Рио

Ипанема

Пристигнахме в Рио рано сутринта след някакво кратко, мимолетно, едва осем-часово возене в автобус от Сао Паоло и само тридесетина-четиридесет часа от границата с Боливия. Имахме домакин от Каучсърфинг, който както всеки добър и отговорен домакин, ни беше оставил подробни интрукции как да стигнем до тях. Беше лесно, направо от терминала си хванахме "градски автобус" билетчето, за който струваше само по 6 кинта на човек. В последствие се оказа, че Фелипе, нашия домакин, ни е качил на най-директния, удобен и скъп автобус, което беше много далновидно от негова страна, защото ако знаехме за по-евтините варианти щяхме да се метнем на тях и да се вкараме в приключение.
Повозихме се бая, градът ни се стори необятен, през повечето време движехме по разни градски магистрали. Дивяхме се на кривия релеф на града, на гъсто застроените баири и на стръмните тропически планини навсякъде из града, някои от които направо влизаха в морето. Отдалечихме се страшно много, на последната спирка на рейса се прекачихме да друг, нещо като автобус метро - голям, широк, много дълъг, движещ се в собствено платно и спирки като наземни метростанции - виждал съм подобни и в Истанбул. С този рейс се отдалечихме още повече, та започнахме да се чудим дали не се прецакваме с избора си на домакин, но и непосилните за нас цени на хотелите и хостелите не бяха по-добър вариант. Фелипе ни посрещна на спирката в квартал Рекрейо (Recreio dos Bandeirantes) и ни поведе на дълъг поход към неговия дом. Придвижването ни из Рио де Жанейро не обещаваше да е лесно.

По времето на нашата среща, Фелипе беше сингъл, дето се вика на чист български, наближаващ трийсетака, работеше като инженер в телекомуникационна компания в центъра на Рио и по всичко личеше, че не е твърде натоварен. Доста често си работеше от вкъщи, което обикновено представляваше целодневно пуцане на видео игри. Роден в друг град, както много други бразилци, той мечтал да се изучи, да си намери добра работа в Сао Паоло, да натрупа пари и някой ден да се премести да живее в Рио, защото тук е купонът. Получило се така, че си намерил работа направо в Рио и заживял щастливо и безгрижно, уви малко далеч от епицентъра. По думите му взимаше заплата от 7500 реайс и беше на път да си я смени с нещо за 10 хиляди (миналата година 1 реал беше около 0,8 лева). Да, драги зрители, това са инженерите в Бразилия. В последствие се убедихме, че "инженер" е много уважавано, перспективно и добре платено прозвище в тази бурно развиваща се страна и че инженерите са горди с това, което са. Даже си спомням, как въвеждайки ни в своето мезонетче, в което живееше срещу наем от 1700 кинта, сподели че това не е подобаващо жилище за инженер, но той пестял за пътувания, които си позволявал само веднъж-дваж годишно по две-три седмици. Зачудихме се при тази заплата, какво толкова има да пести и той се заоправдава, че често си пазарува неща при пътуванията си, като фотоапарат, айпад, айсиктир и подобни, но чак след като се опознахме по-добре за няколко дни, от дума на дума се стигна до разкритието, че човекът тръгва на път с двадесетина хиляди пари в джоба и се раздава като на абитуриентски бал, било то в Париж, било в Ню Йорк. Само за справка, с приблизително толкова пари ние тримата с Ели и Яна осъществихме цялото това дълго пътешествие. Разказа с възхита, как в някакъв клуб в Ню Йорк се запознал с бразилския национален отбор по футбол, които пазарували на конвейр бутилки по 10 хиляди долара и сломено добави, че той това никога не би могъл да си го позволи.
Запалил се да обикаля света едва преди пет години. Твърдеше че до тогава сам не знаел какво да си прави парите и все гледал да парадира с тях, но от как пропътувал само това му е в главата, пести усилено и приема всеки от Каучсърфинг, който дръзне да му пише. Ех, не мога да не изразя задоволство, че макар да възприема и практикува нещата по различен от нас начин, то поне това го е очовечило значително и е разширило мирогледа му.

След като и ние се очовечихме, освежихме и отпочинахме бяхме готови за първа разходка в Рио. Фелипе ни препоръча да започнем с Ипанема и Копакабана и ни връчи две абонаментни карти за градския транспорт, които са му специално за сърфисти (сърфист - гост от Каусърфинг).
Бая време ни отне да стигнем до там. От предградието на Фелипе до Ипанема и Копакабана се пътува предимно покрай брега. Тази западна част на Рио е доволно презастроена с огромни комплекси от лъскави жилищни кули, но е далеч по-добре от Слънчев бряг, примерно, тъй като освен че отделните комплекси имат някакъв архитектурен замисъл, тук там са оставили да се види и усети и малко природа. Изобщо, доста лъскаво изглежда, а огромните стръмни планини до сами морето и широките райски плажове правят нещата изключително живописни. Нямате си представа как ни действаха на нас след месеците изкарани в суровите Анди.

Най-накрая стигнахме плажа на Ипанема, за да го произнесете правилно представете си че сте от Русе, смекчете и-то и н-то и провлачете е-то: Ийпанйееема. Просто слязохме от автобуса и тръгнахме по плажа. Пък то много оденйе, бе! Изморихме се, та тръгнахме по тротоарчето на крайбрежната. Едно от най-завладяващите неща относно Рио, и по конкретно тази така легендарна и турситическа част, известна като Южно Рио, е усещането че си хем на плажа, хем в подножието на планината, на крачка от джунглата, на курорт и същевременно в многомилионен космополитен град. Плътно долепените сгради по крайбрежната оформят  нещо като нащърбена стена. Никакъв архитекурен напън не навява от тях, но така е за предпочитане пред някой бляскав мутробароков ансамбъл. Пред тях е крайбрежната улица с умерен размер и натоварване, няколко реда палми, велоалея и широки тротоари. През някакво съвсем разумно разстояние има будки за напитки, сладоледи и кокосови орехи и скромни по своите размери и стил кафенета, барчета и ресторантчета. От всеки обект ненатрапчиво струи Боса Нова, Самба или друг блажен бразилски ритъм. А, по плажа кипи живот! Не само туристи и не само плажуващи, тук е социалният живот на квартала и може би на цяло Рио. Ипанема, прощавайте - Ийпанйееема, се слави с това, че около различните спасителни кули се трупат различни хора по интереси и други особености. На едно място се трупат спортуващите, на друго пушещите трева, на трето са сексапилните и т.н. Но секспилни или не, спортуващи или не, всички са с джапанки. Определено предпочитаната марка е Хаваянас, макар, че в последствие по магазините и пазарите видяхме да се продават не по-малко агресивно и джапанките Ипанема, които обаче имаме съмнения че са за туристите. На края на плажа, до който сякаш се добрахме след целодневно ходене, бяха сърфистите, които могат да се радват и на целонощно каране благодарение на няколко огромни прожектора на брега. На края на Ипанема има малък издаден нос и някаква военна инсталация, които се заобикалят с кратко навлизане сред града и следва легандарния плаж на Копакабана, който е още по-голям, широк и дълъг, че чак не успяхме и до средата да стигнем.

Ипанема

Копакабана, тук сме в началото на плажа, в далечината при последните сгради е краят

Когато се свечери, по плажа изпълзяха хиляди спортуващи хора, преобладаваше футбола и изненадващо - джитбола, явно бразилците са преценили че не е забавно да се играе волейбол с ръце. Срещнахме и отбор по американски футбол и чак турнир по плажен футбол на големи врати. Направи ни впечатление, че до всяко заведенийце, някои от които вече започваха с живата музика, има някакво заключено подземно входче, което противно на очакваното не беше тоалетна. След време някой ни разкри, че това са кухните и сервизните помещения, завряни под земята, за да не пречат на пейзажа.

джитбол

Копакабана - мачле на плажа

Наплашени от пословичната бразилска престъпност не посмяхме много много да вадим фотоапарата и нервничко държахме обкръжението си под око в тази първа разходка. Но до края на деня и най-вече с падането на тъмнината ни се натрупа усещането, че всичко е доста културно, хората и най-вече местните са изключително спокойни, улиците са оживени и добре осветени и като цяло животът кипи в своята най-безгрижна и радостна форма.
Постъмни се и задуха студеният зимен океански бриз, та се шмугнахме сред Копакабанските улички. Сред квартала беше като на курорт, много оживено с порещи се по шевовете заведения и нахилени хора. Определено преобладаващият контингент си беше бразилски, което много ни радваше, защото повечето други приятни места, които посетихме през това пътешествие бяха завладяни предимно от бели туристи и бяха устроени съответно за удовлетворяване на техните вкусове и нужди. Иначе бразилците са всякакви по форма и цвят. Някога вярвах че би трябвало да са малко португалци, омешани с много негри, но се оказа че италианците, германците и забележете - поляците представляват много осезаема част от генетичния букет и приятните за окото мургави руси мадами са в изобилие.

Ипанема и Копакабана и околните им са доста скъпи райони и съответно цените не бяха лицеприятни за нас, но все пак, някак се бяха прокраднали закусвални с евтини тестени закусчици, манджарници от типа обедно и вечерно меню, бюфети с храна на кило и малки магазинчета, от които изнасяхме леденостудени бири. Ако можем така да се изразим, бразилците са хора със загладен косъм. И това може да се дължи на факта, че си пият бирата охладена почти до 0 гладуса и им я поднасят в термочашки, които хем я пазят студена до последно, хем не си мъчат морните тропически пръсти.

В крайна сметка тези дълги плажове и късният час си казаха думата и се наканихме да си хващаме автобуса на обратно. Така започнаха транспортните ни неволи и мистерии, които така и не спряха за целия ни престой в този луд град. Автобусите бяха страшно много и хвърчаха по улиците като на състезание. Много често не можехме да видим номера на някой автобус, понеже е плътно зад друг или го изпреварва с мръсна газ в някоя много лява лента. Този който чакахме все не идваше, а в един момент започна да ни подминава. Установихме че тази улица има три вида спирки, вероятно за да успеят да разпределят автобусите така, че все пак да има къде да спрат и същевременно да не се трупат на големи опашки на всяка спирка. След като открихме нашата спирка, така и не дойде нашия автобус, но пък дойде друг, който преценихме, че ще свърши работа. Той мина по някакъв невероятен маршрут, който хем беше твърде заобиколен, хем се забиваше във всяко задръстване. От вътрешната страна на автобусния прозорец, привидно блажения живот на Рио ни се разкри малко повече и установихме, че както всеки друг голям град и тук тегне някакъв умопомрачителен час пик, който в комбинация с кривия релеф и тесни места започваше някъде следобед и продължаваше много повече отколкото е уместно, а на някои места и никога не свършваше.

През този първи ден, сякаш изкарахме повечето време в автобусите и за съжаление продължи в същия дух и през следващите. А те юркаха като луди, без да щадят ни двигател, ни окачване, ни пътници. За да се придвижим от Фелипе до където и да е обикновено се налагаше поне една смяна и почти всеки път автобусите ни изненадваха с някакви сложни и странни маршрути, които бяха всичко друго не не и най-бързите. Някои от линиите правиха безумни врътки из кварталите, само и само да се върнат на почти същата спирка, от която са тръгнали преди да се отправят към центъра, което още повече удължаваше и без това дългото пътуване. Тъй като автобусните линии бяха страшно много и нашите дестинации и изходни точки варираха значително, вечно се налагаше да импровизираме и логиката никога не беше на наша страна. Един път взехме номер 315 с намерението да се върнем до мястото, от където се бяхме прибрали предишния ден, но бяхме закарани в съвсем различна част на града. Други пък, вече уж тествани линии, ни изненадваха с различни по-дълги маршрути, а пък единственият автобус, който се предполагаше че ни кара директно от Фелипе до центъра така и не успяхме да го хванем, колкото и да го чакахме и колкото и да бяхме чували за него. Положението се усложняваше допълнително от това, че имаше и експресни линии и луксозни линии. Рейсът-метро, който почти неизменно ползвахме вървеше по някаква странна схема, имаше нормален и експресен вариант, който пропускаше някои от спирките. Освен това имаше някаква борба за сядане, така че се оформяха няколко опашки, които някои просто предреждаха. Ние също предреждахме някои опашки а единия път униформен ни изхвърли от автобуса, защото нямало свободна седалка за Яна. След няколко дни осъзнахме, че метро автобусът отива толкова далеч, че някои хора, които са по към крайната спирка предпочитаха да не се качват докато опашката не напредне, че да се вредят да седнат, пък тези които не държат да седят предреждат. В крайна сметка бяхме поразени, че в тази привидно безконтролна и хаотична ситуация хората спазваха някакъв ред и морал.

В следващите дни се опитвахме да полазим другите основни туристически точки в Рио - статуята на Христос на върха Корковадо, която те наричат просто Кристо и прословутата висока гладка скала на Pão de Açúcar, което ние в буквален превод кръстихме Захарното хлебче или още по-точно - Козунакът. 

Хитра маймунка

Прочетохме, че за Кристо има тайна пътечка през гората. Тръгва от Parque Lage, близо до ботаническата градина и след дълго и стръмно изкачване през джунглата си там, без да се налага да плащаш за прескъпото панорамно влакче или маршрутките - единственият транспорт до там. Няколко дни не успяхме да се класираме, дали поради това че хващахме грешния рейс или поради променливото време, което почти всеки ден обвиваше върха в облаци. Все пак беше зима, не беше така топло както ни се искаше, особено вечер на плажа, а и небето не даваше шанс за безупречни ярки форографии. А ние държахме да бъде идеално, да има гледка във всяка възможна посока, ясно красиво небе и светлина за снимки. В крайна сметка, в някакъв момент сварихме правилния автобус и правилното време и изпълнихме плана. Пътеката през гората беше от най-нелегалните - страшно стръмна, че на моменти се набирахме на четири крака или по стъблата на околните дръвчета. Там срещнахме и малките маймунки, които играеха бандитите в анимационното филмче Рио. Между другото, това филмче вече на няколко пъти го бяхме гледали и постепенно опознавайки самия град се забавлявахме, колко автентично е всичко във филма и как са успяли да отразят почти всеки по-важен или характерен аспект на града. Та, маймунките ни обградиха от всички страни, вероятно муфтейки нещо за хапване, но ние се притеснихме да не вземат да ни преджобят нещо или пък да ни ухапят, та да донесем някой непознат маймунски щам в Европа.
Гледката от Кристо беше невероятна, и самия Кристо е доста впечатляващ и ако не бяха безчетните туристически орди, щяхме да сме най-щастливи. Но в крайна сметка и ние сме едни от тях и няма какво да мрънкаме. От горе се вижда почти целия град, до колкото е възможно да се обгърне с поглед нещо толкова голямо и разлято, като най-добре и най-въздействаща е гледката към езерото Лагоа, точно под върха и гледката към Козунака, който сякаш охранява входа на огромия залив Гаунабара. Зад Корковадо се простира огромен парк - планина, истинска градска джунгла, чието име не си спомняме, но който със сигурност е един от основните елементи на неустоимия чар на този град.

Parque Lage - от тук тръгва пътеката за Кристо

Cristo Redentor

от Корковадо

от Корковадо - поглед на изток - Центро е в ляво, над тълпата е Козунакът

от Корковадо - поглед на юг - Козунакът, Копакабана, Ипанема и езерото Lagoa

игри на светлината - цялата тази планина е просто една джунгла посред града

Входът за Кристо не беше толкова скъп, колкото би се очаквало ако беше в Перу, но дразнещото беше, че пристигайки пеш горе, се оказа че няма каса, ами касата била по надолу, от където има маршрутки, които си влизат в цената. Някак, дали нелегално, дали по милост ни бяха продадени билетчета от един от стюардите на паркинга, а на връщане като взехме маршрутката се оказа, че тя те кара точно до никъде, където те чака друга прескъпа маршрутка. Ние им плюхме на схемите и потеглихме пеш по пътя и не след дълго си хванахме стопа до долу. Качиха ни съвсем приятни засмяни представители на бразилската средна класа, а не кокаиновите главорези, за които всички обичат да говорят.

Козунака така и не го хванахме без облак. Там са два баира, първия - горист и по-нисък е достъпен по приятна пътечка през гората. Там има междинна станция на лифта, който е единственият начин простосмъртен да се качи на същинския Козунак. Когато се качихме горе, цената на лифта хич не ни хареса, но и скалата беше в облаци, така че всякакви дилеми бяха разрешени. Почакахме малко, но не настъпи никаква промяна. Изпратихме прекрасния залез от хубавата панорама и се спуснахме през гората с последните остатъци от дневна светлина. А бразилците, с усмивка на уста, се мъчеха със своите джапанки по стръмната пътека.

Междинната станция на Morro da Urca

Козунакът

за катерачите може и без билетче

На няколко пъти посетихме Центро - центъра на Рио. Със сигурност, центъра е доста впечатляващ, имат някои забележителни булеварди и площади, театърът, църкви разни, стара бизнес част, лъскава нова бизнес част. Характерно за Центро е мешавицата от малки и големи, нови и стари сгради. Беше малко подтискащо - много шумно, натоварено, забързано, сивичко, а пък огромите булеварди бяха доста отблъскващи. Определено по ни допадаше южната част която е по-спокойна и ваканционна.

на главната в Центро

църква?!

На границата на Центро е Лапа и чаровното стръмно кварталче Санта Тереза. Лапа е парти зоната на Рио. Пълно е със заведения и клубове, а вечер затварят главната улица, изкарват сергиите с могъщите хот-доци, други вкусотии и ледената бира и напитки и се пълни с хора. Разни групички си устройват танци на касетофон или изпълняват на живо наблягайки на барабанчетата и ритмите, с които могат да кипнат кръвта и на най-съсухрения сноб. 

Тук ни доведе Фелипе една вечер, открехна ни на коктейла Кайпириня, основната съставка, на който е Кашаса - бразилската традиционна евтинджос ракия - акомпанирана от захар, накълцани лимони и много лед в голяма чаша. Става страхотно, не успяхме да се сдържим да не смукнем по няколко и се развеселихме блажено. Не бих очаквал обаче особено радостни утрини след препиване с такова нещо. За щастие твърде много неща и музика се случват на самата улица в Лапа да та се налага да се харчат пари за клубове и барове. Фелипе ни разказа и за съседния квартал Санта Тереза, бивш тузарски район, който сега е артистично средище и мечтата на всеки осъзнат млад дежанейрец, включително и на нашия домакин, е да се вреди да живее там. Според него, проблемът не е толкова в цените на наемите там, колкото в липсата на предлагане на такива - никой не ще да се изнася от там. На входа на лапа има един голям виадукт, истински бивш акведукт, от където нагоре към кривите и стръмни улички на Санта Тереза е тръгвало трамвайче - един от символите на града, но за съжаление преди години е станала злополука с жертви, при която трамвайчето е дерейлирало. От тогава то не върви, а из квартала има плакати с призив за справедливост и изобразено трамвайче със сълзичка.

Санта Тереса, в дясно е виадуктът

популярното стълбище на Санта Тереза, което не разбрахме как се казва

нещо то родината

Прословутите фавели на Бразилия са сред най-характените черти на Рио и на всеки бразилски град, всъщност. Фавела е гето по бразилски - гъсто застроено кварталче с мизерни жилища и малко или никакви улици и социална инфраструктура. Обикновено тузарските квартали са долу в ниското и равното, а фавелите - по баирите над тях. Фавелите са основния извор на легендарната бразилска престъпност. Започнали да никнат като гъби след освобождението на Бразилия и отмяната на робството. Това се дължи най-вече на това, че Бразилия е една от държавите с най-голям дисбаланс в разпределението на богатството между населението, където по-голямата част от всичко се притежава от 10% от хората, а огромна част живее в крайна бедност. В търсене на препитание в градовете бившите роби започнали да се заселват по неизползваемите заеми в и около градовете, които обикновено са стръмни баири и гори, без никаква инфраструктура като пътища, канализация и електричество нито каквито и да е социални услуги. Дълго време нито обществото, нито управляващите обръщали внимание на проблема, но с навлизането на кокаиновата търговия и разпространението на оръжията фавелите станали сериозен проблем за мира и сигурността. Почти всяка фавела се управлява от нарко барон, който налагайки някакъв вид ред и сигурност успява да спечели уважението и лоялността на част от живущите, но нивата на насилие си остават много високи и често възникват войни за вътрешно надмощие или между съседни барони и картели. По времето на военната диктатура през шейсетте и седемдесетте години започват опити за премахване на фавелите, най вече в Рио де Жанейро, което още повече задълбочава проблемите на крайно бедните хора, които биват преселвани далеч от центъра на града и съответно от възможностите за намиране на почтена работа. Но така или иначе, продължили да се появяват все повече нови фавели на други места. Следват опити за опитомяване на накои фавелите, чрез подобряване на инфраструктурата и социлната среда, но ефектът от това е че хора от средната класа започват да се заселват там, което активизира пазарът на имоти, повишава цените и бедните хора отново биват избутани в по-далечни и мизерни гета.  

Мизерия сред тузарщината

В последните десетилетия, основно в Рио, започват кампании за по-системно подобряване на обстановката във фавелите, приложени са модели, отчасти взаимствани от колумбийския опит. Част от мерките са: подобряване на инфраструктурата, подкрепа на местни организации и общности, и най-вече въвеждането на тъй наречените пацифициращи полицейски отряди. Това са доста тежко въоръжени и безскрупулни полицейски части, които изриват фавелите от войнстващите елементи, след което се създава осезаемо и трайно полицейско присъствие. Твърди се, че в процеса на пацифициране на една фавела, полицията не се опитва да прекрати нарко търговията, а само да премахме оръжията и насилието. Като цяло употребата на наркотици във фавелите е изключително висока и се движи от многомилионен бизнес. Критиците на тези полицейски мерки твърдят, че това което всъщност се случва е преминаването на наркотърговията от ръцете на бароните в ръцете на полицията, което нас изобщо не ни изненадва, тъй като насвякъде по света, включително и у нас, организираната наркотърговия се случва или под контрола на полицията или поне чрез нейното покровителство. От друга страна, според проучванията, по време на избори жителите в пацифицираните фавели гласуват по-разнообразно, което за нас нашепва мисли, че наркобароните във фавелите са свързани с политическата система, също както е при гарнизонните квартали в Кингстън, за които разказвахме преди време. Не искам да бъда лош пророк, но и у нас с увеличаването на ромските гета и с това организирано гласуване не ни очаква нищо по-различно в бъдеще.
Днешно време фавелите са далеч от това, което са били в началото. Бидон вилите са отстъпили на тухлите и керемидите, има и истински имотен пазар, вода, канализация и електричество в повечето от тях, но видът им определено продължава да провокира любопитстово ни. Заинтересувахме се дали не можем да посетим някоя фавела и получихме отзиви, че в тъй наречените пацифицирани фавели вече няма никакви пречки и проблеми, но същевременно предупреждаваха да не замръкваме там или че без португалски може да закъсаме. Най-интересното беше, че повечето хора, включително и тези, които твърдяха че фавелите вече са безопасни, никога не се бяха престрашавали да посетят някоя. Чувахме истории за братчеда на еди кой си, който живеел във фавела и можело да ни разведе или пък за фавелски сафарита, което вероятно е доста смехотворно за самите жители. Но в крайна сметка след като не намерихме някой вътрешен, който да ни разведе, нито чухме достатъчно убедително и еднозначно изказване в позла на една такава разходка, решихме да си го спестим. Всъщност, за добро или за лошо, вероятно Яната и родителския инстинкт ни попречиха да си задоволим пустото му любопитство. В последствие чухме от познати и приятели възхитителни отзиви и истории от първо лице за веселие, реки от музика и танци, приветливост и гостоприемство, но явно тази съществена част от бразилската култура ще остане за следващия път.
 

Яната - на близо 2 годиники,
приблизително 10 месеца след началото
на пътешествието в Карибите

Да не забравяме че пътувахме с детенце, което често убягва от разказите ни. Вероятно защото вече толкова си бяхме свикнали на този формат, че нищо изключително не ми хрумва да разкажа. През повечето време Яна се возеше на конче на раменете на баща си, и все повече я вълнуваха катерушките и другите деца, отколкото каквото и да е друго. Всяка разходка, която предприемахме трябваше да се съобразява с тия нужди на дребното. Отбивахме се на всяка катерушка и обикновено трудно си тръгвахме от там. В магазина винаги се борехме за ония пазарски колички за деца, дето са като истинска кола, със седалка и волан. Магазинът беше по пътя между дома на Фелипе и автобусната спирка и много трудно успявахме да го подминем без да я натоварим и повозим малко. Обикновено си намирахме повод да влезнем в магазина, най-малкото за няколко бири за домашна употреба, но понякога, когато се прибирахме по-късничко и магазина беше затворен Яна много се разстройваше и чак ни ставаше мъчно. В съседство на магазина имаше авто салон, пред който имаше изкарани коли с балони. След като ни направи впечатление, че разни минувачи без особена свян си берат балони от там, започнахме и ние на завличаме по един на минаване. Имаше и един голям багер по пътя, който беше голяма атракция за детенцето. Ей такива ми ти неща я вълнуваха Яната, а не разни статуи, сгради и фавели. Хапваше си каквото хапваме и ние с акцент върху сочните плодове и бананите и когато проявяваше злоядство не се притеснявахме, защото все още беше на кърма, от която имаше достатъчно по всяко време и всяко място
Вероятно заради ударното пресичане на часовите зони от центъра на Боливия та чак до атлантическия бряг на Бразилия, Яната започна да си ляга страшно късно, което в интерес на истината продължи с месеци и след като се прибрахме в България. Таман, преди това някак бяхме влезли в режим, при който след като Яна заспи вечер да можем да пийнем по питие и вържем по две приказки на спокойствие. Но от Рио нещата се обърнаха, често ние си лягахме преди нея. Понякога когато на мен не ми се ляга още, Яната ме натирваше в леглото и отказваше да се кротне докато не си легна и аз, докато Ели отдавна вече спеше изтощена хем от дългия ден, хем от неуспешните опити за приспиване на чавето. 

Колко му трябва не едно дете - количка от супермаркет

тук се замисля да смени возилото

Иначе вечерите у Фелипе, бяха сладки и кротки, ние се опитвахме да готвим разни манджи, но Фелипе някак все не ги одобряваше, докато не се изясни, че той яде само месо и спагети. Пийвахме бира и вино, като без никакво колебание можем да заявим, че бразилската бира и вино са значително по-добри от боливийските такива, при това при наличието на къде къде по голям избор. Гледахме доста филми, а понякога с Фелипе леко разцъквахме видео игри, на които аз съм трагично зле, тъй като пуцалките никога не са ми били сила.

Фламенго

Една вечер, оставихме дома Ели и Яна и с Фелипе, по мъжки, отидохме на мач. След като усети моето непреодолимо желание да посетя бразилски мач, та не бил той и никакво дерби, реши да ме заведе на своя любим отбор Фламенго, че да не взема да ида да подкрепям някой враг. На мача, както преди и след, всички които срещахме много се забавляваха че се казвам Васко - името на най-вечния враг на Фламанго - Вашко да Гама. Маракана беше в ремонт, във връзка със световното, което очакват през 2014 г., та мачът се игра на друг, също не малко впечатляващ стадион. Фламенго, най-популярния футболен клуб в Бразилия, от години не е във форма и не е печелел шампионат, даже често се бори да не изпадне в долна дивизия. И опонента не беше особено елитен отбор, та бях свидетел на един от най-посредствените футболни мачове в живота си, с нищо не превъзхождащ случаен мач от българската Б група, който при това свърши 0:0. Бях безкрайно разочарован и се чудя дали прословутия бразилски футбол не се е пренесъл в Европа, където са и всички големи играчи. И публиката беше отчайващо малко като за такъв стадион, но пък бяха страшно сърцати. През целия мач се пя с пълно гърло и се развяваха огромни знамена посредством някаква специфична техника, която не бях виждал преди. Беше ми предоставена възможност и аз да повея малко и знамето тежеше бая.

Фламенго с Фелипе

Иначе, Фелипе е изключително запален по американски футбол, при това явно не е единствен, защото играе в отбор и даже е съдия, но с мъка разказа, как в Бразилия нищо друго освен футбол не се признава.

с на Фелипе оборудването

на кварталния плаж, дълъг само двайсетина километра

Веднъж засякохме съседите на Фелипе, млада усмихната двойка, които явно знаят че той все мъкне разни чужденци и много ни се зарадваха. Качиха ни "на стоп" до автобусната спирка, като по пътя се отклониха не малко, за да ни покажат околностите и ни поканиха на плаж за следващия ден. Това беше в деня, в който бяхме на нощен живот в Лапа, та станахме много трудно, а Флипе, който си беше пословично мързелив, категорично отказа. Бяха ни приготвили сандвичи, сокчета и бисквитки и постоянно раздаваха разни плодове. Съседът ме включи в плажния волейвол, където се проявих като най-слабия и физически неподготвен, въпреки месеците на високопланинска аклиматизация и навярно напращялите ми с червени кръвни телца вени. Плажът беше плаж мечта, обаче мощният тътен на плътните океански вълни уплаши Яна, както и нас впрочем, та много много не се къпахме. На обед ни заведоха до местната апокрифна обедна оферта, което всъщност беше едно тайно задно прозорче на един натоварен лъскав ресторант. От там за по десетина реайс придобихме по една гигантска порция на семейство състояща се предимно от ориз, боб и страшно много месо, с която се изхранвахме до обяд на следващия ден.

и самите съседи

Следват малко снимки от ботаническата градина, защото както знаете имаме особен афинитет към зеленината и градските паркове

И така, сред прекрасни хора, живописна природа и обстановката на този магнетичен град и най-вече в безкрайни автобусни курсове, премина малко повече от седмица. Навъртяхме и доста километри пеш из приветливата зона Юг., където твърде често Ели отправяше към мен трогателни погледи съпроводени с молби от сорта "Хайде да поживеем в Рио". Наистина градът и неговите жители са в състояние да размечтаят всеки, но за съжаление нито стандарта на живот тук, нито визовите регулации, нито нашите спестявания, или по-точно липсата на такива са в полза на едно такова намерение.

 

Дойде време да планираме следващите си ходове в посока към крайната ни точка - Салвадор. Салвадор ни се струваше малко далеч, за да го изпътуваме наведнъж и се разтърсихме за приятни места, на които да се отбием по пътя. Имахме вече няколко предложения от този и онзи, но не бяха убедителни. От една страна, Фелипе ни предложи някакви много приятни, предимно курортни места, но на него му нямахме пълно доверие, поради това че за него факторът пари няма особена тежест. Други ни насочваха към някакво градче, където всички са от немски произход и пият бира с вурстове и било много интересно, ама ние и двамата с Ели сме били в Германия, та предпочитахме Бразилия да ни е по бразилски. В крайна сметка попитахме във форумите на Каучсърфинг за предложения и получихме ентусиазирана покана за гостуване от един много свеж младеж от Виктория - град на няколко часа на север от Рио - която приехме с охота, тъй като вече бяхме убедени, че най-якото в Бразилия са бразилците.

Да прекосиш континент

Какъв ли културен шок изпитва простосмъртният боливийски поданик влизащ в Бразилия. Не очаквахме разликата да е толкова голяма, сякаш преминахме на друг континент. Отвъд границата попаднахме да подредено, окосено и чисто. Извозихме се с истински градски автобус с разписание и билетчета. По пътя се чудим и дивим на широките улици и тротоари, зелени площи и търговски центрове. Внезапно изчезнаха така характерните за Перу и Боливия дребни кръгли мургави лелки с плитки до земята. Оказахме се сред доста разнообразна флора - ниски и високи, мургави и руси - всякакви. Испанският ни, усвоен с толкова пот, спря да работи. Добре че в граничното градче, все се намираше по някой двуезичен.
Насочиха ни към автогарата, наложи се да сменим автобуса за да стигнем там, но не се полагаше дупчене на второ билетче. Това последното беше предназначено специално за столична община, дирекция градски транспорт.
Автогарата - лъскава, зад гишето компютри, принтери, английски говорят - "Брей!", рекохме си. Оказа се че няма директен автобус за Рио, взехме си за Сао Паоло - само двайсетина часа път - и излязохме на полянката отстрани да чакаме.
 

Корумба, в очакване на автобуса

Пък светът се отърсил от всичко боливийско, всичко андийско. Слънчице пече, топло, тълпи деца и големи, разпръснати по поляната, играят с хвърчила. Поразходих се, та открих ледена бира и страшен обяд - мръвки, сосове, боб, салата. Е, не се мина без ориза. До тук цените не бяха плашещи освен за превоза. Превоза до Сао Паоло отиваше някъде към 200 бразилски пари, което ни се стори страшно много. Бразилската пара е Реал, макар че ще чуете нещо от сорта на "Реайс", и е доста близка по цена до лева. Но това не успя да помрачи радостта, че сме вече в Бразилия и ни очакват чудни премеждия и засмяни хора.

Няма нужда да споменаваме, че се натоварихме да огромен лъскав и модерен автобус от типа на перуанските спални автобуси, на който всичко му работеше (бел.ред тоалетната, вентилацията, климатикът). Потеглихме привечер, та имахме много малко време да се порадваме на бразилския Пантанал - обширна заблатена местност, заемаща площ колкото една и половина Българии.
Когато се събудихме автобусът беше отбит на някакво КПП и полицай в брони, почти като робокоп, претарашваше пътниците. Направи ни впечатление колко безцеремонно пипаха, пребъркваха хората, ровеха смело в личния багаж и под седалките. Тук явно полицията не си поплюва. Интересно, че нас ни заобиколиха, явно сме изглеждали твърде миловидно с прихъркващата Яна в скутовете ни. След това си доспивахме, после бяхме на модерна магистрала сред китни пасища и нивя - нищо общо с дивите джунгли и порутени гета, които очаквахме от Бразилия. После пак прихърквахме и пак се будехме. Изкарахме един дълъг безпаметен ден по магистралата. Несвикнали (след Боливия и Перу) да пътуваме в автобус без да ни се предлагат на всеки час евтини манджи, ние много се затруднихме с прехраната и със свито сърце накупихме разни бисквити от прескъпите автобусни закусвални. Дали от всичката тази захар, дали от дългото пътуване или от изнервящото задръстване на самия край, Яната изпадна в истерия точно преди пристигането и се тръшка половин час под седалката на автобуса.
 

Транзит през Сао Паоло

Пристигнахме в някаква необятна автогара в Сао Паоло с 6-7 часа закъснение, свечеряваше се. Оказа се, че трябва с метро да идем на друга автогара, от където тръгват автобусите за Рио. Хванахме метрото направо от терминала на автогарата и слязохме в терминала на следващата. В тези автогари всичко беше ужасяващо голямо, пренаселено, модерно, лъскаво и скъпо, като на летище. Бяхме прегладняли, та се изръсихме по 6 реайс за сандвич.
Изръсихме се по още 70 кинта за билет за Рио. Като гледам така, май автобусните тарифи вървят по 10 кинта на час. Тъй като щяхме да почакаме няколко часа, а в терминала нямаше нищо за простосмъртни като нас, оставих Ели и Яна в чакалнята и се престраших да надникна на улицата. 
Още щом преминах през вратата попаднах в друг свят - сергии с евтини тестени джънкове, пици на парчета, препълнени евтини ресторантчета, от които ехтяха гръмки смехове, пикаещи по ъглите, магазини за алкохол и цигари, шляещи се хора, смеещи се хора, хора на приказка, бързащи такива, чакащи автобуса, прибиращи се от работа. Отдъхнах си, че не всичко ще е скъпо и лъскаво като по терминалите и чак се разтреперих от нетърпение да се гмурнем в шумната и шарената бразилска действителност. Все още ни държаха влага предупрежденията за пословичната бразилска престъпност, та не посмях да изследвам твърде надалеч. Върнах се при моичките с няколко евтини закуски и зачакахме автобуса. Яната междувременно съвсем я хвана съклета и започна да се търкаля по пода на чакалнята и да източва чешмичките с вода за пиене. По едно време излязохме да подишаме въздух на нещо като балкон зад автогарата, където ни налази един местен, почерпи ни с кашаса и подари на Яна розова хавлия. Последвалото пътуване мина гладко и на сутринта се събудихме в Рио де Жанейро - градът в който се целехме още преди да заминем на това пътешествие.

Среднощен автобус за Рио

Така за 30-40 часа транзит, имахме усещането че сме прекосили целия континент, но всъщност, гледайки картата, сме теглили само една къса чертичка през тясната южна част на Бразилия. Но за да оправдаем гръмкото заглавие на публикацията, ще направим бърза ретроспекция на пътуването ни от океан до океан - от Лима на брега на Тихия океан до Рио на Атланстическия.

Кацнахме на 5 Май в Лима. В рамките на месец и половина обходихме почти цяло Перу, уви, без сочните джунгли отвъд Андите. За нас това време се оказа предостатъчно, даже се попреситихме. Повечето туристи, които срещахме пътуваха по доста по-бързо разписание и едва ли са изпуснали твърде много. Дали поради дръпнатите местни или поради слабия ни испански или нещо друго в нас самите, не успяхме да се сближим с никой и не можахме да открием чара на обикновения перуанец и магията в перуанския бит и култура.
В Перу беше евтинко, цените на автобусните превози напълно приемливи, а качеството им на много високо ниво. Планирайки пътуване в Перу винаги трябва да се съобразяваме с великанските Анди. Едно кратко разстояние на картата, може да се окаже целонощно лашкане с автобус. Като например, курсът между Лима и Куско, които изглеждат близко, но на практика автобусите заобикалят чак през далечната Арекипа и пътуването се проточва над 20 часа.

В Боливия бродихме около три седмици и ни се стори не много различна от Перу. Същото може да се каже и за прекарването ни там. Може би, Боливия излиза с едни гърди напред, поради това че е още по-дива и неподправена, а пейзажите още по-изънземни.

Препоръчваме и Перу и Боливия с акцент върху природата и изчезналите цивилизации и в по-малка степен хората и културата, които в крайна сметка едва ли успяхме да опознаем достатъчно добре.

За сметка на това Бразилия... Уха!.. Иде, иде! :)

Потоси, Сукре и дим да ни няма

Здравейте отново,
Извинявайте наши мили измъчени читатели за дългата пауза. Оказва се все по-трудно да пишем за тези все по-далечни спомени. Но ето, дойде и новия напън за довършване на историята.
Бяхме стигнали до солената пустиня на Уюни и нашето отпътуване от там. Чудехме се за следващата ни спирка по маршрута, дали да оставаме малко в Потоси или направо да продължаваме към Сукре, което на едва 2800 м н.в. обещаваше мек приятен климат.

Потоси лежи на 4090 м н.в., което го прави един от най-високо разположените градове в света и уви, едно от най-студените места в Боливия. Пътувахме сред суровата пустош и девствени простори, тук-таме подминавахме по някое селце, картофена нива или рудна мина и както бате Райчо беше безпощадно напекъл, можехме лесно да забравим, че се движим на 4000 м над моретата.
За пореден път изпаднахме в нашата вечна автобусна дилема - дали когато Яна каже "пиш пиш" да спираме автобуса или да вадим гърнето да се облекчава в движение. Ели предпочиташе да не губим време и да вадим гърнето начаса, докато аз в дън душа се страхувах какъв ужас ще настане ако се случи голяма нужда. В крайна сметка отново извадихме гърнето, Яната беше милостива с малката си нужда, но се оказа че нашето прозорче не се отваря достатъчно, за да подадем и излеем гърнето навън. Мургавият господин с очите като цепки от отсрещната страна, каквито са всички боливийци, любезно ни подкани да изхвърлим отпадъка през неговото прозорче и не щеш ли докато внимателно поднасях гърнето навън, рейса друсна и човекът беше олян. Потънах в земята от срам и ме обхвана гняв че Ели и Яна ми натрапват такива приключения, ала чичкото ми реагира със заговорническа усмивка сякаш това му се случва ежедневно. Така, в приятни случки и емоции премина сутрешната ни возия до Потоси, на която много се израдвахме, тъй като рядко ни се случваше да пътуваме денем и да зяпаме пейзажите. Бъдещите боливийски скиталци да се чувстват посъветвани да пътуват денем, защото макар и с нощните превози да се пести време и нощувки, се пропуска най-интересното на тази страна и на тази част от света въобще - гледките.

Стигнахме в Потоси и решихме да му дадем няколко часа, преди да продължим за Сукре. Градът е бил легендарен със своя сребродобив в миналото. Според легендата, някъде през 16 век един овчар замръкнал тук и хванал да си запали огънче. Когато пламъците лумнали под тях потекла вадичка от разтопено сребро. Друга версия пък гласи, че единадесетият велик Инка Уайна Капак, посетил местността и като видял върха рекъл "Трябва да има много сребро под този връх!" и пратил хора да ги проучат. След като го проучили и хванали да копаят мирозданието се разтресло и могъщ глас казал "Тези богатства са предназначени за други господари!" и Инките изоставили върха. Явно тези господари ще да са били испанците, които скоро след като завоювали района основали града Потоси и впили алчни зъби във върха, който кръстили Cerro Rico (Богатата планина). В течение на два века от там са изкопани главозамайващи количества сребро - около 41 000 тона чисто сребро според Уикипедията, да е жива и здрава. В някакъв момент Потоси достига 200 000 жители, превръщайки се в един от най-големите и богати градове в света. Използвайки Мита - системата за повсеместна трудова повинност на Инките - испанците подлагат местното население на жестока експлоатация, невиждана по времето на Инките. Работата в мините била изключително тежка и смъртоносна и средната продължителност на живота там била около 2-3 години. В повечето случаи веднъж влезли, робите не излизали живи изпод земята. След като намаляла работната сила на местните, започнали да внасят чернокожи роби, които впрягали и в работата на мулета, понеже мулетата умирали твърде бързо. За да укротят робите и увеличат техния стаж, колониалната власт разрешава дъвченето на кока, което до тогава е било привилегия само на аристокрацията. В края на XVIII век (малко римски цифри за раздвижване на мозъците) среброто е изчерпано, започват да копаят калай и Потоси запада. До тогава Богатата планина е изгубила 200 метра от височината си и е погълнала над два милиона роби.
Като се изключи приятната колониална атмосфера на центъра на Потоси, основната атракция тук е посещение в мина, където условията не са се значително подобрили от онези зловещи стари времена. Долу е горещо и токсично и днешните работници доживяват средно до 40 г и неизменно заболяват от силикоза.
Но заради Яна и високата цена на тези минни екскурзии се задоволихме само с разходка из града, който даже ни домързя да заснемем.

Като приключихме с обхода, се занесохме на автогарата и зачакахме автобуса за Сукре. Яната изкара цялото време яхайки едно от онези механизирани, клатещи се, светкащи и пеещи кончета, а боливийците ни гледаха недоверчиво и ни питаха защо не пускаме монетка. Как да им обясниш сложните си родителски похвати.

В Сукре

В Сукре пристигнахме късно вечерта, когато града вече спеше.
Първата ни работа беше да идем на квадратния главен площад и от там да обиколим околните квадратни улички за евтино хотелче. Този пък по-трудничко го открихме, преобладаваха добре лъснатите скъпи такива - личи си че Сукре е столица, макар и само по конституция. В крайна сметка се настанихме точно срещу пазара, та в следващите дни се отдадохме на ядене на всевъзножни закуски, манджи, плодове, зеленчуци и наливане с екзотични фрешчета. Пазара беше двуетажен, като целия горен етаж беше с манджарници. Отваряха по обяд и затваряха малко след вечеря. Единия ден като окъсняхме хапнахме нелегална чорбъ от нeлeгална лелка с нелегална тенджера на бордюра срещу пазара. Знаем че повечето хора смятат за табу храненето от съмнителни улични източници в чужбина, но да си кажем правичката, за месеците на нашето пътуване не си спомняме случай да сме се натровили или някой друг пътешественик да ни се е оплакал, за сметка на това драматични тоалетни истории от собствената ни татковина и най-вече черноморските ни курорти хич не липсват. Не отричаме рисковете, а по-скоро пресилените стереотипи. Край тенджерата се запознахме с един колумбиец. Пътуваше от години, припечелваше с жонглиране и разказвачество. Колко е хубaвo да си на своя територия по отношение на езика. Този беше поредния индивид от Колумбия, който ни очарова. Ех, Колумбия! Може би, следващия път.

направо от тенджерата

манджарниците на пазара

компоти

Изкарахме няколко дни в Сукре без никакви отчетливи туристически подвизи. Изследвахме пазарните изкушения; за стотен път си лепих сандалите, заради което се наложи да навлезна и в обущарския испански; купих си чорапи; писахме блог; тук направихме и страницата за дарения (която най-накрая махнахме), понеже се отчаяхме от състоянието на финансите си; Яната игра на главния площад; скайпвахме с родители и всякакви подобни нещица наслаждавайки се на относително топлото време.
Живяхме в едно прилично пансионче, а прозорчето ни точно над откритото стълбище. Когато си бяхме в стаята Яна кибичеше на прозорчето и посрещаше всеки с "Ола!" и го изпращаше с "Чао!".

Иначе центъра на Сукре беше приятен, макар и квадратен разбира се, с бели колониални фасади и сравнително спокойно движение. Даже единия ден бяха затворили централните улици и провеждаха детско състезание за самоделни колички, каручки, колелца и изобщо таралясници от общо естество.

Оказа се че не може просто така да продължим по пътя си за Санта Круз, защото бяха някакви празнични отпускарски дни, та се наложи да чакаме няколко дни и да ходим до автогарата всяка сутрин в шест за бой за билети. Никоя фирма не предлагаше билети предварително, освен една, която продаваше само за един ден напред и там някак успяхме да се вредим. Добре че бяха те, че иначе знаеш ли, можеше и още да сме си там.

Междувременно успяхме да си направим едно небрежно двудневно трипче до Кратера Марагуа, дето всъщност не е никакъв кратер, но пък за сметка на това го запомнихме навеки.
Във всяко такова свободно пътуване има по някой незабравим момент, културен сблъсък, който те слива с мястото и културата на която гостуваш, като бавния претъпкан автобус за Каджурахо в Индия с хора по покрива и под седалките; корабчето по Яндзъ в Китай, когато младите китайчета благоговееха пред нашия бирен капацитет и без да искаме разиграхме смешката "Who's the new leader of China"; автостопът в Армения, когато от всяка кола слизахме пияни и заклети във вечна дружба с нови приятели; един автостоп в Италия когато хората, които ни качиха нито знаеха къде са нито накъде пътуват, нито ги интересуваше ние къде отиваме, а след това полицаите ни почерпиха с пастички на магистралата. Прави ли ви впечатление, че всичко което изброих е някъде на път? Ето защо обичаме да пътуваме и избягваме самолетите.
Подобно преживяване беше камионът за Марагуа.

Сутринта отидохме на уреченото място, от където тръгват камионите. Заварихме съвсем обикновен камион с съвсем обикновена празна каросерия. Нахвърляхме вътре раниците и заразпитвахме кога тръгваме, "В десет часа" - увери ни шофьорът. Зачакахме и камионът започна бавно бавно да се пълни. Започна да ни се изяснява че няма да тръгнем докато не достигнем максималната технически допустима маса на ос. Започна да става тясно и се притеснихме за местата си в камиона, та сбутахме раниците в единия край и поседханме на тях. В процеса на пълнене, се сбутвахме все повече и повече и смирено отстъпвахме пространството, което първоначално бяхме алчно завоювали. Запознахме с един готин бразилец, който пътуваше в нашата посока, но лека полека той беше избутан в недосегаем за нас ъгъл на камиона. В момента на тръгване вече бях отстъпил половината си раница за седалка на съседа и една маратонка заплашително се люлееше пред перчема ми.
Алилуя, най-накрая потеглихме, но веднага спряхме за пазаруване на сокчета, вафли, бонбони и други джънкове. Децата, със застрашително надвиснали сополи, бяха накацали по парапета на каросерията и на двете напречни греди поставени отгоре, постоянно набиваха боклуци и пускаха опаковките долу. Мъжете се возеха прави в близост до семействата си и се държаха кой за каквато се докопа, жените и най-малките деца седяха по чувалите и чантите на земята. И те ядяха и те хвърляха опаковките. Като на някой му падне боклуче в скута, просто го хвърля през рамо, колкото да не му се пречка, потърпевшия отзад го подава нататък или го избутва настрани. Така, докато боклука падне върху някой спящ. Направихме си експеримент. Една жена хвърли върху нас една опаковка от вафла и ние и я подхвърлихме обратно, тя ни я върна и така няколко пъти сякаш вятъра си играе с боклучето, докато капитулирахме и го пуснахме на съседа, да се оправя. Дивихме се колко многодетни са боливийските семейства и винаги си пътуват с децата. Почти няма жена, която да не води и носи по няколко деца и бебета и за да стоят мирно без спир ги тъпчат със сладко. Една от нашите съседки по чувал раздаваше бонбони на децата си по целия път. Не случайно на всички боливийци, включително и на най-малките деца са им ужасяващо изгнили зъбите. 

балкона на камиона

През ония дни разсъждавахме над порядките на местните хора по отношение на децата. Както вече споменахме, децата и бебетата са много и се водят навсякъде, детски колички няма, а ги носят в шалове. Много ни интригуваше това, че децата никога не плачат и не се тръшкат, вероятно защото устите им са вечено запушени със захаросани гадости. Майките си носят бебетата на работа - проходилки и кошари навсякъде по пазарите, магазини, фризьори и т.н. По-големите деца често работят, продават туй онуй, хелоустват. Не сме виждали и някой да си прегръща и целува децата на публични места. Сурово детство карат в Андите.
Да се върнем на камиона. Подрусахме си се така няколко часа, а аз единствения мъж седнал, беше ме страх че ако стана веднага ще ми накацат раницата и ще счупят компютъра в нея. До края вече имах коляно в гърба и едва ли не крак през рамото, тъй като момчето, което висеше над мен се беше нещо свлякло надолу. Краката ми бяха изтръпнали и лявата долна буза - схваната. Иначе Яната малко поспа, малко порева, беше й тесничко та беше неспокойна, но поне не каза "Пиш, пиш!".

Разтовариха ни от камиона с много увещания: това не било Марагуа, ама от тук е пътя за Марагуа, пък камиона продължава за Марагуа. Думаме им "Ми карайте за Марагуа, и ние сме натам", "Не, туристите тука слизат". Брех тая работа, пак ще ни баламосват нещо, но бразилецът извади някаква карта и се оказа, че камионът отива към някаква друга Марагуа, пък за нашата Марагуа спирката наистина е от тук, защото до там няма шосе.
Слязохме, пък на прашното разклонче една барака-магазинче с топли бири и една бабичка. Мило ми стана, някак за татковината ми напомни, та поседнахме да пийнем бира с бразилеца. Пък той нито английски, нито, испански, нито руски говори. Наченахме някакъв испано-бразилски и взе че ни потръгна приказката. По едно време минава джип с туристи и водач, понечихме да попитаме за пътя, оня ни вика "Няма да ви кажа". Колко ниско може да падне едни човек, една цяла прослойка - тази на туристическия бранш в Боливия, където третират независимите пътешественици като грабители на тяхното бъдеще.

Голямо ходене се оказа до пустата Марагуа, ама арно поне: Долините дълбоки, планините остри. Като гледам назад по какви серпентини е дошъл камионът яд ме хваща, че съм седял долу та нищо не съм видял. В пътеводителя пише "извънземни пейзажи, разноцветни нюанси по скали и долини" и наистина беше много странна окраската, още повече когато слънцето тръгна да се спуска. Иначе този ден си беше жега, с много пот и почивки взехме нанагорнището. Яна отново, както винаги, когато искаш да я носиш, настоя да ходи. Разстоянието беше твърде голямо и пекът твърде безмилостен, че да изтърпим пешеходните и напъни дълго. Най-страшно ставаше като хване да се захласва по всяко камъче по чакълената настилка. В тези моменти просто пренебрегвах протестите и я мятах на рамене.
От известно време в Андите започвахме да се убеждаваме, че за Яна би било най-добре да се прибираме в България. Непрестанното разнасяне и возене започна да и дотяга, киселееше и най-вече я влечеше към другите деца и местата за игра. Явно, доближавайки втората си годинка навлизаше във възраст, в която мама и тате вече не са и достатъчни.

Тъй наречения кратер Марагуа, всъщност не е никакъв кратер. Представлява висока котловина оградена от равномерни заоблени баирчета с причудливи вълнообразни шарки и форми. Произходът на местността е ерозионен. Вътре има няколко села, но обстановката е доста призрачна и при нашето пристигане не срещнахме почти никакви хора. 

Настанихме се в едно комплексче от самостоятелни къщички, които бяха изненадващо приятни и удобни на фона на почти всичко друго, което сме срещали из Андите. Бяха някак дизайнерски и изборът беше лесен - друго място за отсядане в кратера нямаше. Комбинирахме се с бразилеца, та като заседнахме в кухничката на къщичката всеки започна да вади каквото има: ромове, коли, чайове, матета, плодове, домати, даже извадихме някакъв шоколад за готвене и ни се стори адски вкусен. Той всъщност представлява чисто какао с много захар, какво повече ти трябва.
Разрази се страшна дискусия, колкото повече ромче пийваше бразилеца, толкова повече отпущаше португеша. Вълнуваше го наближаващият край на света, чак извади някаква дебела книга (на португалски) да ни сочи пасажи за четене. От всичко разбрах, че ще се отворят едни ми ти измерения и ще се започнат едни ми ти епохи и ще има благодат. На моменти изобщо не можехме да схванем какво ни говори и се унасяхме в слушане на мелодията на езика - сякаш някой от Ямбол се опитва да говори испански. Пък ако се зарееш повечко и оставиш бразилския да си върви като фон, започва да избива и на руски и на немски, макар че последното бих го отдал повече на рома. По някое време изпълзяхме навън, а там какъв млечен път се опнал - от край до край, тлъст, ярък, шарен. Най-накрая, а колко чаках за това зрелище. Такова нещо от нашите ширини няма. Разбира се, снимах много и със всякакви настройки, но нищо достатъчно добро не се получи.
Изнесохме си столчета и одеала и изкарахме до късно през нощта в звездно съзерцание и приказки на испано-португалски от източна България.

Жалък опит за заснемане (и обработка) на звездното небе

На сутринта нашият бразилец реши да остане та си заминахме без него. Странно как само за един ден и нощ познанство си го приехме като един от групата и ни беше тъжно да се сбогуваме. Пък явно и ние сме му дали нещо, от което се е нуждаел, защото ни изпрати с безброй прегръдки и благодарности.

спане в бяло

с бразилеца Норберто

Връщайки се на пътя при бараката с бабичката и бирите открихме тълпа испанци. Снощи били в съседната на нашата къщичка. Техният испански ни се стори направо екзотичен с характерното им картечене и фъфлене, но пък се стараеха, помагаха и успяхме да поговорим на теми различни от деловите, в които винаги влизаме с местните. Автобуса, който чакахме така и не дойде, накачулихме се на някакъв пикап до някъде, с който испанците се спазариха доста по-добре отколкото бихме могли ние сами. А следващото возене, с което се добрахме до Сукре, Яна ни го издейства на аванта. Като предложихме пари на шофьора, той махна с ръка и каза "Да купите на детето банани". Така и направихме.

на стоп

След Сукре и вечерта в кратера вече нищо не ни задържаше в Боливия. Хем искахме да се понасяме за Бразилия колкото се може по-скоро, хем се опасявахме, че няма да издържим на тамошния стандарт ако стигнем твърде скоро. Решихме все пак да поразтеглим Боливия още малко като отседнем в Санта Круз и Чикитос, които така и така ни бяха на пътя.

Нощния автобус от Сукре за Санта Круз беше едно от най-ужасните пътувания в живота ми. Пътят не е асфалтиран и вероятно пред нас е имало някакъв друг автобус или камион, така че изкарахме цяла нощ в някакъв гъст облак прах. Отвориш ли очи виждаш как прахолякът се стеле под лунната светлина и само мисълта, че всичко това ми влиза в дроба ме съсипваше. А почти не можеше да се диша, спахме с блузи увити около лицата, но за да предпазим крехките дробчета на Яна нямаше какво да направим. Тъй като планините свършват пред Санта Круз, а от там нататък имахме намерение да хванем влак кръстих този курс "Последното канцерогенно пътуване".
 

В Санта Круз

Пристигнахме в Санта Круз сутринта. Градът е доста голям и оживен и атмосферата около автогарата напълно отговаря на това - широки улици, хора, коли, много шум. Справката в Лонли Планета - джобния ни пътеводител не откри хотелче, към което да се насочим, нито част от града, където би било най-добре да идем. Затова се заехме да обикаляме конгломерата от хотели до гарата и не след дълго открихме добър, т.е. достатъчно евтин за нашите опоскани портфейли. Веднага след като се настанихме се понесохме към центъра, хванахме някаква маршрутка, чийто викач потвърди че е за центъра, слязохме напосоки и започнахме да навигираме из до гуша омръзналата ни квадратна решетка на градските улици. Нищо не ни очарова особено, стигнахме и главния площад, с нищо не отличаващ се от кой да е главен площад из Перу и Боливия освен може би с малко по-големия си размер и по-лъскавото обкръжение. В пътеводителя пишеше че до неотдавна в из дърветата на главния площад са живеели истински ленивци, но уви, при нашата визита вече ги нямаше.

Санта Круз е втория по големина град в Боливия и най-богатият. В колониални времена е бил малко градче, но от този район са хранили целите централни Анди. След освобождението на Боливия, районът остава изолиран и тук се оформя една друга Боливия. Народът който живее тук, в плодородните равнини на източна Боливия се чувства нещо повече от народа в Ла Пас и Алтипланото, като че ли и европейските черти започват да надделяват тук. Градът израства, когато през средата на ХХ век е извършена земеделска реформа и обширният район най-накрая бива свързан със западна Боливия посредством модерен път. Тогава. Тук се развихря и пословичното свръх производство на кока, с което щатите толкова упорито се опитвали да се преборят, че чак се стигнало до заплащане на фермерите, които си унищожават посевите с кока. Наистина в Санта Круз има нещо по-модерно и напредничаво отколкото в цялата останала Боливия, твърди се че тук е и най-лудия нощен живот в страната, но нищо от това не успя да ни задържи в града. Още същата вечер проучихме влаковете на изток, намерихме си Каучсърфинг домакин в Рио Де Жанейро и на следващата сутрин се изнесохме без дори да хвърлим поглед през рамо.

в очакване на влака или следващата проверка

Решихме да продължим с влак, тъй като след всичките тези автобуси през последните месеци, очаквахме влакът да бъде някакво страшно блажено преживяване. Но сме се били заблудили. На фона на лесните и бързи автобуси лишени от формалности, на ж.п. гарата ни посрещна сложна схема на разписанията и ценообразуването, наложи се да си платим и за Яна, огромна опашка на хора с багажи, които чакаха да излязат на перона. Последваха всички бози, които човек може да очаква от дълга опашка в зачукана държава - побутване, предреждане, една проверка, втора проверка... На третата проверка, полицайката нещо се заинтригува от нас и нашите паспорти и започна едно безкрайно разглеждане и прелистване. А милите официални лица никога не могат да се оправят с паспорта на Ели, който освен че е целия нашарен с печати и визи, има и някаква американска виза, която винаги всички вземат за главната страница. Нещо се усъмни бдителната полицайка, та заразпитва какво е това дете, от де сме го взели, а ние едвам се сдържаме да не се спукаме да се хилим - ще хванем да крадем руси, бледи и кръглооки дечица точно от Боливия. Та в един момент вече става ясно, че полицайката хич няма идея какво иска от нас и какво да ни прави и само нещо симулира преглеждане на паспортите, та започваме да си мислим че някакъв рекет ни замислят. Е, пусна ни, а на перона митинг като след някое ново назначение в кабинета Орешарски. Дойде още един униформен, този път Интерпол, и той без идея какво иска от нас.
 

А и във влака не ни беше лесно. През цялото време шетаха стада продавачки на храни и напитки, сякаш бяха повече от пътниците. Таман се успокоиш, че всеки си е напазарувал близалка и минават със сокчетата, последваха сандвичи, малко по-късно топли манджи, след това десертите - явно има някакъв изискан кулинарен сценарии това търговско безумие - и накрая даже и с кафенца минаха. Кафенцата вече успяха да изкушат и Ели. Така деня попремина и докато след кафенцата се чудехме дали всичко няма да започне отначало, дойде време да слизаме в Сан Хосе де Чикитос.

Сан Хосе де Чикитос се намира по средата на плоския простор на източна Боливия. Той е един от градовете по така усърдно рекламирания "Йезуитски кръг". Навремето Йезуитите дошли в тази обрасла тепсия и основали редица мисии и градове, които по географското си разположение наподобяват кръг. Без да претендираме да сме запознати със значението на тази постъпка ние не открихме много смисъл да посещаваме тези места, а Сан Хосе, който избрахме по-скоро с цел да разчупим дългия път до границата беше просто едно село с голям заграден от висока стена католически комплекс баш посред центъра. Изкарахме две нощувки тук, без да има какво да разкажем, освен че тук нямаше нищо друго за ядене освен бял ориз с препържено пиле и че срещнахме първата и последна за нас детска площадка в Боливия.
Даже не беше топло както се надявахме, духаха студени ветрове и се чудехме дали проблемът вече не е в нас. 

из източна Боливия

Повече не посмяхме да хванем влака, току виж са ни изловили че сме отмъкнали Яна от една пазарджишка болница, та с поредица от маршрутки и автобуси стигнахме до граничното Пуерто Суарез.
Тук беше, още по-ветровито и студено, а пансионите - най-долните от цяла Боливия.

На следващия ден преминахме границата и слънцето пекна, тревата стана по-зелена, бирата по-студена и животът потече по бразилски.