Камбоджанската афера по трансфера

Дойде заранта, в която щяхме да напуснем земния рай - остров Ко Чанг, и да се отправим към Камбоджа. Предната вечер, обнадеждени, че най-лошото в нашите стомашни страдания е минало, си бяхме купили билети за директен трансфер от Ко Чанг направо до Сихануквил, Камбоджа. Това е големият камбоджански морски курорт и отправна точка към набор от камбоджански тропически островчета с бели плажчета.

Който е чел внимателно, може да е забелязал фразата табу - "директен трансфер". Ние обичаме да си организираме нещата сами, което обикновено ни спестява най-вече пари, а понякога и нерви, когато се случи досаден свръхактивен гид, или сериозно разминаване между обещаното и предоставеното. Но защо погазихме нашите принципи и постъпихме така, компрометирайки завинаги нашия пътешественически блог? Причините бяха няколко. От една страна бяхме твърде отпаднали, за да сме в състояние, цял ден, под изпепеляващото слънце да товарим и разтоварваме огромните раници от всевъзможни превозни средства, да се пазарим и да бъдем прецаквани. С две думи, искахме да сме куфари. От друга страна, ако бяхме опитали да се самоорганизираме, имаше реална опасност, в рамките на деня, да успеем да стигнем едва до първото градче след Тайландско-камбоджанската граница - Koh Kong, а ние се целехме чак в Сихануквил. И накрая, цената на директния трансфер беше по-ниска, по нашите сметки, от сумата на отделните транспорти които щяхме да платим иначе.

Първоначално се чудехме, дали вместо към Сиханувил, да не поемем към града Siem Reap в покрайнините на чудото на чудесата - Анкор. Нашето проучване в нета, обаче, ни показа, че пътят до Сием Реап, или както там се произнася, е постлан с таксиджийски добри намерения, даже и да си платиш цялостен трансфер от край до край. И тъй като искаме да сме не само неотразимо фотогенични в нашия блог, но и поне малко информативни, ще ви разкажем какви точно са схемите:
Плащаш си, значи, трансфер чак до крайната точка в Камбоджа, товарят те нечовешки рано сабалем на бусче и се понасяш натам. До границата - всичко супер. Слизайки на границата, те подхващат едни да ти продават камбоджанси визи, дето не са истиски. Малко по-натам, на самата граница, се оказва, че все пак, трябва да си вадиш и от истинските визи, но не щеш ли, някак цената на визите се е вдигнала тия дни. След като накрая преминеш през границата, започваш да чакаш с часове автобуса, който трябва да те поеме за остатъка на пътя. Докато се отчайваш и самосъжаляваш, услужливи таксиджии ти предлагат да зарежеш тая работа и да си хванеш такси до Сием Реап, цената на което не е чак толкова непоносима, освен ако вече не беше платил за тая част от пътя. Най-тъпите и упорити, в крайна сметка дочакват автобуса, който тръгва таман навреме, за да пристигне в Сием Реап по тъмна доба и стоварва хората на края на града, където няма нищо освен... таксиджии. Колкото и да четохме и търсихме, никой не беше споделил начин за избягване на тези схеми, освен някакъв директен автобус от Банкок, който бил доста по-скъп. Най-вероятно, защото си плаща на такси мафията да премине безаварийно.

Яна бере душа и се охлажда със студена вода докато чакаме ферибота

Поради гореизложените съображения, решихме да хванем през другата граница - за
Сихануквил. Там също имало схеми, но не били чак толкова нагли и непробиваеми.
Да се върнем да заранта, а то си беше направо по съмване. Буса за границата трябваше да ни чака в 7.30 пред хотела, но тъй като нашето бунгало беше на плажа, далеч от шосето, се наложи да станем към 6, да се поразсъним, да метнем предварително събрания багаж и спящите деца на рамо и да избичим по плажа няколкостотин метра до пътя.
Потеглихме гладни, недоспали и отмаляли, а Яна направо в несвяст, тъй като същата нощ и тя беше изненадващо покосена от вируса.

На границата се започнаха циганиите, същите за които бяхме чели. Одрусаха ни за визи 1600 бата, доста повече от очакваното - 1000, и то самите гранични служители, а не някакви ментета. При това без никакъв документ за заплащането или някаква легитимно изглеждаща табела с ценоразпис. Оказа се, че са ни таксували даже и за снимки за визите, при положение,

Вихрен навсякъде си намира приятелчета на неговата възраст

че ние си носихме и предоставихме наши. След като приключихме с имиграционните (винаги ми става забавно като си помисля, че и държави като Камбоджа имат имиграционна политика), бяхме поети от господин, представящ се за нашия камбоджански шофьор. Естеството на тайландско-камбоджанските транспортни афери е такова, че ти не знаеш нищо за това какво се случва и какво трябва да стане, къде и в какво трябва да се качиш, ами знаеш само, че те ще те намерят и погрижат за теб. Та, бяхме намерени и заведени до едно бюрце на сянка, където самодоволен тарикат ни обясни, че нашият автобус ще дойде след часове, пък ако доплатим още само $12 ще ни извозят хем веднага, хем по-бързо, хем по-удобно, право до хотела ни в Сихануквил, какъвто ние по чудо имахме. В агонията на стомашния вирус си бяхме направили, за първи път, предварителна резервация, през системата на booking.com. Най-евтината стая с достатъчен брой легла и климатик. Ние отказахме предложението, макар че всички останали от нашето бусче си платиха без много увещания, и след кратки душевни терзания, господинът се смили над нас и каза, че само заради децата, ще ни качи в експресния бус и без да доплащаме. Но само до автогарата, а не до хотела. Ние му благодарихме смирено, но тъй като сме си вродено недоверчиви, предположихме, че "бавният" автобус изобщо не съществува, ами просто ни правят постановка за да си платим още малко. Всички от бусчето, с което потеглихме от острова, в крайна сметка бяха и в новото, за Сихануквил. Може пък и наистина да ни е

Камбоджансите дечица на тази възраст често са със смартфон в ръка

направил услуга човекът. Каквото и да е, то си е за неговата карма, нали в това вярват по тези места.

Както беше обещано, бусчето ни докара до някаква автогара в центъра на Сихануквил някъде следобеда. Пътуването беше изненадващо ободряващо. Паднахме се в близост до един приказлив англичанин и симпатични поляци и не усетихме как изминаха тези няколко часа. Но пък определено усетихме разбития път - бусчето се движеше на зигзаг между дупките, а отвреме на време подскачахме до тавана от някоя бабуна. Камбоджа се опитваше да ни омае със спокойни провинциални равнини, оризища, колиби на колци, но господинът до нас ни беше по-интересен. А и той имаше да си каже толкова много. Започнал да обикаля района на Индокитай още преди тридесетина години. Тогава с раничка, младежки и небрежно. Бил си е сред откривателите на района. Влюбил се в Тайланд и идвал постоянно, година след година. След това живял в Хонг Конг, където се оженил за филипинка - жената, която му чистила къщата. Пренесли се в Англия, сега децата им са пораснали, а той отново идва всяка година в Тайланд и наоколо, но сам. Това му е почивката. Бачка като мияч на прозорци. Дай боже и нашите миячи на прозорци да могат да си позволят ежегодна почивка в Тайланд някой ден. Като разбра, че сме от България, разказа, как познава един български футболист от Пеневата чета. Когато се срещнали, нашият бачкал в Англия в строителството. Бил си профукал на комар всичките пари и слава. Изплувал човекът, все пак. Няма да казваме кой е това, че да не се окажем подсъдими за клевета. Поговорихме си и за световното 94-та. Разказа ни някои интересни подробности за Тайландските и Камбоджанските нрави, клюки и афери от подземия свят. Беше добре запознат и с цените и всички възможни места и забележителности. Засегна и Брекзит. Бил твърдо против отделянето от съюза. В Тайланд и Камбоджа най-вече си почивал от вечните спорове и полемики, които текат на острова. След това доста дълго говори за Брекзит. Яна спа по целия път, и преди, и след границата. Че и на самата граница. Имаше температура през целия ден. Ние се стараехме при всяка възможност да и набавяхме студена вода и лед. Климатизираните автобусчета, в които се возихме този ден, спасиха положението. И за миг не съжалихме, че избрахме този формат на придвижване.

Озовали се вече на автогарата, под обсада на тук-тук шофьорите, всичко ни беше ясно. Благодарение на новите ни приятели - поляците, знаехме къде точно ни е хотелчето, а на англичанина - колко ще ни струва тук-тук до там. Друго голямо улеснение, беше, че в Камбоджа вървят и долари, а ние имахме малко запаси. И не ти трябват никакви чейнджове, тъй като навсякъде можеш да плащаш с американско, пък ти връщат в местна пара - Riel. По-късно открихме, че и банкоматите плюят направо долари.

Бързо спазарихме тук-тук до нашето хотелче. Можехме да му свалим и още, но май тук започна да ни става по-трудно пазаренето. Като цяло е евтино, а и виждаш, че хората са наистина по-бедни. Освен в случаите, когато си имаме работа с някой нагъл и безочлив хитрец, започнахме по-лесно да преглъщаме тези 1-2 долара, с които ни налагат "туристически данък". Даже започнахме и бакшиши да даваме в един момент, но винаги за заслуги. И така, за $8 спазарихме да ни закарат на 10 км от автогарата до нашето хотелче в местността Отрес, в покрайнините на Сихануквил. И все пак говорим за най-големия камбоджански морски курорт.

В тук-тука беше много приятно. Обдухвани от вятъра в ремаркето на шеметно летящата с 30км/ч мотеретка сред сергии и други раздрънкани МПС-та почувствхме, че добре се потапяме в атмосферата на мястото. Изплющя ни и един кратък проливен дъжд, баш като нашите през лятото, но нас това единствено ни зарадва още повече. Даже и Яна се ободри и развълнува от цялото преживяване. В хотелчето ни посрещнаха с новината, че стаята ни е заета, но доста бързо ни трансферираха в едно друго, на същите собственици, което се оказа дори по-добро - комплекс от бунгалца с басейн и автентична пицария.

Пред бунгалото

Яна беше привидно живнала докато се нанасяхме в хотела и ние се зарадвахме, че най-после вируса отминава. Но скоро се оказа, че не е съвсем така - тя започна да бълнува, да говори несвързано и да сочи разни неща които явно само тя виждаше. Отново беше с температура и ние малко се уплашихме, затова я топнахме в хладния басейн и и дадохме Нурофен. Тази смесена тактика помогна - скоро свали температурата и заспа. На следващия ден вече се беше оправила, но все още много отпаднала и отказвше да се храни още няколко дни.

Така, съвсем успешно и без никакви човеко-загуби, въпреки тежките обстоятелства, завършихме деня в тази нова непозната държава, с осигурен послон, басейн, бира за по $1 и автентична италианска пица.