петък, 17 март 2017 г.

Сихануквил и на село в Отрес

Залез на Отрес бийч
Ето че няма и седмица след пристигането ни в Азия, ние вече напуснахме Тайланд и се настанихме в Сихануквил, Камбоджа. Не бойте се, от Тайланд тепърва ще има, тъй като по-голямата му част сме я оставили за накрая. 

Сихануквил се явява морската столица на Камбоджа - сравнително малък, напълно безинтересен град. Тук ни привлече най-вече виетнамското консулство, където съвсем с основание се надявахме да си изкараме бързо и безпроблемно визи. За щастие, освен консулството и единственото дълбоководно пристанище на страната, Сихануквил предлага доста приятни плажове и връзка с няколко образцови тропически острова.

Главната улица на Otres Village
Започнахме от Отрес бийч. Това е най-далечния от сихануковите плажове. Избрахме го така, тъй като другият, по-близкият - Серендипити, е известен като камбоджанската баш-парти дестинация. И е пълно с англичани, правете си сметката. Пък ние, понеже сме зрели улегнали хора, искахме на спокойно и тихо. Отрес представлява един дълъг, широк и прекрасен плаж, по който са се обособили три курортни местности - Отрес 1, Отрес 2 и село Отрес, а между тях по един километър празно пространство - плаж, при това така ориентиран, че оттам се наблюдават ежедневно живописни залези. По цялото протежение на плажа, на първа линия, пустеят парцели заградени с древни масивни огради, а гореизброените курорти са се сбутали по краищата и отзад. Явно Камбоджа все още чака деня, инвеститора, нещото, за което са предназначени тези най-апетитни парцели, от които може да изникне цял Слънчев бряг. Все пак, дано им се размине. Ние се нанесохме на село, в Otres village.

Магазинчета по главната. Това в бутилките е гориво за моторетки.

Най-често камбоджанските къщи са повдигнати, а отдолу в сянката е нещо като дневна с маси, столчета и хамаци

Тук продават кокосови орехи за пиене

Първата нощ реанимирахме покрай басейна, в бунгалцето, за което писахме предния пост. Но уви, бюджетът ни разпореди да се изнесем от там и да се нанесем в най-евтината стая, която предлага достатъчен брой легла и климатик. Принципно не сме любители на климатиците, но тия дни, след вируса който изкарахме, държахме на такъв. Жегата и влагата вечер е смазваща и вечерите, които изкарахме до тук, ни убедиха, че да спиш гол и потен под непрестанния напор на вентилатора не е по-добре за физическото и психическото здраве, от това да се гушкаш в тънкото одеалце в леко охладената от климатика стая. Не можахме да спазарим по-малко от $17 за нощува в такава стая.
Една от по-хубавите стаи, в които сме попадали - с две
големи легла, баня и климатик
А знаехме, че може и по-тънко. Предишната вечер се заговорихме с други туристи, скръндзи като нас, които се похвалиха, че са в подобна стая за $14. Даже пробвахме и в тяхното хотелче, но безуспешно. Сякаш се пазарихме със стена. Започнахме да се чудим, дали пазаренето не зависи от времето на деня. Може би сутрин, когато хотелиерите имат цял ден на разположение да напълнят стаите си, би ни било по-трудно да свалим цената, отколкото вечер, когато сме последния им шанс да изкарат някой допълнителен долар за деня.
Какви стаи всъщност ни вършат работа, пътувайки в тази конфигурция? Най-оптималният вариант е с две легла - едно голямо и едно стандартно. Голямото го заемаме родителите и бебе Вихи между нас, а на малкото се шири Яна, която е ужасна партия за спане, защото постоянно се мята и раздава шутове. Тъй като винаги и навсякъде има комари е задължително да има и някаква преграда - я балдахин, я мрежи на прозорците. Вентилаторът е задължителен, когато сме без климатик. Всичко останало са екстри. Баня и тоалетна е желателно да има, най-вече за безпроблемно обслужване на Вихрен по всяко време и по много пъти, но се оправяме и без. В последствие, навсякъде в Камбоджа, се оказа, че и обикновена стая с две легла (twin room) си ни върши чудесна работа, тъй като стандартно единичните им легла са малко по-големи. Тогава се разпределяме Ели с Вихи, и Васко с Яна.

Новият ни дом в Отрес

Много често се срещат подобни легла на открито - чудехме се дали и
тях не ги дават под наем на най-изпадналите туристи.
Отрес 1 и 2 бяха на плажа, но културно - на първа линия само бунгала, отзад най-много някое хотелче на 5 етажа. Там си беше и по-скъпичко. Бунгало с двойно легло без прозорци, баня, балдахин... абе само стени, легло и вентилатор, на втора линия от плажа, започваше от $20. А в комплексчетата, където е пипал архитект и интериорен дизайнер, цените ставаха трицифрени. При нас, на село, беше доста по-народно. Имаше една прашна главна улица, автентични сергии, манджарници и магазинчета, където бирата и кокосовите орехи бяха под $1. И все пак, бяхме на само пет минути пеш от плажа. Това не ни попречи, обаче, да идем до него с моторетка. Ето как стана това.

След като на втория ни ден в Отрес не събрахме сили да свършим нищо повече от това да се преместим в новата квартира и следобеда, по залез, да идем на плаж, за следващия ден решихме да вземем една моторетка, или поне колело, под наем и да изпратим Васко в градо да вади визи, търси автобус за Анкор и корабче до островите.

Моторетките вървят по $6 на ден, което ни се стори доста добре, предвид, че за толкова трудно можеш да спазариш тук-тук да те закара еднопосочно до Сиханувил. Основният проблем беше, че срещу моторетката ти задържат паспорта, а на нас паспортите ни трябваха за виетнамсото консулство. Решихме, че ще вземем колело, тъй като предишната вечер ни бяха уверили, че за колело става само с депозит от $50. Не щеш ли, сутринта все пак, поискаха паспорт. След кратък словесен двубой на българо-англо-камбоджански се разбра, че може да се остави и шофьорска книжка, вместо паспорт. Васко, защото е хитър като гущера Димитър, си остави шофьорката книжка, взе все пак една моторетка и отпраши за града.

Крайпътна бензиностанция
Окрилящото волно чувство, да караш скутерче, трая двадесетина минути, докато стигнах до първия полицай, който бодро размаха палка срещу мен, сякаш цяла сутрин само мен е чакал. Зачудих се, какво ли пък толкова ще искат тия от мен - карам си културно, бавно, сложил съм си каската. Те пък искали шофьорската ми книжка, мръсниците. Чак тогава ме огря, че макар да не трябва специална категория за управление на хилава моторетка, все пак си трябва шофьорска книжка. Бяха цяла дружина, та единият се зае с мен. Ама как така нямам шофьорска книжа? Заложих я за моторетката. Защо не поспорта? Трябва ми за консулството. Ама всъщност каква ти е на теб шофьорсата книжка? Българска, Б категория. Ааа, такава не може, трябва камбоджанска! Тогава ми се изясни, каква им е схемата. Всичко живо турист, в Сихануквил, парпори с моторетки, та ги ловят за книжките. Чак тогава забелязах, че на хранилката са спрели още няколко моторетки, все западняци. Обясни ми, човека, че е лоша работа, тая работа, че нямам книжка, спомена "полис стейшън" веднъж - дваж, за да ми се изясни, колко е сериозно положението и ме пита дали пуша. Викам - не. Пребърка ми целия багаж, не откри наркотиците и ме прати при началника, който седеше достолепно на едно
бюрце на тротоара, на сенчица, и надзираваше няколкото паралелно провеждащи се проверки. След като и с него набързо обсъдихме ситуацията, ми посочи чантата, поставена пред него на бюрото, и каза - пусни нещо вътре. Тъй като, до този момент, не бях корумпрал никого в Камбоджа, се уплаших да не изхвърчи онази стотачка, дето си нося още от България и много технично, без да се види колко имам в банана на кръста, успях да извадя една десетачка. Мушнах я в чантата и зачаках разрешение да си ходя. Човекът, ми върна $5 и ми махна да се омитам. Продължих, вече не толкова волен и окрилен, а пустото консулство - на другия край на града.

Едва изминал, няма и километър по главната на Сихануквил - нова палка. Същия разговор, ама този път му разправям - Глобиха ме вече в Серендипити, $10, ай стига толкова! Пита ме дали пуша, и той не намери наркотиците, и ме пусна да си ходя безнаказано.
А де да бяха полицаите единствената ми грижа. В консулството ми поискаха $160 за визите, по $40 на човек, а аз толкова нямах вече. Започна се едно обикаляне на банкоматите, а те не ми приемат картата. Аз нося и картите на Ели, но пък не и знам пиновете. Да и звънна, не мога, защото тя нещо изобщо не е в мрежата. Следващ куест - да намеря WIFI, да и пиша и да чакам и да се надявам да си е в стаята и да го види. Тук навсякъде пише Free WIFI, само че сега, като ми трябваше - никъде. Нито едно хотелче, кафене, туристическа информация, нищо туристическо на хоризонта. Тръгнах да обикалям по малките улички, че да не ме види някой полицай, и накрая намерих хотелче, в което се смилиха над мен и ми дадоха паролата. Писах, но Ели беше offline. Помотах се малко, та потеглих по другите задачи. Трябваше да открия и изясня колко струва корабчето до Ко Ронг - райското островче, на което бяхме планирали да изкараме няколко дни в чакане да ни станат визите.

До острова има два варианта за превоз. Единият е с бърза моторница, за по-малко от час и около $20 на човек двупосочно. Другият вариант е с бавно корабче, което се клатушка над два часа, съответно срещу $13. Повечето туристи ползват моторниците, защото все пак, не са дошли да си губят времето, а и те тръгват баш от епицентъра на Серендипити - туристическия кей. А пък бавното корабче, на всичкото отгоре, тръгва от пристанището, където си е и по-далече и по-тежък пазарлък с тук-тук ще има. Отправих се да търся първо бавното корабче. По пътя се придържах към малките улички и по възможност карах зад някой джип или бус, че иначе много отдалеч ме виждат полицаите, какъвто съм грамаден на фона на местните.
Чакалещи тук-туци. Тези са от по-луксозната пикап-версия.
Минах покрай гарата, по вида на която, отсъдих, че тук отдавна вече няма железопътен транспорт. След това покрай контейнерния терминал на пристанището, който също не изглеждаше много натоварен, и продължих нататък покрай някакъв страшен "Бангладеш". Покрай пътя се редяха кокетни "бидон-вили" и по-луксозни съборетини и във всяко се вихреше някаква търговия. Отзад преминаваха в самоделни дървени кейчета и наколни жилища. Пресякох на дължина този квартал три пъти, докато открия кея на бавното корабче. Отпред не се различаваше твърде много, от останалите постройки наоколо, освен това, че имаше няколко чакалещи тук-тука и няколко западни туриста. Оказа се, че тук не се продават билети, няма официална каса и никой всъщност не може да ме ориентира в обстановката, тъй като никой не знае бъкел английски. Имаше все пак някакви малки пътнически корабчета на кея и явно, ако бяхме предпочели този вариант, щяхме да си купим билети от тур-агенция, каквито има на всеки ъгъл.

По пътя обратно към консулството, изпросих WIFI и видях, че вече Ели ми е пратила пина на своята ката. Само че, и нейната карта на никой банкомат не стана. Безброй пъти на няколко ралични места въвеждах данни, цъках бутони и пробвах какви ли не комбинации от лимит и други опции, но навсякъде греда. И на всеки банкомат различна грешка. От "не можем да се свържем с издателя", през "транзакцията отазана" до "невалидна карта". И понеже съм програмист, знам че много често съобщението за грешка, което потребителят вижда, няма нищо общо с реалния проблем, та изобщо нямах идея какво да правим от тук нататък. Примирих се, че тоя ден явно няма да се вадят визи, и се отправих бавно и на прибежки към Серендипити, поне да проуча и бързите лодки за Ко Ронг.
Там, на самия кей, като разпитах из дългата редица от гишета с посредници, се оказа, че също има бавно, по-евтино от моторниците корабче. Също така, за разлика от моторниците, на бавното корабче пускаха децата гратис. Това щеше да е нашия вариант. В Серендипити някак и банкоматите се отпушиха и успях да изтегля пари, така че вече куеста се доближаваше до успешен край. Оставаше само да мина пак през целия град, с всичките му полицаи, за да подам документи за визите.

В този моторетен ден установих някои особености на камбоджанското движение. Бибитка се винаги, когато имаш съмнение, че някой участник или невинна жертва в движението би могъл евентуално да предприеме действие, което да те накара да предприемеш контрадействие. Най-често, когато наистина започне да се случва действие, контрадействието се състои в това да продължиш да бибиткаш до коригиране на поведението на срещуположната страна. Предимството се определя от масата на МПС-то. Когато в моторетка ти предстои да правиш ляв завой, го правиш плътно покрай ъгъла, направо в насрещното покрай тротоара или в банкета. Довършването на левия завой се случва при първа възможност според натовареността на движението. В случай, че си за ей-тука-наблизо, завършването на левия завой, чрез престрояване в правилната посока на движение е непрактично. Така на места, в най-дясната лента, има значителен насрещен трафик. Иначе, като цяло движението е много спокойно и всички карат бавничко. Държат се много колегиално - яко се врат и борят за предимство, но никога не проявяват агресия.

В консулството нещата минаха светкавично, платихме си чинно, попълних четири кратки формуляра без излишни неща в тях и ни поканиха да си вземем паспортите на следващия ден по обяд. Ние обаче, щото сме много маняна, щяхме да си ги вземем чак след три дни, на връщане от адското райско островче - Ко Ронг.

За притеснените откъм safety, возихме се много бавно, извън
натоварени улици и само няколкостотин метра до плажа
Със самочувстието на човек, който въпреки всичко, е постигнал каквото е искал този ден, се понесох по главната към Отрес и... пак палка. Този път не съм бил спрял на червено. Сигурен съм, че никакъв светофар нямаше. Да не говорим, че си се движих в колона със още сто моторетки. А, видиш ли, точно мен спряха. Тоя път вече нямах даже и паспорт, но за щастие си бях изкарал копие на главната страница и на камбоджанската виза. Без изобщо да се обяснявам им връчих разпечатката и това малко им обърка сценариите, щото не ме питаха за шофьорска книжка. Но пък ме питаха, с колко ще спонсорирам чантичката на началника, за червения светофар. Дадох си им петте долара, извиниха ми се, че са им малки светофарите, защото са бедна държава, и ме пуснаха по живо по здраво.

Плажен джънк
Повече палки до Отрес нямаше, но ми се беше вече и отщяло карането. Исках да я връщам, тази пуста моторетка вече, но понеже нали си бях платил за 24 часа, решихме поне на плаж да идем с нея. Така и направихме, цели 500 метра. Но за сметка на това, доста се поснимахме с нея, преди това. И пак на залез стигнахме до плажа. Опънахме хамака, изкъпахме се в мътната вода. Да, като нашето море изглежда водата тук. Разграбихме препържените морски деликатеси на една леличка, които се оказаха повече панировка и черупки, и по-малко месо. А Вихрен се поразтъпка по плажа до насита. Таман вече беше свикнал с пясъка, а и на нас ни беше много спокойно, тъй като в тази част на Отрес бийч, няма никакви постройки, инсталации, капанчета, боклуци, гадости и канални води, каквито има навсякъде. Та, той си разцъкваше а ние само го осигурявахме от почетно разстояние. Накрая му писна, вдигна ръце, каза "Аааа" и си го отнесохме обратно до базовия лагер при хамака и черупките, за да се насладим на залеза. След плажуването, в името на душевния покой, побързахме да върнем моторетката, макар че имахме право да я задържим до сутринта.








Ако Вихрен запомни с нещо тия дни, то ще е, че се освободи от вечните обемисти пелени. Някъде тук решихме да му ги махнем. Той още не си казва кога му се ходи до тоалетна, но след няколко дни в горещия климат започна да се обрива от жега и запотяване в областта на пелените, независимо че те са памучни и уж дишащи. Затова се наложи да вземем радикални мерки и да го опущим само по панталонки, макар и с периодично напикаване. Всъщност се оказа по-лесно да сменяме и перем панталонките отколкото големите тензухи и въпреки риска от време на време да бъдем напишкани решихме оттук нататък да оставим дупето да диша. Изключение правят само моментите когато се возим по няколко часа в транспорт - тогава слагаме гащи да ни е по-спокойно.
Вечното пране

Иначе Вихито взе да става много кисело и раздразнително. На вечеря в местните ресторантчета си припомнихме как, когато пътувахме с Яна на същата възраст, ни се налагаше да ядем на смени - единия докато яде, другият преглъща слюнки и разнася на ръце, или задоволява други нужди на непримиримия и нестоящ на едно място дребосък. А той, все ще се лепне за най-опасния или най-мръсния предмет наоколо или за най-стръмното стълбище и ако не дай си Боже му попречим, надава неистов писък. Нали още на Ко Чанг забелязахме, че му растат наведнъж няколко кътника, та може и затова да беше толкова крив. Но със или без кътниците, Вихи е една енергична малка изследователски настроена машинка, която не търпи дълго време да стои на едно място. Почти всички капанчета тук се държат от семейства и са направо сляти с домовете им. Почти навсякъде Вихрен открива купчина с играчки или други детски зарибявки. Понякога собственикът на съкровищата е там и си ги брани ревностно, но в тия случаи обикновено камбоджанските родители с шамари и крясъци му налагат така ценната нагласа за споделяне на вещите.

Ден-два след като преминаха стомашните ни неволи, постепенно възстановихме дажбите, но си останахме с някои психически травми. Яна за известно време отказа да яде любимия си плод - манго - вероятно защото в нощта, в която повръщаше, беше яла палачинка с манго. Васко пък го е страх дори да си представи манджа със сладък сос. За сметка на това, нищо не може да сломи любовта на Ели към лютите нудъли.

На следващия ден, направо чрез хазяите, си поръчахме тук-тук за туристическия кей на Серендипити. Попаднахме на лимо-тук-тук, което ще рече, същото като тук-тук, но не се возиш в ремарке на моторетка, а в каросерията на изрязана като пикап кола. Накупихме си билети за бавната лодка, която и се рекламира като такава. При това Яна мина гратис.

Натоварихме се на малкото корабче, заедно с още пет-шест туристи и отплавахме към Ко Ронг, където щяхме да продължим изследването на райски плажове. А бавната лодка се оказа едно истинско откритие.


сряда, 15 март 2017 г.

Камбоджанската афера по трансфера

Дойде заранта, в която щяхме да напуснем земния рай - остров Ко Чанг, и да се отправим към Камбоджа. Предната вечер, обнадеждени, че най-лошото в нашите стомашни страдания е минало, си бяхме купили билети за директен трансфер от Ко Чанг направо до Сихануквил, Камбоджа. Това е големият камбоджански морски курорт и отправна точка към набор от камбоджански тропически островчета с бели плажчета.

Който е чел внимателно, може да е забелязал фразата табу - "директен трансфер". Ние обичаме да си организираме нещата сами, което обикновено ни спестява най-вече пари, а понякога и нерви, когато се случи досаден свръхактивен гид, или сериозно разминаване между обещаното и предоставеното. Но защо погазихме нашите принципи и постъпихме така, компрометирайки завинаги нашия пътешественически блог? Причините бяха няколко. От една страна бяхме твърде отпаднали, за да сме в състояние, цял ден, под изпепеляващото слънце да товарим и разтоварваме огромните раници от всевъзможни превозни средства, да се пазарим и да бъдем прецаквани. С две думи, искахме да сме куфари. От друга страна, ако бяхме опитали да се самоорганизираме, имаше реална опасност, в рамките на деня, да успеем да стигнем едва до първото градче след Тайландско-камбоджанската граница - Koh Kong, а ние се целехме чак в Сихануквил. И накрая, цената на директния трансфер беше по-ниска, по нашите сметки, от сумата на отделните транспорти които щяхме да платим иначе.

Първоначално се чудехме, дали вместо към Сиханувил, да не поемем към града Siem Reap в покрайнините на чудото на чудесата - Анкор. Нашето проучване в нета, обаче, ни показа, че пътят до Сием Реап, или както там се произнася, е постлан с таксиджийски добри намерения, даже и да си платиш цялостен трансфер от край до край. И тъй като искаме да сме не само неотразимо фотогенични в нашия блог, но и поне малко информативни, ще ви разкажем какви точно са схемите:
Плащаш си, значи, трансфер чак до крайната точка в Камбоджа, товарят те нечовешки рано сабалем на бусче и се понасяш натам. До границата - всичко супер. Слизайки на границата, те подхващат едни да ти продават камбоджанси визи, дето не са истиски. Малко по-натам, на самата граница, се оказва, че все пак, трябва да си вадиш и от истинските визи, но не щеш ли, някак цената на визите се е вдигнала тия дни. След като накрая преминеш през границата, започваш да чакаш с часове автобуса, който трябва да те поеме за остатъка на пътя. Докато се отчайваш и самосъжаляваш, услужливи таксиджии ти предлагат да зарежеш тая работа и да си хванеш такси до Сием Реап, цената на което не е чак толкова непоносима, освен ако вече не беше платил за тая част от пътя. Най-тъпите и упорити, в крайна сметка дочакват автобуса, който тръгва таман навреме, за да пристигне в Сием Реап по тъмна доба и стоварва хората на края на града, където няма нищо освен... таксиджии. Колкото и да четохме и търсихме, никой не беше споделил начин за избягване на тези схеми, освен някакъв директен автобус от Банкок, който бил доста по-скъп. Най-вероятно, защото си плаща на такси мафията да премине безаварийно.

Яна бере душа и се охлажда със студена вода докато чакаме ферибота
Поради гореизложените съображения, решихме да хванем през другата граница - за
Сихануквил. Там също имало схеми, но не били чак толкова нагли и непробиваеми.
Да се върнем да заранта, а то си беше направо по съмване. Буса за границата трябваше да ни чака в 7.30 пред хотела, но тъй като нашето бунгало беше на плажа, далеч от шосето, се наложи да станем към 6, да се поразсъним, да метнем предварително събрания багаж и спящите деца на рамо и да избичим по плажа няколкостотин метра до пътя.
Потеглихме гладни, недоспали и отмаляли, а Яна направо в несвяст, тъй като същата нощ и тя беше изненадващо покосена от вируса.

На границата се започнаха циганиите, същите за които бяхме чели. Одрусаха ни за визи 1600 бата, доста повече от очакваното - 1000, и то самите гранични служители, а не някакви ментета. При това без никакъв документ за заплащането или някаква легитимно изглеждаща табела с ценоразпис. Оказа се, че са ни таксували даже и за снимки за визите, при положение,
Вихрен навсякъде си намира приятелчета на неговата възраст
че ние си носихме и предоставихме наши. След като приключихме с имиграционните (винаги ми става забавно като си помисля, че и държави като Камбоджа имат имиграционна политика), бяхме поети от господин, представящ се за нашия камбоджански шофьор. Естеството на тайландско-камбоджанските транспортни афери е такова, че ти не знаеш нищо за това какво се случва и какво трябва да стане, къде и в какво трябва да се качиш, ами знаеш само, че те ще те намерят и погрижат за теб. Та, бяхме намерени и заведени до едно бюрце на сянка, където самодоволен тарикат ни обясни, че нашият автобус ще дойде след часове, пък ако доплатим още само $12 ще ни извозят хем веднага, хем по-бързо, хем по-удобно, право до хотела ни в Сихануквил, какъвто ние по чудо имахме. В агонията на стомашния вирус си бяхме направили, за първи път, предварителна резервация, през системата на booking.com. Най-евтината стая с достатъчен брой легла и климатик. Ние отказахме предложението, макар че всички останали от нашето бусче си платиха без много увещания, и след кратки душевни терзания, господинът се смили над нас и каза, че само заради децата, ще ни качи в експресния бус и без да доплащаме. Но само до автогарата, а не до хотела. Ние му благодарихме смирено, но тъй като сме си вродено недоверчиви, предположихме, че "бавният" автобус изобщо не съществува, ами просто ни правят постановка за да си платим още малко. Всички от бусчето, с което потеглихме от острова, в крайна сметка бяха и в новото, за Сихануквил. Може пък и наистина да ни е
Камбоджансите дечица на тази възраст често са със смартфон в ръка
направил услуга човекът. Каквото и да е, то си е за неговата карма, нали в това вярват по тези места.

Както беше обещано, бусчето ни докара до някаква автогара в центъра на Сихануквил някъде следобеда. Пътуването беше изненадващо ободряващо. Паднахме се в близост до един приказлив англичанин и симпатични поляци и не усетихме как изминаха тези няколко часа. Но пък определено усетихме разбития път - бусчето се движеше на зигзаг между дупките, а отвреме на време подскачахме до тавана от някоя бабуна. Камбоджа се опитваше да ни омае със спокойни провинциални равнини, оризища, колиби на колци, но господинът до нас ни беше по-интересен. А и той имаше да си каже толкова много. Започнал да обикаля района на Индокитай още преди тридесетина години. Тогава с раничка, младежки и небрежно. Бил си е сред откривателите на района. Влюбил се в Тайланд и идвал постоянно, година след година. След това живял в Хонг Конг, където се оженил за филипинка - жената, която му чистила къщата. Пренесли се в Англия, сега децата им са пораснали, а той отново идва всяка година в Тайланд и наоколо, но сам. Това му е почивката. Бачка като мияч на прозорци. Дай боже и нашите миячи на прозорци да могат да си позволят ежегодна почивка в Тайланд някой ден. Като разбра, че сме от България, разказа, как познава един български футболист от Пеневата чета. Когато се срещнали, нашият бачкал в Англия в строителството. Бил си профукал на комар всичките пари и слава. Изплувал човекът, все пак. Няма да казваме кой е това, че да не се окажем подсъдими за клевета. Поговорихме си и за световното 94-та. Разказа ни някои интересни подробности за Тайландските и Камбоджанските нрави, клюки и афери от подземия свят. Беше добре запознат и с цените и всички възможни места и забележителности. Засегна и Брекзит. Бил твърдо против отделянето от съюза. В Тайланд и Камбоджа най-вече си почивал от вечните спорове и полемики, които текат на острова. След това доста дълго говори за Брекзит. Яна спа по целия път, и преди, и след границата. Че и на самата граница. Имаше температура през целия ден. Ние се стараехме при всяка възможност да и набавяхме студена вода и лед. Климатизираните автобусчета, в които се возихме този ден, спасиха положението. И за миг не съжалихме, че избрахме този формат на придвижване.

Озовали се вече на автогарата, под обсада на тук-тук шофьорите, всичко ни беше ясно. Благодарение на новите ни приятели - поляците, знаехме къде точно ни е хотелчето, а на англичанина - колко ще ни струва тук-тук до там. Друго голямо улеснение, беше, че в Камбоджа вървят и долари, а ние имахме малко запаси. И не ти трябват никакви чейнджове, тъй като навсякъде можеш да плащаш с американско, пък ти връщат в местна пара - Riel. По-късно открихме, че и банкоматите плюят направо долари.

Бързо спазарихме тук-тук до нашето хотелче. Можехме да му свалим и още, но май тук започна да ни става по-трудно пазаренето. Като цяло е евтино, а и виждаш, че хората са наистина по-бедни. Освен в случаите, когато си имаме работа с някой нагъл и безочлив хитрец, започнахме по-лесно да преглъщаме тези 1-2 долара, с които ни налагат "туристически данък". Даже започнахме и бакшиши да даваме в един момент, но винаги за заслуги. И така, за $8 спазарихме да ни закарат на 10 км от автогарата до нашето хотелче в местността Отрес, в покрайнините на Сихануквил. И все пак говорим за най-големия камбоджански морски курорт.

В тук-тука беше много приятно. Обдухвани от вятъра в ремаркето на шеметно летящата с 30км/ч мотеретка сред сергии и други раздрънкани МПС-та почувствхме, че добре се потапяме в атмосферата на мястото. Изплющя ни и един кратък проливен дъжд, баш като нашите през лятото, но нас това единствено ни зарадва още повече. Даже и Яна се ободри и развълнува от цялото преживяване. В хотелчето ни посрещнаха с новината, че стаята ни е заета, но доста бързо ни трансферираха в едно друго, на същите собственици, което се оказа дори по-добро - комплекс от бунгалца с басейн и автентична пицария.

Пред бунгалото
Яна беше привидно живнала докато се нанасяхме в хотела и ние се зарадвахме, че най-после вируса отминава. Но скоро се оказа, че не е съвсем така - тя започна да бълнува, да говори несвързано и да сочи разни неща които явно само тя виждаше. Отново беше с температура и ние малко се уплашихме, затова я топнахме в хладния басейн и и дадохме Нурофен. Тази смесена тактика помогна - скоро свали температурата и заспа. На следващия ден вече се беше оправила, но все още много отпаднала и отказвше да се храни още няколко дни.

Така, съвсем успешно и без никакви човеко-загуби, въпреки тежките обстоятелства, завършихме деня в тази нова непозната държава, с осигурен послон, басейн, бира за по $1 и автентична италианска пица.









петък, 10 март 2017 г.

Ко Чанг, топлите морета и стомашните вируси

Съвсем малко след беглото ни запознанство с Бангкок, се метнахме на рейса и избягахме от там. Нямахме търпение да стигнем час по-скоро до райските плажове и топли морета, затова отпътувахме към нещо по-така, по по същество - остров Ко Чанг (Koh Chang). Той е вторият по големина тайландски остров и най-големия и лесно достъпния от източните тайландски
Точно такова плажно безделие търсехме
острови, намиращи се в близост до Камбоджа. Както и да го погледнем, си е един земен рай- стръмни зелени склонове, гъсти джунгли, дълги бели плажове, поносими цени спрямо българските ваканционни морски норми. Стигнахме до там след шеметна транспортна щафета, където всъщност ние бяхме щафетата, която неумолимо ефективните и опитни тайландски маршрутаджии, таксиджии и избщо транспортни корифеи си прехвърляха. Започнахме с няколко часов съвсем не шеметен автобусен курс до Трат - град в източен Тайланд, изходен пункт към островите и близката граница с Камбоджа. Повозихме се кротко и съзерцавахме тайландските провинциални гледки, Вихрен поспа доста, Яна порисува, поиграхме забавни игри, после поспа и тя. Едната от игрите, които спонтанно измислихме беше, единият да си намисли някаква рецепта, без съставките, пък другият, без да знае изобщо за какво става въпрос да изрежда съставки, подправки, съдове за готвене и подобни. Пoлучиха се някои интересни неща, например следното гурме изчадие:

Доматът се нарязва на кубчета, мангото се рендосва, запържват се в тиган, след това се добавя краставицата, сол, черен пипер и шарена сол и се залива с вино.

За смелчаците, да ви е вкусно!

Първите ни впечатления от видяното от автобуса бяха, че в тази част на Тайланд не практикуват никакво земеделие, пикапите Тойота са религия, къщите - наколни, блатата- много. И боклукът беше много. Явно и тук не проявяват специално отношение към отпадъците, по банкета и около селските дворове се трупаха купчини неразградими цветни декорации.

Колкото и да не ни се искаше, автобусът стигна своята крайна дестинация и се наложи да слизаме и отново да си припомним, колко тежки и обемисти са ни раниците. А дори не си взехме детската количка, проходилката, кошарката, стерилизатора. Шегичка, ние такива работи не ползваме, знаете ни. За Вихи носим само половин раница тензух, гащи и няколко потника и панталонки. И все пак, страшно тежко ни се струваше, непривикнали все още към тукашните жеги. И така, със слизането от автобуса изгубихме контрол над събитията. Веднага ни подхванаха шофьорите на ремаркетата. Това е ново за нас тип возило, което представлява пикап, или срязана като пикап лека кола, с пейки в ремаркето, където могат да се натъпчат до към 8 туриста со се багажите си, а вътре има място за още поне двама-трима. Ремаркето има обемиста надстройки, за да пази пътниците от дъжд и вятър.

Както знаехме, че трябва да идем до ферибота X, се опомнихме натоварени за ферибота Y, защото X нещо си. Пък и всички туристи поеха натам. Преди да стигнем ферибота отбихме в някакво крайпътно заведение, където нито пристан, нито ферибот се виждаше наоколо, но за сметка на това ни продадоха билети за същия и ни съобщиха, че по-късно ще ни извозят, като му дойде времето. Е дойде му времето и се оказа, че пристана е съвсем наблизо, където си има и съвсем официална каса и избор от ресторантчета, а до там ни закараха с друго ремерке. Почакахме и там, след което безплатен нещо-като-автобус ни закара до самия ферибот, където също почакахме. В бъдеще се убедихме, че този стил на прехвърляне от возило на возило и натикване в не случайни спирки и заведения е характерния начин за туристическия превоз поне в тази част на Тайланд. До тук поне не ни бяха набутали с нищо. Цените, които платихме отговаряха на това, което очаквахме. Явно, който пръв те хване те пуска нататък по веригата от партньори, ортаци, сестри, шуренайки и така са го навързали, че да не те изпуснат повече. По някаква причина има и транспортни схеми, които бойкотират. Например за ферибота, който мислихме да хванем първоначално, до последно всички се правеха, че не съществува. А се оказа, че действително го има, върви по на често и изглежда доста по-модерен. Може пък никой от таксиджиите да няма роднини там.

На слизане от корабчето, обаче вече ни набутаха долните таксиджии, при това по най-мръсния начин, възползвйки се, че е вече късно и тъмно и сме трудно подвижни и с деца. В общи линии, ни съобщиха цена, доста по-висока от обичайното, и великодушно ни дадоха алтернативата да гнием сами, неизвестно до кога, на фериботния терминал, която Ели беше готова да предпочете в яда си, но се поддаде на вразумяване. Така се озовахме в курорта White beach на о. Ко Чанг. Избрахме го поради лесния достъп и отзивите, че не е съвсем най-купонджийската част на острова. Валеше дъжд.
Pen's Bungalows, влюбихме се от пръв поглед
Тук се запознахме и с още един местен куриоз - туристическите бюра. Има ги навсякъде и са по много - пред всеки хотел и през няколко метра. Редуват се с кръчмите, баровете и магазинчетата за парцалки. Ентусиазирано нахлухме в първото такова, което видяхме, и когато попитахме младата служителка за евтини бунгала на плажа, тя с досада си отмести съвсем за кратко погледа от телефончето и махна навън, че ей натам имало някакви евтини стаи. По-късно разбрахме, че тези "турстически бюра" са просто посредници, които продават едни и същи екскурзии, трансфери и изобщо туристически услуги на едни и същи фирми на едни и същи цени. Гадното, както щяхме да се убедим в последствие, е че те много рядко могат да ти предоставят някаква по-подробна информация за нещата, които предлагат, нито поемат каквато и да е отговорност за последващото изпълнение на услугата.
В крайна сметка с помощта на нашия пътеводител от култовата поредица Lonely Planet, си набелязахме места за нощувки и ги открихме. Наложи се малка разходка по плажа, където първоначаклно бяхме смаяни и леко притеснени от доста луксозните комплекси от бунгала с
щедри добре поддържани тревни площи около тях. Какво пък, дали нямаше да налазим нещо много шик и много евтино. Тези илюзии се разсеяха, когато към края на стесняващия се плаж, почти като някоя бразилска фавела израстнала на хълма до скъпарските резиденции, над нас по стръмния склон надвиснаха малки криви, скупчени сякаш в пълен безпорядък, симпатични бунгалца. Под тях насами плажа пък бяха прилежащите им скромни барчета и ресторантчета, напълно лишени от размаха и симетрията на дизайнерските им събратя само метри преди това.
Бунгала и гледка към плажа
Ясно беше, че сме стигнали нашия район. От първото, в което влезнаха направо си ни изхвърлиха. Когато разбра, че сме с деца, ексцентричният шотландски съдържател на "Idependent Bo's", заяви че деца не се допускат при него. Било много стръмно и криво. Може пък и да е имал кофти случки в миналото, а и няма как да знае, че ние сме живяли цял месец с малка Яна в Маунт Едж и може би точно заради приликата с ямайското хотелче веднага се почувствахме у дома тук. В съседното "Pen's bungalows" вече имахме сделка - по лабиринт от стълби и дървени тераси ни заведоха в бунгалце с едно грамадно легло, балдахин, вентилатор, тоалетна и душ отделени с перде, тясна терасa и една грамадна хлебарка за 500 baht (около $14). Точно по наш вкус - просто, евтино, самобитно, уникално и неповторимо, бижу! А на следващата сутрин още с отварянето на прозореца видяхме на съседния покрив две палави маймунки, които разчепкваха торба с боклук (или може би забравена от съседите храна).

Сянката пред нашите бунгала
Следващите три дни използвахме, за да киснем в морето, да се търкляме по плажа и да обхождаме курорта за плодове, бира и храна. Който е чел нашия блог по време на миналото ни пътешествие в Америка през 2011-2012 г. знае, че за нас от основна важност е къде какво ще се яде. Не, не търсим най-екзотичните и неповторими предложения, ами искаме да ядем това, което ядат местните, при това колкото се може по-евтино. Понякога не ни се получава. Особено, когато месните ядат само гол ориз или супа от четири вида картофи, но се стараем да сме колкото се може по-въвлечени в мястото. Верни на нашите идеали, награбвахме пресен кокосов орех почти всеки път, когато попаднем на такива. Опитахме нещо като плачинки с пълнеж от плодове - манго, папая, ананас. Опитахме и аналогична палачинка с кайма, което беше пълен провал - най-безвкусното нещо някога сготвяно. Опитахме тукашния вариант на Пад-тай, нудъл-супа, пържени нудъли, панирани банани, пържена пикантна риба в сладко-кисел сос, скариди. И винаги заливахме с червено люто сосче. По отношение на храната имаме доста разнопосочни впечатления, не само за Ко Чанг, но изобщо за Азия. Васко, през повечето време, вярва че участва в нещо като кулинарен сървайвър - всичко готвено има еднакъв вкус, хубавите находки са рядкост, но всичко ще мине след има-няма два месеца, когато се върнем у нас, където наистина имаме вкусна и най-вече разнообразна кухня.
Най-скъпата ни до момента вечеря, в джиджано ресторантче
 на плажа, за която платихме около 50 лв (1000 бата)
Ели обаче винаги се вълнува от екзотична кухня и всичко и харесва, особено ако съдържа люти нудъли. За напред в блога, ако попаднете на дълго, изкусително описание на нещо за ядене, знайте, че Ели го е писала. При Яна пък, има някои попадения които много и харесват и други храни които хич не ще и да опита. Интересно е че те се променят непрекъснато - например в един момент реши, че вече не харесва кокосовите орехи. А Вихрен опитва от всичко и ту яде, ту не, но него не го мислим много, нали се кърми - няма да остане гладен.
Кисненето в спокойно море с телесна температура беше до пълно гъбясване. Но ако ние, големите, чат пат успявахме да се измъкнем на сушата, то Яна изобщо не излизаше. Тъй като морето беше много плитко в продължение на десетки метри навътре, а Яна едно достатъчно разумно дете, си я оставяхме да си се пличка и сама. Разбира се, винаги я следяхме изкъсо поне с едно око. За разлика от сестра си, Вихрен го беше страх от пясъка и водата и изобщо не
тихи игри в пясъка
напускаше кърпата, което пък ни устройваше най-вече за това, че не се притеснявахме, че ще изгори бродейки извън сянката. Към третия ден, след като вече похапна доста пясък, се поотпусна и започна да броди из плажа, който пък вечер, по време на отлива, беше изключително удобен за целта - широк, гладък, твърд. Даже толкова си повярва, че при една от разходките, запленен от залязващото в морето слънце, смело нахлу във водата, спъна се, пльосна се по очи, глътна вода, избълбука и ревна гневно. След този случай дълго време не доближи морето.
Една от най-пленителните особенности на плажа беше, че има обилна естествена сянка. Не знам как, но тук има дървета, които си растат посред пясъка на плажа. Тази сянка беше безценна, тъй като пекът по пладне, даже да не кажем от 9 до 17 ч. в тази част на света, е безпощаден.


Макар, че курортът се простираше по цялата дължина на плажа, хората бяха намерили много приятен баланс между развитие и природа. На първа линия нямаше нищо друго освен бунгала и
Непонятна "реклама" или криворазбран хумор?
скромни ресторантчета, които кокетно се гушеха под прегръдките на огромните плажни дървета. Нямаше гори от чадъри и платени шезлонги залепени до водата. Вечер, малко преди залез, ресторантите изнасяха маси и столчета на плажа, в опит да примамят хората на по романтично залезно питие. Номерът работеше, небрежно шлаящите се курортисти накацваха заевденията като мухи на ... залез и бързо се озоваваха с по бира или коктейл в ръка. Обзавеждането оставаше на плажа и за вечеря. Ресторантчетата бяха горе долу еднакви и предлагаха едно и също, но имаше различни нюанси. В нашето например, палеха спиртни лампи по масите. Голяма романтика, ви казвам. Всички останали също палеха нещо, кой свещи, кой някакви замъглени елетрически крушки. Едната вечер вечеряхме на възглавнички на плажа, там гледахме и огнено шоу - няколко младежа размахваха факли под звуците на някакви бесни танцувални хитове.
зрелищния финал на огненото шоу
Гледаме шоуто от масата си в ресторанта
Плажът вечер, при отлив

Същото огнено шоу мина нагоре и надолу по плажа през половината заведения. Не че остналите не се изкефихме на огненото шоу, но Вихи направо се насра. Съжалявам, че трябва да ви занимавам с такива неща, но сами сте си избрали да четете блог на хора с бебе. Та, да не си помислите, че сме съвсем развей прах. И тази вечеря се наложи да мием бебешкия гъз и оцапан тензух, но този път беше къде къде по романтично - в морето с огнено шоу.
Същата нощ ни подпука някакъв зъл "летен" еднодневен вирус. Първо падна Васко, или по-скоро излетя в тоалетната по нощите. През деня, докато се чудеше дали да се престраши да изяде една хапка от един банан, Ели каза че и е лошо и примря в хамака. Тя за щастие се размина без повръщане, само с няколко часа неразположение, подобно на тежък махмурлук. Първоначално си мислихме че сме се натровили и даже обвинихме сладко-кисело-лютата риба, която ядохме на свещи предната вечер. Но през нощта и Яна започна да повръща, а тя даже не беше яла от рибата. Решихме, че щом ни мори подред, един след друг, през 12 часа всеки, явно не е хранително натравяне, а вирус. Накрая и Вихито май вдигна малко температура, но при него вече нищо не е ясно, защото по същото време забелязахме, че му никнат сума ти кътници. Яна най-тежко го изкара. Наложи се да и дадем лекарство против повръщане, което сава богу, сработи, но на следващия ден имаше температура и беше съвсем отпаднала и отвеяна. А следващия ден беше доста тежък, тъй като вече си бяхме закупили билети за Камбоджа и потегляхме в 7 ч. сутринта. Но за това следващия път.


Залез и отлив, от плажа пред бунгалото