Какво видяхме в Арекипа

Катедралата в Арекипа

Какво видяхме в Арекипа ли? Нищо не видяхме в Арекипа. Тук нас, туристите, ни бяха взели съвсем на подбив и тъй като така и така вече ни беше все тая за забележителностите им теглихме майната. Та, главно си почивахме. Да се зачуди човек, от какво пък толкова сме се уморили - ами може би от забележителности.

Но всичко по реда си. След като манянците (Ели, Яна и Васко) разгледахме Трухильо, а пък нашият препатил брат Дидо прегази или прелази околностите на Алпамайо се събрахме в Лима - отново при любимата ни сеньора. Това за нас беше третото посещение на Лима, а за Дидо беше едва второто. И понеже, видите ли, за нас Лима вече няма тайни, по музеи не ходим, нито по салса танци, просто изкарахме цял ден в близкия супермаркет Тотус да пазаруваме, ядем пасти и най-вече - да блогваме. Тотусът е институция - голям, добре зареден,  има сладкарница и безплатен wi-fi. Наподобява нашите хипермаркети и май е единствената подобна верига в Перу. Да не говорим и че бирата там беше най-евтина и виното най-разнообразно. Вечерта отпразнувахме Дидовия рожден ден и отново, за съжаление, беше твърде кротко - нищо с което перуанския народ да ни запомни навеки. Спомням си, че настървено сготвихме засукани манджи, че перуанската оризена диета на някои от нас беше започнала да ни дотяга.

На следващия ден се понесохме към Арекипа. Тук отново се разделихме. Дидо хвана автобус за Наска, която е по пътя, за да ги види и той ония ми ти прословути линии и щеше да ни настигне с един ден закъснение. Пък ние, дето вече сме вряли и кипяли и тия линии сме ги гледали, хванахме директния автобус за Арекипа, което щеше да ни е най-дългия превоз до този момент - 16 часа. Автобуса го избрахме не по часа на тръгване, а по часа на пристигане. За нас беше много важно да пристигнем рано сутрин, преди Яна да се е събудила, защото тя си има неизменен сутрешен ритуал на гърнето, който в никакъв случай не искахме да се налага да изпълняваме в автобуса. Нали няма да ни карате да изпадаме в подробности?

И така, стигнахме в Арекипа безпроблемно, пътуването както винаги с тези страхотни перуански автобуси беше удобно и за тези 16 часа изгледахме рекорден брой треторазрядни екшъни. Най-любими ми станаха тия с Жан Клод Ван Дам и брат му - добро ченге, лошите застрелват жената/любовницата/дъщерята му и той тръгва да мъсти. Добирайки се до боса избива маса народ и в последната сцена с баш-лошия половин час си раздават шамари с крак, бате Жан Клод бива почти пребит, но в последния момент (прострелян и/или със счупен крак) събира сили и внезапно напердашва злодея.

Арекипа е вторият по големина град в Перу. Известен е също като Белия град, защото историческият му център е изграден от бял вулканичен камък с местен произход. Тук вече колониалната архитектура е на висота. Не че много разбираме от колониална архитектура и архитектура като цяло, просто тук атмосферата беше най-добре запазена в сравнение с Лима, която беше твърде голяма и модерна и Трухильо, който на нищо не прилича (без изобщо да коментиране Ика, Наска и Хуараз, за които всеки архитект би запалил свещичка).

Първата ни работа на автогарата, беше да разкараме таксиджиите накацали автобуса. Първо защото са някакви измекяри в комбина с портиера, проникнали където не им е мястото. Второ, защото на улицата отпред си минават съвсем обикновени таксита на съвсем обикновени тарифи. Ние си хванахме един, който ни поиска 5 солес, ние свалихме на 4. Знаехме, че нормалната цена е 3, но повече не отстъпи. Важното е да свалиш нещо, колкото да не си поредния глупак с раница.

Нужно ли е да споменаваме, че улиците на Арекипа представляват квадратна решета, че главният площад е квадратен и се казва Плаца де Армас, на него има фонтан, опасан е с кралски палми, а от едната му страна е катедралата. Новото в случая бяха колонадите по фасадите на сградите и симпатичните ресторантчета разположени на балконите на втория етаж с изглед към площада и катедралата. Тези ресторантчета бяха в по-висока ценова категория от предпочитаната от нас (най-ниската), но не можахме да устоим на такова изкушение, такава рядкост - приятно кафене на теферич. Мда, нещо което в България и Европа взимаме за даденост, за важна част от градския пейзаж и обществения живот, из тези земи е изключителна рядкост.

Следват арекипски гледки, предимно от главния площад 

баш-катедралата бай найт ©Дидо

леко пресилен залез

политическа дейност ©Дидо

Фотосесия с птици

©Дидо

Яна се кефеше да храни гълъбите

You talking to me?!

А пък стаята, която налазихме беше съвсем върха. Перчеше се самотна на покрива на хотелчето, над всички други покриви наоколо. Вероятно нелегална пристройка. С тераска за бухаене отпред и необезпокоявана панорама на цялата Арекипа и двата огромни вулкана в съседство - Мисти и Чачани. До покрива, респективно до стаята, се стигаше след такъв лабиринт от стълбички, коридорчета и вътрешни дворчета, че първите два дни беше предизвикатество да си намерим покоите.

терасата за бухаене

от терасата - вулканите Мисти (дясно) и Чачани (ляво)

Мисти над Арекипа

В един злощастен момент, в същата тази стаичка, направихме подробна ревизия на пътешественическите ни финанси и с ужас открихме, че парите ни са не просто много намалели ами направо на привършване. А тепърва ни очакваха Куско, Мачу Пикчу, Титикака, цяла Боливия и за финал най-скъпата дестинация - Бразилия. Хванахме трескаво да мислим, смятаме и обсъждаме как да продължаваме занапред и тъжно установихме, че е време да си определим крайна дата на пътешествието и да си купим самолетни билети за прибиране към България. Избрахме си датата 5 Август, след по-малко от два месеца - един доста кратък период за времевото измерение, в което до този момент съществуваше Голямата Маняна. И все пак останахме с усещането, че се прецакваме. От една страна се опасявахме, че няма как да оцелеем толкова дълго с наличните ни средства (особено в Бразилия), от друга страна си давахме сметка, че оставащото време едва ли щеше да ни стигне, за да се наситим хем на Боливия, хем на Бразилия. След това хванахме да си правим бюджет, в който вписахме всички бъдещи разходи, които можехме да предвидим, като автобусни билети, боливийска виза, вход за Мачу Пикчу, прибиране до Европа и т.н. и получихме следния резултат: $2 дневно на човек - за храна, спане, бира, вино и кой знае какви още непредвидени разходи. Ясно беше, че ще се наложи да изпадаме в дългове към омразната ни банкова система, и най-вече към една определена, особено омразна банка потъпкваща екологията и законите в България и манипулираща общественото мнение чрез един също толкова омразен телевизионен канал.

От тук нататък, уви, щяхме да сме доста по-експедитивни и праволинейни в нашия поход през континента и щяхме още повече да започнем да ценим оскъдните си средства. Дали поради засилената ни пестеливост или поради наглостта на местната управа, в крайна сметка от всичките атракции, които предлага Арекипа, си останахме само с панорамата от хотелска ни стая.

Не видяхме ледената девица - перфектно запазена древна ледена мумия на момиче - защото не беше изложена. Не видяхме прословутия женски манастир Санта Каталина, известен навремето из целия католически свят, като най-светския и разюзден манастир, защото билетчето беше на цена като за някаква прима-атракция на континента. Не посетихме (почти) най-дълбокия каньон в света - Каньонът Колка със своята максимална дълбочина от 4160м (Не, каньонът в Черна Гора далеч не е най-дълбокият каньон в света, само в Европа), тъй като само за да доближиш неговия район ни искаха по $30, независимо дали за един ден или седмица. Какво пък толкова, ще си кажете. Ами да не би да са го построили те този каньон, че ще ми искат кинти да го гледам. Когато тръгнахме да влизаме в централната катедрала, пък ни поискаха по 5 солес, при все че местните си циркулираха на свобода. Не че толкова много държахме да разгледаме поредната църква, но трябваше да си го изкараме на някой и го отнесе портиерът, който беше пратен в ада и порицан, че Бог е безплатен и за всички. Този случай ни ободри, понеже демонстрира нашия напредък в испанския. Не изкатерихме и никой от вулканите, тъй като ни мързи.

Дидо като дойде на следващия ден ни обвини, че сме изпаднали в битовизми и бързо бързо се записа в група за изкачване на Чачани (6057м). Прав беше Дидо, от месеци обядът и вечерята ни бяха, кажи речи, единствената и основна грижа, а пък за да може Яна да си хаби неизчерпаемата енергия всеки ден отвисявахме с часове на централните площади - единствените места в перуаснките градове, където децата имат пространство да тичат и играят. 

битовизми на площада

Яна ламти за хляб

Една от ежедневните ни битови дейности беше разходката до централния пазар - голяма закрита площ, разделена по категории стоки. Имаше огромни щандове с плодове, по които продавачите се катереха със стълби и вероятно живееха под тях; дълги редици сергии с маслини, пилета, сирена; планини картови от чувани и нечувани сортове и какво ли още не. Ние налазвахме основно за хлебчета, сирене, домати и евтини сочни плодове. За закуска, а понякога и за обяд и вечеря, защото беше толкова вкусно, си правехме сандвичи със сирене и домат, на които мажехме авокадо вместо масло - мммммм. А Яна се препитаваше основно с банани и излапваше поне по 5 на ден.

На пазара:

Афиш по случай Деня на майката (голям празник в Перу) пригоден за предстоящия Ден на бащата

По отношение на Дидовата експедицията към вулкана. Качили ги с джип до 5000м височина, нахранили ги с по една разтворима супичка и марш по палатките. Повечето не успели да спят, защото ги изтресла височинната болест (Арекипа е почти 3000м по-ниско). В полунощ ги изритали по баира, че да могат рано рано да качат, да слязат и да си ги карат обратно. Народът едвам се влачел и залитал нагоре, няколко души се отказали. В крайна сметка покорили върха, който не е никакво предизвикателство по отношение на алпийска техника, а Дидо се запитал "Защо ми беше да си причинявам това", та не беше останал ни най-малко удовлетворен от първия си шестхилядник. Отново се видя колко им е планинарската култура на перуанците.

Ето малко материал от дидовия архив

на Чачани (6057)

от Чачани, Мисти на заден план

поглед назад

Пък ние с Ели и Яна в отчаян опит да направим нещо смислено за престоя си в Арекипа отидохме до едно съседно селце, където има минерални басейни. Частният басейн беше затворен за ремонт и имаха само някакви дребни персонални ванички за киснене, пък общинският такъв беше съмнително празен, а водата имаше неприветлив цвят. И докато се чудехме какво да предприемам, ни връхлетя облак ужасни дребни хапещи мушици, нещо като читрите в Панама и ни изгониха от селото. Цели няколко седмици след този несполучлив излет ни сърбяха нахапаните места, а на Яна дори и остана белег. Поне в селцето видяхме една симпатична алпака отблизо.

Алпака

Последния ден в Арекипа, преди да си хванем автобуса за Куско, изкарахме на припек на  терасата пред стаята, където ние чешехме рани, а Дидо превързваше крака.

Иначе разправят, че каньонът бил впечатляващ.

А(н)дското зачукване

Най-накрая получихме достъп до строго засекретените соло патила на ко-блогър Дидо. Тъй като мина доста време откакто последно писахме припомняме: Дидо се отцепи от колектива на два пъти (до тук, понеже ще има и още). Първия път беше след като приключихме с трека Санта Круз, тогава на него още не му се прибираше в цивилизацията и се отклони за още ден-два из планината. След това се върна при нас в Хуараз, отпразнувахме Васковия рожден ден и отново се отцепи (или беше отцепен) да ходи да се троши по доста по-сериозния и продължителен Алпамайо трек. Надолу следват Дидовите излияния...

Понеже списвача в този пост е друг, и начина на списване ще е лекинко различно, в поста публикувам избрани (леко редактирани и силно цензурирани) странички от моето Мило Дневниче.

Ето за загрявка малко кадри от първото отцепване към Рефюхио Перу и Лагуна 69:

Рефухио Перу

връх Писко

Уаскаран (високото вдясно)

разни езерца

Лагуна 69

каменопадче над Лагуна 69

За тези местенца мисля да си мълча загадъчно, кой каквито изводи си направи по снимките ;-)
Дневничето започва веднага след рождения ден на Васко:

04.06.2012 - Помабамба

Здрасти дневниче,
С Васко се събудихме  в 6 без 15 с лошо главоболие (бел.Д.: вероятно свързано с бутилката ямайски ром с която отпразнувахме рождения ден на Васко предишната вечер) и си хванахме рейсчето обратно към последния психо проход. Стигнахме горе и отново се разцепихме, (за да станем по-ефективни). Васко се засили надолу с 200 надолу с колелото, а аз взех, че поостанах в автобуса към Помабамба. Пътят беше доста тежък, влачихме се чак до 4 следобед през разни тесни черни пътища и над потресаващи пропасти. Пу, голям шофьор ти казвам! Мислех, че прохода е ненормален, но това ми промени представата за зачукано място, 10 часа по този път надали са нещо, което хората си минават за щяло и нещяло.

Стигнах тук (в Помабамба) и почти веднага си взех бусче за Уилка. Да, ама точно преди да стигнем се оказа, че към някаква друга Уилка ме карат, не сме се разбрали като хората. Следващият транспорт кой знае по кое време е, наложи се да се връщам 2 часа назад пеш и сега съм си пак в Помабамба. Тук е доста странно, уж трябва да е туристическо мястото, а няма нищо общо. Не видях никакви туристи, а като разпитвам местните за пътя ме гледат сякаш за пръв път чуват, че си имат планина в района и са изходна точка за някакъв популярен трек. Доста ми е криво, направо не знам къде съм тръгнал ...

Отгоре на всичко едно момиченце ме пита не ме ли е шубе да тръгвам сам от тук към планината, мястото разбираш ли се казвало Помабамба заради многото пуми в района. Колко яко ...

Искам си пак при Пънк и Ели!

Зачукан за първи път - пътят между Уилка (грешната) и Помабамба

05.06.2012 - Уилка 

Днешният ден хич не беше по-нормален от вчерашния. Започна се с някакви тъпани на площада в 6 часа сутрин, които ме изстреляха от леглото да видя ядрена война ли се случва или просто някакви партизани превземат властта в района. Май излезе, че просто местните много обичат да си блъскат тъпаните рано сутрин. Излязох чак към 8 и след кратък пазарлък с местните маршруткаджии (колективалерос?) и таксиджии стана ясно, че няма да го бъде транспорта. Метнах раничката и тръгнах към планината пеш. Е, поне изпробвах стопа - намазах да ме повозят на Батмобил (изкъртена триколка, на която щеше да и изхвръкне моторчето през капака при всеки опит да я назориш по някой баир, ама с батман-лого отзад). Свалиха ме на някакъв разклон и си продължих нататък. Дневниче, по-лошо маркирана пътека от тая не бях виждал. Ситуацията е отвратитлна, цял ден се губя и намирам. Добре, че долу през селцата се намираха някакви местни да ме ориентират, ама тук и те се разредиха доста. В доста късния следобед минаха последните двама местни с някакъв кон и ме просветлиха, че изобщо не ходя накъдето трябва, прохода бил леко в другата посока. Та след кратък стоп и десетина часа пеш стигнах до Уилка. По тъмно. Тъкмо вече ми се скофти, че няма никой тук и докопах палатката на някакъв чех, с кеф опънах точно до него.

Не съм вярвал, че точно от това ще се оплаквам, но няма никакви колонизатори, май съм единственият "гринго" по маршрута. 

Отгоре на всичкото от прохода видях какви са мащабите напред, надали ще смогна овреме, ама като се знам какъв съм връщането също не е вариант. Ааа и май нещо се разболявам. Ще се мре, дневниче :-(

Второ зачукване - тук не трябвало надолу към езерото, а по билцето вдясно

Един от последните проходи за този ден

06.06.2012 - някъде между Уилка и прохода над нея 

Чудя се дали да не взема да изперкам, а дневниче?!

Цял ден бъхтих в търсене на шибания проход и се чудех защо не го намирам. Никакви маркировки, никакви пътеки, скапана карта (защо спестих пари и не взех яката топографска карта, а!?!), имам някаква идея горе-долу къде е, но не мога да го улуча. На два-три пъти се зачуках на някакви отвратителни места, лазих на четири крака и без осигуровка на моменти ми беше доста интересно как ще се смъкна от това дето го качвам (прав беше Елмо, трябваше да си взема едно 60-метрово въженце за всеки случай). Накрая наистина сериозно ми писна да го търся тоя проход. Отказвам се, изтрещях, слизам няма защо да си губя повече времето тук, връщам се! И без това вече ми писна да съм сам в планината, искам си приятелчетата. 

Сутринта нещата изглеждаха тооолкова оптимистично

Местната фауна ме гледа подигравателно след като се прецаках

В крайна сметка прецених, че с тукашният транспорт ще съм обратно в Уараз най-рано след 2 дни. Е, като гледам картата, по съседната долина пак ще стигна за толкова. Пък и по долината ще е доста лесно ориентирането, има си река която да се следва. Значи по долината на Китаракса! Има си и някакви проходи през които ако реша мога да се върна към Алпамайо. Но това ще го видим като дойде момента, засега както няма никакви пътеки в тая планина не смея да си правя никакви планове. Не мога да разбера как изобщо се случва туризма тук. Сетих се за някакво изречение в едно описание на маршрута да не го опитваш в тази посока, явно е трябвало да обърна повечко внимание. Дали пък не е маркирано някак много фино и само в обратната посока?

(по-късно вечерта, някъде из долината на Китаракса)

Вече е нощ и съм сред нищото в съседната долина. Намерих си перфектно местенце на един завой на реката, та си имам и вода наблизо. Много е яко, пълна тъмница, ама наистина наистина тъмно, такова тъмно не вярвах, че е останало по земята. И има страшно много звезди,  захлупили са отвсякъде. Това е хубавото на самостоятелните зачуквания, понякога идиотските импулси несъобразени с никой те отвеждат на невероятни места. Гадното разбира се е, че ужасно ти се иска да го споделиш с някой, тази вечер май така се получи.

Утре ще видим, ако всичко е наред мисля пак да се пробвам пак нагоре към Алпамайо, ако не си продължавам надолу към Уараз. 

07.06.2012

Вече не разбирам дневниче, изглежда има някакъв заговор. Изглежда съм доста тъп и още не загрявам, че явно просто няма да стане и каквото и да опитвам ще ударя на камък. 

Днес станах раничко, събрах палатката, сварих чайчето от кока и преди 8 пак бях на път. И веднага започнаха издънките. До Райан беше нечовешкото зачукване, кал, мизерия и не особено привлекателни възможности да се се пречукаш в реката и да изчезнеш безкрайно. Пак напълних обувките с кал до горе. Накрая стигнах до Райан, нападнаха ме местните овчарски кученца, но нещо не им се отдаде да ме изядат. Затова пък намерих "моста" 

ако се чудите защо "моста" е в кавички

Мислех, че това е зачукването за деня, но после продължих към Китаракса и стана просто адско. Точно след едно мостче пътеката рязко стана много джунглеста. Мъчих я известно време, но в един момент стана ясно, че без мачете мърдане напред няма. Значи обратно към мостчето, пообикалях си час-два да търся алтернативен път. Наложи се да си намеря панорамно баирче, и като го качих видях отгоре какъв е пътя, имало и отбивка стръмно нагоре по скалите, явно покрай реката не може да се мине. Смъкнах се обратно долу и го потърсих пак, отклонението беше направо незабележимо ако не си уверен, че натам е пътя.

Ето така свърши пътеката

От панорамното баирче, пътечката се вижда вдясно, полянката от която отклонява е долу вляво

Качих се догоре и доста се поучудих като открих черен път, хич не съм очаквал да открия цивилизация и пътища тук. Нямаше го и на картата ... Скоро нещата се изясниха - взривяваха яко скали, явно сега го строят. Докато се навзривяват се наложи да поизчакам още няколко часа, щото ме спряха и нямаха никакво намерение да ме пускат да мина под скалите които взривяват. Хора ли са това? 

Перуански строители на светло бъдеще

Та така, пристигнах в Китаракса с цели 3 часа закъснение към 14:00. Попитах за колко врме се прехвърля прохода, на няколко пъти ми казаха, че ми трябват към 8 часа. Да ама се стъмнява към 18:00, дотогава има 4 часа, значи ще да са 4, няма начин да са 8, защото нямам толкова. Та така, нали съм си кретен тръгнах нагоре. 1500 метра денивелация за следобеда май ми дойдоха малко множко, освен това пътечките пак липсваха напълно. Долу в селото явно са ме ориентирали в грешна посока, горе питах една баба индианка, дето хич не вдяваше испански, мелеше нещо на кечуа но много убедено сочеше вдясно. Повярвах и и пак се зачуках, чак привечер хванах някаква пътечка, която вдъхва доверие като изключим, че май вече избива прекалено вдясно. Проход още не се вижда отникъде ...

Стъмни се, отново направих 11 часа ходене стана студено и гадно и се гътнах да спя на най-неподходящото място - точно под предполагаемия проход. Намерих си сравнително равно местенце  някъде съвсем горе, колкото да опъна палатката. Надявам се поне вече да съм съвсем горе. Духа много гаден вятър и е адски студено. Дано до утре да няма проблеми със студа и височината, щото тоя път верно ще се мре. И дано да се окаже, че съм където си мисля, щото ако пак съм се зачукал не ми се мислим просто колко и как съм се зачукал ...

Поглед от "село" Китаракса, казаха ми, че прохода е това горе между двата бели върха

Височинна перуанска баба

Поглед отвисоко към Китаракса

Днешното място за палаткуване поне е по-панорамно от вчерашното

Последен лъч

08.06.2012

Здрасти Дневниче!
Под Алпамайо съм, ама познай дали пак не се прецаках - яко облаци навсякъде и Алпамайо никакъв не се вижда. Сутринта пак тръгна зле (вече традиционно). Оказа се, че наистина съм спал точно под прохода, бързо се качих, ама след тоя проход имало долинка и после втори проход. И точно там в долинката пак избяга нанякъде пътечката. Ама тоя път хич не ми издържаха нервичките - като отворих голямото гърло и почнах ако ми бяха дали списък всичките мили перуански майки щяха да бъдат споменати поименно, толкова и бях набрал на тая планина. След час-два обикаляне все пак откирх пътеката и превзех прохода. Точно си мислех, че трудното е свършило и започнаха извращенията от другата страна - вместо слизане имаше пак доста за качване, изръшках 4-5 връхчета в чудене дали изобщо съм на прав път. Пътечката пак беше гадна и се губеше честичко. Абе въобще дневниче, тея перуанските пътечки трябва много силно да вярваш, че са някъде за да се материализират точно там. Както да е, в ранния следобед надникнах в мечтаната от самото начало долина на Лос Седрос. Получи ми се много катарзисно - точно плеъра свиреше за пореден път Don't Give Up и отсреща се показаха новите бели великани. Подминах махаличката долу и настъпих пак газта нагоре към Алпамайо.

Леле, къде съм ли легнал снощи!

Още една сутрешна от "лагера"

Прохода?

Долинката между двата прохода днес, на заден план - Кордийера Негра

Долината Лос Седрос, това вдясно е Алпамайо

What's it all about (Alfie)

 

Don't Give Up в това изпълнение (от албума The Imagine Project на Хърби Ханкок) по обясними причини се превърна в химн на трекчето - въртях си го всеки път като се загубя ;-)

Манджичкааа! Това са някакви картофоподобни коренчета които се ядат из Андите, така и не разбрах как се казват, но им се нахвърлих като обезумял

Къщурки в долината

Тук както писах вече положението е покъртително - само облаци и никаква гледка. Затова пък срещнах по един бразилски и испански колонизатори със все цялата им огромна свита от водач, готвач, двама ариерос и 2-3 мулета. Много беше хубаво, вечерта ме призоваха в палатката на по лаф и даже ме нахраниха с истинска храна! Да знаеш, дневниче, пилето, супата и ориза са голяма работа след няколко дена само на сухоежбина. Имаше и някакво сладко от черна царевица, на вкус естествено си е като чича морадата. Лууудница ти казвам!
Получи се добро мохабетче, на някакъв испано-английски, обсъдихме държавите, футбола, възникна малък спор между бразилеца и испанеца дали Бразилия или Испания ще е следващия световен шампион (естествено, че не са познали - много ясно, че ще е България). Не мога да повярвам колко е хубаво да срещнеш хора тук.
Така, ако се чудиш къде съм се прецакал тоя път, водача им ми каза, че нямам никакви шансове да стигна до Уалкаян за 1 ден. Било поне 16 часа, по Лос Седрос нямало начин да се мине надолу както се надявах, пак ще трябва да се прецепва през големи проходи. И краката ми са целите в рани, май ще взема да му повярвам че може и да не стигна утре. Как сега ще се докопам до Васко, Ели и Яна преди понеделник, а дневниче?

А, и вятъра ми издуха сомбрерото в някаква пропаст. Реших че е безнадеждно да го търся, ще се слънчасва май ...

Положението се заоблачава

... ама не е чак пък толкова гадно

09.06.2012

Здрасти дневниче, пак се позатрихме с теб.
Точно бях решил, че ще успея да налазя Уалкаян по тъмно и пак изгубих пътеката. Сега съм на отбивката за някакво езеро. Забих се наляво по някакъв баир, ама нещо не съм уверен, че е точно това пътя и реших да не продължавам тази вечер натам. Най-тъпото е, че Уалкаян се вижда вече на 500м надолу. Но по-добре без експерименти, тук офертите да се затриеш и само да си загубиш времето както разбрахме са доста. Пък и мястото тук никак не е слабо, имам си зелена полянка точно на канала с питейна вода дето тръгва от от езерото горе и чудничка гледка към Кордилера Негра и долината долу. Пълно е със светлинки, явно има и живот. Лошото е, че утре май няма да хвана дневен рейс за Лима. Ама какво пък може да се докопам нощем, пак ще съм навреме. Васко, Ели и Яна пътуват тая нощ от Трухийо за Лима, звъннах им днес като намерих обхват. Там ще сглобим отново Волтрон. Иначе деня беше дълъг и тежък. Алпамайо го почаках доста сутринта, но така и не се откри.  Днес изведнъж всичко се напълни с народ, колонизатори навсякъде. Едни ариерос ме черпиха някакви коренчета, много добре ми дойдоха. Към проходите беше тегаво, втория все нещо не се показваше. Някъде следобеда се докопах до лагуна Куликоча, доста голямо езеро откъдето трябваше да почне голямото слизане надолу . Там има нещо като малка водна централа, полафихме с чичото дето пази и газ надолу. Точно да се зарадвам, че един ден не съм се губил и ето ни тук. Ама по тъмно не се брои, нали дневниче?
Краката са в ужасно състояние, рани и плюски отгоре и отдолу на почти всички пръсти. Сложих им топоцинче, че някои пръсти изглеждат доста зловещо. И ми свършиха лепенките - толкова много има за лепене.
До долу са 2-3 часа, все ще ги преживея някак.

Обратно по долината

Zee Germans are comming, тва им е багажа

Кордийера Негра

Лагуна Куликоча

Поглед обратно нагоре

Пътят надолу

Лагерът (снимка от другата сутрин)

Уалкаян от лагера

10.06.2012

В автобуса от Уараз за Лима съм, точно тръгнахме. Не мога да повярвам какви маневри направи тоя по уличките докато се измъкнем от града ...
Та днес се докопах до края. Отново не мина без драма естествено. Платката пак беше цялата в лед сутринта, не очаквах - нали уж вече съм по-ниско. После се оказа, че от Уалкаян нямало транспорт надолу неделите. Някакъв реши да ме облъчва за такси ама поиска 60 слънца (перуански солес, около 40 лева) и нещо не се разбрахме. Даже се съгласих за 30 (което пак е твърде много, ама краката вече са много зле) ама не, не можело по-евтино. Тук е момента пак да споменем пак някои майки ... Проблема май не е толкова в бакшиша, който ще си стои да си чака следващият балък, колкото в американските археолози от големия лагер в селото, които явно веднага вадят портфейлчето и плащат за всичко. Местните вече са наясно, че ако не аз то следващият слабоумен гринго ще плати без пазарлъци и разправии. Заради такива идиотщини на някои места е толкова отвратително скъпо, че нито местните, нито чужденците на нормален бюджет могат да припарят.
Както и да е, не на мен тея със 60-те солес, слязох си с разранените крака още 3 часа до Кашапампа. А там - футболен мач, никой не ще да тръгва надолу. Поне да беше мач като мач, а то някакви подритват на някаква крива нива на 3000м. Май мачлетата, които подритвахме едно време в училище бяха доста по-сериозни технически, но явно в Южна Америка футбола се възприема по друг начин и колкото и да е зле се гледа. Народа изглежда се беше събрал от всичките съседни села,  и навсякъде около "стадиона" беше пълно с хора, следоледи, пуканки, и прочее панаирджийски екстри позабравени у нас през последните 20-тина години (очаквах и захарни петлета да видя ама нямаше).
Към края на мача успях да отпътувам с някакво колективо за 2-ма, аз платих 10 солес (смяааатай, оня в Уалкаян обясняваше как 60 едва му стигали за бензин).
В Уараз пак налазих познатата квартирка, макар и само за следобеда. Топло душче, кислородна вода и антибактериално кремче за раните по краката, сушене на палатката на слънце, пране, карне де рес (да разбера какво е res, на някакво теле го докарва на вкус).
Сега се натоварих на Cruz del Sur да тествам, защо всички само обясняват как били най-яките автобуси. За момента май само дето са по-скъпи, инак никаква разлика няма.
Дано да се спи добре, че утре в Лима ще е взривоопасно ;-)

Мач за купата на Анкаш

Huandoy?

Huascaran

 

От поредицата "снимки с крака"

Корпус Кристи в Уараз