Очо Риос

Започнахме нашата ямайска обиколка с градчето Очо Риос, тъй като там ни беше следващата каучсърфинг уговорка. Очи, както го наричат местните, е сред най-туристическите места в страната, тук спират круизните кораби и съответно се вихри цялата индустрия свързана с тях - ресторанти, казино, таксита и най-различни атракции. Цените на услугите са посочени предимно в щатски долари, което много ни подразни, предвид че нито разполагаме с такива, нито сме американци. Но тъй като имаше красиви места за разглеждане наоколо, се наложи за няколко дни да преглътнем целия този комерс.

всекидневната у Анабела

Този път ни подслониха възрастна двойка англичани, Анабела и Питър, които от 30 години живеят в Ямайка. Къщата им е същински палат, с огромен хол, гигантска кухня - мечта и веранда над морето. Двамата си имат отделни спални с офиси към тях, множество стаи за гости, в една от които бяхме настанени ние, ателие, прислужница и градинар. Къщата беше като художествена галерия, на където се обърнеш виждаш купища произведения на изкуството. В двора има две отделни къщички, които отдават под наем на туристи, въртят някакъв импорт-експорт бизнес със сувенирчета и освен това притежават истинска художествена галерия в града. Имат четири кучета, както и множество котки. Яна беше във възторг от животните, особено от най-голямото куче, Неро, с което се сприятелиха. Но две от другите кучета бяха леко психо - страхуваха се от деца и понякога ставаха агресивни към нея - така че трябваше доста да внимаваме.

кухнята мечта

верандата

Яна и нейният приятел - Неро

Самото гостуване при Анабела не беше типичното каучсърфинг преживяване, с което сме свикнали. Настаниха ни в собствена стая с баня, чаршафи, кърпи, съвсем като на хотел. Но срещу този лукс изискват малко труд в замяна, например ние боядисахме една стая, което всъщност беше доста забавно и ни хареса. Освен това имаше доста правила - кога да готвим вечеря, кога да се прибираме вечер, какъв бакшиш да оставим на прислужницата, и други такива - поради което през цялото време не можахме съвсем да се отпуснем. Но тъй като чинно следвахме всички правила и освен това на два пъти им готвихме, домакините бяха много мили и любезни с нас и особено се радваха на Яната.

Колкото и туристическо да е Очи, тук започнахме да попиваме от истинската Ямайка.
Всичко е цветно, обикновено боядисано в цветовете на Ямайка- жълто, зелено, червено. Английският, който говорят е доста странен, почти не ползват граматика, времена и други подобни излишни словесни конструкции. На края на почти всяко изречение се добавя обръщението - ман. Като най-често чуваме Yeh Mon, което значи Да, ОК. За благодаря или чао, най-често чуваме Респект, Год Блес, Джа Блес, а растаманите казват Растафарай. Оказа се, че растафарите се крият главно по селата и планините, но това далеч не значи, че не ухае на ганджа от всеки ъгъл. Хората си пушат масово на улицта, но и някак дискретно - Повечето пъти когато ни лъхне не можем да видим от къде идва.

 

 

Опознахме и обикнахме уличните манджарници, за което вече ви разказахме. Изясни ни се и транспортната им система, която представлява малки натъпкани до козирката микробусчета за дългите разстояния и маршрутни таксите за в града и околните села, които са съвсем обикновени леки коли, също натъпкани до пръсване. Изобщо, пътуването тук е много интимно, винаги си гушкаш някой. Таксиджиите, както навсякъде другаде, са сред най-неприятните елементи, които винаги лъжат и се опитват да ти съдерат кожата, но за щастие досега не ни се е налагало да им ползваме услугите. Иначе шофьорите на маршрутките и на междуградските бусчета са учудващо честни и почтени и досега никъде не са ни набутали с тарифата или заблудили с дестинацията.

Видяхме и що за стока са местните хелоучета* - много са и са навсякъде, но не са особено упорити и лесно ги отблъскваме. Най-дразнещи са тези, които се подвизават около разни безплатни забележителности и се представят за някакви и си измислят претекст да те таксуват.

*хелоуче - човек, който те заговаря на улицата с цел да те измуфти или продаде нещо. Терминът възникна в Индия, където ни пресрещаха винаги с "Хелоу май френд" и бяха изключително напористи и трудни за разкарване. Да те изхелоустват - да сключиш сделка с хелоуче, което обикновено значи да те прецакат.

Рибарско селце в покрайнините на Очи с барчета и ресторантчета

Лъскав шопинг комплекс изграден специално за круизните пасажери

Тук няма сиеста, макар че в ранния следобед може доста да напече. Градчето обаче оживява наистина чак вечер. Тогава улиците се изпълват с хора, сергии, барбекюта, маршрутните таксита хвърчат във всички посоки, а шофьорите им бибиткат на всеки проекто-пътник и крещят името на дестинацията си. Баровете се напълват и започвт да дънят Денсхол, някои по-старомодни - и Реге. Видяхме и един проповедник, който на централния площад с микрофон и сериозни високоговорители огласяше половината град с пламенните си слова.

Като стана въпрос за високоговорители, изглежда тук социалният ти статус се определя от големината и количеството, които притежаваш. Всяка сергия, бар, магазин, автомобил и частен дом са оборудвани като за уличен танц. И не само си ги показват, ами си ги и ползват, няма значение, че обикновено са продънени. Никъде другаде не сме виждали такава концентрация на аудиотехника, като тук.

селска кръчма, забележете тонколоните

И така, освен колоритната ямайска действителност, видяхме и няколко забележителности в района на Очи. Най-голямата атракция в близост до града са водопадите на Дънс Ривър (Dunn's River Falls). Вече доста водопади видяхме и затова трудно прежалихме входната такса от 20 щатски долара, но тези бяха различни. Не просто им се любуваш отдалеч, ами можеш и да нагазиш в реката и да ги изкатериш от начало до край, или по-точно обратното. Изкачването започва от плажа, където водопада се сипе директно в морето и отнема около половин час нагоре срещу течението на реката. На места има и спокойни вирчета като за къпане. Това е може би най-популярната туристическа атракция в Ямайка, нещо като Айфеловата кула за Париж. Съответно, беше пълно с огромни групи круизни туристи, които хванати за ръце в индийска нишка и предвождани от гидове и фотографи пъплеха нагоре по камъните. Ние, както обикновено, високомерно отказахме услугата водач, метнахме Яната на гръб в слинга и самички покатерихме водопада. Беше много мокро и забавно, макар че ако не пазехме Яната и багажа сухи можеше да е още повече.

Другата атракция, която посетихме беше един топъл минерален извор. Питър в Кингстън ни беше казал за него и твърдеше, че само местните го знаят. Там, с водата извират и газове, които може да запалиш над повърхността и сякаш самата вода пламва, откъдето идва и името му - Огнена Вода (Firewater). Според легендата, мястото го открила по случайност една жена, като се опитвала да изгори кошер с оси, огънят паднал във водата и подпалил езерото. Твърди се, че днес тя е над сто годишна и има десетки наследници, тъй като всеки ден се къпе в лековитите води на изворчето. Питър ни разказа, че в днешно време няколко местни (навярно нейни потомци) владеят извора, като посрещат посетителите, разказват легендата и правят страхотни масажи с горещи кърпи в извора. Бяхме се наточили на такъв масаж, но изведнъж ни сразиха с огромна цена - 60 щатски долара на човек, десетократно повече отколкото Питър беше споменал. При тази неприятна изненада отказахме масажа и се спазарихме просто да покиснем във водата срещу също немалката сума от 12 долара. Бяхме много разочаровани, защото явно мястото също се е комерсиализирало в последно време и вече не е така "тайно".

За сметка на това обаче същия ден намерихме и една наистина неизвестна и безплатна атракция - малките водопади Дънс, които са като умалено копие на големите, вливат се в морето на един миниатюрен и никому неизвестен плаж, а ние ги намерихме отново благодарение на инструкциите на Питър. 

малките водопади Дънс

 

 

С това се приключи престоя ни в Очо Риос и се юрнахме към региона Портланд - истинската провинция.

Ням ням ням

Ням е дума от ямайския диалект Патоа, която означава "ям". Това е една кулинарно-насочена публикация, в случай че на читателите е интересно какви ги ням-ваме тук.

Грубо казано, през половината време си купуваме храна от магазина, а другата половина ядем навън  по народните манджарници. Те обикновено представляват малки шарени барачки с маси и пейки за не повече 10 души, а понякога само сергия на улицата с джанти пълни с въглища в ролята на котлони. Храната почти винаи се поднася в съд и с прибори за еднократна употреба, даже и когато седнеш в ресторантчето. Храненето от магазина не излиза по-евтино, но понякога ни се приисква да си сготвим, а и обичаме да споделяме наши любими манджи с каучсърфинг домакините си - например, пиле с бира, руло стефани, леща. Качеството и изборът на храната в магазините е малко разочароващо - преобладават вносни американски консервирани продукти, от тези с повече Е-та. Причините са политически - Ямайка получава изгодни заеми и финансирния, като в замяна се задължава да внася определени продукти - така например някога процъфтяващата млечна промишленост е ликвидирана за сметка на вносно сухо мляко. Но пък има и пазари, откъдето се снабдяваме с прилично евтини плодове и зеленчуци. Наблягаме на местните сезонни плодове, например "ямайската ябълка", която повече напомня червена круша и е много сочна и свежа. 

Млад кокосов орех наречен jelly coconut, ямайски ябълки, манго и странен плод на който не разбрахме името

Уличната храна е винаги от един тип - някакви мръвки в сос, често леко пикантен, сервирани с гарнитура от ориз. Месото може да бъде всякакво, включително козе или риба, а в зависимост от подправките въпросното ястие се нарича къри, задушено или "джърк". Последното представлява специална смесица от подправки, като освен тях месото се овкусява и с кокосово мляко. Ястието е много типично за Ямайка и се твърди че е пренесено от Африка. Ориза, който неизменно съпътства всичко, най-често го приготвят със зърна боб, но им викат грах: "rice and peas", а може и да е просто бял. Други характерни гарнитури са парчета ямс (кореноплод) и "дъмплинги" които представляват безвкусна топка тесто.


Има и една манджа съвсем уникална за Ямайка - приготвя се от местното растение аки (ackee). То е силно отровно преди да узрее, но щом плодовете сами се разтворят вече става за ядене. В сготвен вид много прилича на бъркани яйца и го приготвят с осолена риба - ackee and saltfish - и разбира се гарнитура от ориз. Консумира се главно за закуска, макар че на нас ни се струва по уместно за обяд. Една голяма порция манджа с месо, от който и да е вид, струва към 7-8 лв и обикновено е достатъчна и за двамата. Яна опитва повечето манджи, понякога харесва ориз или пилешко, но основното и препитание си остават бананите.

Смесена порция с всичко: ямс, дъмплинг, парче риба, аки, ориз с боб

Автентичен чичка от чиято сергия си напазарувахме обяд

Кингстън и запознаване с ямайските нрави

Колкото и да ни е гъвкав и произволен маршрутът, Ямайка си я бяхме набелязали още в началото и съвсем целенасочено се довлякохме тук. По първоначални впечатления, не сме сгрешили! Много е различна от островите на които бяхме досега. Малките Антили са действително много малки и в днешно време са доминирани от туризъм - всичко там сякаш се върти около круизните кораби - или пък са направо като западна Европа, в случая на Гваделупа. В Ямайка не че няма туризъм, но островът е голям и е запазил изключително много от своята автентичност. Тук са били първите свободни роби, така наречените Маруни, които избягали в планината и основали собствени селища, където били недосегаеми за британците. В резултат на това се е запазила много повече от африканската култура и самите Ямайци изпитват силна свързаност с Африка.

Боб Марли и синовете му

Тук видяхме за пръв път това което очаквахме от Карибите - музика навсякъде, хора танцуващи по улиците. И то без да става дума за някакъв фестивал - действието се развиваше следобед на централната автогара в Кингстън. Всъщност минахме доста транзитно през града, защото нашия домакин, Питър, по прякор-Брик, живее в покрайнините, но и малкото което видяхме прекосявайки го с автобуси беше достатъчно да ни впечатли и очарова. Изглежда мизерничко, даже навява спомени за екскурзията ни в Индия преди няколко години, но е по-живо и по... музикално. В автобусите, колите и по улиците отвсякъде дъни музика и част от хората небрежно се поклащат в ритъм. В последствие научихме, че музиката и танците са огромна част от тукашната култура - няма ямаец който не може или не обича да танцува.

Самият град Кингстън е легендарен с високата престъпност и рекорден брой убийства. Историята е, че едно време в борба за политическо надмощие, двете водещи партии внедрявали в кварталите въоръжени хора - гарнизони - които да им осигуряват гласовете на населението. Гарнизоните воювали помежду си, а с навлизането на нарко-търговията станали независими от политиците и съвсем завладели кварталите. Всички квартали в централната част на Кингстън са такива - garrison communities, някои по-свирепи, други по-малко. Вечер в тях не може да влизаш просто така, без да си придружен от някой вътрешен човек. Макар че убийствата и престрелките са си само между гарнизоните и не засягат обикновените хора, незамесени в наркотрафик или политика, не е добра идея да се вреш там. 

Питър ни разказа много неща за Ямайската и Карибската култура, разясни ни музикалните вкусове и тенденции и разказа за тукашния нощен живот. 

Оказа се че онова, което бяхме обявили за карибската чалга, било Сока и идвало от Тринидад. Изобщо, Тринидад се приема за една от културните столици на Карибите, там има и  карнавал, който според нашия домакин съперничи по пищност на този в Рио. Любопитно ни бе да научим, че за тези карнавали всяка година се изработват нови костюми и всеки, който иска да участва в шествието трябва да си закупи такъв на съответната цена - в Тринидад започват от 500 щатски долара.

Пример за Сока:

Но да оставим Тринидад настрана, защото все пак сме в Ямайка. Тук, е столицата на Регето и Денсхола (Dancehall). До тук ни прави впечатление, че Регето не се харчи много, пускат го главно на туристите, но за сметка на това Денсхола струи отвсякъде. Оказа се, че в много от случаите, досега на Карибите сме бъркали Денсхола с Рага. Всъщност, в някои източници пише, че Рагата е вид Денсхол, от друга страна, Брик категорично се разграничи от това твърдение.

Пример за Деснхол:
 

Който и да разпитвахме за Кингстънските забележителности, отговорът беше един и същ: Единственото което си заслужава тук е нощният живот. Но пък какъв нощен живот... Понеже не можем особено пълноценно да се впуснем в него с бебе под ръка, се наложи да се задоволим с това което ни разказа Брик.

Кулминацията на нощния живот са уличните танци, обикновено започват след 4 часа през нощта  и продължават до сутринта. В Кингстън, всяка нощ някъде има танц. Тези танци не са спонтанни, организират се обикновено веднъж седмично от доновете на някои гарнизони . Тогава донът обявява свободен достъп и нощ без престъпност и никой не смее да нарушава заповедта му, съответно могат и простосмъртни и дори туристи да присъстват.
Там се стичат най-големите танцьори и най-яките мадами (това по думите на Питър), след като преди това са загряли в клубовете. Също, тогава се изправят един срещу друг тъй наречените - танцувални екипи (dance crews), за да се надиграват и надцакват с нови движения. И се оказа, че много от движенията, които сега гледате по музикалните телевизии, са били родени точно тук, в Кингстън. Иначе, танците на простолюдието представляват най-вече друсане на дупета, отъркване един в друг и навеждане на дамите. В общи линии, младежите стоят прави покрай стената и се поклащат, а девойките им се изреждат. Както виждате, основно се набляга на сексуалноста, но това не е нищо. Най-крайната форма на Ямайски танц се нарича Дагеринг (Daggering) и представлява с две думи - симулация на секс.

Гледайте и се забавлявайте:

Интересното е, че това съвсем не значи, че Ямайската младеж е разюздена и развратна. Повечето хора са много религиозни, ходят на църква всяка неделя и проповядват въздържание преди брака. А секси танците, включително и дагеринга, си имат правила - по време на вечерта, една девойка може да "танцува" със всички младежи, но с никого, освен с гаджето си не бива да се задържа повече от една песен.

И така, какво правихме четири дни в Кингстън? Главно си стояхме на терасата в имението на Питър, там ни беше твърде добре, че да се напъваме да се организираме да хващаме автобуси и да ходим някъде. 

Денят в който кацнахме в Ямайка, го пишем нулев, понеже пристигнахме у Брик късно и той предвидливо беше заредил бири в хладилника. При това беше заредил всякакви видове, защото не знаел какви предпочитаме. Изпихме ги всичките, бяха си екстра.

ето кой ни налазвал бирите

Първия ден стигнахме само до супермаркета и си напазарувахме кашон бири и меса за барбекюто. 

домашно суши

Втория ден отидохме на гости у приятели на домашно суши. То беше обявено за 2 следобед, ние  успяхме със сто зора да се занесем към 5, и бяхме сред първите гости. Тогава ни беше разяснено за ямайската часова зона, която е 3 часа след себе си. Сушито беше супер, но накрая се нахвърлихме на KFC-то, какво да се прави, профани. Компанията беше много весела, въодушевена и шумна, без изобщо да са пили. Това бил стилът на младото поколение, за сметка на това пък старчоците се наливали с ром без граници. И наистина, вечер по кварталните барове, на които викат Ром барове, висят само възрастни мъже.
 
Къщата където се проведе сушито също беше луксозна и също на баира над града. Ямайското общество е доста разделено класово, бедните и богатите нямат почти никакви допирни точки и ние напълно можем да потвърдим това, след като за няколко дни видяхме само имения и всички хора, с които Питър ни запозна бяха все изискани, образовани и талантливи. Той самият твърдеше, че е от средната класа, но като се има предвид къде живее и какви са му приятелите, може да се каже, че с единия крак си е сред елита.

Третия ден, течението се опита да ни завлече до Порт Роял - пиратската столица на Карибите, но стигнахме едва до ботаническата градина. По пътя се отбихме в музея на Боб Марли, но беше затворен, така че даже и това не можахме да свършим. 

къщата-студио на Боб Марли

с Боб

В ботаническата градина

а това е само едно листо

Там, на лятната сцена (не че в Кингстън има зимна сцена), Питър имаше среща с бившата му театрална група и играха импровизирани театрални задачки-закачки. Всъщност, понеже театралното мероприятие се проточи, затова не успяхме да да стигнем до Порт Роял, но пък беше забавно.

единия говори, а другия прави ръцете

Междувременно се научихме как се белят ананаси.

Както беше тръгнало, с удоволствия щяхме да си отвисим при Питър още няколко седмици, но настъпи моментът да се движи нататък.

Следваща спирка - Очо Риос, където пак сме на Каучсърфинг.