петък, 29 ноември 2013 г.

Франкфурт - София - Горна Баня

Някои безумци отричат ефектите от джет-лага, не вярват, съмняват се, гледат с насмешка на вайкащите се. И аз бях сред тях. Бях, но голямото завръщане от голямото пътешествие ме постави на място. Всъщност много неща в това пътешествие ме поставиха на място. Още в началото морската болест сломи моя опърничав нрав и веднъж завинаги заживях с нея, като мой предан морски спътник. Андите ме светнаха, че по четирихилядниците с детенце на рамо идва малко в повече. Пропаднаха и илюзиите ни, че като имаме спестявания няма да сме мизерни. Вероятно има още много такива. Вероятно и Ели има какво да добави, но сега спи, пък аз кво да чиня - връхлетя ме вдъхновението по нощите и ме изрита да пиша, а вече бях забравил, че имаме недовършен блог. Тя сигурно е разбрала, че така както обича мързеливо да се наслаждава на планинската природа, й било писано да бъде завлечена на всички най-високи планини на света (бел. ред. - през 2009-та я избутахме до базов лагер на Еверест, горката, при това с температура и стомашни мъки).

Да се върнем на джет-лага. Епопеята беше дълга и чак към края на поста, читателят ще може да оцени цялостния отчайващо изтощителен ефект на това явление.
Започна се с това, че Яна хубавичката се наспа още на самолета от Салвадор за Франкфурт и се събуди свежа свежа на кацане. Трябва да е било някъде по обяд, европейско време. Ех, добрата стара Европа, хем я чакахме с нетърпение, хем някак с досада - знаем си я пределно добре. Всъщност поради това и ни влече към екзотичните места. Европата някак е твърде лъсната и унифицирана - нещата са ясни, предсказуеми, познати. В последно време основно изпитвам яд към Европата - защо не сме и ние като тях. Защо не ни е чисто, подредено, защо не сме добри и отговорни, мрън, мрън, мрън. Всъщност ние не сме в Европа, ние сме на континентът Балкани. Кайно време е да го разберем, както хората от Централна Америка са си се самопровъзгласили за континент - осмият, вероятно.


Пак се отплеснах. Но пък какви чудни неща открихме в Европа. На първо място, със свити сърца се заоглеждахме за закуска из това ми ти огромно франкфуртско летище - баш летището на Европата, така да се каже. И що да видим, супермаркет с цени като във всеки супермаркет в Европа. Да, наблягам на "Европа", защото в Южна Америка супермаркетите не са евтини, там са престиж, макар че на някои места, като Бразилия, по-малко престижни алтернативи няма. Награбихме неща, които бяхме свикнали да смятаме за лукс - разни засукани сиренца, шунчици, шоколадчета. Лукс или не, за бира бюджет винаги има.
 

Летището на Франкфурт
Установихме катуна в една по-закътана част на летището, но достатъчно близо до супера, а с количката с багажа си заградихме сепаренце. Там изкарахме доста часове. От www.sleepinginairports.net, изключително полезен сайт за клоширащите по летищата, научихме че Франкфурт-Хаан - летището, от което щяхме да летим за България - е доста неудобно за дълъг престой. Решихме да се замъкнем натам колкото се може по-късно. Трябваше да изкараме цял ден и нощ по летищата, защото пустия му лоукост излиташе в 6 сутринта.

Между терминалите
Какво интересно може да му се случи на човек за цял ден на франкфуртското летище? Може да подслуша разговор между хамерикански военни, в който единия - очевидно по-навътре в немската действителност, обяснява на другия колко дива и странна страна е това, какви ужасни задръствания имал и как трябва да тръгваш на път с багажник пълен с одеала, термуси и храна, че да не умреш някъде у виелиците. Допълнително, човек може да циркулира по ескалаторите с Яна с часове. И ако даже и това му омръзне, може да остави жената и детето, да тръгне да се разхожда и да се загуби, след това да се намери, да открие карта, след това информационен пункт, след това влакът, който тръгва от неведом етаж и отива към другия терминал, откъдето може да си хване рейсчето за Франкфурт Хаан.
Като му дойде времето се превозихме до клош летището, пък пътьом Яната си изкара следобедния сън. Така, късно вечерта, се озовахме на клош летището, където щяхме да повисим до сутринта. 


Франкфурт-Хаан е известно с това, че тъй като обслужва разните лоукост линии, кацащи и излитащи във всякакви безобразно неуместни часове, е пълно с весели пияни банди младежи (тъй като се намира на цели 115 км от Франкфурт, когато полетът ти е на разсъмване, единственото нискобюджетно решение е да прекараш нощта на летището). Първоначално налазихме едно вече затворило ресторантче с меки дивани, но ни изгониха като затвориха и целия втори етаж. А на първия етаж, някой безкрайно подъл и безсърдечен фашист, беше сложил само от онези столчета, на които нямаш никакъв шанс да легнеш. Ние се изхитрихме и опънахме шалтетата в едно каше, от където бяхме изгонени от един полицай, вероятно роднина на горе споменатия фашист. До тогава вече всички читави места бяха заети от чували и шалтета и блажено хъркащи младежи. Но сред нас спящи нямаше. Яната беше във фаза, която отговаря на нещо като следобеден джогинг по бразилско време. В онзи период, тя имаше изключително сладкия навик да издава ентусиазирано бойно викче докато тича - "Йииииииии...", което в този момент кънтеше из цялото спящо и притихнало летище. А най-лошото беше, че още повече се подкефяше и се заливаше в кикот, като се опитаме да я заловим и да я усмирим. По едно време си намери другарче, което също увлече в играта с тичане и викане, но не след дълго детето си го взеха и приспаха. И ние опитахме същото с Яна, при което за малко да съборим окачения таван с неодобрителните и крясъци. Наложи се, в крайна сметка, да се примирим. И летището се примири.


На Франкфурт - Хаан

За полета до София няма какво толкова да разкажем, а пристигането беше странно. Любопитно ни беше какво ще изпитаме като се приберем след толкова дълго отсъствие. Не мога да го определя, не беше някаква луда радост, нито тъга по свършилото пътешествие. Но, все пак имаше вълнение, едно тихо и кротко. Защо не може да е като по филмите, да слезеш да се затичат през залата и да се хвърлиш в обятията на своя принц (оф, пустото му фентъзи дето чета в момента), а вместо това да чакаш рейсчето, да се возиш в него, да се редиш пред граничния полицай, а той даже и една усмивка да не ти хвърли, сякаш слизаш от полета от Дупница. После и багаж да се чака и Яната "Пиш-пиш" ще каже, в тълпа да се провираш и до де се усетиш си посрещнат и вече те возят към вкъщи. И те питат "Как беше?"

Посрещна ни почетна делегация от нашите родове (фентъзито пак) и бяхме откарани в дома на родителите на Ели, където щяхме да изкараме нашата двумесечна реадаптация. Всъщност, изненадващо за всички, не изпитахме никакъв културен шок на прибиране. Макар че това ни се беше случвало след къде къде по-малки пътувания. Шокът беше някак по-различен, за което ще разкажем до седмица-две, най-много година. Шегувам се!

Да не забравяме, че това е разказ за джет-лага. 

Как само ни връхлетя този бич. Повече от седмица не заехме къде се намираме. Когато трябва да спиш, не ти се спи, когато ти се спи не ти се получава. А Яната по своя собствена програма, която винаги ще бъде напреки на твоята. Единственото нещо, което ни спаси да не изтеглим кредитите и да не се върнем отвъд Атлантика, че да се наспим, беше неотразимата баба Мариана, която от сутрин до вечер забавляваше своето неуморно внуче. Тази безпрецедентна свобода и спокойствие, които получихме благодарение на включването на бабите и дядовците, ние инвестирахме в целодневно пускане на лиги.

Така приключи нашето пътешествие, макар че и до днес - повече от година, откакто се върнахме - имам чувството, че в известен смисъл то продължава. Но и за това ще разкажем.