петък, 10 март 2017 г.

Ко Чанг, топлите морета и стомашните вируси

Съвсем малко след беглото ни запознанство с Бангкок, се метнахме на рейса и избягахме от там. Нямахме търпение да стигнем час по-скоро до райските плажове и топли морета, затова отпътувахме към нещо по-така, по по същество - остров Ко Чанг (Koh Chang). Той е вторият по големина тайландски остров и най-големия и лесно достъпния от източните тайландски
Точно такова плажно безделие търсехме
острови, намиращи се в близост до Камбоджа. Както и да го погледнем, си е един земен рай- стръмни зелени склонове, гъсти джунгли, дълги бели плажове, поносими цени спрямо българските ваканционни морски норми. Стигнахме до там след шеметна транспортна щафета, където всъщност ние бяхме щафетата, която неумолимо ефективните и опитни тайландски маршрутаджии, таксиджии и избщо транспортни корифеи си прехвърляха. Започнахме с няколко часов съвсем не шеметен автобусен курс до Трат - град в източен Тайланд, изходен пункт към островите и близката граница с Камбоджа. Повозихме се кротко и съзерцавахме тайландските провинциални гледки, Вихрен поспа доста, Яна порисува, поиграхме забавни игри, после поспа и тя. Едната от игрите, които спонтанно измислихме беше, единият да си намисли някаква рецепта, без съставките, пък другият, без да знае изобщо за какво става въпрос да изрежда съставки, подправки, съдове за готвене и подобни. Пoлучиха се някои интересни неща, например следното гурме изчадие:

Доматът се нарязва на кубчета, мангото се рендосва, запържват се в тиган, след това се добавя краставицата, сол, черен пипер и шарена сол и се залива с вино.

За смелчаците, да ви е вкусно!

Първите ни впечатления от видяното от автобуса бяха, че в тази част на Тайланд не практикуват никакво земеделие, пикапите Тойота са религия, къщите - наколни, блатата- много. И боклукът беше много. Явно и тук не проявяват специално отношение към отпадъците, по банкета и около селските дворове се трупаха купчини неразградими цветни декорации.

Колкото и да не ни се искаше, автобусът стигна своята крайна дестинация и се наложи да слизаме и отново да си припомним, колко тежки и обемисти са ни раниците. А дори не си взехме детската количка, проходилката, кошарката, стерилизатора. Шегичка, ние такива работи не ползваме, знаете ни. За Вихи носим само половин раница тензух, гащи и няколко потника и панталонки. И все пак, страшно тежко ни се струваше, непривикнали все още към тукашните жеги. И така, със слизането от автобуса изгубихме контрол над събитията. Веднага ни подхванаха шофьорите на ремаркетата. Това е ново за нас тип возило, което представлява пикап, или срязана като пикап лека кола, с пейки в ремаркето, където могат да се натъпчат до към 8 туриста со се багажите си, а вътре има място за още поне двама-трима. Ремаркето има обемиста надстройки, за да пази пътниците от дъжд и вятър.

Както знаехме, че трябва да идем до ферибота X, се опомнихме натоварени за ферибота Y, защото X нещо си. Пък и всички туристи поеха натам. Преди да стигнем ферибота отбихме в някакво крайпътно заведение, където нито пристан, нито ферибот се виждаше наоколо, но за сметка на това ни продадоха билети за същия и ни съобщиха, че по-късно ще ни извозят, като му дойде времето. Е дойде му времето и се оказа, че пристана е съвсем наблизо, където си има и съвсем официална каса и избор от ресторантчета, а до там ни закараха с друго ремерке. Почакахме и там, след което безплатен нещо-като-автобус ни закара до самия ферибот, където също почакахме. В бъдеще се убедихме, че този стил на прехвърляне от возило на возило и натикване в не случайни спирки и заведения е характерния начин за туристическия превоз поне в тази част на Тайланд. До тук поне не ни бяха набутали с нищо. Цените, които платихме отговаряха на това, което очаквахме. Явно, който пръв те хване те пуска нататък по веригата от партньори, ортаци, сестри, шуренайки и така са го навързали, че да не те изпуснат повече. По някаква причина има и транспортни схеми, които бойкотират. Например за ферибота, който мислихме да хванем първоначално, до последно всички се правеха, че не съществува. А се оказа, че действително го има, върви по на често и изглежда доста по-модерен. Може пък никой от таксиджиите да няма роднини там.

На слизане от корабчето, обаче вече ни набутаха долните таксиджии, при това по най-мръсния начин, възползвйки се, че е вече късно и тъмно и сме трудно подвижни и с деца. В общи линии, ни съобщиха цена, доста по-висока от обичайното, и великодушно ни дадоха алтернативата да гнием сами, неизвестно до кога, на фериботния терминал, която Ели беше готова да предпочете в яда си, но се поддаде на вразумяване. Така се озовахме в курорта White beach на о. Ко Чанг. Избрахме го поради лесния достъп и отзивите, че не е съвсем най-купонджийската част на острова. Валеше дъжд.
Pen's Bungalows, влюбихме се от пръв поглед
Тук се запознахме и с още един местен куриоз - туристическите бюра. Има ги навсякъде и са по много - пред всеки хотел и през няколко метра. Редуват се с кръчмите, баровете и магазинчетата за парцалки. Ентусиазирано нахлухме в първото такова, което видяхме, и когато попитахме младата служителка за евтини бунгала на плажа, тя с досада си отмести съвсем за кратко погледа от телефончето и махна навън, че ей натам имало някакви евтини стаи. По-късно разбрахме, че тези "турстически бюра" са просто посредници, които продават едни и същи екскурзии, трансфери и изобщо туристически услуги на едни и същи фирми на едни и същи цени. Гадното, както щяхме да се убедим в последствие, е че те много рядко могат да ти предоставят някаква по-подробна информация за нещата, които предлагат, нито поемат каквато и да е отговорност за последващото изпълнение на услугата.
В крайна сметка с помощта на нашия пътеводител от култовата поредица Lonely Planet, си набелязахме места за нощувки и ги открихме. Наложи се малка разходка по плажа, където първоначаклно бяхме смаяни и леко притеснени от доста луксозните комплекси от бунгала с
щедри добре поддържани тревни площи около тях. Какво пък, дали нямаше да налазим нещо много шик и много евтино. Тези илюзии се разсеяха, когато към края на стесняващия се плаж, почти като някоя бразилска фавела израстнала на хълма до скъпарските резиденции, над нас по стръмния склон надвиснаха малки криви, скупчени сякаш в пълен безпорядък, симпатични бунгалца. Под тях насами плажа пък бяха прилежащите им скромни барчета и ресторантчета, напълно лишени от размаха и симетрията на дизайнерските им събратя само метри преди това.
Бунгала и гледка към плажа
Ясно беше, че сме стигнали нашия район. От първото, в което влезнаха направо си ни изхвърлиха. Когато разбра, че сме с деца, ексцентричният шотландски съдържател на "Idependent Bo's", заяви че деца не се допускат при него. Било много стръмно и криво. Може пък и да е имал кофти случки в миналото, а и няма как да знае, че ние сме живяли цял месец с малка Яна в Маунт Едж и може би точно заради приликата с ямайското хотелче веднага се почувствахме у дома тук. В съседното "Pen's bungalows" вече имахме сделка - по лабиринт от стълби и дървени тераси ни заведоха в бунгалце с едно грамадно легло, балдахин, вентилатор, тоалетна и душ отделени с перде, тясна терасa и една грамадна хлебарка за 500 baht (около $14). Точно по наш вкус - просто, евтино, самобитно, уникално и неповторимо, бижу! А на следващата сутрин още с отварянето на прозореца видяхме на съседния покрив две палави маймунки, които разчепкваха торба с боклук (или може би забравена от съседите храна).

Сянката пред нашите бунгала
Следващите три дни използвахме, за да киснем в морето, да се търкляме по плажа и да обхождаме курорта за плодове, бира и храна. Който е чел нашия блог по време на миналото ни пътешествие в Америка през 2011-2012 г. знае, че за нас от основна важност е къде какво ще се яде. Не, не търсим най-екзотичните и неповторими предложения, ами искаме да ядем това, което ядат местните, при това колкото се може по-евтино. Понякога не ни се получава. Особено, когато месните ядат само гол ориз или супа от четири вида картофи, но се стараем да сме колкото се може по-въвлечени в мястото. Верни на нашите идеали, награбвахме пресен кокосов орех почти всеки път, когато попаднем на такива. Опитахме нещо като плачинки с пълнеж от плодове - манго, папая, ананас. Опитахме и аналогична палачинка с кайма, което беше пълен провал - най-безвкусното нещо някога сготвяно. Опитахме тукашния вариант на Пад-тай, нудъл-супа, пържени нудъли, панирани банани, пържена пикантна риба в сладко-кисел сос, скариди. И винаги заливахме с червено люто сосче. По отношение на храната имаме доста разнопосочни впечатления, не само за Ко Чанг, но изобщо за Азия. Васко, през повечето време, вярва че участва в нещо като кулинарен сървайвър - всичко готвено има еднакъв вкус, хубавите находки са рядкост, но всичко ще мине след има-няма два месеца, когато се върнем у нас, където наистина имаме вкусна и най-вече разнообразна кухня.
Най-скъпата ни до момента вечеря, в джиджано ресторантче
 на плажа, за която платихме около 50 лв (1000 бата)
Ели обаче винаги се вълнува от екзотична кухня и всичко и харесва, особено ако съдържа люти нудъли. За напред в блога, ако попаднете на дълго, изкусително описание на нещо за ядене, знайте, че Ели го е писала. При Яна пък, има някои попадения които много и харесват и други храни които хич не ще и да опита. Интересно е че те се променят непрекъснато - например в един момент реши, че вече не харесва кокосовите орехи. А Вихрен опитва от всичко и ту яде, ту не, но него не го мислим много, нали се кърми - няма да остане гладен.
Кисненето в спокойно море с телесна температура беше до пълно гъбясване. Но ако ние, големите, чат пат успявахме да се измъкнем на сушата, то Яна изобщо не излизаше. Тъй като морето беше много плитко в продължение на десетки метри навътре, а Яна едно достатъчно разумно дете, си я оставяхме да си се пличка и сама. Разбира се, винаги я следяхме изкъсо поне с едно око. За разлика от сестра си, Вихрен го беше страх от пясъка и водата и изобщо не
тихи игри в пясъка
напускаше кърпата, което пък ни устройваше най-вече за това, че не се притеснявахме, че ще изгори бродейки извън сянката. Към третия ден, след като вече похапна доста пясък, се поотпусна и започна да броди из плажа, който пък вечер, по време на отлива, беше изключително удобен за целта - широк, гладък, твърд. Даже толкова си повярва, че при една от разходките, запленен от залязващото в морето слънце, смело нахлу във водата, спъна се, пльосна се по очи, глътна вода, избълбука и ревна гневно. След този случай дълго време не доближи морето.
Една от най-пленителните особенности на плажа беше, че има обилна естествена сянка. Не знам как, но тук има дървета, които си растат посред пясъка на плажа. Тази сянка беше безценна, тъй като пекът по пладне, даже да не кажем от 9 до 17 ч. в тази част на света, е безпощаден.


Макар, че курортът се простираше по цялата дължина на плажа, хората бяха намерили много приятен баланс между развитие и природа. На първа линия нямаше нищо друго освен бунгала и
Непонятна "реклама" или криворазбран хумор?
скромни ресторантчета, които кокетно се гушеха под прегръдките на огромните плажни дървета. Нямаше гори от чадъри и платени шезлонги залепени до водата. Вечер, малко преди залез, ресторантите изнасяха маси и столчета на плажа, в опит да примамят хората на по романтично залезно питие. Номерът работеше, небрежно шлаящите се курортисти накацваха заевденията като мухи на ... залез и бързо се озоваваха с по бира или коктейл в ръка. Обзавеждането оставаше на плажа и за вечеря. Ресторантчетата бяха горе долу еднакви и предлагаха едно и също, но имаше различни нюанси. В нашето например, палеха спиртни лампи по масите. Голяма романтика, ви казвам. Всички останали също палеха нещо, кой свещи, кой някакви замъглени елетрически крушки. Едната вечер вечеряхме на възглавнички на плажа, там гледахме и огнено шоу - няколко младежа размахваха факли под звуците на някакви бесни танцувални хитове.
зрелищния финал на огненото шоу
Гледаме шоуто от масата си в ресторанта
Плажът вечер, при отлив

Същото огнено шоу мина нагоре и надолу по плажа през половината заведения. Не че остналите не се изкефихме на огненото шоу, но Вихи направо се насра. Съжалявам, че трябва да ви занимавам с такива неща, но сами сте си избрали да четете блог на хора с бебе. Та, да не си помислите, че сме съвсем развей прах. И тази вечеря се наложи да мием бебешкия гъз и оцапан тензух, но този път беше къде къде по романтично - в морето с огнено шоу.
Същата нощ ни подпука някакъв зъл "летен" еднодневен вирус. Първо падна Васко, или по-скоро излетя в тоалетната по нощите. През деня, докато се чудеше дали да се престраши да изяде една хапка от един банан, Ели каза че и е лошо и примря в хамака. Тя за щастие се размина без повръщане, само с няколко часа неразположение, подобно на тежък махмурлук. Първоначално си мислихме че сме се натровили и даже обвинихме сладко-кисело-лютата риба, която ядохме на свещи предната вечер. Но през нощта и Яна започна да повръща, а тя даже не беше яла от рибата. Решихме, че щом ни мори подред, един след друг, през 12 часа всеки, явно не е хранително натравяне, а вирус. Накрая и Вихито май вдигна малко температура, но при него вече нищо не е ясно, защото по същото време забелязахме, че му никнат сума ти кътници. Яна най-тежко го изкара. Наложи се да и дадем лекарство против повръщане, което сава богу, сработи, но на следващия ден имаше температура и беше съвсем отпаднала и отвеяна. А следващия ден беше доста тежък, тъй като вече си бяхме закупили билети за Камбоджа и потегляхме в 7 ч. сутринта. Но за това следващия път.


Залез и отлив, от плажа пред бунгалото

Няма коментари:

Публикуване на коментар