Готови, старт!

Пристигнахме благополучно в Гваделупа след "само" 30ина часа въргаляне по самолети и летища!

Първо, искам да се извиня за латиницата - ползвам чужд компютър, при това с френска клавиатура  - и на мен не ми е лесно. Ще намеря начин да транслитерирам в най-скоро време. Едит: Готово :)

Второ, как безкрайно съжалявам, че нямах у себе си фотоапарат! Макар единодушно да се съгласихме, че преплаването на Атлантика повече си заслужава да бъде отразено, и нашето скучно самолетно пътуване породи множество вдъхновеня за снимки, които така си и останаха незаснети. Нищо, аз ще опитам максимално картинно да ги пресъздам.

И така, след кратко изпращане в София се натоварихме на първия полет за Дюселдорф,  а оттам бързо се прекачихме към Париж.  Дотук добре.  Полетите биаха сравнително кратки (респективно 2 и 1 часа) и полупразни, така че ни беше доста комфортно. Яна спа през половината време, а през другото се занимаваше с играчките, които стюардесите и подариха. Единствено понесе малко трудно, когато трябваше да е вързана - дадоха ми специален детски колан, който се закача за моя, като тя седи в скута ми.

По време на тези прескоци от самолет на самолет си припомних една от причините да не харесвам самолетния транспорт - хората. Пътуващите със самолет са като цяло скучни и строго-делови. Не се стараят особено да любезничат, нито се трогват и отстъпват място като видят майка с дете - за разлика от хората в България,  които ще се избият да стават в автобусите.  Дори по едно време, когато Яна беше особено ведра и лъчезарна, се закачаше с хората и им махаше, а те само я гледаха равнодушно! Сноби.

В Париж моята голяма дилема, на кое летище да пренощуваме, се разреши веднага като на Информация ми казаха, че Орли затваря през нощта. Останахме на по-голямото летище Шарл Де Гол, което не беше особено уютно, но ние в тия работи сме про! Вечерта Яна много искаше да търчи насам-натам и понеже нямаше как да я огранича, се принудих да обикалям след нея с багаж, натоварен на количка. След известно време се умори, поносих иа малко в слинга и бързо-бързо заспа. Тогава се настаних на една пейка; гушкайки Яна и багаж, и задрямах и аз. В 12.00 ч. един пазач ме събуди и каза, че затварят тази част на летището, да се преместим на долния  етаж.  Заведе ме, донесе ни вода, предложи дори и кафе - много беше любезен човекът. Само че от преместването Яна се разсъни и се наложи да обикалям един час в кръг със слинга и да пея безброй  пъти "Зайченцето бяло". Освен това, по неписано правило, някъде наблизо някой режеше нещо с флекс. Накрая успяхме да поспим още няколко измъчени часа и на сутринта се метнахме на автобуса за другото летище. Там чекнах раницата и с гордост пратих смс на Васко:

"klosh completed. see you on the other side!"

и седнах да си почивам (Яна спеше). Направи ми впечатление,  че имаше доста черни - някои бяха особено колоритни с големите прически и странни дрехи. Може би защото така си бях настроена, но ми се сториха екзотични.

Полетът до Гваделупа беше преди всичко дълъг - цели 8.5 часа. Освен това беше пълен до горе и беше доста тясно, при все че получих място на първия ред. Първите две трети от времето се точиха безкрайно бавно. Яна буйстваше; катереше се нагоре надолу по седалките и по главите на съседите ни, взимаше им слушалките, цъкаше по лаптопите им, замеряше ги с храна. Няколко пъти позадрямваше,  но като се опитам да я сложа в специалното креватче, с което ни снабдиха, тя се будеше моментално и се почваше отново. В този момент вече бях безкрайно изтощена и по едно време престанах да се боря и оставих съседите сами да се отбраняват. Когато последния  път заспа я гушках през цялото време и спа последните три часа, докато аз блажено гледах филмчета.

Колкото и да плюем самолетния транспорт, гледката на пристигане си струваше. Първо от мъглата на юг от нас изплуваха острови - трябва да са били съседните на Гваделупа - Доминика и Мартиника. После доближихме Гваделупскиа бряг - равна земя с нещо като ниви покрай брега, по-навътре хълмчета и туфи джунгла. Тук-там имаше огромни дървета, които може би са били манго, после ми казаха. Най-красиво беше като минавахме мeжду двата острова на Гваделупа - има нещо като проток с равна вода, която от слънцето блестеше, та чак заслепяваше, и нашарена от разпокъсани сенки на малки облачета. В нея имаше покрай бреговете безброй малки островчета, покрити с джунгла, и за капак посред водата имаше една-единствена малка платноходка. Приказно!

Докато кацахме ме обзе еуфория - това е то, започва се! Това, което чакаме и за което си говорим от месеци, най-после се случва. Нека екзотиката започне, сега! Тук е един от моментите, в които, ако имах фотоапарат, щях да заснема супер гениалната снимка: двете с Яна се отразяваме победоносно в огледалното стъкло на летището, зад нас се вижда самолетът, който ни докара, на фона на палми.

Въодушевлението ми малко се охлади, докато си чакахме багажа, който дойде най-последен и вече почвах да се притеснявам. Отгоре през едно стъкло ни гледаха посрещачите - моята братовчедка Поля, мъжът и Венсан и малкия Илан, който напираше да разбие стъклото. Най-после получихме раница и щастливо напуснахме летището, за да отидем в тяхната резиденция в съседното градче, Ле Гозие (Le Gosier). Почерпихме се с местен коктейл, "ти-пунш" (ром, сок от лайм и захар) и си легнахме доста рано, така ще е няколко дни, докато преборим часовата разлика. Междувременно се наслаждаваме и събираме впечатления, които тепърва ще изложа подробно в бъдещи публикации. Обещавам да има и снимки, тъи като ще се възползваме от фотоапарата на Поля. До скоро!

До Канарите и яхта Loose Cannon

Гибралтар зад гърбовете ни

Животът е изпълнен с превратности, понякога човек скучае във влакове, след това се весели в Испания, понякога мързелува в Гибралтар, а веднага след това повръща. В този ред на мисли, мога да отбележа, че оставих нещо от себе си в бурните води на гибралтарския проток. Но древните гибралтарски мъдреци са казали: "Презокеанските пътешествия започват с пречистване на тялото и душата", най-вече на тялото, от излишните стомашни сокове. След това обещаващо начало, лирическият герой цяла нощ се бори за живота си, лежи и пъшка на някоя койка и през половин един час пълзи до малката тоалетна, гушка шише вода но не смее да пие от него по повече от една-две малки глъдки наведнъж. На няколко пъти лирическият герой се опитва да изпълзи навън, но бързо се връща на койката. На сутринта, приключенецът успява да изяде един орех и повръща за последен път, по-късно поглъща половин сладкишче и четвърт бульонче, чувства стомаха си натежал от това чудовищно количество храна и пак си ляга. Чак към края на този втори ден, младият мореплавател усеща прилив на енергия, изяжда още няколко ореха, става и непоклатимо се упътва към тоалетната, този път за да пикае, победа!
Като се изключат глупостите на древните гибралтарски мъдреци, хората са си казали, че никой не е застрахован срещу морската болест в началото на плаването. Хване ли те, минава за два дни и повече проблеми нямаш. Е, поне в повечето случаи е така, чувал съм и истории за хора били зле през цялото плаване. Също така съм чувал, че ако твърде много се страхуваш да не ти прилошее, ще ти прилошее, и така стана. 

Loose Cannon: Роузи, Аз, Ричард, Малкълм, Родриго

Потеглихме в Събота, началото беше напрегнато, кошмарно според капитана, времето не беше много подходящо, но следващата възможност да изпълзим от Гибралтар била чак след седмица, духаше силен насрещен вятър, беше студено, върлуваха големи хаотични вълни, вълненията на Атлантика и на Средиземно море се срещат тук а отраженията им от близките брегове на Африка и Европа разбълбукват положението още повече. И за капак на всичко трябваше да лавираме сред натоварения трафик в протока. Някъде вечерта морската болест съвсем ме сломи, цяла нощ лежах на койката и се държах да не падна от нея, вълните мятаха лодката във всички посоки и чувах епичната борба на екипажа с въжетата и платната. На сутринта вятъра спря и така и не задуха повече, океанските вълни бяха по търпими и съвсем намяляха в следващите дни, така че си изпарпорихме на двигател целия път до Канарските острои.

Като се изключи липсата на ветроходстване всичко останало си беше съвсем в ред. На няколко пъти ни съпровождаха делфини, сменяхме се на вахта, разминавахме се с по някой кораб тук и там и наблюдавахме невероятни изгреви и залези. То, други атракции в океана много много няма. 

Да ви кажа, океанските изгреви и залези са доста по-яки от сухоземните. Вече започнах да ги класифицирам. Най-прост е базов изгрев или залез, няма никакви екстри, просто изключително красиви и наситени оранжеви, лилави и жълти отенъци, слънчеви пътеки в морето, и т.н. Следва изгрев или залез с облачета. Облачетата се оцветяват различно в различните етапи на залеза или изгрева, пък ако има различни облачета на различни височини става голяма шарения. И най-якия вариант е изгрев или залез с облачета и остров на хоризонта, е това кърти мивки и пълни флашкарти на фотопарати. Уви, нито един от тези изгреви и залези не може да бъде задоволително заснет с фотоапарат, просто не се получава, все нещо им липсва на снимките. Съжалявам, за да ме разберете ще трябва да го видите сами наживо.

Ежедневието на яхтата беше съвсем просто, нощем се редувахме на вахта, винаги по двама. През деня всеки мързелуваше по най-приятния му начин, книги, приказки, по някое питие. Заради морската болест първите дни предимно спах, към средата се престраших да глътна една биричка, тукашните са по 250ml, към края захванах и няколко книжки, които се подмятаха из лодката. Прочетох някаква кратка детска версия на Моби Дик, много тъпо беше, предполагам оригиналната версия е по-смислена, или просто си е прехвалена детска книжка. Захванах и някаква книга в стил "Ка да станем велики и богати за 12 месеца без да се налага да сме умни и кадърни", но в крайна сметка прецених, че е по-полезно да мързелувам и гледам тъпо в хоризонта и я зарязах.

Всички на лодката се оказаха много интересни персонажи. 

Родриго и Ричард

Капитан Ричард- новозеландец в напреднала средна възраст, който цял живот не се спрял да се мести и живял на сто места из цял свят, бачка в бизнеса с наемане и прекарване на яхти. Наскоро починала сестра му, а жена му получила удар, това го накарало да осъзнае, че няма за кога да отлага, планира и трупа богатство, разпродали каквото имат и се юрнали да обикалят света. В Хърватска купил яхтата, прекрасна Beneteau First 47.7 и смята с нея да се приберат до Нова Зеландия, до към година-две.
Родриго- тридесетина годишен полу-бразилец, полу-италианец, живее и работи като капитан на лодка в Ибиса, обаче не пие не пуши и не купонясва. Да, имало и такива в Ибиса! Трупа едно след друго ветроходни и мореходни свидетелства и сертификти, размахва из лодката разни секстанти, справочници, звездни карти и други подобни чудесии, които съвременните ветроходци са забравили и заменили с GPS-и. Ще ги питаме какво ще правят като им се изтощят или прецакат акумулаторите.

Роузи и Малкълм

Малкълм- изискано английско старче с много интересна биография, бил е парашутист, автомобилен състезател, танцьор, има третостепенни кино участия, три издадени книги, колекционер на механични часовници, въртял е бизнес със стари дрехи, аксесоари и танцови забави. Понастоящем е рентиер, хайманосва си напред назад със своята ветроходка и има гаджета навсякъде, включително и в България.
Роузи- на двадесет и нещо години, неудобно ми е да питам колко, и тя като мен, налази от Гибралтар. Доста запалена по ветроходството, ходила плавала къде ли не. Англичанка, но израснала във Франция, просто там било по-хубаво.
Те пък, почти всичките се оказаха вегетарианци, не стига че по принцип на лодка се правят бързи, прости и скучни манджи, представете си и да са вегетариански. Е, ние с капитана, от време навреме си пекваме гузно по някоя наденичка, та не се оплакваме.
Роузи е каещ се естетически вегетарианец предпочита да вегетарианства, защото месото не и е вкусно, но не натиска много, защото и е неудобно да кара хората да се съобразяват с нея. Та, като се налага яла и месо. Родриго е агресивен етичен вегетарианец, не яде месо защото е против убийството на животните и постоянно ни го натяква. Малкълм е агонизиращ вегетарианец, не съм сигурен защо не яде месо, но много му се иска и всеки път когато извадим мръвките се гърчи и измъчва от дилеми, но засега устоява.  

с Ники в Гибралтар

Както може да се очаква, всеки ден с екипажа се сближаваме все повече и става все по-небрежно и весело, но не искам да зациклям тук, ще имам достатъчно циклене на следващата лодка. Така че се вдигам и по линия на couchsufring отивам при някаква мадама в Аресифе, столицата на о.Ланзароте, да видя какво ми готви там съдбата. Гибралтарското ми "сърфиране" беше много добро, домакинът Ники беше супер пич, там се чувствах като у дома, и открихме общи познати, при това много качествени общи познати. Колко е малък света, пък и хората са си го казали: "Краставите кучета се надушват".

И сега малко снимки

Африка от Гибралтарския проток

корабче в Гибралтарския проток

Изпращачите

Изграви

на вахта в пълно бойно снаряжение

3та категория залез- с облачета и остров

Васко
о.Ланзароте

Дойде и нашият ред

Време е вече и аз да направя дебют като съавтор на нашия блог. Докато Васко вече активно приключенства, аз изживявам последните си дни като самотна майка на Яна тук в София, преди също да се впуснем в пътешествие. Всъщност трябва призная, че съвсем не сме самотни - Яна е единственото внуче на два комплекта любящи баба и дядо (и една леля), на които много ще липсва и поради това я обсипват с внимание. Освен това сме затрупани със задачи по пътуването и не само: сключих медицински застраховки,  разпродадох всичките си слингове, ваксинирах Котьо, уредих финансовите дела, опаковах багажи - както за пътуването така и вкъщи, за да освободя пространство за бъдещите наемателки. Освен това се постарах да се видя за последно с всичките си приятели и дори осъществих блиц телевизионна изява.

Събирането на багажите не беше лесно, особено с помощта на Яна. Беше като да редиш много сложен пъзел, докато някакъв полтергайст през цялото време мести и крие парчетата. (Aко семейният фотоапарат в момента не беше у Васко, щях тук да добавя забавна снимка на Яна седнала в кашон). В крайна сметка все пак успях да отделя малкото необходими вещи за път, а останалите да опаковам и прибера.

Прибирайки дрехите на Яна ми стана малко тъжно - сигурно никога повече няма да ги облече, защото ще са омалели като се върнем. Но това му е хубавото на такова дълго пътешествие - човек се откъсва от материалните неща. Не помня колко пъти през последните седмици си казвах "това не ни трябва защото ще пътуваме" или "това няма смисъл да го купувам сега". А веднъж като се примирих с идеята че така или иначе не можем да си носим всичко необходимо за 6 месеца напред, стана учудващо лесно да сведа багажа до минимум, зачерквайки всичко може да се замени и купи на място. В крайна сметка си носим по 2-3 ката дрехи,  сандали, най-необходимите лекарства, етерични масла против комари. Всъщност най-много място в багажа заемат специалните гащи на Яна, плюс много тензухени парчета. Дори и аз се учудих когато всички струпани на купчинки неща се събраха без проблем в раницата. И така, Яна няма да има много дрехи и играчки, но затова пък ще има цялото внимание и всичкото свободно време на мама и татко.

На излизане казахме чао на необичайно празния апартамент и разбира се на милия Котьо, който много ще ни липсва. Натоварихме се в колата и се преселихме на Горна Баня, където ще прекараме последната вечер при родителите ми. Утре съм сигурна че ще има тъжни сбогувания, но веднъж тръгнем ли всичко ще бъде наред. Напрееед!

Ели