраших се и с изненадващо бодър глас възкликнах: "Скюзми, ма'ам!", и бях приятно изненадан от приветливата усмивка и отзивчивия поздрав, с който ми откликна. Уви, нито бяха в моята посока, нито имаха място за мен, но поне се отърсих от сценичната треска. Поприказвахме си, обсъдихме ситуацията и накрая я вербувах да слухти за някакви оферти и и връчих ръчно написана визитка. Абе, готини хора са яхтаджиите, усмихнати, отзивчиви, и вероятно някои от тях така са започнали своята ветроходна кариера. След това, с кеф продължих обиколката и малко или много беше все в същия дух, все много приветливи и отзивчиви. Е, някои още след като ги поздравя ми отговряха "Не отиваме към Канарите" или "Нямаме свободни места", но някак без да се мръщят.
И така, първият ден опраших петнайсетина яхти и навсякъде откази- или лодката пълна, или не са в моята посока, но останах доволен, защото хората се оказаха много свестни и ме изпълниха с оптимизъм, освен това раздадох няколко визитки и вербувах няколко души за агенти. Лелките най-много ми се радват, сигурно им напомням я за сина я за внука. Написах дузина визитки и ги раздадох.
Първия ден ходих два пъти на марината, рано следобед и вечерта, и в двата случая нямаше много хора по лодките, явно ще трябва да се ходи постоянно за да успея да срещна всеки, но и се надявам от уста на уста да се разчуе. Интересно, че засега не съм срещнал конкуренция.
На втория ден, което беше вчера, без да искам питах някои хора повторно, не мога да ги запомня вече, записвам си лодките, с които съм говорил, но някои пропускам, някои хора съм питал по кея и не съм знаел от коя лодка са. Освен това повечето са ми доста еднакви- благи британски старчета. Готиното поне е, че тук английският върви.
Иначе, вторият ден мина доста по-добре, намерих три заинтересовани лодки. От първата ме сложиха в резервния списък, и щели да ми звъннат ако им потрябвам, бяха двама благи чичка и лелка. На втората бяха тайфа младички англичани, леко объркани, май още не им беше ясно дали им трябват хора или не, нито пък при какви условия са навити да вземат, но някак звучаха ентусиазирано, дадох им визитка, казах им че ще наминавам от време навреме и ги оставих да си помислят. От третата най-сериозни ми се сториха, направиха ми едно бързо интервю и казаха, че в най-скоро време ще ми звъннат ако им потрябвам.
Май добре върви засега.
Имам обаче усещането, че съм закъснял. Твърде малко време имам, ангажирал съм се да ида на Канарите до към 10-12 Ноември, а при ветроходството всичко става доста бавно. Тук, сроковете се простират от няколко дни до седмици. От едната лодка казаха че тръгват скоро, след има-няма три седмици, от другата ми казаха, че отплават веднага щом времето позволи, защото прогнозират буря през следващите два дни. Като се има пред вид и че плаването до Канарите отнема около седмица, ми остават само три-четири дни да потегля от тук. Това е твърде амбициозно за ветроходните стандарти, струва ми се, че ще опра до план Б: фериботът от Кадиз.
 |
| атмосферата вкъщи: Ники е с растите в средата |
|
Иначе тук, вкъщи, голяма телемания пада, постоянно се цикли пред телевизията. Домакинът ми, Ники, почти не става от дивана, вече познавам част от приятелите му, идват и те да висят тук. Но, май започвам да ги разбирам, Гибралтар е доста малък и няма почти нищо, на мен започна да ми омръзва само за три дни, а те, милите, са тук от години. Вечер работят цели пет бара и това е.
Ето ви и още малко снимки от чаровния Гибралтар
 |
| централният площад, вечер |
 |
| централният площад в Неделя, няма никой |
 |
| на главната улица, която се нарича просто: Main Street |
Васко
Гибралтар
Тунелите на Гибралтар са копани в различни периоди от историята с цел военната защита на скалата. Представляват истински лабиринт, обримчват цялата скала и вътре има цял град. Общата дължина на тунелите достигала 30 мили. Част от тях са прокопани още в 18 век, когато възползвайки се от Американската война за независимост, обединени Франция и Испания се опитват да завладеят полуострова. Вражеските войски били толкова близо до скалата, че нямало удобна позиция, от където британците да ги обстрелват, тогава военното командване обявило награда, за който измисли как да прекарат оръдията до някаква позиция от северната страна на скалата. Било предложено да се прокопае 30 метров тунел, но в процесът на копаене им хрумнало да не изкарват оръдията навън, а само да направят дупки в стената от където те да стрелят. Последвала четири годишна неуспешна обсада известна като Великата Обсада. 
