понеделник, 14 октомври 2013 г.

За бразилското гостоприемство

Стана така че всеки път трябва да се извиняваме за бавното дописване на блога. Приемете нашите извинения отново.

След Рио заминахме за Виктория - средно голям град, столицата на щата Спириту Санту. Упътихме се натам, тъй като бяхме поканени да гостуваме у Педро от Каучсърфинг. Там изкарахме няколко дни, без да имаме особено амбиции за турове и забележителности. Все пак посетихме няколко такива, благодарение на безусловната отдаденост на нашия домакин.
Пристигнахме късно вечерта, след като градът вече беше притихнал. Педро ни посрещна с хладилник пълен със студени бири и ни нагости с набързо импровизирано барбекю. По онова време той живееше в триетежна сграда с няколко съквартиранти, всичките студенти. В случая не всички бяха дома, та налазихме стаята на единия отсъстващ. Много ни изкефи, колко бяха приветливи и комуникативни всички негови съквартиранти, включително и един, който не говореше бъкел английски. Регламентът в тяхната къща беше точно такъв, какъвто най-обичаме и какъвто е и у нас, в София, когато посрещаме гости от Каучсърфинг - правиш каквото си искаш, когато си искаш. Тоест, лягаш, ставаш, влизаш, излизаш, ядеш, пиеш по свое усмотрение. На последния етаж си бяха оборудвали нещо като репетиционна и няма няма през няколко часа, някой от съквартирантите сядаше на барабаните да си изкара излишната енергия. Веднъж с Педро пробвахме да изджемим някой рок, но от това само си спомних, че от китара вече помня само как се държи Педро бачкаше наблизо и по напълно свободен и нерегламентиран режим, тъй като си беше самонает уеб разработчик, та често се появяваше изневиделица в къщата таман на време да ни заведе я на обяд, я на разходка, я на питие с приятели. 


с Педро

Най-добрата обедна оферта бяха ресторантчетата тип манджа на кило. Бяхме възхитени от разнообразието от манджи, сосове, салати и меса, най-близкото бледо подобие, на което бяха бюфетите в далечна Панама, цели три месеца назад. Цените, естествено, не бяха боливийски или перуански, но и не бяха шокиращи. На първото хапване не се сдържахме да не си сипем от всичко по малко и ударихме сметка от по петнайсетина реайс на човек. Следващите пъти, в които посетихме бюфета, си наложихме хранителна дисциплина, и следвайки стриктно метода "ставай от масата преди да си се натъпкал и разхълцал" успяхме да свалим до към десетина реайс с месо и даже още по-тънко за вегетарианския подбор на Ели, което се доближава до нашенските стандарти. Споменавам така подробно тази част, за да успокоя хората, наплашени от класическите отзива, че в Бразилия е ужасно скъпо - е, има и човечни оферти. 
Съквартирантът Францвиктор се прибираше вечер изтощен и озверял за пенливи напитки и ни завличаше към кварталното кръчме - изкарани маси на тротоара на малката вътрешно-квартална улица, пълно с квартални пиянки и обикновени разпускащи след работа граждани. Напомни ни на родината. Бирените бутилки задължително се сервираха в пластмасови термочашки, за които вече споменахме, макар и температурите да не го изискваха на всяка цена. Зимата в Рио и Виктория се изразяваше предимно в това, че беше леко хладно. Педро ни увери, че през лятото времето е все така нестабилно - един ден облаци и мрак, следващия слънце и жега, на третия ръми - само дето доста по-топло. И можем само да гадаем за летните жеги по това, че в никоя къща нямаше килими, във всеки профил в Каучсърфинг има специални изисквания гостът да се къпе поне два пъти на ден и разбира се - термочашките. Уличката на кръчмето беше затапена и доста спокойна, та Яната имаше колкото си иска пространство за тичане и игра с малките бразилчета. Кварталчето беше доста спокойно приятно, напълно цивилизовано и с изобилие от детски площадки, които в последствие научихме и старателно заобикаляхме през една пряка, тъй като с Яна нямаше как да ги подминем. Все пак голяма част от времето ни минаваше по пясъчниците, люлките и катерушките. Видяхме една автентичка весела детска игра - група дечица се редуваха на една люлка, като се залюляваха максимално и скачака в пясъчника. Който скочи най-далеч печели, а загубилите трябваше да му изтанцуват смешен танц - музиката е в кръвта на тези хора. Яната, пък, най се забавляваше на една наша си игра, която включваше люлка и ябълка, трудно е за обяснение.
Къщата беше близо до плажа, та и там ходихме на няколко пъти. Не ставаше за къпане, беше хладничко, а океанският прибой не особено приветлив. За пореден път ни направи впечатление, колко много хора спортуват по плажа. А из квартала имаше множество игрища и тенис кортове, всичките публични, безплатни и в идеално състояние. Педро сподели, че колкото повече се подобрява спортната инфраструктура, толква повече хора я ползват и спортуват. Да вземат да си извадят поука нашите некадърници.
Единия ден Педро взе колата на майка си и ни развози из Виктория и околностите. Приятно е, чисто и доста лъскаво на места, особено бизнес районите и крайбрежните квартали, които са доминирани от типичните и за Рио жилищни кули и разбира се - просторна крайбрежна алея. Но от друга страна нямаше някаква интересна старинна част, градски парк, площад или пешедохна част, която да придаде усещане за център, за някакво градско средище, с което да отъждестим града като туристи. Виктория също си има фавели. И те, като повечето други, бяха по баирите около центъра, но нито у Педро, нито в атмосферата по улиците или у случайните минувачи се усещаше някакво неспокойство. 


Следва фото сесия от един панорамен манастирски баир над града и пристанището


Виктория

Както винаги фавелите са на най-живописните места



в манастира

пред манастира



В града се намира една от големите и известни шоколадови фабрики в Бразилия. Засилихме се на туристическа обиколка във фабриката, но се оказа че малки деца не пускат, та излъчихме Ели да бъде нашият единствен представител, докато ние с Яна и Педро направихме обиколка на близкия пазар с дегустация на безчет нечувани екзотични плодове и лакомства.
 

Педро готви Макаке (или както там се наричаше)
Едната вечер посетихме събиране на Кускърфинг общността на Виктория, където ние бяхме единствените чужденци и получихме още безброй покани за гостуване. Друга вечер, пък, мерихме мускули в областта на кулинарията и научихме нова бразилска манджа с риба.
 

Така, в приятната компания на Педро и неговите приветливи съквартиранти, в разходки насам натам и чести набези към магазинчетата за бира премина нашия безгрижен престой във Виктория. От там се оправихме на последния си бразилски трансфер - към Салвадор де Баия. Както вече сме споменавали, транспортът в Бразилия несъмнено е скъп, може би съпоставим с цените в западна Европа. И като вземем предвид бразилските бунтове, които гледахме по телевизията наскоро, явно и на самите бразилци хич не им е евтино. В интерес на истината, бяхме многократно посъветвани да преглеждаме и вътрешните полети. Вътрешният авиотранспорт в Бразилия е доста развит и самите бразилци предпочитат да летят големите разстояния, като често благодарение на някоя промоция тук или предварителна резервация там може да се лети по-евтино отколкото би било с автобуса.
Както и да е, ние определено не сме от тия дето предпочитат предварителното планиране, нито пък имахме седмици и месеци за тази работа, затова си хванахме автобуса, платихме си неприятната сума за билетчетата и пътувахме комфортно цяла нощ и половин ден до Салвадор де Баия, от където щяхме да си летим обратно за Европа. Осъмвайки все още в автобуса, но вече в щата Баия наблюдавахме една малко по-различна Бразилия. Пътя беше по-малък, населениете места по-схлупени, хората по-окаяни, явно все пак Бразилия не е само плажове, кули и лукс. Все пак, изобщо не ги жалим, тъй като вече знаем че окаяни или не, бразилците знаят как да живеят и усмивките не слизат от лицата им.

Имахме една нощ за пренощуване в Салвадор, та покрай ровенето за хотели и хостели в нета, преслушахме и Каучърфинга и не щеш ли веднага бяхме приети от Моника - жена на средна възраст с две деца - детска учителка.
Моника държеше да ни вземе от автогарата, та си помислихме че е с кола, а се оказа, че е била целия път с рейса, за да ни вземе и заведе вкъщи, в което можехме и сами да се справим. Съдейки по автогарата на Салвадор и гигантските пътни възли и автобусни спирки наоколо, Бразилия сериозно приема необходимостта от ефективна инфраструктура и не пести средства в тази насока.
 

Моника (в средата) с всичките си подопечни
Моника майчински ни пое под своето крило, заведе ни у дома, представи ни на своите деца, че даже и на гаджето на едното, нахрани ни и ни изведе на разходка в центъра на града. Остана ни много малко време за разходка и разглеждане, тъй като повечето, което имахме беше изядено от придвижването с автобусите, точно както в Рио.
За Салвадор можем да кажем, че беше доста по-очукан и занемарен от Рио и Викториа. Тук се усещаше и повече неспокойство сред хората. Докато се разхождахме из центъра Моника избираше уличките с най-много хора и в никакъв случай не даваше да ходим по пустите такива. Усещахме, че е нервна и не напирахме много да задоволяваме любопитството и изследователския си дух. А центъра на Салвадор беше много привлекателен - тесни криви улички, калдъръмчета, малки колониални къщи, и пастелени фасади, галерии, артистични ателиета и барчета. Имаше нещо средиземноморско, но за съжаление изследвахме твърде малко и твърде кратко, трябваше да се връщаме за последния автобус към дома. Тук в най-голяма степен усетихме африканската страна на Бразилия, както в преобладаващия цват на кожата, така и във всички прояви на изкуството, което струеше или беше изложено.
Никога сувенирите не са ни били сила и чак тук, в последните минути на последната ни дестинация за трипа, се сетихме да пазаруваме подаръчета за роднини и приятели. Уви, нямаше как да си позволим много и големи дарове и разчитаме, че десетките разкази, които публикувахме и хилядите снимките, които нащракахме ще бъдат достатъчно достоен спомен за нас и нашите близки.
Автобусната спирка, не беше в особено привлекателен район и както беше тъмно и пусто започнахме и ние да прихващаме от неспокойството, който витаеше наоколо. През цялото време докато чакахме автобуса, на спирката висеше една полицейска кола и хората някак се трупаха около нея. Бразилия явно не ни изпращаше с най-доброто от себе си, но същевременно се радвахме, че повечето от времето, което прекарахме в тази шеметна страна беше щастливо и блажено, без страх и предразсъдъци.

На следващия ден нямахме време за нищо и след умерено подмоткване у дома на Моника се понесохме към летището, за което тя отново майчински ни пое, като ни намери кола и ни изпроводи чак до гишето на авиокомпанията.

Летяхме за Фракфурт с най-евтината еднопосочна оферта, която надушихме тогава, повече от година назад спямо днес - германската авиолиния Кондор. Презокеанският полет вече изобщо не ни плашеше. На фона на южноамериканските автобусни превози и най-вече на бразилските такива, десет часовия презокеански прелет беше просто едно досадно кратко нещо, което трябва да изтърпим. Беше си тегаво, както във всеки друг самолет, особено тези среднощните, в които си поставен между двете пътечки срещу стената с телевизора и нямаш слушалки. Изгледах три неми филма докато Ели и Яна спаха на пода в краката ми, медитирах над скоростта и височината на полета, за които ме информираха между филмите. Циклих в екранчето как самолетчето е над океана, после как доближаваме Европа и летим над нея и се чудих как нещо толкова голямо като едно десет месечно пътешествие свършва толкова рязко и по толкова канализиран начин.

Следващото, и може би последно, разказче ще бъде за веселите случки по франкфуртските летища и за трескавото вълнение предхождащо прибирането дома. 




2 коментара:

  1. Едно нещо свършва за да започне друго Васко! Пътеписите ви са вдъхновяващи за много хора (дори мои познати с деца погледнаха света с други очи). Пожелавам ви нови и по-весели дестинации.

    ОтговорИзтриване
  2. Сложете една снимка на Яната от тези дни, моля ви - тя сигурно мноооого е пораснала междувременно, след края на пътешествието! Апропо, тя спомня ли си го, говори ли за него?

    ОтговорИзтриване