сряда, 19 декември 2012 г.

На Мачу Пикчу у царевичака

Ето че най-после добутахме блога до дългоочакваното, жадуваното, обожаваното и загадъчното Мачу Пичку. Едва ли има човек в развития свят, който да не се е захласвал по филмчета и картинки от там. И едва ли има човек, на когото като споменат Южна Америка, Мачу Пикчу да не е сред първите три неща, които да му изплуват в главата. Е, тия дето географията не им е сред познатата вселена и не знаят къде е Мачу Пикчу, Перу или пък самата Южна Америка не влизат в извадката.



Голямото кожодерство

Ако от последните публикации сте останали в впечатление, че сме стиснати и се оплакваме от перуанците, то нищо не сте видели. На Мачу Пикчу достигнаха някакви неподозирани дълбини в наглостта и алчността си и чак успяха леко да разклатят твърдите ни убеждения, че тази забележителност за нищо на света не се пропуска. Има два официални начина да стигнеш до мястото. Единия е пеш по прословутия Инка Трейл, другия е с влак, шосе до там няма.

Инка Трейл или пътечката на инките по нашенски е пешеходен маршрут, който преминава през редица значими и незначими руини, живописни планини, долини и джунгли. Стандартно отнема около четири дни и почти целия маршрут е по оригинални инкски пътища. Навремето, заедно със самото Мачу Пикчу е нашумял толкова много, че се е пренаселил, а изконно злите западни турсисти замърсявали и тормозели носачите и гидовете. Тогава властите решили да ограничат пешеходците по маршрута на не повече от 500 на ден, включая носачите и гидовете на експедициите. Обявили някаква скъпа прескъпа такса за участие, забранили тези злодеи - независимите туристи и разпродали всички билетчета на туристическите агенции. В резултат на всичко това, за да извървиш тази четири дневна пътека трябва да резервираш участие с половин година напред и да платиш около $500. Нещо като това, което се опитват да въведат в Кордилера Бланка. Интересно ми е защо из Пиренеите, Алпите, че даже и в Хималаите никой не замърсява и никой не се оплаква от туристически тормоз? Вероятно, защото там няма перуанци. Както можете да се досетите, тази схема съществува и е в разцвет предимно заради симпатягите от съседния континент на север, на които винаги всичко им се струва много евтино. Та, този вариант отпадна за нас и остана другия - с влак.



Inka Rail ше ме извиняват
Там положението хич не е по-розово. До селцето Агуас Калиентес, в подножието на Мачу Пикчу стига само железопътна линия. Дължината и е около 100км, а времетраенето на пътуването под два часа. Това обаче не пречи цената на двупосочното билетче да започва от $100. При това влакът даже не тръгва от Куско, а от едно съседно градче.

Известно време се оглеждахме за алтернативни пешеходни маршрути, но Ели ни даде да разберем, че тя повече пешеходтсво няма да допусне. Обмисляхме и някакви схеми да хванем влака от максимално отдалечената гара, така че да спестим няколко долара, но в крайна сметка надушихме за съществуването на някаква потайна алтернативна схема - пътя през Санта Тереза.

Пътят Санта Тереза

След задълбочено ровене, най-вече от страна на Ели, тъй като аз инвестирах цялото си Интернет време в писане на блог, разбрахме за съществуването на този алтернативен, много заобиколен и некомерсиален път до Мачу Пикчу. Не можехме обаче да намерим подробности. Балканът пази своите тайни, са казали мъдреците. Навсякъде само някакви подхвърляния и недомлъвки. И тъй като по принцип си бяхме на хейтърска вълна, много се ядосахме на тази потайност. От една страна е ясно, че има нещо, от друга страна - нищо. Ядосахме се на Wikitravel.org, което уж е нещо като пътешественическата енциклопедия и се пише от потребителите, че няма нито дума за този маршрут. Ядосахме се и на Лонли пленета и на масови туристи, които заливат пространството със своите безполезни съвети как да си хванеш влака или резервираш Инка трейла. А най-вече се ядосахме на безидейната каучсърфинг общност в Перу, тъй като там освен уроци по салса нищо друго не ги интересува. Единствената следа във форумите на каучсърфинг беше една тема, където се питаше за някакъв по-евтин вариант до Мачу Пикчу и някакъв перуанец отговаря "пратих ти лично съобщение с подробности за маршрута", след което следват десетки включвания от други хора в стил "прати и на мен подробности на маршрута". Обаче недомлъвките и частичните доуточнявания ни дадоха джокер, благодарение на който успяхме да зададем правилния въпрос на Гугъл, а е всеизвестно, че Гугъл може да ти каже всичко, стига да знаеш какво да го попиташ.


Клик тук за оригиналната статия

На кратко схемата е следната. Хващаш автобус или минибусче от Куско за Санта Мария. Има две автогари за целта. От едната тръгват автобусите, те са по-евтини, тръгват много рано сутринта или късно вечерта и се лашкат до там в продължение на 7 часа. От другата тръгват минибусчетата, малко по-скъпи от автобуса, но все пак на народни цени, малко по неудобни, особено за дългучите, и доста по-бързи.
В Санта Мария се прекачваш на маршрутка за Санта Тереза, където отново се прекачваш за Хидроелектрика. Хидроелектрика е края на пътя, там даже няма село, ами само някаква електроцентрала или друга там гигантска хидроинсталация. В Хидроелектрика свършва и железопътната линия от Куско, а обетованото Агуас Калиентес, в подножието на Мачу Пикчу е на 15км разходка по линията. Цялата операция отнема цял ден или нощ в посока, в зависимост дали потеглиш от Куско сутринта или вечерта.

След като открихме схемата веднага я разгласихме в каучсърфинг и няколко души бързо я потвърдиха. Потвърди я и типажът от Куско, с който се запознахме по каучсърфинг и който се опита да ни продаде тур до Хидроелектрика. Кълнеше се, че е на същата цена, но по-бързо и комфортно. Естествено лъжеше и ние не му се вързахме, но чест му прави поне, че потвърди и сподели тази и още няколко хитрости.

По пътя
 

в автобуса Яна е като у дома си
Рано зарана на следващия ден се надигнахме и заприготвяхме да хванем автобуса. Вдигането на Яна рано сутрин винаги е трудно. Ако я събудим грубо и категорично, ще опищи квартала и ще е в ужасно настроение в продължение на часове. Яна трябва да се буди много технично, нежно и леко, така че да не я засегнем и причиним дискомфорт. За тази цел обикновено ни трябва резерв от поне половин час, в който хем Ели да се разбуди хем да започне да подбъзиква Яна - гали я, играе си с ушето и, увещава я тихо. Дребосъка като се събуди, първоначално се впива в Ели и се опитва отново да се унесе - завивките са най-приятни, точно когато се налага да ставаш - но в крайна сметка съня я напуска и тя е готова за подвизи. Друга задължителна и много спешна процедура е веднага след като е извадила съзнателен буден поглед да я сложим на зеленото гърне, че иначе гащи и пижами не щем да перем рано сутрин. Имаме много сериозно отношение към гърнето, всяка вечер на лягане го наместваме на една ръка разстояние от леглото, защото ако тръгнеш в сънено състояние тепърва да го търсиш, може да се забавиш и да си изпатиш. Това го вметнахме да не забравите, че пътуваме с детенце, че в последно време много много не сме го споменавали.

Разбира се, хванахме автобуса тъй като е по-евтин. Да припомним, че си бяхме сметнали бюджет по $2 на ден, което нямаше как да постигнем, но и което значеше, че за напред щяхме да се стискаме за всичко. Автобусът беше екстра, макар и далеч под категорията на бус-камите. Минахме по доста заобиколен и живописен маршрут, опрашвайки всяко селце по пътя, изкатервайки няколко прохода и слизайки в няколко долини. В началото пейзажие бяха голи и височинни. По много стръмен черен път се спуснахме в градчето Оянтайтамбо в прословутата свещена долина на Инките. След това изкатерихме висок проход, а от другата страна се спуснахме в джунгла. Истински се ощастливихме - попадахме сред буйна растителност за първи път, от както напусхаме Панама, пък и одавна не ни беше лъхвала безгрижната жега на тропика. Макар че пътят не беше чак толкова откачен, като Порточело в Кордилерата, не си и представяйте някакви посредставени проходчета, дето ако вземеш да изкочиш от пътя ще се търкаляш само няколко стотин метра надолу. Проблемът обаче беше в шофьора - най-непрофесионалното копеле, което някога ме е возило. Взе последното доста дълго нанадолнище на газ и спирачки, Яната се разрева и повърна, нещо което и се случваше за първи път, а аз който от шосета никога не съм имал оплакване бях на ръба да върна сутрешното сандвиче с кесо. И този доскомфорт, който ни създаде този индианец не е нищо на фона на престъпването на най-съкровената шофьорска повеля - тежките машини само на скорост по нанадолнището. 


по пътя
Градчето Санта Мария, мястото на първото ни прекачване, представляваше един голям прашен паркинг за маршрутки. Бързо си хванахме маршрутка за следващата дестинация - Санта Тереза. Единственото интересно нещо, което се случи беше на близката сергия. Ели отиде и си взе една малка чепка банани. След като ги хапнахме отидох аз да взема още, обаче условията се бяха променили, вече продаваха само на едро и на по-високи цени. Та никакви пазарлъци не успяха да склонят лелките да спечелят някой лев и си тръгнах с празни ръце, с каквито останаха и те.

В Санта Тереза трябваше да се прекачим отново, но решихме да хапнем, тъй като от там, чак до Агуас Калиентес нямаше да има нищо подходящо. И в това съвсем обикновено село се бяха наговорили да дерат туристите, та се наложи доста да пообиколим докато намерим някакво място с нормални цени и отношение. Това Мачу Пикчу започваше да ни се струва като някакъв Луцифер, който покварява бедните индианците и ги прави алчни и непочтени.

И от Санта Тереза лесно си хванахме маршрутка, тъй като всяка кола в околията и без това е такава. Макар и алтернативен и некомерсиален, този маршрут също получава не малко туристически поток и явно всичко живо се опитва да се закачи по някакъв начин за този бизнес. В Хидроелектрика - краят на шосето - беше началото на железопътната линия. Тук беше и последният туристически напън на местното население под формата на някакво сковано от подръчни материали пазарче. Погледнахме тарифите на влака, просто ей тъй, от интерес - $18 за 15те километра до Агуас Калиентес. Хвърлихме Яна на бащините рамене и бодро продължихме по линията, покрай която си имаше добре отъпкана пътечка. Очакваме в някой момент, за да изсмучат и онези допълнителни $18, да забранят пешеходците покрай линията под предлог, че някой турист е подложил крак на влака или застрашил крехката жепейска екосистема покрай линията със своите подметки.
Иначе пейзажът беше превъзходен, а цветовете наситени от залеза.





спиране в бокса

река Урубамба, Мачу Пикчу е на баира от дясната страна

влак за милиони

поглед назад, Мачу Пикчу е горе на баира
  
Агуас Калиентес

Чичкото с квартирите ни пресрещна в тъмницата по линията цели километър-два преди селото. По пътя имахме време да спазарим желаните от нас условия и бяхме заведени директно в хотелчето.
Даже и някога да е било селце, сега Агуас Калиентес е една голяма купчина хотели, ресторанти и барове. Тук няма нищо, което да подсказва че тече някакъв живот различен от туризма. Добрата новина е, че изненадващо за такова изолирано място в непосредствена близост до лукавия покварващ Мачу Пикчу, тук има и съвсем нормални бюджетни предложения. Само една пряка настрани от главната улица и площад намерихме евтини хотелчета, а пък ако успееш да преодолееш туристическите ресторанти, пицарии и барове ще стигнеш да централния пазар, където ще хапнеш обичайните манджи на обичайната цена.
Пътешественическата етика повелява да обявиш едно такова място за ужасно, тъй като му липсва народна идентичност и всичко е насочено единствено към туризма. Но на нас много ни хареса. Първото и най-важното - беше топло, първото топло място за последните ни няколко седмици и вероятно последното за следващите няколко. Беше живописно - бяхме сред джунглата а над нас се извисяваха гигантските тъмни силуети на стените на дефилето на река Урубамба. И даже и да се абстрахираме от природните дадености, беше приятно, тъй като беше спокойно и пешеходно, улиците бяха разчупени вместо в обичайната квадратна решетка, а туристическите заведения, макар и да не си позволихме да ги употребим бяха разнообразни и приветливи и някак европейски. Това беше един от редките случаи, в които изпитахме удоволствие да сме туристи на туристическо място.



Окрилени от приятната обстановка придобихме бира и вино и културно поседнахме на една пейка на централното площадче, докато Яна навърташе километри около нас и статуята на Пачакути. Уви от някъде се яви полицай и ни помоли да не пием на площада и ни развали рахата. Хванахме да чакаме да си замине, но не щеш ли не само че си остана на площада, ами и от всички страни започнаха да прииждат нови и нови. През това време Яна си докопа някаква топка и започна все сред полицаите да си я подритва, та се налагаше и аз да се вра там. Всеизвестна истина е, че колкото по-малко се навърташ около полицаите, толкова по-малко проблеми ще имаш. След това станахме свидетели на някаква полицейска физ зарядка - строиха се, клякаха, подскачаха, извикаха "Viva Peru" и се разотидоха. До тогава виното ни тайно беше свършило.

Мачу Пикчу

През 1911г. Американският историк от Йейл Хиръм Бингъм навлиза в долината на река Урубамба в търсене на прословутия Вилкабамба - изгубения град на Инките, където властвали последните бунтовни Инки и където според легендите трябва да има скрити несметни богатства. Мачу Пикчу е бил известен на хората от долината и Бингъм бива заведен там от местен водач. Американецът започва разкопки и пише множество книги за цитаделата, като първата, която прави и него и града световно известни се нарича "Изгубения град на Инките". И до днес кичат Мачу Пикчу с тази титла, макар че истинския изгубен град на Инките - Вилкабамба - си остава все още изгубен. Бингъм се олива в разкопките и в изнасянето на находки от страната и не след дълго бива изгонен от обекта, като до днес продължават напъните на Перу да си върнат откраднатото, а от Йейл продължават да се стискат.


Предполага се че Мачу Пикчу е основан от великия Сапа Инка Пачакути, който е и основоположникът на самата империя на Инките. Функцията на града не е съвсем изяснена. От една страна терасите към града не са достатъчни за изхранване на неговото население, от друга там има огромен палат и храмове. Така че най-вероятно е бил резиденция на аристокрацията и светилище. В подкрепа на последното са находките на множество религиозни конструкции, както и околния релеф представляващ "естествена обсерватория".

Мачу Пикчу е толкова значим най-вече заради фактът че е единствената подобна конструкция оцеляла след налазването на Испанците, поради простата причина, че Испанците така и не стигат до него. Вероятно градът е бил изоставен заради епидемия от европейски вируси някъде по времето на падането на империята.

През втората половина на XX век градът става все по поулярна туристическа дестинация. Съседното Агуас Калиентес се разраства неконтролируемо а необуздания туристически поток застрашава оцелявянето на обекта. Стига се до ексцесии като изместването на голямо паве от централния площад на Мачу Пикчу, за да се освободи площадка за приземяване на халикоптери. През деветдесетте години хеликоптерните полети са забранени, а по късно е въведено ограничение на количеството народ, който може да бъде допуснат на цитаделата в рамките на един ден. За свещения връх над цитаделата "Уайна Пикчу" е въведено още по строго ограничение от 400 души на ден и заплащането на допълнителна такса, което създава необходимост от предварителна резервация за изкачването.

Като стана въпрос за билетчета, както може да се очаква, тук беше черешката на сладоледа. Входът струваше около $60 долара, като в тази цена не влизаше даже и тоалетната, камо ли някакви брошурки, гидове и инфотабели. Така че, от нас да знаете, ако искате освен да се любувате на пейзажа и да разберете нещичко за самото място, запознайте се предварително по темата или придобийте някакъв хартиен гид. Наемането на персонален гид от кибичещите пред входа е изключено, освен ако не искате да бъдете направени на глупаци от някой местен селски безделник. И понеже явно $60 за вход не стигат, имаше автобусчета които караха туристите между Агуас Калиентес и Цитаделата за скромната сума от $28. За щастие засега е разрешено стръмното изкачване по пътечката до горе, което отнема около един час.

Няма какво повече да пишем за Мачу Пикчу и без това за него се знае по-малко отколкото се приказва. За сметка на това предоставяме безброй снимки и панорами. Наслаждавайте се.


малко след входа

класика, върхът зад града е Уайна Пикчу

какво ме мъкнете по тези чукари



На Яна не и беше ден, много и се разхождаше тичаше и подскачаше, но с тези високи стръмни тераси и алейки и криви чукари се налагаше непрестанно да я носим, пренасяме, задържаме и ограничаваме.


След като влезнахме се изкачихме на най-високите тераси, от където са и най-популярните гледки към цитаделата. След това се разходихме към задните входове на града, които са там на високото и намерихме тихо удобно и зрелищно място за дрямката на Яна.

Мостът на Инките - един от задните входове

какво пък толкова го е шубе този

денивелация

Хидроелектрика, от където дойдохме предишния ден
Дидо се разходи и до края на Инка трейла. Тук се вижда пътя, по който идват автобусчетата от Агуас Келиентес

малко по-различна перспектива

да не си помислите че е ниско

листа от кока в дар на боговете

След като Яна се събуди започнахме пропагандата

снимката обиколила Фейсбук

от други позиции

[за Цеко]

Анти-Цеко лозунгите ги замислихме още в Куско и предвидливо си накупихме хартия и маркер, като задържахме изписването им до последния момент, че да не ни се отварят нещо. И наистина, на входа се опитаха да ни забранят да вкараме листите, но ние така злобно им се нахвърлихме и се защитихме, че са ни за да рисуваме пейзажа. Няма нужда от много повече обяснения, и ние сме скиори, при това много запалени, но преди всичко сме против погазването на законите и природата на България. Иначе идеята ни дойде след като видяхме из Интернет едни хора, които по същия начин изразяваха подкрепата си за каузата пред Лувера.

След като изпълнихме нашия пропаганден дълг и Яна се наспа беше време за малко протоколни снимки и да нахлуваме сред руините.


кърмене по всяко време и на всяко място

$100 за влак + $28 за рейс до горе + $60 за билетче!


цялата Маняна










централния площад

Камъкът Интиуатана, служел за слънчев календар. Подобни камъни е имало навсякъде из Андите, но са били почти унищожени от Испанците

Туристи, подстрекавани от изперкал гид се опитват да усетят космичната енергия на камъка

Съшите туристи, подстрекавани от съшия гид се опитват да чуят шепота на Инките

какво пък толкова гледат тия?

тези свещени камъни имитират релефа на баира отзад

и тук са се изявявали мистериозни цивилизации искусни зидари, или пак пустите извънземни






индустриалната част отвъд зелената полянка

още едно свещено паве

 До тук видяхте дворцовата и религиозната части от комплекса, накрая преминахме през по обикновената индустриална част




Виииж! Някакви катеричоци

и в този камък Инките успяват да съзрат кондор




На излизане успяхме да си спретнем хубава фотосесия с лама. Искрено и благодарим, беше много търпелива.



лика прилика





 
Пренощувахме още веднъж в Агуас Калиентес, този път в друго хотелче - най-евтината квартира за целия ни престой в Перу (10 солес на човек) - и на сутринта се понесохме по траверсите на обратно. Всичко мина съвсем без изненади, като на връщане пазарлъка вървеше много по-добре. Хем ни излезе по-евтино от на отиване, хем по-бързо тъй като, вместо официалния автобус, хванахме бусче от Санта Мария за Куско. Пътят през Санта Тереза ни излеза по 30 солес в посока, с което потвърдихме че това е актуалната тънка схема за налазване на Мачу Пикчу


На връщане

Практическа информация
  • Билетчето за Мачу Пичку струва около $60, купува се предварително от Куско или Агуас Калиентес. Ако сте там по някое натоварено време, може да се наложи да си вземете билети предварително, понеже посетителите са ограничени на 2500 на ден
  • За Уайна Пикчу (върха над Мачу Пикчу) се плаща допълнително и е задължително да резервирате от рано, защото допускат само 400 посетители на ден
  • До Мачу Пикчу се стига пеш по Инка Трейл, с влак или по заобиколния маршрут през Санта Тереза
  • Инка Трейла трябва да се резервира с месеци напред и струва много солено, задължително е участието в организирана група
  • Влакът струва $100 двупосочно
  • През Санта Тереза е най евтино (засега) и отнема цял ден или нощ, накрая се ходи 15км по ЖП линията
  • В Агуас Калиентес има спане и храна на народни цени, макар че е туристическо
  • От Агуас Калиентес до Мачу Пикчу има автобуси за по $28, но може да се стигне и пеш за около час. Пътеката е доста стръмна
  • В Мачу Пикчу няма никакви инфо табели и брошурки, запасете се с някакъв книжен гид. Няма и тоалетна.