Голямата маняна: Сините планини

И ето, че дойде моментът, в който напуснахме Маунт Едж. Моментът настъпи внезапно и изненадващо, но и някак беше дългоочакван. Хич не ни беше зле там и както го бяхме подкарали спокойно можехме и още да си отвисим, но от известно време пътешествениците у нас бяха започнали да ни подбутват и подсещат, че имаме още острови, държави и цял друг континент за налазване.
Поводът, който ни накара да се раздвижим, да стегнем багажите и да напълним джобовете с досадни предмети като телефони, документи и пари, беше че нашият кингстънски Питър ни покани на неговата вила, която между другото пак е в Сините Планини, кажи речи в съседната долина.

За Питър и вилата му ще разкажем по-натам. Първо трябва да се отчетем за престоя си в Маунт Едж и да разкажем малко повече за самата планина и хората, които я обитават.

Основната причина, поради което Маунт Едж е това което е, са Сините планини сред чиито гънки е построен. Планината не е много висока, като надморско равнище, но изобщо не е за подценяване. Стръмният терен, обрасъл с джунгли, храсти и треви по-високи от човешки ръст, я прави почти непристъпна. Когато попитахме един от местните обитатели, дали понякога се разхождат из храсталака, както те наричат джунглата, ни беше обяснено, че за да се отделиш от шосето или пътеката ти трябват подострено мачете, компас и много сериозна причина. Все пак някаква нужда е накарала хората да прокарат пътеки и шосе и да се заселят по баирите. В резултат на това тук кипи живот и стопанска дейност - зеленчуци, подправки, банани, лимони и кафе се отглеждат по планинските склонове. Даже има и казарма, където се отглеждат... войници, да се чуди човек срещу кого очакват да воюват.
Животът тук тече на друга скорост от тази в ниското и още повече от тази в Кингстън. Всички се поздравяват при среща, попушват си тревичка съвсем без свян, качват на стоп като те видят на пътя, даже и да не стопираш. Мачетето - тукашният универсален инструмент за косене, рязане, сеч, копаене и какво ли още не - е по-важно от висшето образование. На никого не му пука, че си турист и никой не се опитва да ти продава безсмислени вещи и услуги или да ти завишава цените. И най-вече, никой никога за никъде не бърза, освен собствениците на Маунт Едж - Майкъл и Робин.

Макар и ние да се отличавахме на фона на местните с нашите инициативност и трудолюбие, успявахме почти всеки ден да си спретнем някоя разходка из близките и далечни околности на хотелчето. А, наоколо, освен раста селото, за което разказахме в миналия път, имаше и всякакви други интересности. Ето някои от тях:

Red Light - Червена светлина

банановия пункт в Red Light

Това е най-близкото селце до Маунт Едж, даже и селце му е много, тук му викат просто "общност". Шосето пресичащо селото, всъщност се явява и централен площад. Както може да се очаква, тук с предимство са товаро-разтоварващите и лаф-моабетещите минувачи и кибици пред транзитно преминаващите коли. Има няколко магазина тип бар и няколо бара тип магазин. Пред някои от тях има изкарани маси, на които играят домино и "Не се сърди човече", но как само ги играят - плочките на Доминото се удрят със всичка сила в масата, а зарчетата на "Не се сърди човече"-то се хвърлят с финт от метър-два разстояние. В петък се изкарва и скара и тонколони и всичко живо е на мегданя, а в Неделя няма никой и нищо не работи.

главната в Red Light по залез, в Неделя

Ред Лайт е на половин час пеша, надолу по криволичещото шосе и ние през два-три дни мръдвахме натам, за да си пазаруваме плодове и продукти. Вероятно си представяте какво разнообразие от стоки цари на главната на това село-общност. Та, пазаруването ни, обикновено, се ограничаваше до чепка банани, малко шишенце ром, на което в Ямайка му викат "Кю" и съответният разредител - Пепси (Кока Колата не е много на почит в Ямайка) за червения и Тинг (прекрасна газирана напитка, пълна с Е-та и с аромат на грейпфрут) за белия. Постепенно, потребителската ни кошница се измени. Първо отпадна червения ром, като по-скъп. След това, ненадейно ни удари някакъв захарен глад и започнахме да наблягаме на кексчета и сладкиши. А тук, в Ямайка, ги разбират кексчетата, какви са само едни - сладки, сочни, шоколадови, ммм...
И така се стигна до преломния съдбовен ден, когато преценихме, че предпочитаме да купим няколко сладкиша в повече за сметка на белия ром. На края програмата беше следната: купуваме бананите, изяждаме по един сладкиш с Пепси, пълним розовата раничка с кексчета и сладкиши и потегляме обратно нагоре.

френски туристи в багажника

Повечето пъти не се налагаше да вървим цялото разстояние, защото все ни застигаше и ни натоварваше някоя кола или пикап и винаги питаха: "Вие при Майки ли сте отседнали?". Единия път, когато ни мързеше да се връщаме пеша, решихме да влезнем в кръчмата на края на селото и да чакаме, на по питие, да мине някой да ни натовари. Качиха ни още преди да отпием първата глътка.
Същия този бар, беше любим на Майкъл и той често се отбиваше там. Като единия път, когато предварително се беше развеселил, награби целия персонал, со се гостите на хотела, натовари го по колите, включително и в багажника, заведе ни в бара и изпонапоръчва едни шишета.

в кръчмата

Яната иска бананите на дървото

Cafe Blue

Това е една сладкарница, която се намира още по-надолу от Ред Лайт, накъде около следващото село - Irish Town. Сладкарницата е прословута със страхотните си кафета, топли шоколади, торти, пасти и сладкиши. В общи линии е доста скъпа и очевидно не е предназначена за местните селяни ами за приходящите от Кингстън през Събота и Неделя и за туристите от околните хотелчета.
Във вихъра на нашата захарна абстиненция, предприехме необмислен поход натам и за щастие ни качиха и в двете посоки. Мокачиното и двете пасти, които изядохме, наистина бяха добри, но изхарчихме пари за петнайсетина кексчета от магазина. По онова време, вече кексчетата ни бяха мерната единица за пари.

Newcastle

Или просто "the camp" - лагерът. Това е казарма, която се намира нагоре по пътя, в обратната посока на Ред Лайт. Шосето минава баш през площада, където маршируват войниците. Имат и евтино магазинче, но рядко го посещавахме, защото лагерът е по-далечко от Ред Лайт и има по-малко движение. Освен това, забелязахме гадната тенденция, че тръгнеш ли нагоре от Маунт Едж с намерение да те качи някой по пътя, изведнъж целия трафик в твоята посока изчезва.

Catherine's Peak

Най-високият връх в района, държат го военните и са го заринали с разни антени. За него се минава през Нюкасъл и се купуват едни готини кокосови бисквитки от магазинчето. Почти винаги върхът е в облаци, но ние имахме късмет и когато се качихме беше ясно и успяхме да видим и северния и южния бряг на острова - колко малък бил, пък по колко часа се лунгуркаш с тез междуградски автобусчета.

от Catherine's Peak

Кафе от Сините Планини

Във високите части на планината е пълно с кафени плантации. Кафето от Сините планини се води за едно от най-хубавите в света, даже за да се признае за истинско кафе от Сините планини трябва да е расло над определeнa височина. Та, горе е пълно с кафе - стари и нови плантации, изоставени и действащи, големи и малки. Има и Кафе-имения (coffee estate), където освен че се гледа, кафето се и обработва.
Малко над Маунт Едж има едно старо Кафе-имение, което вече не се използва по предназначение и е превърнато в много красив парк (снимки, по-долу). Ние съвсем случайно бяхме попаднали на него и го бяхме удостоили с кратка разходка. Иначе, от нашето хотелче, предлагаха срещу не голяма сума посещение в едно голямо действащо Кафе-имение, където ти разказват и показват как се гледа и обработва кафето, че чак и да го опиташ и дават.
Ние обаче държахме да минем по друга програма. Още е първите дни се бяхме запознали с един британски старец, от онези които се пенсионират из разни по-евтини дестинации. Та той ни беше казал, че има кафена ферма и ни беше поканил на посещение, но тъй като фермата му беше по-далечко, успяхме да намерим време и ентусиазъм чак към края на престоя ни там. Бяхме го запланували като сутришна разходка с елементи на автостоп, но както вече отбелязах, в посока Нюкасъл и нататък, трафикът просто изчезва в моментът в който решиш да стопираш. Та, разходката се превърна в целодневна, че чак и дъжд ни валя.

Робин

Не сгрешихме в избора на нашата алтернативна кафе програма, защото човекът с радост ни посрещна и изцяло ни се посвети, черпи ни бисквити и кафенце от самоделна френска преса, разказа ни всичко за кафето, отговори на всичките ни въпроси, показа ни храстчетата, включително и бръмбарите-вредители, сушилните и машината за белене на люспите, дъвкахме сурови зърна и си поговорихме за Ямайка, Британия, България, времето и живота като цяло.
Оказа се, че неговото кафе-стопанство е доста малко и той се занимава с него само за хоби. Имал достатъчно средства за издръжка от британската пенсия и лихви от банковите си спестявания. Разказа ни, че кафето от Сините планини било толкова добро, защото тъй като тук е по-хладно и много вали, кафето съзрява по-бавно и натрупва повече аромат. Даже, много често засаждали банани сред кафетата, за да им пазят сянка. Разказа ни, че кафето е някакъв роднина на гроздето и се гледа по подобен начин - садиш и чакаш няколко години да започне да ражда годни плодове, кастриш и като остарее го изкореняваш и садиш ново.