Лима, Перу

Само няколко минути след излитането ни от Панама Сити под нас имаше само вода - Тихият океан. Летяхме с COPA Air, няма никаква особена далавера тук. Те предлагат най-евтината връзка между Панама и Перу и единствената директна. Имат по няколко полета на ден и билети могат да се купуват от днес за днес. До тук с плюсовете, за съжаление хич не беше евтино, излезе ни по $600, повече от презокеански полет. Поне за Яна все още не плащаме билети.

Ето така ни се яви Южна Америка

Не помним вече да е имало някакви особени перипетии по време на полета. Което ще рече, че Яна вероятно е спала малко и вилняла в рамките на поносимото.

По едно време, не знаем на кой час от полета, защото вече рядко ползваме часовници, под нас се появи земя. Беше голяма и съмнително жълто-кафява. След малко в полезрението ни влезе една река и тучни зелени квадрати и правоъгълници около нея. Осъзнахме че летим над пустиня. Така продължи чак до кацането в Лима, което много ни изненада и малко ни притесни. Не бяхме се уговаряли Перу да бъде една голяма пустиня. Общата ни култура се простираше само до пустинята Атакама в Чили, най-сухото място на Земята. Всъщност, изненадващо за нас, се оказа че почти цялото тихоокеанско крайбрежие на Южна Америка е пустинно. Било така заради студените океански течения, които мият бреговете и явно не създават предпоставки за валежи.
По едно време в далечината съзряхме някакви големи остри върхове и заключихме че това е Кордилера Бланка - втората по височина планина в Южна Америка и само малко по-ниска от Аконкагуа в Аржентина. Неуспешно се опитахме да разпознаем прословутия връх Алпамайо, чийто правилен остър и стръмен склон вероятно всички са виждали по плакати, календари и списания. Оказа се, че всичко там е стръмно, остро и бяло, колко обещаващо. 

Кордилера Бланка

Яна трещи в самолета

На кацане Лима се ширна под нас - сива, прашна и безкрайна. Първото ни впечатление беше доста покъртително. От бързо снижаващия се самолет 8 милионният град изглеждаше като едно голямо пустинно гето. Ниски двуетажни неизмазани къщи с плоски бетонени покриви на пустинен фон изпълваха полезрението и оформяха една доста тъжна едноцветна картинка. Всичко това много силно контрастираше с избуялата тропическа зеленина, на която бяхме свикнали през последните няколко месеца. Добре дошли в Южна Америка.

Добрата новина за нашите сънародници желаещи да посетят страната на Инките е, че не ни искат визи и имиграционните на летището не те занимават с никакви глупости.

Както цяла Южна Америка и Перу има лоша репутация на опасна бандитска държава, където туристите са обект на всякакви престъпни намерения и схеми. Особено интригуващи са тъй наречените експресни отвличания, при които туристът се качва в такси-менте с шофьор-злодей и бива откаран някъде и принуден да изтегли колкото може пари от банковите си карти. Вероятно такива инциденти са се случвали някога, може би се случват и сега, но ние не им се връзваме толкова много и разчитаме предимно на своята интуиция, наблюдателност и опит, за да преценяваме местата и ситуациите. Хората имат склонност да се впечатляват от такива истории, да ги преувеличават и разпространяват. Печатните пътеводители и разни сайтове из интернет ги преписват един от друг и създават доста често изкривени стереотипи.

Та във връзка с всичко това, туристите се съветват да не ползват градския транспорт, да не хващат такси от улицата, да не пият водата от чешмата, да не ядат пресни плодове и салати, да не купуват храна от сергиите и т.н. В общи линии да не правят нищо освен да си стоят в хотела и да си плащат организирани турове. Още с кацането на летището се препоръчва да си хванеш от лицензираните таксита, които чакат вътре в самото летище и струват между $20 и $25. За по авантюристичните и безотговорни, които посмеят да излязат от терминала и стъпят на паркинга цената пада до $15. Ние, каквито сме храбри безумци, продължихме да завладяваме непознати територии и стигнахме чак до автобусната спирка на шумния и натоварен булевард, която беше на умопомрачителните 20 метра от паркинга на летището. Изненадващо, вместо бандити с ятагани, спирката беше пълна с нормални хора тръгнали по своите ежедневни дела. От там си спазарихме такси за 20 солес, което е около $8 ($1 = 2,60 солес). Ако някой си е помислил, че хващането на такси е било все пак някаква проява на разум ще бъде разочарован да разбере, че всъщност се бяхме насочили към градския транспорт, но се оказа че малките автобусчета са твърде претъпкани, за да ни поберат с огромните раници, пък и нямаше директни за центъра.

Пътуването до центъра продължи доста дълго, при все че това далеч не е най-голямото разстояние в града, през което време попивахме първи гледки и впечатления. Беше доста неугледно - малки постройки с грозни безидейни фасади подредени в безкрайни редици - калкан в калкан, от пряка до пряка. Никакъв помен от зеленина и пълна липса на архитектурен порив. Все пак, повечето постройки имаха мазилка и някакъв цвят, а рекламните табели и платна и неоновите заглавия на фирми, сервизи, мотели и хотели изобилстваха. Демек, до тук - зле, но по-добре от каквото ни се беше сторило от птичи поглед при кацането. 

 

Нещата значително се подобриха, когато влязохме в центъра, повечето от който строен през 19 век. Тук градът заприлича на столица. Минахме през едно две помпозни кръстовища и кръгови със статуи на конници, позадръсихме се на булевард с дървета по тротоарите, направихме чупка в ляво на тежкия лъснат площад Сан Мартин строен във френски стил (не сме го измислили ние това) и се разтоварихме на баш централния Плаца де Армас, който вече ни събра очите. Площадът е квадратен и доминиран от натруфената катедрала от едната страна, цялата съседна страна е заета от тържествения президентски дворец, останалите две - големи жълти сгради с готини колониални балкончета. Посредата - фонтан.

Изгледи от Плаца де Армас 

Първата ни работа беше да си намерим хотел. Разполагахме с един сравнително стар пътеводител от любимите ни Lonely Planet. Според него, близо до площада има няколко популярни "гринго" хостела. За разлика от в Европа, където хостелите обикновено са най-евтиния вариант за настаняване, в Южна Америка и в по-голямата част от света това не е така. Със своята международна младежка и неформална атмосфера хостелите привличат младите туристи от развитите страни, за които е нормално и изгодно да плащат по $10-$20 за легло в общо помещение. Но в страни с по-нисък стандарт, като Перу, съществуват и по-евтини варианти, които даже понякога предлагат и по-големи удобства.
Смятахме да отседнем на първо време в един от препоръчаните в гайда хостели докато открием някой приятен евтинджос, в който вече да се нанесем за дълго. Така и не успяхме да стигнем до хостелите, защото веднага зад ъгъла на катедралата ни се изпречи невзрачно световно неизвестно хотелче, където ни предложиха двойна стая за 30 солес (около $12). Условията бяха далеч от идеални - тясна стая, прозорец гледащ към шахта, общи тоалетна и баня и никакъв Wi-Fi, но затова пък - евтино и само на метри от главния площад. Захвърлихме си багажа и плъзнахме обратно навън да си търсим хотелчето-мечта.
 

от пансион Ибара

Намерихме го в лицето на Пансион Ибара, което представлява апартамент на петнадесетия етаж в една от малкото високи сгради в центъра на Лима. Сеньората, чието име така и не научихме, живее на долния етаж, и дава четирите стаи в апартамента на туристи. Разполагахме с тераса с безкраен изглед, холче и кухня. В последствие се оказа, че около тази квартира има доста куриози. Асансьорът имаше разписание на работа, като в определени часове на деня и през почти цялата нощ го изключваха. Портиерът твърдеше, че асансьорът прегрява, но възрастният испански съквартирант Педро ни каза, че  от входа пестят ток. Бързо научихме разписанието и много внимавахме да не се приберем по време на прекъсване, че хич не ни се катереха 15 етажа. Водата често спираше и сеньората само казваше, че има проблем. Педро обаче беше разбрал, че никой във входа не си плаща водата. Друг куриоз беше политиката да не се дават ключове от входната врата. Така се налагаше всеки път като се прибираме да звъним и да чакаме сеньората да се дотътри от долния етаж. Всички тези неудобства обаче, не можеха да уплашат калени хаймани като нас, а домашната атмосфера, просторната гледка и светлия прозорец бяха незаменими. Освен това, квартирата беше на улица Такна, която е сред главните пътни артерии в централна Лима и има автобуси във всички посоки, много манджарници, интернет кафета и супермаркетът Тотус, който за нашите, европейските и американските стандарти може да не е нищо особено, но за Лима и Перу си беше най-големия, най-заредения и най-евтиния.

Гледки от 15-ия етаж

Не случайно наблягаме на квартирата. Планирахме да изкараме в Лима и наоколо цели две седмици в чакане на пристигането от България на нашия приятел Дидо, та ни трябваше удобно и приятно място, където да можем безгрижно да лентяйстваме и бездействаме. За които не ни знаят съвсем, Дидо е, така да се каже, третият глупак в компанията. Каквато и глупост да измисли някой от нас, винаги тримата (Ели, Васко и Дидо) се хващаме да я реализираме. Заедно сме били на безброй вили, хижи, двудневни морета, концерти, фестивали и няколко сериозни международни пътешествия. Та, по тази позната схема, когато се засилихме за Южна Америка Дидо реши да се включи. Но тъй като нямаше как да се измъкне от работа за толкова дълго, колкото нас, чакаше да стигнем до Перу, за да се присъедини.

И така, имахме две седмици. Нямаше варианти за Каучсърфинг, понеже в това отношение перуанците се оказаха още по-смотани и от панамците, традиционно нямаше как и да полазваме по баровете и клубовете. Не ни оставаше друго освен да обикаляме улиците и площадите в търсене на нещо интересно, тук-таме по някой музей и най-вече да опознаваме обещаващата перуанска кухня.

Яна на галерия

Лима се слави като гастрономическа столица на региона си и отдалеч бяхме чували легенди за тукашната кухня. Още първия ден налетяхме на стандартната оферта, която щеше да си остане основната ни мярка за прехрана. Нарича се "Меню" и представлява някакво предястие (най-често супа), segundo - същинското ястие, някакво леко разредено сочке и понякога желатинов десерт, от тези дето те връщат в детската градина от времето на соца. Повечето ресторантчета предлагаха въпросното меню, а някои имаха и ястия "а ла карте" (демек, по поръчка), които обаче нямаше икономически смисъл да се поръчват. Нямаше и нужда, защото менютата обикновено бяха сравнително разнообразни: имаше 2-3 варианта за предястие и 5-6 за второ, които включваха пиле, теле, риба, и понякога омлет, придружени от ориз/картофи/спагети. Ние наблягахме на рибите. А едно от любимите ни предястия и много характерен за Лима специалитет, беше тъй нареченото "севиче" - парченца сурова риба, маринована в лимонов сок с подправки и лук. Тъй като в пансион Ибара си имахме кухня, част от времето си готвехме сами с продукти от Тотус. Това не излизаше по-икономично (нямаше как да бием цената от $2 за едно меню) но пък се възползвахме от разнообразните и евтини риби в супермаркета и си правехме любими рецепти които ги няма в ресторанта. Някъде по това време Яна получи внезапен прилив на апетит и почна по-стабилно от всякога да опитва от храната ни: най-много и харесваха севичето и другите риби, както и зеленчуците от супата.

Много разпространени из централна Лима, а предполагаме и навсякъде другаде, където не е твърде лъскаво, са малките кръчмомагазинчета. Те на пръв поглед изглеждат като малки магазинчета, но ако се огледаш, я в ъгъла, я зад перденце или в съседен салон има малки масички, по които млади и стари дружно надигат тежки бири от по 650ml. А в Перу бири има и не са лоши.

По-голямата част от града и особено центъра е равномерна квадратна решетка от улици. Оказа се, че това било любимото градоустройствено решение на испанските колонизатори и всички градове построени от тях са такива. В централна Лима има доста църкви с претруфени фасади заслужаващи да извадиш фотоапарата, макар че традиционно за католическите катедрали, интериорът на повечето е доста скучен. Има доста улички с древни колониални постройки, които уви са оставени да гният, прашасват и посивяват от изгорелите газове на старите продънени японски автомобили, които преобладават в тази част на света. Главният площад Плаца де Армас е впечатляващ, но напълно стерилен - малкото тревна площ е заградена с огради, и основните му посетители са бързо преминаващите туристи, бездействащите професионални фотографи и полицаи със свирки, които ги надуват за щяло и нещяло. Вероятно има и джебчии. Другият главен площад, Сан Мартин, беше по-интересен. Там следобед в различните му кьошета се събират тълпи политически и социално осъзнати граждани и разпалено обсъждат темите на деня. Забележително е как не възникваха скандали и побои и как повечето пъти говорещият биваше културно изслушван и изчакван да приключи преди да започне някой друг.  

на раздумка на площад Сан Мартин

Малко настрани от центъра и по-навътре в града, понеже централна Лима изобщо не е в средата, имаше един парк. И ние, като фенове на градските паркове, му отделихме един следобед. Паркът беше забележително добре устроен и поддържан и в неговите рамки се намираха няколко музея, сред които и националната художествена галерия. За съжаление и тук изобилстваше от пъдари със свирки, които осуетяваха всеки опит за излягане на безупречните зелени полянки. Което нас много ни възмути, тъй като смятаме, че търкалянето по пухкави ливади е неприкосновено право на всички хора и животни и това би трябвало да бъде включено във конституцията на всяка държава и защитавано от ООН. Опитахме се да посетим и галерията, но тъй като сме се вече достатъчно напатили от музеи ментета, специално попитахме има ли постоянна експозиция и къде е тя. След увъртания и с вадене на думите с ченгел си признаха, че тя била затворена за ремонт.

Вечер няколко улици в централна Лима оживяваха и се пълнеха с безцелно шляещи се хора. Барчетата и ресторантите изобилстват, като изглежда за перуанците най-големия кеф е да похапнеш пиле на грил с картофки, защото заведенията от този тип са най-много, най-лъскави и най-пълни. Като цяло цените на заведенията не са много по-високи от българския стандарт, но ние устоявахме на изкушенията. Когато пътуваш дългосрочно знаеш, че всяко разпускане в ресторант или бар ти съкращава пътешествието и ограничава възможностите.

Зъболекарската улица

За разлика от повечето столици, които познаваме, централна Лима няма характерния административно-културен-туристически облик. Като се изключат няколко централни улици и площада, останалото е една голяма търговска площ. Приземните етажи на сградите са заети от магазини, работилници и складове. Срещу една от централните църкви се беше настанила пералня, а друга си съседстваше със склад за строителни материали. Много от улиците бяха тематични. Още с пристигането си забелязахме една улицата на музикалните инструменти, където учудващо много наблягаха на арфите. Попаднахме на булеварда на зъболекарските столове и на пасажът на ядките и мюслитата. И както при повечето народи, където не всеки дом има компютър, на всеки ъгъл имаше интернет клуб и кутийки за евтини разговори с чужбина, които в испаноезичния свят се наричат "локуторио". Обаче, по законите на всеобщата гадост, винаги когато ти потрябва локуторио не можеш да го намериш, не работи или всички са пълни. Един път, докато отчаяно обикаляхме улиците около квартирата в търсене на работещо локуторио, попаднахме на цял квартал с печатарски магазини и цехове.

Тук разбрахме и какво наистина означава смог. От петнадесетия етаж на нашата квартира се предполагаше, че трябва да се вижда половината град, летището, морето и планините на северозапад. На практика през повечето време се виждаше не по-далеч от десетина пресечки. Слънцето изчезваше в мътилката много преди залеза, а нощем смогът попиваше градските светлини и прозорецът светеше като една мътно оранжева лампа. Единия от дните на нашето пребиваване в Пансион Ибара се падна да е Неделя, когато повечето коли и автобуси не се движат и тогава се видя океанът и с изненада установихме, че Лима даже си има няколко острова.

в смога

Но Лима е огромен град и центъра е само една малка част от него. След като за два-три дни се понаситихме да се шляем из централните улици и съвсем ни свършиха идеите за разходки и занимания, се престрашихме да се метнем на щурия им градски транспорт и тръгнахме да изследваме по-далечните райони на столицата. И тук почти не съществува общински градски транспорт и пътниците са оставени на произвола на частните автобуси и маршрутки. Във всеки автобус, освен водачът има и един викач, който е и портиер и касиер. Викачът се вози на вратата и крещи посоката на рейса на всяка спирка и на всеки пешеходец. Когато се качват хора крещи "Горе! Горе! Горе!", когато слизат, съответно - "Долу! Долу! Долу!". Първоначално си мислихме, че нещо дават зор и им се ядосвахме, но след това осъзнахме, че по този начин информират водача, какво се случва, който пък от своя страна юрка като ненормален, изпреварва и засича вражеските автобусчета и се бори за всеки пътник.
Возилата определено внасят известен колорит в градската атмосфера. Намират се във всякакви размери, цветове, и модели от всички епохи на автобусостроенето. По ламарините им е изписан основният маршрут, по който уж се движат, но на това изобщо не може да се разчита, ами трябва да се ослушваш за мантрата на викача и да го питаш дали отиват в твоята посока. 

Отидохме на разузнаване в крайбрежният квартал Мирафлорес, който е основното туристическо сборище на Лима. Мислихме си, че щом всички се врат там, трябва да е някакво интересно и приятно място, но се оказа абсолютно скучен модерен жилищен район с повечко и по-скъпи хотели, барове и заведения за бързо хранене. Твърдят, че морето става за сърф, но ние не сме сърфисти, че да успеем да го оценим и след няколко месеца из карибските райски плажчета, отвърнахме отвратено очи от голото, сиво, каменисто тихоокеанско крайбрежие на Лима. Наистина Мирафлорес е значително по-модерно, чисто и спокойно място от централна Лима и вероятно туристите добре си изкарват по баровете и клубовете вечер, но на нас хич не ни се стори интересно и рентабилно и бързо бързо си се завърнахме в шумния и хаотичен "Центро".

На третия или четвъртия ден, един от Каучсърфинг се свърза с нас и ни покани да му гостуваме, изрично предупреждавайки ни че не говори английски. Погледнахме му профила и ни се стори много свестен. Решихме да се отзовем на поканата, хем да поразнообразим малко преживяването, хем да ни се наложи да задълбаем още малко в испанския. Събрахме катуна, казахме чао на сеньората и излязохме да хващаме такси. И както обикновено не можем да се отървем от таксиджии, така този път ни се наложи да чакаме доста докато докопаме свободен. То пък се оказа, че никой не знае адреса. След няколко неуспешни опита, най-накрая спряхме един, който каза, че е много далеч, кажи-речи извън Лима, и ни поиска някаква безобразна сума. Както вече бяхме висяли половин час на улицата и се бяхме изнервили се обадихме на нашия кандидат-домакин, извинихме му се и се прибрахме при сеньората с подвити опашки.

Стана ни ясно, че няма как да издържим цели две седмици в Лима и решихме да мръднем нанякъде и да се върнем чак за пристигането на Дидо.

Избрахме си оазисът Уакачина, който се намира на юг в близост до града Ика и е изобразен на банкнотата от 20 солес.

Още малко фотоматериал, който не намери място в текста