Какъв ли културен шок изпитва простосмъртният боливийски поданик влизащ в Бразилия. Не очаквахме разликата да е толкова голяма, сякаш преминахме на друг континент. Отвъд границата попаднахме да подредено, окосено и чисто. Извозихме се с истински градски автобус с разписание и билетчета. По пътя се чудим и дивим на широките улици и тротоари, зелени площи и търговски центрове. Внезапно изчезнаха така характерните за Перу и Боливия дребни кръгли мургави лелки с плитки до земята. Оказахме се сред доста разнообразна флора - ниски и високи, мургави и руси - всякакви. Испанският ни, усвоен с толкова пот, спря да работи. Добре че в граничното градче, все се намираше по някой двуезичен.
Насочиха ни към автогарата, наложи се да сменим автобуса за да стигнем там, но не се полагаше дупчене на второ билетче. Това последното беше предназначено специално за столична община, дирекция градски транспорт.
Автогарата - лъскава, зад гишето компютри, принтери, английски говорят - "Брей!", рекохме си. Оказа се че няма директен автобус за Рио, взехме си за Сао Паоло - само двайсетина часа път - и излязохме на полянката отстрани да чакаме.
Пък светът се отърсил от всичко боливийско, всичко андийско. Слънчице пече, топло, тълпи деца и големи, разпръснати по поляната, играят с хвърчила. Поразходих се, та открих ледена бира и страшен обяд - мръвки, сосове, боб, салата. Е, не се мина без ориза. До тук цените не бяха плашещи освен за превоза. Превоза до Сао Паоло отиваше някъде към 200 бразилски пари, което ни се стори страшно много. Бразилската пара е Реал, макар че ще чуете нещо от сорта на "Реайс", и е доста близка по цена до лева. Но това не успя да помрачи радостта, че сме вече в Бразилия и ни очакват чудни премеждия и засмяни хора.
Няма нужда да споменаваме, че се натоварихме да огромен лъскав и модерен автобус от типа на перуанските спални автобуси, на който всичко му работеше (бел.ред тоалетната, вентилацията, климатикът). Потеглихме привечер, та имахме много малко време да се порадваме на бразилския Пантанал - обширна заблатена местност, заемаща площ колкото една и половина Българии.
Когато се събудихме автобусът беше отбит на някакво КПП и полицай в брони, почти като робокоп, претарашваше пътниците. Направи ни впечатление колко безцеремонно пипаха, пребъркваха хората, ровеха смело в личния багаж и под седалките. Тук явно полицията не си поплюва. Интересно, че нас ни заобиколиха, явно сме изглеждали твърде миловидно с прихъркващата Яна в скутовете ни. След това си доспивахме, после бяхме на модерна магистрала сред китни пасища и нивя - нищо общо с дивите джунгли и порутени гета, които очаквахме от Бразилия. После пак прихърквахме и пак се будехме. Изкарахме един дълъг безпаметен ден по магистралата. Несвикнали (след Боливия и Перу) да пътуваме в автобус без да ни се предлагат на всеки час евтини манджи, ние много се затруднихме с прехраната и със свито сърце накупихме разни бисквити от прескъпите автобусни закусвални. Дали от всичката тази захар, дали от дългото пътуване или от изнервящото задръстване на самия край, Яната изпадна в истерия точно преди пристигането и се тръшка половин час под седалката на автобуса.
Пристигнахме в някаква необятна автогара в Сао Паоло с 6-7 часа закъснение, свечеряваше се. Оказа се, че трябва с метро да идем на друга автогара, от където тръгват автобусите за Рио. Хванахме метрото направо от терминала на автогарата и слязохме в терминала на следващата. В тези автогари всичко беше ужасяващо голямо, пренаселено, модерно, лъскаво и скъпо, като на летище. Бяхме прегладняли, та се изръсихме по 6 реайс за сандвич.
Изръсихме се по още 70 кинта за билет за Рио. Като гледам така, май автобусните тарифи вървят по 10 кинта на час. Тъй като щяхме да почакаме няколко часа, а в терминала нямаше нищо за простосмъртни като нас, оставих Ели и Яна в чакалнята и се престраших да надникна на улицата.
Още щом преминах през вратата попаднах в друг свят - сергии с евтини тестени джънкове, пици на парчета, препълнени евтини ресторантчета, от които ехтяха гръмки смехове, пикаещи по ъглите, магазини за алкохол и цигари, шляещи се хора, смеещи се хора, хора на приказка, бързащи такива, чакащи автобуса, прибиращи се от работа. Отдъхнах си, че не всичко ще е скъпо и лъскаво като по терминалите и чак се разтреперих от нетърпение да се гмурнем в шумната и шарената бразилска действителност. Все още ни държаха влага предупрежденията за пословичната бразилска престъпност, та не посмях да изследвам твърде надалеч. Върнах се при моичките с няколко евтини закуски и зачакахме автобуса. Яната междувременно съвсем я хвана съклета и започна да се търкаля по пода на чакалнята и да източва чешмичките с вода за пиене. По едно време излязохме да подишаме въздух на нещо като балкон зад автогарата, където ни налази един местен, почерпи ни с кашаса и подари на Яна розова хавлия. Последвалото пътуване мина гладко и на сутринта се събудихме в Рио де Жанейро - градът в който се целехме още преди да заминем на това пътешествие.
Така за 30-40 часа транзит, имахме усещането че сме прекосили целия континент, но всъщност, гледайки картата, сме теглили само една къса чертичка през тясната южна част на Бразилия. Но за да оправдаем гръмкото заглавие на публикацията, ще направим бърза ретроспекция на пътуването ни от океан до океан - от Лима на брега на Тихия океан до Рио на Атланстическия.
Кацнахме на 5 Май в Лима. В рамките на месец и половина обходихме почти цяло Перу, уви, без сочните джунгли отвъд Андите. За нас това време се оказа предостатъчно, даже се попреситихме. Повечето туристи, които срещахме пътуваха по доста по-бързо разписание и едва ли са изпуснали твърде много. Дали поради дръпнатите местни или поради слабия ни испански или нещо друго в нас самите, не успяхме да се сближим с никой и не можахме да открием чара на обикновения перуанец и магията в перуанския бит и култура.
В Перу беше евтинко, цените на автобусните превози напълно приемливи, а качеството им на много високо ниво. Планирайки пътуване в Перу винаги трябва да се съобразяваме с великанските Анди. Едно кратко разстояние на картата, може да се окаже целонощно лашкане с автобус. Като например, курсът между Лима и Куско, които изглеждат близко, но на практика автобусите заобикалят чак през далечната Арекипа и пътуването се проточва над 20 часа.
В Боливия бродихме около три седмици и ни се стори не много различна от Перу. Същото може да се каже и за прекарването ни там. Може би, Боливия излиза с едни гърди напред, поради това че е още по-дива и неподправена, а пейзажите още по-изънземни.
Препоръчваме и Перу и Боливия с акцент върху природата и изчезналите цивилизации и в по-малка степен хората и културата, които в крайна сметка едва ли успяхме да опознаем достатъчно добре.
За сметка на това Бразилия... Уха!.. Иде, иде! :)
Насочиха ни към автогарата, наложи се да сменим автобуса за да стигнем там, но не се полагаше дупчене на второ билетче. Това последното беше предназначено специално за столична община, дирекция градски транспорт.
Автогарата - лъскава, зад гишето компютри, принтери, английски говорят - "Брей!", рекохме си. Оказа се че няма директен автобус за Рио, взехме си за Сао Паоло - само двайсетина часа път - и излязохме на полянката отстрани да чакаме.
 |
| Корумба, в очакване на автобуса |
Няма нужда да споменаваме, че се натоварихме да огромен лъскав и модерен автобус от типа на перуанските спални автобуси, на който всичко му работеше (бел.ред тоалетната, вентилацията, климатикът). Потеглихме привечер, та имахме много малко време да се порадваме на бразилския Пантанал - обширна заблатена местност, заемаща площ колкото една и половина Българии.
Когато се събудихме автобусът беше отбит на някакво КПП и полицай в брони, почти като робокоп, претарашваше пътниците. Направи ни впечатление колко безцеремонно пипаха, пребъркваха хората, ровеха смело в личния багаж и под седалките. Тук явно полицията не си поплюва. Интересно, че нас ни заобиколиха, явно сме изглеждали твърде миловидно с прихъркващата Яна в скутовете ни. След това си доспивахме, после бяхме на модерна магистрала сред китни пасища и нивя - нищо общо с дивите джунгли и порутени гета, които очаквахме от Бразилия. После пак прихърквахме и пак се будехме. Изкарахме един дълъг безпаметен ден по магистралата. Несвикнали (след Боливия и Перу) да пътуваме в автобус без да ни се предлагат на всеки час евтини манджи, ние много се затруднихме с прехраната и със свито сърце накупихме разни бисквити от прескъпите автобусни закусвални. Дали от всичката тази захар, дали от дългото пътуване или от изнервящото задръстване на самия край, Яната изпадна в истерия точно преди пристигането и се тръшка половин час под седалката на автобуса.
 |
| Транзит през Сао Паоло |
Изръсихме се по още 70 кинта за билет за Рио. Като гледам така, май автобусните тарифи вървят по 10 кинта на час. Тъй като щяхме да почакаме няколко часа, а в терминала нямаше нищо за простосмъртни като нас, оставих Ели и Яна в чакалнята и се престраших да надникна на улицата.
Още щом преминах през вратата попаднах в друг свят - сергии с евтини тестени джънкове, пици на парчета, препълнени евтини ресторантчета, от които ехтяха гръмки смехове, пикаещи по ъглите, магазини за алкохол и цигари, шляещи се хора, смеещи се хора, хора на приказка, бързащи такива, чакащи автобуса, прибиращи се от работа. Отдъхнах си, че не всичко ще е скъпо и лъскаво като по терминалите и чак се разтреперих от нетърпение да се гмурнем в шумната и шарената бразилска действителност. Все още ни държаха влага предупрежденията за пословичната бразилска престъпност, та не посмях да изследвам твърде надалеч. Върнах се при моичките с няколко евтини закуски и зачакахме автобуса. Яната междувременно съвсем я хвана съклета и започна да се търкаля по пода на чакалнята и да източва чешмичките с вода за пиене. По едно време излязохме да подишаме въздух на нещо като балкон зад автогарата, където ни налази един местен, почерпи ни с кашаса и подари на Яна розова хавлия. Последвалото пътуване мина гладко и на сутринта се събудихме в Рио де Жанейро - градът в който се целехме още преди да заминем на това пътешествие.
 |
| Среднощен автобус за Рио |
Така за 30-40 часа транзит, имахме усещането че сме прекосили целия континент, но всъщност, гледайки картата, сме теглили само една къса чертичка през тясната южна част на Бразилия. Но за да оправдаем гръмкото заглавие на публикацията, ще направим бърза ретроспекция на пътуването ни от океан до океан - от Лима на брега на Тихия океан до Рио на Атланстическия.
Кацнахме на 5 Май в Лима. В рамките на месец и половина обходихме почти цяло Перу, уви, без сочните джунгли отвъд Андите. За нас това време се оказа предостатъчно, даже се попреситихме. Повечето туристи, които срещахме пътуваха по доста по-бързо разписание и едва ли са изпуснали твърде много. Дали поради дръпнатите местни или поради слабия ни испански или нещо друго в нас самите, не успяхме да се сближим с никой и не можахме да открием чара на обикновения перуанец и магията в перуанския бит и култура.
В Перу беше евтинко, цените на автобусните превози напълно приемливи, а качеството им на много високо ниво. Планирайки пътуване в Перу винаги трябва да се съобразяваме с великанските Анди. Едно кратко разстояние на картата, може да се окаже целонощно лашкане с автобус. Като например, курсът между Лима и Куско, които изглеждат близко, но на практика автобусите заобикалят чак през далечната Арекипа и пътуването се проточва над 20 часа.
В Боливия бродихме около три седмици и ни се стори не много различна от Перу. Същото може да се каже и за прекарването ни там. Може би, Боливия излиза с едни гърди напред, поради това че е още по-дива и неподправена, а пейзажите още по-изънземни.
Препоръчваме и Перу и Боливия с акцент върху природата и изчезналите цивилизации и в по-малка степен хората и културата, които в крайна сметка едва ли успяхме да опознаем достатъчно добре.
За сметка на това Бразилия... Уха!.. Иде, иде! :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар