четвъртък, 20 юни 2013 г.

Потоси, Сукре и дим да ни няма

Здравейте отново,
Извинявайте наши мили измъчени читатели за дългата пауза. Оказва се все по-трудно да пишем за тези все по-далечни спомени. Но ето, дойде и новия напън за довършване на историята.
Бяхме стигнали до солената пустиня на Уюни и нашето отпътуване от там. Чудехме се за следващата ни спирка по маршрута, дали да оставаме малко в Потоси или направо да продължаваме към Сукре, което на едва 2800 м н.в. обещаваше мек приятен климат.

Потоси лежи на 4090 м н.в., което го прави един от най-високо разположените градове в света и уви, едно от най-студените места в Боливия. Пътувахме сред суровата пустош и девствени простори, тук-таме подминавахме по някое селце, картофена нива или рудна мина и както бате Райчо беше безпощадно напекъл, можехме лесно да забравим, че се движим на 4000 м над моретата.
За пореден път изпаднахме в нашата вечна автобусна дилема - дали когато Яна каже "пиш пиш" да спираме автобуса или да вадим гърнето да се облекчава в движение. Ели предпочиташе да не губим време и да вадим гърнето начаса, докато аз в дън душа се страхувах какъв ужас ще настане ако се случи голяма нужда. В крайна сметка отново извадихме гърнето, Яната беше милостива с малката си нужда, но се оказа че нашето прозорче не се отваря достатъчно, за да подадем и излеем гърнето навън. Мургавият господин с очите като цепки от отсрещната страна, каквито са всички боливийци, любезно ни подкани да изхвърлим отпадъка през неговото прозорче и не щеш ли докато внимателно поднасях гърнето навън, рейса друсна и човекът беше олян. Потънах в земята от срам и ме обхвана гняв че Ели и Яна ми натрапват такива приключения, ала чичкото ми реагира със заговорническа усмивка сякаш това му се случва ежедневно. Така, в приятни случки и емоции премина сутрешната ни возия до Потоси, на която много се израдвахме, тъй като рядко ни се случваше да пътуваме денем и да зяпаме пейзажите. Бъдещите боливийски скиталци да се чувстват посъветвани да пътуват денем, защото макар и с нощните превози да се пести време и нощувки, се пропуска най-интересното на тази страна и на тази част от света въобще - гледките.

Стигнахме в Потоси и решихме да му дадем няколко часа, преди да продължим за Сукре. Градът е бил легендарен със своя сребродобив в миналото. Според легендата, някъде през 16 век един овчар замръкнал тук и хванал да си запали огънче. Когато пламъците лумнали под тях потекла вадичка от разтопено сребро. Друга версия пък гласи, че единадесетият велик Инка Уайна Капак, посетил местността и като видял върха рекъл "Трябва да има много сребро под този връх!" и пратил хора да ги проучат. След като го проучили и хванали да копаят мирозданието се разтресло и могъщ глас казал "Тези богатства са предназначени за други господари!" и Инките изоставили върха. Явно тези господари ще да са били испанците, които скоро след като завоювали района основали града Потоси и впили алчни зъби във върха, който кръстили Cerro Rico (Богатата планина). В течение на два века от там са изкопани главозамайващи количества сребро - около 41 000 тона чисто сребро според Уикипедията, да е жива и здрава. В някакъв момент Потоси достига 200 000 жители, превръщайки се в един от най-големите и богати градове в света. Използвайки Мита - системата за повсеместна трудова повинност на Инките - испанците подлагат местното население на жестока експлоатация, невиждана по времето на Инките. Работата в мините била изключително тежка и смъртоносна и средната продължителност на живота там била около 2-3 години. В повечето случаи веднъж влезли, робите не излизали живи изпод земята. След като намаляла работната сила на местните, започнали да внасят чернокожи роби, които впрягали и в работата на мулета, понеже мулетата умирали твърде бързо. За да укротят робите и увеличат техния стаж, колониалната власт разрешава дъвченето на кока, което до тогава е било привилегия само на аристокрацията. В края на XVIII век (малко римски цифри за раздвижване на мозъците) среброто е изчерпано, започват да копаят калай и Потоси запада. До тогава Богатата планина е изгубила 200 метра от височината си и е погълнала над два милиона роби.
Като се изключи приятната колониална атмосфера на центъра на Потоси, основната атракция тук е посещение в мина, където условията не са се значително подобрили от онези зловещи стари времена. Долу е горещо и токсично и днешните работници доживяват средно до 40 г и неизменно заболяват от силикоза.
Но заради Яна и високата цена на тези минни екскурзии се задоволихме само с разходка из града, който даже ни домързя да заснемем.

Като приключихме с обхода, се занесохме на автогарата и зачакахме автобуса за Сукре. Яната изкара цялото време яхайки едно от онези механизирани, клатещи се, светкащи и пеещи кончета, а боливийците ни гледаха недоверчиво и ни питаха защо не пускаме монетка. Как да им обясниш сложните си родителски похвати.


В Сукре
В Сукре пристигнахме късно вечерта, когато града вече спеше.
Първата ни работа беше да идем на квадратния главен площад и от там да обиколим околните квадратни улички за евтино хотелче. Този пък по-трудничко го открихме, преобладаваха добре лъснатите скъпи такива - личи си че Сукре е столица, макар и само по конституция. В крайна сметка се настанихме точно срещу пазара, та в следващите дни се отдадохме на ядене на всевъзножни закуски, манджи, плодове, зеленчуци и наливане с екзотични фрешчета. Пазара беше двуетажен, като целия горен етаж беше с манджарници. Отваряха по обяд и затваряха малко след вечеря. Единия ден като окъсняхме хапнахме нелегална чорбъ от нeлeгална лелка с нелегална тенджера на бордюра срещу пазара. Знаем че повечето хора смятат за табу храненето от съмнителни улични източници в чужбина, но да си кажем правичката, за месеците на нашето пътуване не си спомняме случай да сме се натровили или някой друг пътешественик да ни се е оплакал, за сметка на това драматични тоалетни истории от собствената ни татковина и най-вече черноморските ни курорти хич не липсват. Не отричаме рисковете, а по-скоро пресилените стереотипи. Край тенджерата се запознахме с един колумбиец. Пътуваше от години, припечелваше с жонглиране и разказвачество. Колко е хубaвo да си на своя територия по отношение на езика. Този беше поредния индивид от Колумбия, който ни очарова. Ех, Колумбия! Може би, следващия път.



направо от тенджерата

манджарниците на пазара

компоти

Изкарахме няколко дни в Сукре без никакви отчетливи туристически подвизи. Изследвахме пазарните изкушения; за стотен път си лепих сандалите, заради което се наложи да навлезна и в обущарския испански; купих си чорапи; писахме блог; тук направихме и страницата за дарения (която най-накрая махнахме), понеже се отчаяхме от състоянието на финансите си; Яната игра на главния площад; скайпвахме с родители и всякакви подобни нещица наслаждавайки се на относително топлото време.
Живяхме в едно прилично пансионче, а прозорчето ни точно над откритото стълбище. Когато си бяхме в стаята Яна кибичеше на прозорчето и посрещаше всеки с "Ола!" и го изпращаше с "Чао!".

Иначе центъра на Сукре беше приятен, макар и квадратен разбира се, с бели колониални фасади и сравнително спокойно движение. Даже единия ден бяха затворили централните улици и провеждаха детско състезание за самоделни колички, каручки, колелца и изобщо таралясници от общо естество.





Оказа се че не може просто така да продължим по пътя си за Санта Круз, защото бяха някакви празнични отпускарски дни, та се наложи да чакаме няколко дни и да ходим до автогарата всяка сутрин в шест за бой за билети. Никоя фирма не предлагаше билети предварително, освен една, която продаваше само за един ден напред и там някак успяхме да се вредим. Добре че бяха те, че иначе знаеш ли, можеше и още да сме си там.

Междувременно успяхме да си направим едно небрежно двудневно трипче до Кратера Марагуа, дето всъщност не е никакъв кратер, но пък за сметка на това го запомнихме навеки.
Във всяко такова свободно пътуване има по някой незабравим момент, културен сблъсък, който те слива с мястото и културата на която гостуваш, като бавния претъпкан автобус за Каджурахо в Индия с хора по покрива и под седалките; корабчето по Яндзъ в Китай, когато младите китайчета благоговееха пред нашия бирен капацитет и без да искаме разиграхме смешката "Who's the new leader of China"; автостопът в Армения, когато от всяка кола слизахме пияни и заклети във вечна дружба с нови приятели; един автостоп в Италия когато хората, които ни качиха нито знаеха къде са нито накъде пътуват, нито ги интересуваше ние къде отиваме, а след това полицаите ни почерпиха с пастички на магистралата. Прави ли ви впечатление, че всичко което изброих е някъде на път? Ето защо обичаме да пътуваме и избягваме самолетите.
Подобно преживяване беше камионът за Марагуа.

Сутринта отидохме на уреченото място, от където тръгват камионите. Заварихме съвсем обикновен камион с съвсем обикновена празна каросерия. Нахвърляхме вътре раниците и заразпитвахме кога тръгваме, "В десет часа" - увери ни шофьорът. Зачакахме и камионът започна бавно бавно да се пълни. Започна да ни се изяснява че няма да тръгнем докато не достигнем максималната технически допустима маса на ос. Започна да става тясно и се притеснихме за местата си в камиона, та сбутахме раниците в единия край и поседханме на тях. В процеса на пълнене, се сбутвахме все повече и повече и смирено отстъпвахме пространството, което първоначално бяхме алчно завоювали. Запознахме с един готин бразилец, който пътуваше в нашата посока, но лека полека той беше избутан в недосегаем за нас ъгъл на камиона. В момента на тръгване вече бях отстъпил половината си раница за седалка на съседа и една маратонка заплашително се люлееше пред перчема ми.
Алилуя, най-накрая потеглихме, но веднага спряхме за пазаруване на сокчета, вафли, бонбони и други джънкове. Децата, със
застрашително надвиснали сополи, бяха накацали по парапета на каросерията и на двете напречни греди поставени отгоре, постоянно набиваха боклуци и пускаха опаковките долу. Мъжете се возеха прави в близост до семействата си и се държаха кой за каквато се докопа, жените и най-малките деца седяха по чувалите и чантите на земята. И те ядяха и те хвърляха опаковките. Като на някой му падне боклуче в скута, просто го хвърля през рамо, колкото да не му се пречка, потърпевшия отзад го подава нататък или го избутва настрани. Така, докато боклука падне върху някой спящ. Направихме си експеримент. Една жена хвърли върху нас една опаковка от вафла и ние и я подхвърлихме обратно, тя ни я върна и така няколко пъти сякаш вятъра си играе с боклучето, докато капитулирахме и го пуснахме на съседа, да се оправя. Дивихме се колко многодетни са боливийските семейства и винаги си пътуват с децата. Почти няма жена, която да не води и носи по няколко деца и бебета и за да стоят мирно без спир ги тъпчат със сладко. Една от нашите съседки по чувал раздаваше бонбони на децата си по целия път. Не случайно на всички боливийци, включително и на най-малките деца са им ужасяващо изгнили зъбите. 


балкона на камиона


През ония дни разсъждавахме над порядките на местните хора по отношение на децата. Както вече споменахме, децата и бебетата са много и се водят навсякъде, детски колички няма, а ги носят в шалове. Много ни интригуваше това, че децата никога не плачат и не се тръшкат, вероятно защото устите им са вечено запушени със захаросани гадости. Майките си носят бебетата на работа - проходилки и кошари навсякъде по пазарите, магазини, фризьори и т.н. По-големите деца често работят, продават туй онуй, хелоустват. Не сме виждали и някой да си прегръща и целува децата на публични места. Сурово детство карат в Андите.
Да се върнем на камиона. Подрусахме си се така няколко часа, а аз единствения мъж седнал, беше ме страх че ако стана веднага ще ми накацат раницата и ще счупят компютъра в нея. До края вече имах коляно в гърба и едва ли не крак през рамото, тъй като момчето, което висеше над мен се беше нещо свлякло надолу. Краката ми бяха изтръпнали и лявата долна буза - схваната. Иначе Яната малко поспа, малко порева, беше й тесничко та беше неспокойна, но поне не каза "Пиш, пиш!".




Разтовариха ни от камиона с много увещания: това не било Марагуа, ама от тук е пътя за Марагуа, пък камиона продължава за Марагуа. Думаме им "Ми карайте за Марагуа, и ние сме натам", "Не, туристите тука слизат". Брех тая работа, пак ще ни баламосват нещо, но бразилецът извади някаква карта и се оказа, че камионът отива към някаква друга Марагуа, пък за нашата Марагуа спирката наистина е от тук, защото до там няма шосе.
Слязохме, пък на прашното разклонче една барака-магазинче с топли бири и една бабичка. Мило ми стана, някак за татковината ми напомни, та поседнахме да пийнем бира с бразилеца. Пък той нито английски, нито, испански, нито руски говори. Наченахме някакъв испано-бразилски и взе че ни потръгна приказката. По едно време минава джип с туристи и водач, понечихме да попитаме за пътя, оня ни вика "Няма да ви кажа". Колко ниско може да падне едни човек, една цяла прослойка - тази на туристическия бранш в Боливия, където третират независимите пътешественици като грабители на тяхното бъдеще.

Голямо ходене се оказа до пустата Марагуа, ама арно поне: Долините дълбоки, планините остри. Като гледам назад по какви серпентини е дошъл камионът яд ме хваща, че съм седял долу та нищо не съм видял. В пътеводителя пише "извънземни пейзажи, разноцветни нюанси по скали и долини" и наистина беше много странна окраската, още повече когато слънцето тръгна да се спуска. Иначе този ден си беше жега, с много пот и почивки взехме нанагорнището. Яна отново, както винаги, когато искаш да я носиш, настоя да ходи. Разстоянието беше твърде голямо и пекът твърде безмилостен, че да изтърпим пешеходните и напъни дълго. Най-страшно ставаше като хване да се захласва по всяко камъче по чакълената настилка. В тези моменти просто пренебрегвах протестите и я мятах на рамене.
От известно време в Андите започвахме да се убеждаваме, че за Яна би било най-добре да се прибираме в България. Непрестанното разнасяне и возене започна да и дотяга, киселееше и най-вече я влечеше към другите деца и местата за игра. Явно, доближавайки втората си годинка навлизаше във възраст, в която мама и тате вече не са и достатъчни.







Тъй наречения кратер Марагуа, всъщност не е никакъв кратер. Представлява висока котловина оградена от равномерни заоблени баирчета с причудливи вълнообразни шарки и форми. Произходът на местността е ерозионен. Вътре има няколко села, но обстановката е доста призрачна и при нашето пристигане не срещнахме почти никакви хора. 









Настанихме се в едно комплексче от самостоятелни къщички, които бяха изненадващо приятни и удобни на фона на почти всичко друго, което сме срещали из Андите. Бяха някак дизайнерски и изборът беше лесен - друго място за отсядане в кратера нямаше. Комбинирахме се с бразилеца, та като заседнахме в кухничката на къщичката всеки започна да вади каквото има: ромове, коли, чайове, матета, плодове, домати, даже извадихме някакъв шоколад за готвене и ни се стори адски вкусен. Той всъщност представлява чисто какао с много захар, какво повече ти трябва.
Разрази се страшна дискусия, колкото повече ромче пийваше бразилеца, толкова повече отпущаше португеша. Вълнуваше го наближаващият край на света, чак извади някаква дебела книга (на португалски) да ни сочи пасажи за четене. От всичко разбрах, че ще се отворят едни ми ти измерения и ще се започнат едни ми ти епохи и ще има благодат. На моменти изобщо не можехме да схванем какво ни говори и се унасяхме в слушане на мелодията на езика - сякаш някой от Ямбол се опитва да говори испански. Пък ако се зарееш повечко и оставиш бразилския да си върви като фон, започва да избива и на руски и на немски, макар че последното бих го отдал повече на рома. По някое време изпълзяхме навън, а там какъв млечен път се опнал - от край до край, тлъст, ярък, шарен. Най-накрая, а колко чаках за това зрелище. Такова нещо от нашите ширини няма. Разбира се, снимах много и със всякакви настройки, но нищо достатъчно добро не се получи.
Изнесохме си столчета и одеала и изкарахме до късно през нощта в звездно съзерцание и приказки на испано-португалски от източна България.



Жалък опит за заснемане (и обработка) на звездното небе

На сутринта нашият бразилец реши да остане та си заминахме без него. Странно как само за един ден и нощ познанство си го приехме като един от групата и ни беше тъжно да се сбогуваме. Пък явно и ние сме му дали нещо, от което се е нуждаел, защото ни изпрати с безброй прегръдки и благодарности.



спане в бяло

с бразилеца Норберто

Връщайки се на пътя при бараката с бабичката и бирите открихме тълпа испанци. Снощи били в съседната на нашата къщичка. Техният испански ни се стори направо екзотичен с характерното им картечене и фъфлене, но пък се стараеха, помагаха и успяхме да поговорим на теми различни от деловите, в които винаги влизаме с местните. Автобуса, който чакахме така и не дойде, накачулихме се на някакъв пикап до някъде, с който испанците се спазариха доста по-добре отколкото бихме могли ние сами. А следващото возене, с което се добрахме до Сукре, Яна ни го издейства на аванта. Като предложихме пари на шофьора, той махна с ръка и каза "Да купите на детето банани". Така и направихме.



на стоп

След Сукре и вечерта в кратера вече нищо не ни задържаше в Боливия. Хем искахме да се понасяме за Бразилия колкото се може по-скоро, хем се опасявахме, че няма да издържим на тамошния стандарт ако стигнем твърде скоро. Решихме все пак да поразтеглим Боливия още малко като отседнем в Санта Круз и Чикитос, които така и така ни бяха на пътя.

Нощния автобус от Сукре за Санта Круз беше едно от най-ужасните пътувания в живота ми. Пътят не е асфалтиран и вероятно пред нас е имало някакъв друг автобус или камион, така че изкарахме цяла нощ в някакъв гъст облак прах. Отвориш ли очи виждаш как прахолякът се стеле под лунната светлина и само мисълта, че всичко това ми влиза в дроба ме съсипваше. А почти не можеше да се диша, спахме с блузи увити около лицата, но за да предпазим крехките дробчета на Яна нямаше какво да направим. Тъй като планините свършват пред Санта Круз, а от там нататък имахме намерение да хванем влак кръстих този курс "Последното канцерогенно пътуване".
 

В Санта Круз
Пристигнахме в Санта Круз сутринта. Градът е доста голям и оживен и атмосферата около автогарата напълно отговаря на това - широки улици, хора, коли, много шум. Справката в Лонли Планета - джобния ни пътеводител не откри хотелче, към което да се насочим, нито част от града, където би било най-добре да идем. Затова се заехме да обикаляме конгломерата от хотели до гарата и не след дълго открихме добър, т.е. достатъчно евтин за нашите опоскани портфейли. Веднага след като се настанихме се понесохме към центъра, хванахме някаква маршрутка, чийто викач потвърди че е за центъра, слязохме напосоки и започнахме да навигираме из до гуша омръзналата ни квадратна решетка на градските улици. Нищо не ни очарова особено, стигнахме и главния площад, с нищо не отличаващ се от кой да е главен площад из Перу и Боливия освен може би с малко по-големия си размер и по-лъскавото обкръжение. В пътеводителя пишеше че до неотдавна в из дърветата на главния площад са живеели истински ленивци, но уви, при нашата визита вече ги нямаше.
Санта Круз е втория по големина град в Боливия и най-богатият. В колониални времена е бил малко градче, но от този район са хранили целите централни Анди. След освобождението на Боливия, районът остава изолиран и тук се оформя една друга Боливия. Народът който живее тук, в плодородните равнини на източна Боливия се чувства нещо повече от народа в Ла Пас и Алтипланото, като че ли и европейските черти започват да надделяват тук. Градът израства, когато през средата на ХХ век е извършена земеделска реформа и обширният район най-накрая бива свързан със западна Боливия посредством модерен път. Тогава. Тук се развихря и пословичното свръх производство на кока, с което щатите толкова упорито се опитвали да се преборят, че чак се стигнало до заплащане на фермерите, които си унищожават посевите с кока. Наистина в Санта Круз има нещо по-модерно и напредничаво отколкото в цялата останала Боливия, твърди се че тук е и най-лудия нощен живот в страната, но нищо от това не успя да ни задържи в града. Още същата вечер проучихме влаковете на изток, намерихме си Каучсърфинг домакин в Рио Де Жанейро и на следващата сутрин се изнесохме без дори да хвърлим поглед през рамо.
в очакване на влака или следващата проверка
Решихме да продължим с влак, тъй като след всичките тези автобуси през последните месеци, очаквахме влакът да бъде някакво страшно блажено преживяване. Но сме се били заблудили. На фона на лесните и бързи автобуси лишени от формалности, на ж.п. гарата ни посрещна сложна схема на разписанията и ценообразуването, наложи се да си платим и за Яна, огромна опашка на хора с багажи, които чакаха да излязат на перона. Последваха всички бози, които човек може да очаква от дълга опашка в зачукана държава - побутване, предреждане, една проверка, втора проверка... На третата проверка, полицайката нещо се заинтригува от нас и нашите паспорти и започна едно безкрайно разглеждане и прелистване. А милите официални лица никога не могат да се оправят с паспорта на Ели, който освен че е целия нашарен с печати и визи, има и някаква американска виза, която винаги всички вземат за главната страница. Нещо се усъмни бдителната полицайка, та заразпитва какво е това дете, от де сме го взели, а ние едвам се сдържаме да не се спукаме да се хилим - ще хванем да крадем руси, бледи и кръглооки дечица точно от Боливия. Та в един момент вече става ясно, че полицайката хич няма идея какво иска от нас и какво да ни прави и само нещо симулира преглеждане на паспортите, та започваме да си мислим че някакъв рекет ни замислят. Е, пусна ни, а на перона митинг като след някое ново назначение в кабинета Орешарски. Дойде още един униформен, този път Интерпол, и той без идея какво иска от нас.
 

А и във влака не ни беше лесно. През цялото време шетаха стада продавачки на храни и напитки, сякаш бяха повече от пътниците. Таман се успокоиш, че всеки си е напазарувал близалка и минават със сокчетата, последваха сандвичи, малко по-късно топли манджи, след това десертите - явно има някакъв изискан кулинарен сценарии това търговско безумие - и накрая даже и с кафенца минаха. Кафенцата вече успяха да изкушат и Ели. Така деня попремина и докато след кафенцата се чудехме дали всичко няма да започне отначало, дойде време да слизаме в Сан Хосе де Чикитос.

Сан Хосе де Чикитос се намира по средата на плоския простор на източна Боливия. Той е един от градовете по така усърдно рекламирания "Йезуитски кръг". Навремето Йезуитите дошли в тази обрасла тепсия и основали редица мисии и градове, които по географското си разположение наподобяват кръг. Без да претендираме да сме запознати със значението на тази постъпка ние не открихме много смисъл да посещаваме тези места, а Сан Хосе, който избрахме по-скоро с цел да разчупим дългия път до границата беше просто едно село с голям заграден от висока стена католически комплекс баш посред центъра. Изкарахме две нощувки тук, без да има какво да разкажем, освен че тук нямаше нищо друго за ядене освен бял ориз с препържено пиле и че срещнахме първата и последна за нас детска площадка в Боливия.
Даже не беше топло както се надявахме, духаха студени ветрове и се чудехме дали проблемът вече не е в нас. 



из източна Боливия

Повече не посмяхме да хванем влака, току виж са ни изловили че сме отмъкнали Яна от една пазарджишка болница, та с поредица от маршрутки и автобуси стигнахме до граничното Пуерто Суарез.
Тук беше, още по-ветровито и студено, а пансионите - най-долните от цяла Боливия.

На следващия ден преминахме границата и слънцето пекна, тревата стана по-зелена, бирата по-студена и животът потече по бразилски.