събота, 9 февруари 2013 г.

Ла Пас

Ето ни в Ла Пас, столицата на Боливия. По-точно, де факто столицата. По конституция, южния град Сукре е столицата, но на практика единствено съдебната система се намира там. Много си тачат те Сукре, мястото където огромните богатства на близкия Потоси са текли и от където е гръмнала първата пушка на южноамериканските освободителни движения. Но и до там ще стигнем.

боливийските пощи
В края на 19 век привидно неизчерпаемите сребърни запаси на мините в Потоси, захранвали испанската империя в продължение на векове са на привършване, а Ла Пас е в центъра на новия хит - калая. От тогава, та чак до днес, калаят е двигателят на боливийската индустрия и износ. Не си представяйте гора от комини и черни пушеци. Индустрията е някъде наоколо, а самия град се оказа изненадващо лъскав и... изкъртен същевременно. Както обичайно, отидохме там без почти никакви предразсъдъци и очаквания и както обичайно се изненадахме.
В предишната публикация споменахме, че очаквахме Боливия да е някакво особено загадъчно, недокоснато място, но гората офисни  и жилищни кули в центъра на Ла Пас беше поредния студен душ. Май е време да си сверим часовника, да се поинтересуваме що е то Боливия и за какво се бори. Разтворихме Лонли Плaнета на глава История и се пуснахме малко из Интернет и ето какво установихме:
Боливия е поредния пример, а може би и най-добрият, за държава изградена на основата на "дивия капитализъм". През цялата и история все за някакви големи отрасли се говори: среброто в Потоси и калаят, каучукът в джунглата и коката. Както се досещате, една доста малка група наследствени аристократи, генерали узурпатори или тлъсти приватизатори са намазвали от цялата работа. Традиционно, предимно индианското население (Боливия е страната с най-висок процент коренно население в Южна Америка) си е тънело в мизерия и невежество и в голяма степен продължава така и до днес. Та, не може да се каже, че Боливия е съвсем изостанала, просто е изключително поляризирана на бедни и богати, лъскаво и окаяно, както всъщност е повечето Южна Америка.



Около седмица, преди да пристигнем в Ла Пас, се сетихме да изпробваме забравения и низвергнат в Перу Каучсърфинг. Мъка ви казвам! В Перу може и да нямаше много членове, които да съзнават, за какво иде реч и наистина да ползват по предназначение, но поне имаше някакви. В Боливия, май, все още изобщо не бяха чували за Каучсърфинг.

Правителствения дворец
Настанихме се на една пряка от главния площад Мурило, където е и правителствения дворец. Естествено в най-евтиното хотелче, което с нищо не блестеше, не беше нито уютно, нито топло, не беше особено удобно, но не беше и нещо съвсем отблъскващо. Опитите ни да се пазарим се разбиха като в стена в невъзмутимото безразличие на рецепционистката, но пък на къде ли повече имаше да се сваля цената. Започвахме да забелязваме определени тенденции - докато в Перу в евтините хотели и квартири можеше почти винаги да се разчита на прилична стая със собствена баня, то в Боливия евтиното беше съвсем минималистично, а скъпото не сме го пробвали. Така и не попаднахме на стая с баня, пък топлата вода я отписахме съвсем. Това хич не се отрази добре на Ели, която все не успяваше да прогони студа от изстрадалото си карибско тяло, а топлите безгрижни дни отново се отлагаха с още няколко седмици. Ех, а навремето и палатката ни се струваше лукс.
Хотелът беше пълен с някакви индийци, първите индийски пътешественици които засичам в живота си, които бяха твърде навсякъде и твърде натоварващи. Ако се появиш във фоайето, те са заели всичко и те гледат изпитателно, ако понечиш да си направиш мераклийска вечеря с шише вино в любезно предоставената обща кухня, те ще нахлуят внезапно с хиляди и ще усмърдят целия хотел на пикантни манджи със всякакви знайни и незнайни подправки.

Площад Мурило, президентския дворец и катедралата

Хвърлихме Яна на рамене и излязохме да изследваме този интересен нов град в нова държава. В края на Юни, Яна вече беше на годинка и осем месеца. Ставаше все по-бърза и подвижна и все по-трудно я задържах да кротува на раменете ми. Липсата на адекватни площи за детска игра в тази част на света трябваше да бъде компенсирана с всичко възможно, което ни предостави околната среда. Например, катерене по всеки случайно срещнат парапет по пътя за някой музей (какво говоря пък аз, отдавна бяхме отсвирили музеите); подскачане по стълби; чести набези към близкия (обикновено единствения) градски площад, където Яната да си хаби неизчерпаемата енергия; возене на пазарски колички в някой супермаркет, даже и да няма какво да пазаруваме; катерене по онези ужасни писукащи, светещи и мигащи детски атракции, дето ги залагат тук и там, че да се ръсят родителите за жетони (ние жетони никога не пускахме и това сякаш изобщо не я смущаваше. Даже често се събираше опашка от нетърпеливи чакащи си реда деца, а Яната никога не слизаше доброволно). И макар че Яна винаги кипеше от енергия, вече можеше да върви дълго в желаната посока, винаги когато на нас ни се искаше тя да върви, тя пожелаваше да се вози, а когато искахме да я возим, желаеше да върви. 

пешеходният мост над баш-булеварда, едно от най-централните места в Ла Пас


За първи път от доста време, изключая Куско, попадахме на град, който не е отегчително квадратен. Не че не са се опитали да го направят такъв, където могат са опнали правите ъгли и квадратни площади, но релефът на Ла Пас е твърде крив. Градът е в дълбока долина, в дъното на която, върви главния шест-лентов булевард. Там е и сърцето на града, където високите постройки делят тясното пространство с тежки исторически сгради и обикновени безидейни грозофилища. От двете страни на централния булевард и справедливо наречения "Даунтаун" пълзят стръмни улици нагоре по страните на долината. В ниските части оформят един безкраен пазар - сергии с всякакви боклуци и парцали, манджарници, сандвичарници и сокоизстисвачки на колела и магазини за всичко което може да се нуждае един боливиец. Колкото по-нагоре отиват улиците, толкова по-стръмни стават, като някои просто свършват достигайки пределните за една улица наклони. Там горе, няма повече архитектурни амбиции, мазилки и боядисани фасади - само плоските голи тухлени стени, на които бяхме свикнали в Перу. А най-горе, над долината, където започва Алтипланото - обширно високопланинско плато простиращо се над цяла югозападна Боливия - се перчи гето-мегаполисът Ел Алто. Ел Алто на практика е по-голям от Ла Пас, там живеят над милион души, предимно от племето Аймара, стекли се в търсене на работа в столицата и околните калаени индустрии. Говори се, че там няма водопровод и канализация, макар че не бяхме там да го потвърдим. Взети заедно Ел Алто и Ла Пас приютяват над 2 милиона жители и най-интересното е че за разлика от обичайното, тук най-бедните са най-отгоре, а най-богатите, най-долу - в южния и най-нисък край на долината. Метрополията на Ла Пас и Ел Алто се разполгата на впечалтяваща денивелация. От Ел Алто, разположено на малко над 4000 м н.в. до най-богатите квартали в дъното на долината, разликата в надморското равище е почти 1000 м. Хората в Ел Алто наричат Ла Паз - "Дупката".

Надолу по главната, връх Илимани на заден план

Площад Сан Франциско, Ел Алто горе в дъното


протест

Когато се задълбочат вътрешните проблеми на Боливия, политиците изваждат темата за тихоокеанското крайбрежие откраднато от Чили преди повече от век

горните квартали

Бирата!

Макар гората от кули в долината и списъците с лъскави барове, клубове и ресторанти в туристическите справочници и брошури да са впечатляващи и да звучат космополитно, то няма нищо космополитно в пазарното гъмжило на странинчните улици, където простолюдието върши своите всекидневни дела и където в крайна сметка се навъртахме и ние.
сокче в пликче
Започнахме с малко кулинарни приключения. Едвам успяхме да намерим меню вечеря, на цени близки до перуанските и бяхме разочаровани. Хапването беше доста неубедително, макар и да не останахме гладни. Чудихме се, как така тая Боливия се оказва по-скъпа от Перу. Но в крайна сметка в Ла Пас има голям кулинарен избор и явно беше време да зарежем, така вкоренилата се в нас перуанска меню система и да се впускаме в изследване и търсене на новите "оферти". След два дни бродене из Ла Пас, може да се каже вече бяхме добре ориентирани. Пилето на грил е религия тук, има на всеки ъгъл, има и големи винаги препълнени грил манджарници. Не липсваха и рибните ресторанти. Често се срещаха сергии, където се пържат наденици, пилета и зеленчуци. Последните изглеждаха доста апетитно на някои от нас, но ги избягвахме, тъй като не бихме искали да изкушаваме Яна с такива ужасни неща. И винаги, абсолютно винаги - вездесъщия ориз. Десятката нацелихме една сутрин в търсене на закуска на крак. Открихме салтените - тестено изделие пълно със сирене или някакъв сос и мръвка. Имаха всякакви разновидности, като се срещаха и под различни имена, но ни беше трудно да запомним имената или пък разликите между рецептите. За нас си останаха просто салтени, а най-добрия вариант обикновено се продаваше на сергия с всевъзможни сосове, салати и туршии по избор. Взимаш салтенята, отваряш я и започваш да я тъпчеш със салати и да досипваш и доливаш колкото си искаш от каквото си искаш. Някои опитни боливийци успяваха да си натъпчат салтенята с добавки и да си заминат, но нашите винаги се разпадаха и протичаха, та се присъединявахме към групичките, които наобиколили сергията просто си досипваха на всяка хапка. Яна също одобряваше салтените и много ни умиляваше, когато си поиска и отхапе голям залък, тъй като по-принцип си беше злояда и наблягаше предимно на банани и ориз. Салтените вървяха най-добре с прясно изцедени портокалови сочкета, разбира се в найлонова торбичка и сламка. Цялото семейство обожавахме тези улични фрешчета и рядко успявахме хладнокръвно да подминем сергия. А понякога, когато се разхождах сам, донасях на Ели и Яна по сокче, убеден че ще ги зарадвам много.



Тяхната полиция го пази
Противно на общата пазарна обстановка, около нашето хотелче и площадът на правителствения дворец цареше спокойствие. Може би се дължеше на това, че всички преки водещи към площада бяха денонощно отцепени от плътен полицейски кордон. Историята на независима Боливия е дълъг низ от военни преврати и президентски оставки. Едва ли са много боливийските президенти, успели да изкарат цял мандат, а вероятно демократично избраните такива са още по-малко. По време на лъкатушещата се между лявото и крайно дясното история на страната главните индустрии на няколко пъти са национализирани и приватизирани, а гражданските бунтове са съпровождали почти всяка превратност. Актуалният демократично избран президент (при това два пъти поред) Ево Моралес, за пореден път национализира част от икономиката на страната, поема курс наляво, сдушава се със всички околни себеподобни, като прословутата венецуелска медийна звезда Уго Чавес и съдейки по барикадите около двореца, няма намерение да си ходи преждевременно. Интересен факт - Ево Моралес е първият южноамерикански президент от неевропейски произход - той е от племето Аймара. Наскоро отново нашумя международно, като представи закон според който майката земя също има права като хората.

Както може да се очаква от град с толкова крив релеф, в Ла Пас има доста места, където можеш да се разходиш, слезнеш, обиколиш, пресечеш, покатериш и да се огледаш. Ние успяхме да набараме страхотна гледка на здрачаване от Мирадор Кили Кили.

Ла Пас от Мирадор Кили Кили, Ел Алто е отгоре

панорама от Кили Кили


Ако тръгнете надолу по долината, подминавайки богаташките квартали ще стигнете до Лунната долина (Valle de le Luna). Там ерозията е изваяла гора от варовикови игли. Хората са го заградили и прокарали приятна пътечка с мостчета и беседки. Макар и да не е нещо, заради което да си заслужава да прелетите океана, е приятно място където да осмислиш половин ден от престоя си в Ла Пас. До там се стига с обикновена маршрутка от центъра. Въпросната маршрутка прилича на американски училищен автобус в умален размер и е едно от най-неудобните превозни средства, в което някога сме стъпвали. Толкова беше тясно, ниско и препълнено, че се наложи да се прегъна чак в кръста, за да се събера. За сметка на това за повечето боливийци ми изглеждаше съвсем по мярка.

Valle de la Luna





Също както любимата ни София, Ла Пас си има и ски курорт - Чакалтая - с лифт, чията горна станция със своите 5300 м н.в. е най-високия лифт и ски курорт в света, след Алеко. Уви от десетина години тамошния ледник се е напълно стопил а нов сняг няма. Честито ви глобално затопляне. Макар и лифтът отдавна да не работи, всяка туристическа агенция и хостел в Ла Пас предлага екскурзия до там. Гледката била хубава, та решихме да идем самоорганизирано както винаги. Тогава се сблъскахме с боловийската туристическа дезинформация.
На някои от най-централните места в Ла Пас има лъскави офиси за туристическа дезинформация, в които работят прекрасни, усмихнати, владеещи английски служители, които няма да ви кажат нищо съществено. Ако ги питате, от къде да си хванете маршрутката за автогарата, ще ви кажат. Ще ви насочат и към правилната автогара или музей, но не се надявайте да ви помогнат в самоорганизационните напъни. Когато ги попитахме как да се качим без екскурзия на Чакалтая, хванаха да ни обясняват как не можело сами, защото било много високо, страшно, опасно, и най-лошото - нямало обхват. А ние просто искахме да питаме от кое кръстовище в Ел Алто трябва си вземем такси, тъй като от там горе-долу бяхме прочели какво следва. Мълчаха като пукели. Опитахме да ги разпитаме и за солника на Уюни, където ни предстоеше да идем, но единствено получихме малко брошурки, които и без това ги има на всяка хотелска рецепция в града. Боливия пази своите тайни.

Близо до Ла Пас почиват в мир загадъчните и впечатляващи останки на древния град Тиуанако. Това е бил центърът на една от най-значимите култури в Южна Америка. Възникнал още преди новата ера, градът достига върха на своята слава и влияние през втората половина на първото хилядолетие от новата ера. Смята се, че по онова време населението на града е надхвърляло няколко стотин хиляди жители, достигайки милион според най-смелите историци и се е намирал непосредствено на брега на езерото Титикака. Цивилизацията на Тиуанаку е била издигната в религиозен култ и по този начин доминирала над огромни територии от Андите. Към края на хилядолетието, климатът в Алтипланото се променя, настъпва продължителна суша, нивото на Титикака пада. Излишъкът от ресурси необходим за съществуването на такава развита цивилизация секва, производството на храна пада драстично и Тиуанако е изоставен. Тази цивилизация се смята като една от най-влиятелните и предшественик на много други в тази част на света, включително и на прословутите Инки. Някои части от града остават невредими до днес и гъделичкат развинтеното въображение на хората с огромите си добре издялани каменни блокове.
Съдейки по цялото това описание, някой да не си помисли, че сме били там. Ние просто не можехме да гледаме повече руини и поехме в обратната посока към Коройко, до където води "Пътят на смъртта".