понеделник, 26 август 2013 г.

Рио

Ипанема
Пристигнахме в Рио рано сутринта след някакво кратко, мимолетно, едва осем-часово возене в автобус от Сао Паоло и само тридесетина-четиридесет часа от границата с Боливия. Имахме домакин от Каучсърфинг, който както всеки добър и отговорен домакин, ни беше оставил подробни интрукции как да стигнем до тях. Беше лесно, направо от терминала си хванахме "градски автобус" билетчето, за който струваше само по 6 кинта на човек. В последствие се оказа, че Фелипе, нашия домакин, ни е качил на най-директния, удобен и скъп автобус, което беше много далновидно от негова страна, защото ако знаехме за по-евтините варианти щяхме да се метнем на тях и да се вкараме в приключение.
Повозихме се бая, градът ни се стори необятен, през повечето време движехме по разни градски магистрали. Дивяхме се на кривия релеф на града, на гъсто застроените баири и на стръмните тропически планини навсякъде из града, някои от които направо влизаха в морето. Отдалечихме се страшно много, на последната спирка на рейса се прекачихме да друг, нещо като автобус метро - голям, широк, много дълъг, движещ се в собствено платно и спирки като наземни метростанции - виждал съм подобни и в Истанбул. С този рейс се отдалечихме още повече, та започнахме да се чудим дали не се прецакваме с избора си на домакин, но и непосилните за нас цени на хотелите и хостелите не бяха по-добър вариант. Фелипе ни посрещна на спирката в квартал Рекрейо (Recreio dos Bandeirantes) и ни поведе на дълъг поход към неговия дом. Придвижването ни из Рио де Жанейро не обещаваше да е лесно.

По времето на нашата среща, Фелипе беше сингъл, дето се вика на чист български, наближаващ трийсетака, работеше като инженер в телекомуникационна компания в центъра на Рио и по всичко личеше, че не е твърде натоварен. Доста често си работеше от вкъщи, което обикновено представляваше целодневно пуцане на видео игри. Роден в друг град, както много други бразилци, той мечтал да се изучи, да си намери добра работа в Сао Паоло, да натрупа пари и някой ден да се премести да живее в Рио, защото тук е купонът. Получило се така, че си намерил работа направо в Рио и заживял щастливо и безгрижно, уви малко далеч от епицентъра. По думите му взимаше заплата от 7500 реайс и беше на път да си я смени с нещо за 10 хиляди (миналата година 1 реал беше около 0,8 лева). Да, драги зрители, това са инженерите в Бразилия. В последствие се убедихме, че "инженер" е много уважавано, перспективно и добре платено прозвище в тази бурно развиваща се страна и че инженерите са горди с това, което са. Даже си спомням, как въвеждайки ни в своето мезонетче, в което живееше срещу наем от 1700 кинта, сподели че това не е подобаващо жилище за инженер, но той пестял за пътувания, които си позволявал само веднъж-дваж годишно по две-три седмици. Зачудихме се при тази заплата, какво толкова има да пести и той се заоправдава, че често си пазарува неща при пътуванията си, като фотоапарат, айпад, айсиктир и подобни, но чак след като се опознахме по-добре за няколко дни, от дума на дума се стигна до разкритието, че човекът тръгва на път с двадесетина хиляди пари в джоба и се раздава като на абитуриентски бал, било то в Париж, било в Ню Йорк. Само за справка, с приблизително толкова пари ние тримата с Ели и Яна осъществихме цялото това дълго пътешествие. Разказа с възхита, как в някакъв клуб в Ню Йорк се запознал с бразилския национален отбор по футбол, които пазарували на конвейр бутилки по 10 хиляди долара и сломено добави, че той това никога не би могъл да си го позволи.
Запалил се да обикаля света едва преди пет години. Твърдеше че до тогава сам не знаел какво да си прави парите и все гледал да парадира с тях, но от как пропътувал само това му е в главата, пести усилено и приема всеки от Каучсърфинг, който дръзне да му пише. Ех, не мога да не изразя задоволство, че макар да възприема и практикува нещата по различен от нас начин, то поне това го е очовечило значително и е разширило мирогледа му.

След като и ние се очовечихме, освежихме и отпочинахме бяхме готови за първа разходка в Рио. Фелипе ни препоръча да започнем с Ипанема и Копакабана и ни връчи две абонаментни карти за градския транспорт, които са му специално за сърфисти (сърфист - гост от Каусърфинг).
Бая време ни отне да стигнем до там. От предградието на Фелипе до Ипанема и Копакабана се пътува предимно покрай брега. Тази западна част на Рио е доволно презастроена с огромни комплекси от лъскави жилищни кули, но е далеч по-добре от Слънчев бряг, примерно, тъй като освен че отделните комплекси имат някакъв архитектурен замисъл, тук там са оставили да се види и усети и малко природа. Изобщо, доста лъскаво изглежда, а огромните стръмни планини до сами морето и широките райски плажове правят нещата изключително живописни. Нямате си представа как ни действаха на нас след месеците изкарани в суровите Анди.

Най-накрая стигнахме плажа на Ипанема, за да го произнесете правилно представете си че сте от Русе, смекчете и-то и н-то и провлачете е-то: Ийпанйееема. Просто слязохме от автобуса и тръгнахме по плажа. Пък то много оденйе, бе! Изморихме се, та тръгнахме по тротоарчето на крайбрежната. Едно от най-завладяващите неща относно Рио, и по конкретно тази така легендарна и турситическа част, известна като Южно Рио, е усещането че си хем на плажа, хем в подножието на планината, на крачка от джунглата, на курорт и същевременно в многомилионен космополитен град. Плътно долепените сгради по крайбрежната оформят  нещо като нащърбена стена. Никакъв архитекурен напън не навява от тях, но така е за предпочитане пред някой бляскав мутробароков ансамбъл. Пред тях е крайбрежната улица с умерен размер и натоварване, няколко реда палми, велоалея и широки тротоари. През някакво съвсем разумно разстояние има будки за напитки, сладоледи и кокосови орехи и скромни по своите размери и стил кафенета, барчета и ресторантчета. От всеки обект ненатрапчиво струи Боса Нова, Самба или друг блажен бразилски ритъм. А, по плажа кипи живот! Не само туристи и не само плажуващи, тук е социалният живот на квартала и може би на цяло Рио. Ипанема, прощавайте - Ийпанйееема, се слави с това, че около различните спасителни кули се трупат различни хора по интереси и други особености. На едно място се трупат спортуващите, на друго пушещите трева, на трето са сексапилните и т.н. Но секспилни или не, спортуващи или не, всички са с джапанки. Определено предпочитаната марка е Хаваянас, макар, че в последствие по магазините и пазарите видяхме да се продават не по-малко агресивно и джапанките Ипанема, които обаче имаме съмнения че са за туристите. На края на плажа, до който сякаш се добрахме след целодневно ходене, бяха сърфистите, които могат да се радват и на целонощно каране благодарение на няколко огромни прожектора на брега. На края на Ипанема има малък издаден нос и някаква военна инсталация, които се заобикалят с кратко навлизане сред града и следва легандарния плаж на Копакабана, който е още по-голям, широк и дълъг, че чак не успяхме и до средата да стигнем.

Ипанема

Копакабана, тук сме в началото на плажа, в далечината при последните сгради е краят

Когато се свечери, по плажа изпълзяха хиляди спортуващи хора, преобладаваше футбола и изненадващо - джитбола, явно бразилците са преценили че не е забавно да се играе волейбол с ръце. Срещнахме и отбор по американски футбол и чак турнир по плажен футбол на големи врати. Направи ни впечатление, че до всяко заведенийце, някои от които вече започваха с живата музика, има някакво заключено подземно входче, което противно на очакваното не беше тоалетна. След време някой ни разкри, че това са кухните и сервизните помещения, завряни под земята, за да не пречат на пейзажа.

джитбол

Копакабана - мачле на плажа

Наплашени от пословичната бразилска престъпност не посмяхме много много да вадим фотоапарата и нервничко държахме обкръжението си под око в тази първа разходка. Но до края на деня и най-вече с падането на тъмнината ни се натрупа усещането, че всичко е доста културно, хората и най-вече местните са изключително спокойни, улиците са оживени и добре осветени и като цяло животът кипи в своята най-безгрижна и радостна форма.
Постъмни се и задуха студеният зимен океански бриз, та се шмугнахме сред Копакабанските улички. Сред квартала беше като на курорт, много оживено с порещи се по шевовете заведения и нахилени хора. Определено преобладаващият контингент си беше бразилски, което много ни радваше, защото повечето други приятни места, които посетихме през това пътешествие бяха завладяни предимно от бели туристи и бяха устроени съответно за удовлетворяване на техните вкусове и нужди. Иначе бразилците са всякакви по форма и цвят. Някога вярвах че би трябвало да са малко португалци, омешани с много негри, но се оказа че италианците, германците и забележете - поляците представляват много осезаема част от генетичния букет и приятните за окото мургави руси мадами са в изобилие.

Ипанема и Копакабана и околните им са доста скъпи райони и съответно цените не бяха лицеприятни за нас, но все пак, някак се бяха прокраднали закусвални с евтини тестени закусчици, манджарници от типа обедно и вечерно меню, бюфети с храна на кило и малки магазинчета, от които изнасяхме леденостудени бири. Ако можем така да се изразим, бразилците са хора със загладен косъм. И това може да се дължи на факта, че си пият бирата охладена почти до 0 гладуса и им я поднасят в термочашки, които хем я пазят студена до последно, хем не си мъчат морните тропически пръсти.

В крайна сметка тези дълги плажове и късният час си казаха думата и се наканихме да си хващаме автобуса на обратно. Така започнаха транспортните ни неволи и мистерии, които така и не спряха за целия ни престой в този луд град. Автобусите бяха страшно много и хвърчаха по улиците като на състезание. Много често не можехме да видим номера на някой автобус, понеже е плътно зад друг или го изпреварва с мръсна газ в някоя много лява лента. Този който чакахме все не идваше, а в един момент започна да ни подминава. Установихме че тази улица има три вида спирки, вероятно за да успеят да разпределят автобусите така, че все пак да има къде да спрат и същевременно да не се трупат на големи опашки на всяка спирка. След като открихме нашата спирка, така и не дойде нашия автобус, но пък дойде друг, който преценихме, че ще свърши работа. Той мина по някакъв невероятен маршрут, който хем беше твърде заобиколен, хем се забиваше във всяко задръстване. От вътрешната страна на автобусния прозорец, привидно блажения живот на Рио ни се разкри малко повече и установихме, че както всеки друг голям град и тук тегне някакъв умопомрачителен час пик, който в комбинация с кривия релеф и тесни места започваше някъде следобед и продължаваше много повече отколкото е уместно, а на някои места и никога не свършваше.

През този първи ден, сякаш изкарахме повечето време в автобусите и за съжаление продължи в същия дух и през следващите. А те юркаха като луди, без да щадят ни двигател, ни окачване, ни пътници. За да се придвижим от Фелипе до където и да е обикновено се налагаше поне една смяна и почти всеки път автобусите ни изненадваха с някакви сложни и странни маршрути, които бяха всичко друго не не и най-бързите. Някои от линиите правиха безумни врътки из кварталите, само и само да се върнат на почти същата спирка, от която са тръгнали преди да се отправят към центъра, което още повече удължаваше и без това дългото пътуване. Тъй като автобусните линии бяха страшно много и нашите дестинации и изходни точки варираха значително, вечно се налагаше да импровизираме и логиката никога не беше на наша страна. Един път взехме номер 315 с намерението да се върнем до мястото, от където се бяхме прибрали предишния ден, но бяхме закарани в съвсем различна част на града. Други пък, вече уж тествани линии, ни изненадваха с различни по-дълги маршрути, а пък единственият автобус, който се предполагаше че ни кара директно от Фелипе до центъра така и не успяхме да го хванем, колкото и да го чакахме и колкото и да бяхме чували за него. Положението се усложняваше допълнително от това, че имаше и експресни линии и луксозни линии. Рейсът-метро, който почти неизменно ползвахме вървеше по някаква странна схема, имаше нормален и експресен вариант, който пропускаше някои от спирките. Освен това имаше някаква борба за сядане, така че се оформяха няколко опашки, които някои просто предреждаха. Ние също предреждахме някои опашки а единия път униформен ни изхвърли от автобуса, защото нямало свободна седалка за Яна. След няколко дни осъзнахме, че метро автобусът отива толкова далеч, че някои хора, които са по към крайната спирка предпочитаха да не се качват докато опашката не напредне, че да се вредят да седнат, пък тези които не държат да седят предреждат. В крайна сметка бяхме поразени, че в тази привидно безконтролна и хаотична ситуация хората спазваха някакъв ред и морал.

В следващите дни се опитвахме да полазим другите основни туристически точки в Рио - статуята на Христос на върха Корковадо, която те наричат просто Кристо и прословутата висока гладка скала на Pão de Açúcar, което ние в буквален превод кръстихме Захарното хлебче или още по-точно - Козунакът. 

Хитра маймунка
Прочетохме, че за Кристо има тайна пътечка през гората. Тръгва от Parque Lage, близо до ботаническата градина и след дълго и стръмно изкачване през джунглата си там, без да се налага да плащаш за прескъпото панорамно влакче или маршрутките - единственият транспорт до там. Няколко дни не успяхме да се класираме, дали поради това че хващахме грешния рейс или поради променливото време, което почти всеки ден обвиваше върха в облаци. Все пак беше зима, не беше така топло както ни се искаше, особено вечер на плажа, а и небето не даваше шанс за безупречни ярки форографии. А ние държахме да бъде идеално, да има гледка във всяка възможна посока, ясно красиво небе и светлина за снимки. В крайна сметка, в някакъв момент сварихме правилния автобус и правилното време и изпълнихме плана. Пътеката през гората беше от най-нелегалните - страшно стръмна, че на моменти се набирахме на четири крака или по стъблата на околните дръвчета. Там срещнахме и малките маймунки, които играеха бандитите в анимационното филмче Рио. Между другото, това филмче вече на няколко пъти го бяхме гледали и постепенно опознавайки самия град се забавлявахме, колко автентично е всичко във филма и как са успяли да отразят почти всеки по-важен или характерен аспект на града. Та, маймунките ни обградиха от всички страни, вероятно муфтейки нещо за хапване, но ние се притеснихме да не вземат да ни преджобят нещо или пък да ни ухапят, та да донесем някой непознат маймунски щам в Европа.
Гледката от Кристо беше невероятна, и самия Кристо е доста впечатляващ и ако не бяха безчетните туристически орди, щяхме да сме най-щастливи. Но в крайна сметка и ние сме едни от тях и няма какво да мрънкаме. От горе се вижда почти целия град, до колкото е възможно да се обгърне с поглед нещо толкова голямо и разлято, като най-добре и най-въздействаща е гледката към езерото Лагоа, точно под върха и гледката към Козунака, който сякаш охранява входа на огромия залив Гаунабара. Зад Корковадо се простира огромен парк - планина, истинска градска джунгла, чието име не си спомняме, но който със сигурност е един от основните елементи на неустоимия чар на този град.

Parque Lage - от тук тръгва пътеката за Кристо


Cristo Redentor

от Корковадо

от Корковадо - поглед на изток - Центро е в ляво, над тълпата е Козунакът

от Корковадо - поглед на юг - Козунакът, Копакабана, Ипанема и езерото Lagoa

игри на светлината - цялата тази планина е просто една джунгла посред града

Входът за Кристо не беше толкова скъп, колкото би се очаквало ако беше в Перу, но дразнещото беше, че пристигайки пеш горе, се оказа че няма каса, ами касата била по надолу, от където има маршрутки, които си влизат в цената. Някак, дали нелегално, дали по милост ни бяха продадени билетчета от един от стюардите на паркинга, а на връщане като взехме маршрутката се оказа, че тя те кара точно до никъде, където те чака друга прескъпа маршрутка. Ние им плюхме на схемите и потеглихме пеш по пътя и не след дълго си хванахме стопа до долу. Качиха ни съвсем приятни засмяни представители на бразилската средна класа, а не кокаиновите главорези, за които всички обичат да говорят.

Козунака така и не го хванахме без облак. Там са два баира, първия - горист и по-нисък е достъпен по приятна пътечка през гората. Там има междинна станция на лифта, който е единственият начин простосмъртен да се качи на същинския Козунак. Когато се качихме горе, цената на лифта хич не ни хареса, но и скалата беше в облаци, така че всякакви дилеми бяха разрешени. Почакахме малко, но не настъпи никаква промяна. Изпратихме прекрасния залез от хубавата панорама и се спуснахме през гората с последните остатъци от дневна светлина. А бразилците, с усмивка на уста, се мъчеха със своите джапанки по стръмната пътека.

Междинната станция на Morro da Urca

Козунакът

за катерачите може и без билетче

На няколко пъти посетихме Центро - центъра на Рио. Със сигурност, центъра е доста впечатляващ, имат някои забележителни булеварди и площади, театърът, църкви разни, стара бизнес част, лъскава нова бизнес част. Характерно за Центро е мешавицата от малки и големи, нови и стари сгради. Беше малко подтискащо - много шумно, натоварено, забързано, сивичко, а пък огромите булеварди бяха доста отблъскващи. Определено по ни допадаше южната част която е по-спокойна и ваканционна.

на главната в Центро




църква?!

На границата на Центро е Лапа и чаровното стръмно кварталче Санта Тереза. Лапа е парти зоната на Рио. Пълно е със заведения и клубове, а вечер затварят главната улица, изкарват сергиите с могъщите хот-доци, други вкусотии и ледената бира и напитки и се пълни с хора. Разни групички си устройват танци на касетофон или изпълняват на живо наблягайки на барабанчетата и ритмите, с които могат да кипнат кръвта и на най-съсухрения сноб. 


Тук ни доведе Фелипе една вечер, открехна ни на коктейла Кайпириня, основната съставка, на който е Кашаса - бразилската традиционна евтинджос ракия - акомпанирана от захар, накълцани лимони и много лед в голяма чаша. Става страхотно, не успяхме да се сдържим да не смукнем по няколко и се развеселихме блажено. Не бих очаквал обаче особено радостни утрини след препиване с такова нещо. За щастие твърде много неща и музика се случват на самата улица в Лапа да та се налага да се харчат пари за клубове и барове. Фелипе ни разказа и за съседния квартал Санта Тереза, бивш тузарски район, който сега е артистично средище и мечтата на всеки осъзнат млад дежанейрец, включително и на нашия домакин, е да се вреди да живее там. Според него, проблемът не е толкова в цените на наемите там, колкото в липсата на предлагане на такива - никой не ще да се изнася от там. На входа на лапа има един голям виадукт, истински бивш акведукт, от където нагоре към кривите и стръмни улички на Санта Тереза е тръгвало трамвайче - един от символите на града, но за съжаление преди години е станала злополука с жертви, при която трамвайчето е дерейлирало. От тогава то не върви, а из квартала има плакати с призив за справедливост и изобразено трамвайче със сълзичка.

Санта Тереса, в дясно е виадуктът

популярното стълбище на Санта Тереза, което не разбрахме как се казва

нещо то родината







Прословутите фавели на Бразилия са сред най-характените черти на Рио и на всеки бразилски град, всъщност. Фавела е гето по бразилски - гъсто застроено кварталче с мизерни жилища и малко или никакви улици и социална инфраструктура. Обикновено тузарските квартали са долу в ниското и равното, а фавелите - по баирите над тях. Фавелите са основния извор на легендарната бразилска престъпност. Започнали да никнат като гъби след освобождението на Бразилия и отмяната на робството. Това се дължи най-вече на това, че Бразилия е една от държавите с най-голям дисбаланс в разпределението на богатството между населението, където по-голямата част от всичко се притежава от 10% от хората, а огромна част живее в крайна бедност. В търсене на препитание в градовете бившите роби започнали да се заселват по неизползваемите заеми в и около градовете, които обикновено са стръмни баири и гори, без никаква инфраструктура като пътища, канализация и електричество нито каквито и да е социални услуги. Дълго време нито обществото, нито управляващите обръщали внимание на проблема, но с навлизането на кокаиновата търговия и разпространението на оръжията фавелите станали сериозен проблем за мира и сигурността. Почти всяка фавела се управлява от нарко барон, който налагайки някакъв вид ред и сигурност успява да спечели уважението и лоялността на част от живущите, но нивата на насилие си остават много високи и често възникват войни за вътрешно надмощие или между съседни барони и картели. По времето на военната диктатура през шейсетте и седемдесетте години започват опити за премахване на фавелите, най вече в Рио де Жанейро, което още повече задълбочава проблемите на крайно бедните хора, които биват преселвани далеч от центъра на града и съответно от възможностите за намиране на почтена работа. Но така или иначе, продължили да се появяват все повече нови фавели на други места. Следват опити за опитомяване на накои фавелите, чрез подобряване на инфраструктурата и социлната среда, но ефектът от това е че хора от средната класа започват да се заселват там, което активизира пазарът на имоти, повишава цените и бедните хора отново биват избутани в по-далечни и мизерни гета.  

Мизерия сред тузарщината

В последните десетилетия, основно в Рио, започват кампании за по-системно подобряване на обстановката във фавелите, приложени са модели, отчасти взаимствани от колумбийския опит. Част от мерките са: подобряване на инфраструктурата, подкрепа на местни организации и общности, и най-вече въвеждането на тъй наречените пацифициращи полицейски отряди. Това са доста тежко въоръжени и безскрупулни полицейски части, които изриват фавелите от войнстващите елементи, след което се създава осезаемо и трайно полицейско присъствие. Твърди се, че в процеса на пацифициране на една фавела, полицията не се опитва да прекрати нарко търговията, а само да премахме оръжията и насилието. Като цяло употребата на наркотици във фавелите е изключително висока и се движи от многомилионен бизнес. Критиците на тези полицейски мерки твърдят, че това което всъщност се случва е преминаването на наркотърговията от ръцете на бароните в ръцете на полицията, което нас изобщо не ни изненадва, тъй като насвякъде по света, включително и у нас, организираната наркотърговия се случва или под контрола на полицията или поне чрез нейното покровителство. От друга страна, според проучванията, по време на избори жителите в пацифицираните фавели гласуват по-разнообразно, което за нас нашепва мисли, че наркобароните във фавелите са свързани с политическата система, също както е при гарнизонните квартали в Кингстън, за които разказвахме преди време. Не искам да бъда лош пророк, но и у нас с увеличаването на ромските гета и с това организирано гласуване не ни очаква нищо по-различно в бъдеще.
Днешно време фавелите са далеч от това, което са били в началото. Бидон вилите са отстъпили на тухлите и керемидите, има и истински имотен пазар, вода, канализация и електричество в повечето от тях, но видът им определено продължава да провокира любопитстово ни. Заинтересувахме се дали не можем да посетим някоя фавела и получихме отзиви, че в тъй наречените пацифицирани фавели вече няма никакви пречки и проблеми, но същевременно предупреждаваха да не замръкваме там или че без португалски може да закъсаме. Най-интересното беше, че повечето хора, включително и тези, които твърдяха че фавелите вече са безопасни, никога не се бяха престрашавали да посетят някоя. Чувахме истории за братчеда на еди кой си, който живеел във фавела и можело да ни разведе или пък за фавелски сафарита, което вероятно е доста смехотворно за самите жители. Но в крайна сметка след като не намерихме някой вътрешен, който да ни разведе, нито чухме достатъчно убедително и еднозначно изказване в позла на една такава разходка, решихме да си го спестим. Всъщност, за добро или за лошо, вероятно Яната и родителския инстинкт ни попречиха да си задоволим пустото му любопитство. В последствие чухме от познати и приятели възхитителни отзиви и истории от първо лице за веселие, реки от музика и танци, приветливост и гостоприемство, но явно тази съществена част от бразилската култура ще остане за следващия път.
 
Яната - на близо 2 годиники,
приблизително 10 месеца след началото
на пътешествието в Карибите
Да не забравяме че пътувахме с детенце, което често убягва от разказите ни. Вероятно защото вече толкова си бяхме свикнали на този формат, че нищо изключително не ми хрумва да разкажа. През повечето време Яна се возеше на конче на раменете на баща си, и все повече я вълнуваха катерушките и другите деца, отколкото каквото и да е друго. Всяка разходка, която предприемахме трябваше да се съобразява с тия нужди на дребното. Отбивахме се на всяка катерушка и обикновено трудно си тръгвахме от там. В магазина винаги се борехме за ония пазарски колички за деца, дето са като истинска кола, със седалка и волан. Магазинът беше по пътя между дома на Фелипе и автобусната спирка и много трудно успявахме да го подминем без да я натоварим и повозим малко. Обикновено си намирахме повод да влезнем в магазина, най-малкото за няколко бири за домашна употреба, но понякога, когато се прибирахме по-късничко и магазина беше затворен Яна много се разстройваше и чак ни ставаше мъчно. В съседство на магазина имаше авто салон, пред който имаше изкарани коли с балони. След като ни направи впечатление, че разни минувачи без особена свян си берат балони от там, започнахме и ние на завличаме по един на минаване. Имаше и един голям багер по пътя, който беше голяма атракция за детенцето. Ей такива ми ти неща я вълнуваха Яната, а не разни статуи, сгради и фавели. Хапваше си каквото хапваме и ние с акцент върху сочните плодове и бананите и когато проявяваше злоядство не се притеснявахме, защото все още беше на кърма, от която имаше достатъчно по всяко време и всяко място
Вероятно заради ударното пресичане на часовите зони от центъра на Боливия та чак до атлантическия бряг на Бразилия, Яната започна да си ляга страшно късно, което в интерес на истината продължи с месеци и след като се прибрахме в България. Таман, преди това някак бяхме влезли в режим, при който след като Яна заспи вечер да можем да пийнем по питие и вържем по две приказки на спокойствие. Но от Рио нещата се обърнаха, често ние си лягахме преди нея. Понякога когато на мен не ми се ляга още, Яната ме натирваше в леглото и отказваше да се кротне докато не си легна и аз, докато Ели отдавна вече спеше изтощена хем от дългия ден, хем от неуспешните опити за приспиване на чавето. 

Колко му трябва не едно дете - количка от супермаркет

тук се замисля да смени возилото

Иначе вечерите у Фелипе, бяха сладки и кротки, ние се опитвахме да готвим разни манджи, но Фелипе някак все не ги одобряваше, докато не се изясни, че той яде само месо и спагети. Пийвахме бира и вино, като без никакво колебание можем да заявим, че бразилската бира и вино са значително по-добри от боливийските такива, при това при наличието на къде къде по голям избор. Гледахме доста филми, а понякога с Фелипе леко разцъквахме видео игри, на които аз съм трагично зле, тъй като пуцалките никога не са ми били сила.

Фламенго
Една вечер, оставихме дома Ели и Яна и с Фелипе, по мъжки, отидохме на мач. След като усети моето непреодолимо желание да посетя бразилски мач, та не бил той и никакво дерби, реши да ме заведе на своя любим отбор Фламенго, че да не взема да ида да подкрепям някой враг. На мача, както преди и след, всички които срещахме много се забавляваха че се казвам Васко - името на най-вечния враг на Фламанго - Вашко да Гама. Маракана беше в ремонт, във връзка със световното, което очакват през 2014 г., та мачът се игра на друг, също не малко впечатляващ стадион. Фламенго, най-популярния футболен клуб в Бразилия, от години не е във форма и не е печелел шампионат, даже често се бори да не изпадне в долна дивизия. И опонента не беше особено елитен отбор, та бях свидетел на един от най-посредствените футболни мачове в живота си, с нищо не превъзхождащ случаен мач от българската Б група, който при това свърши 0:0. Бях безкрайно разочарован и се чудя дали прословутия бразилски футбол не се е пренесъл в Европа, където са и всички големи играчи. И публиката беше отчайващо малко като за такъв стадион, но пък бяха страшно сърцати. През целия мач се пя с пълно гърло и се развяваха огромни знамена посредством някаква специфична техника, която не бях виждал преди. Беше ми предоставена възможност и аз да повея малко и знамето тежеше бая.

Фламенго с Фелипе

Иначе, Фелипе е изключително запален по американски футбол, при това явно не е единствен, защото играе в отбор и даже е съдия, но с мъка разказа, как в Бразилия нищо друго освен футбол не се признава.

с на Фелипе оборудването
на кварталния плаж, дълъг само двайсетина километра

Веднъж засякохме съседите на Фелипе, млада усмихната двойка, които явно знаят че той все мъкне разни чужденци и много ни се зарадваха. Качиха ни "на стоп" до автобусната спирка, като по пътя се отклониха не малко, за да ни покажат околностите и ни поканиха на плаж за следващия ден. Това беше в деня, в който бяхме на нощен живот в Лапа, та станахме много трудно, а Флипе, който си беше пословично мързелив, категорично отказа. Бяха ни приготвили сандвичи, сокчета и бисквитки и постоянно раздаваха разни плодове. Съседът ме включи в плажния волейвол, където се проявих като най-слабия и физически неподготвен, въпреки месеците на високопланинска аклиматизация и навярно напращялите ми с червени кръвни телца вени. Плажът беше плаж мечта, обаче мощният тътен на плътните океански вълни уплаши Яна, както и нас впрочем, та много много не се къпахме. На обед ни заведоха до местната апокрифна обедна оферта, което всъщност беше едно тайно задно прозорче на един натоварен лъскав ресторант. От там за по десетина реайс придобихме по една гигантска порция на семейство състояща се предимно от ориз, боб и страшно много месо, с която се изхранвахме до обяд на следващия ден.

и самите съседи
Следват малко снимки от ботаническата градина, защото както знаете имаме особен афинитет към зеленината и градските паркове








И така, сред прекрасни хора, живописна природа и обстановката на този магнетичен град и най-вече в безкрайни автобусни курсове, премина малко повече от седмица. Навъртяхме и доста километри пеш из приветливата зона Юг., където твърде често Ели отправяше към мен трогателни погледи съпроводени с молби от сорта "Хайде да поживеем в Рио". Наистина градът и неговите жители са в състояние да размечтаят всеки, но за съжаление нито стандарта на живот тук, нито визовите регулации, нито нашите спестявания, или по-точно липсата на такива са в полза на едно такова намерение.
 
Дойде време да планираме следващите си ходове в посока към крайната ни точка - Салвадор. Салвадор ни се струваше малко далеч, за да го изпътуваме наведнъж и се разтърсихме за приятни места, на които да се отбием по пътя. Имахме вече няколко предложения от този и онзи, но не бяха убедителни. От една страна, Фелипе ни предложи някакви много приятни, предимно курортни места, но на него му нямахме пълно доверие, поради това че за него факторът пари няма особена тежест. Други ни насочваха към някакво градче, където всички са от немски произход и пият бира с вурстове и било много интересно, ама ние и двамата с Ели сме били в Германия, та предпочитахме Бразилия да ни е по бразилски. В крайна сметка попитахме във форумите на Каучсърфинг за предложения и получихме ентусиазирана покана за гостуване от един много свеж младеж от Виктория - град на няколко часа на север от Рио - която приехме с охота, тъй като вече бяхме убедени, че най-якото в Бразилия са бразилците.





Няма коментари:

Публикуване на коментар