сряда, 29 август 2012 г.

Санта Круз

И така, ние вече се прибрахме в България, но блогът все още е в подножието на Кордилера Бланка. Датата е 29ти Май, денят в който се задвижихме към изходната точка на трека Санта Круз - селото Кашипампа. 

трекът е в розово, червеното са пътища
Малко подробности около организацията

Трекът е на територията на национален парк Уаскаран и трябва да се плати такса. Демек трябва да си плащаш, за да ходиш пеш. Макар че ние сме твърди противници на такива практики лесно го преглътнахме, тъй като цената не беше много висока (около 60 солес), билетът важеше за цял месец, пък и подобни неща сме срещали и преди в други места и държави, където туристите са единствен източник на доход. Чашата преля, обаче, когато от управата на парка ни заявиха, че билети на независими планинари не продават, ами да сме ходили да сме си платили участие в експедиция. Тяхното обяснение беше, че независимите туристи замърсявали и палели огньове. Познавайки психологията на истинските планинари, тези които биха тръгнали сами във високата планина и перуанците, за които боклуците са толкова естествено явление, колкото звездите на небето, смятаме че гореспоменатият довод е пълна глупост. Иначе, експедиция по перуански означава конвой мулета, които носят багажите, палатките и храната. Мулетата си вървят с някакво количество мулетари, водачи и готвачи, а туристите, които ние наричаме колонизатори, носят единствено фото апаратите си. Трябва да отбележим, че по дължината на трека няма хижи, кръчми и спа курорти, така че ако искаш да си независим трябва всичко да си носиш.
Ние никога не бихме участвали в едно такова срамно начинание, като експедиция с водач и когато катерим планини обичаме да го правим със собствени сили и за собствена сметка.
И така, алчните тур-агенции и корумпираните управници ни оставиха с две възможности - да проникваме в парка без билети или да намерим агенция, в която да ни продадат билети без да се включваме в организиран тур.
От първата агенция, на която налетяхме, започнаха да ни баламосват как ще помислят и ще питат и как само малко пари ще ни вземат и да сме се върнели по-късно, но в следващата напълно откровено и непрофесионално ни открехната, че всъщност тази наредба не се прилага на практика и че пазачът на входа на парка ще ни продаде билетчета и без да сме с водач и добитък.

Свлачището

Имаше и други вълнения. Няколко месеца преди нашето пристигане в района, по време на дъждовния период, някакво езеро преляло и предизвикало гигантско свлачище, което окепазило долината на река Санта Круз, на която е кръстен и самия трек, и я направило непроходима. Навсякъде в Интернет, включително и в местния туристически ежемесечник се обясняваше как долината на Санта Круз е непроходима и е възможно да се направи само половината трек като тръгнеш от точката, която обикновено е края му, стигнеш до средата и се върнеш по същия път. В споменатия вестник имаше материал по темата, който много ни напомни на нашите родни неразбории.
В статията прочетохме как след свлачището никой не иска да даде пари за възстановяване на пътеките. От туристическите агенции твърдят, че те осигуряват доходи от билетчета и парка трябва да даде парите. От управата на парка контрират, че самите туристи си плащат билетчетата, а агенциите само лапат кинти, но така или иначе пари няма, защото всичките постъпления от билетчетата отиват право в Лима, а от там както може да се очаква, нищо не се връща. В крайна сметка разбрахме, че трекът е проходим отново и пътеките са били съвсем наскоро възстановени от жителите на околните села, чийто поминък зависи от туристите и функционирането на маршрута.
Една от поуките от тази история е, че туристът трябва поне малко да се замисля, за какво и на кого дава парите си и до колко това допринася за благосъстоянието на местната общност. Очевидно в случая, тези които взимат лъвския пай от туризма по долината на река Санта Круз отказват да поемат отговорност за неговата поддръжка и развитие. Много по-голям ефект за местното население би се получил ако туристите идваха независими, с местната маршрутка, пазаруваха в селския магазин, преспиваха в селския хотел или къмпинг и наемаха мулетари и водачи директно от селото. 

Между другото, много полезни и информирани по отношение на всичко свързано с планината и планинарството се оказаха в офисът на "casa de guias" - къщата на водачите, в центъра на Хуараз. Вероятно представляват някаква асоциация на планинските водачи. Бяха много печени и изненадващо - много откровени, с добър английски и нищо не се опитваха да ни продадат.

Пазаруване и заминаване

След като изяснихме формалностите, остана да се погрижим за логистиката. Първо си наехме огромни дебели топли и пухкави спални чували и едно допълнително шалте за Яна. По принцип ние си носим чували, но са летни, а след като се консултирахме с кой ли не, преценихме че ще ни трябва нещо по-сериозно. Двата дебели чувала можеха да се закопчават един за друг, така че да се получи един голям двоен чувал за Ели и Яна. А аз щях да ползвам двата ни летни един в друг. Дидо не сме го мислили, защото той винаги е екипиран прекалено добре. До тук раниците ни вече тежаха повече от желателното, при все че бяхме оставили всичко излишно на съхранение в хотела и още не бяхме напазарували храната.
Накрая се погрижихме и за прехраната. Повечето хора отивайки на планина си носят леки и високо-енергийни храни като вафли и шоколадчета. Ние обаче, бидейки по-специална експедиция, не можем да си позволим да храним Яна с подобни работи и затова се заредихме с 5-6 килограма плодове: банани, мандарини, ябълки, домати; двадесет малки хлебчета и две тежки пити от любимото ни "кесо" (сирене), като с последното сериозно впечатлихме продавача. Това в допълнение към китайските нудъли и сухи супи, които щяха да са основния ни поминък, защото вечер в мразовитата Кордилера щеше да е добре да мушваме по нещо топличко.

Дидо с новата си шапка изпраща с поглед цивилизацията
И така, понесли на рамене целия инвентар и продоволствия на експедицията, та и Яната отгоре, се упътихме към автогарата, или по-точно - улицата където спират маршрутките в нашата посока. До Кашипампа няма директен транспорт, така че първата ни спирка щеше да е градчето Караз, разположено в същата долина надолу от Хуараз и почти 1000 метра по-ниско. Лъскавите новички микробуси за Караз, също като неотразимите спални автобуси, силно контрастираха с цялостната очукана обстановка в Перу.
Кибиците на автогарата в Караз бяха доста впечатлени от вида на нашата експедиция и най-вече от най-малкия и член и с интерес ни разпитваха какви сме от къде сме и как ще носим Яна нагоре. Което ни накара да се зачудим, дали в момента не пишем история като първите откачалки домъкнали такъв дребосък на този трек.
От там за Кашипампа взехме маршрутка, превъплътена като вездесъщата стара Тойота Корола. Гледайки шофьора изпитателно в очите бяхме сигурни, че нещо ни цака с цената на превоза, но пазарлъците ни бяха безуспешни. В крайна сметка не беше чак толкова скъпо - 10 солес на човек и след като се подрусахме около един час по стръмния черен път преценихме, че цената може и да е била справедлива.
Иначе пътят беше изключително живописен. Изкатервайки се обратно на 3000 метра с безброй тегели по голия склон се разкриваха изключително впечатляващи гледки към дълбоката долина, от която идвахме и тлъстата Кордилера Негра от отсрещната и страна. Зад един от последните завои се видя и малкото село Кашипампа и огромната Кордилера Бланка надвиснала над него като стена. Точно при селото планината сякаш беше сцепена на две - долината на река Санта Круз, която в тази си част е ждрело дълбоко стотици метри.


Кашипампа

Самото село е доста малко и кажи-речи няма нищо. Все пак, явно благодарение на стратегическата му позиция в началото на този така популярен трек са капнали някакви парици и са си направили малко площадче с камбанарийка и беседка и постлано с плочки, което вероятно се казва Плаза де Армас. Веднага около нас се струпа любопитна дружелюбна тълпичка, Яната се заигра с дечурлигата от съседната къща, а таксиджията остана на раздумка - идилия. Някакъв плах господин ни предложи да си опънем палатката в неговия "Къмпинг" срещу 2 солес, а портиера на парка ни посъветва още тази вечер да си купим билетчета, защото на следващия ден щял да дойде късно и можело да се наложи да тръгнем без да си платим. Отвори дума, че не бивало да ходим без водач и експедиция и как сме можели на следващия ден да слезем обратно в Караз, за да си уредим такава. Ние рязко забравихме испански при тези обстоятелства и кимахме умно и се правехме на луди и той както и без това много много не си вярваше на приказките, в крайна сметка ни даде безценните билетчета, пожела ни приятно изкарване, затвори будката и си замина.
При положение, че през следващите няколко нощи вероятно щяхме да мръзнем в палатката, искахме тази като за последно да прекараме на закрито. Посочиха ни единствената страноприемница в селото. Стаята беше нещо като килер с две легла - кални стени, кален под, нисък кален таван и селскостопанска продукция по пода. Без прозорци. Палатката не беше чак толкова лош вариант.

Куйове
Къмпингът, за който споменахме горе, беше всъщност задния двор на човека. Беше много приятно - мека къса тревичка, кокошчици, кученце. Опънахме палатката докато нашите домакини ни приготвяха вечеря. Това ни беше най-близката среща с перуанските селски порядки, които са така различни от нашите. Кухнята беше малка, тясна и зарината с кухненски инвентар и продукти и привидно тънеше в пълен безпорядък - представете си тенджери, тигани, ножове, сита и т.н., а не кухненски роботи и миялни машини. Готвеше се на огън в съвсем обикновено огнище, а голата пръст беше подът. От съседна на кухнята малка стаичка се чуваше нещо като писукане на малки пиленца, но в последствие се оказа цяла армия морски свинчета от най-различен размер - куйове, по перуански. Куйът е деликатес в Перу и характерна част от диетата на хората от Андите още от най-древни времена. Цялата стая си беше тяхна и беше отделена от кухнята с висок праг, явно за да не бягат. Яна толкова много се зарадва на тези сладки и пухкави същества за гушкане, че едвам я удържахме да не нахлуе при тях. "Трапезарията" беше на практика навън, под издадения втори етаж. Там ни сервираха вечерята, която и като съдържание и като цена наподобяваше градските менюта. Явно домакините проявяваха специално отношение към туристите, защото в последствие се убедихме, че перуанската планинска диета включва основно различни видове картофи и царевица, все варени. Къщата имаше още една стая, която вероятно им беше спалнята и всекидневната и в малкото възможности, които имахме да надникнем вътре изглеждаше чиста и подредена, макар и доста скромно обзаведена. Иначе семейството на нашите домакини прекара цялата вечер в кухнята на приказки и битови занимания - освен готвенето, жените кротко чоплеха, пресяваха и чистеха разни бобчета, царевици и други продоволствия.
Втория етаж на къщата беше склад - чували, строителни материални, инструменти и всякакви остатъци от предмети и приспособления изминали своя житейски път и пазени да бъдат канибализирани при нужда.
Опаковани в дебелите си дрехи, част от които обиколиха целите Кариби в раниците ни специално за този момент, хапнахме топлата и вкусна вечеря, постояхме малко, разменихме няколко прости приказки с нашите домакини и се оттеглихме в "къмпинга". Беше късно и предполагахме, че хората тук си лягат рано и не искахме да им се пречкаме на вечерните приготовления. Ели се мушна в палатката да приспива Яна и там си остана. С Дидо си мислихме, че е заспала, а тя просто си лежала в топлия чувал и ни слушала сънено как обсъждаме звездите, планината и живота и изпиваме по-голямата част от ракията, която Дидо носеше от България и уж беше за трека.
Като стана въпрос за звезди, бях гледал преди време научно популярен филм за Инките, Андите и тяхното звездно небе и се бях размечтал от разказите за това, колко ясно се виждат звездите и млечния път от тук. Та, да се полюбуваме на безпрецедентно ясното звездно небе и да видим млечния път от хоризонт до хоризонт беше една от причините да се довлечем до Южна Америка и Андиде. Но за съжаление, това нямаше да се случи на този трек, тъй като безподобната луна беше в такава фаза, че цяла нощ се блещеше над главите ни и затъмняваше звездите. Никакви обноски!
Към 3, а може би 4 часа по нощите си залягахме и Дидо в типичния за него самоотвержен стил реши да пробва да спи в иначе просторното предверие на палатката, тъй като на трима с детенце определено щеше да ни е тесничко вътре.

Първи ден - каньонът

Отне ни цяла сутрин да станем, закусим и да се приготвим за тръгване. Най-съществената задача беше по разпределянето на багажа. Дидовата раница, както винаги, беше най-тежка. Освен че той винаги е добре оборудван, носеше и редица тежки общи неща, като палатката, примуса и част от храната и водата. Аз, Васко, носех по-голямата част от храната, която по-рано спонемахме, беше несъразмерно тежка за целите на нашата експецидия. Бяхме се постарали да оставим раницата на Ели максимално лека, защото тя повечко се затруднява при многодневните преходи, а да не говорим с тежка раница. Яна щях да нося аз на рамене, така че вероятно на мен ми се падаше най-големия товар, но това беше цената, която трябваше да платя за непреклонния ми ентусиазъм да завлека цялото семейство по баирите. Освен на бащините рамене, имахме още няколко резервни извънредни конфигурации за носене на Яна, всиките от които много скоро се наложи да изпробваме.

храната
Голямата манянско-перуанска експедиция в пълния и блясък

И така, съвсем не по планинарски, но за сметка на това съвсем според порядките на Голямата маняна, поехме нагоре чак към обяд. Целта за деня беше първия лагер Йамакорал (Llamacoral), който се намира на 3700м надморска височина и според официалната информация преходът отнема около 4 часа.
Направи ли ви впечатление противоречието? В предишната тема, за аклиматизацията, обясняваме как не трябва да се изкачваш повече от 300-400 метра дневно, а сега се изстрелваме на цели 800 метра по-нагоре. По принцип, бих повдигнал вежда ако някой ми предложи такова изкачване, но в случая бяхме спокойни тъй като бяхме чели че на този трек рядко някой има проблеми с височината, все още не бяхме много високо и за капак- бяхме аклиматизирали цели три дни на 3000 метра.

Изкачването беше стръмно и дълго, почти нямаше от онези равни участъци, които ти дават почивка. Пътеката вървеше в дъното на каньона, дълбок стотици метри. За съжаление, дълбокият каньон не хвърляше така жадуваните сенки, както очаквахме от него, тъй като тръгнахме по обед и слънцето беше точно над главите ни. След всяка стръмнина се надявахме да видим равен участък, гледка, езеро, нещо, но само виждахме следващата стръмнина. След всеки завой, а те бяха, големи бавни и дълги, виждахме следващия завой. Високите черни стени на долината бързо ни омръзнаха и за съжаление не се виждаше нищо друго. Долината беше твърде дълбока, а формата на планината такава, че не можехме да зърнем гигантските бели шестхилядници, които знаехме че стърчат някъде там.  

На Яна бързо и омръзна да се вози на раменете ми и започна да нервничи, та се наложи да сме доста креативни в нейното развличане. Подавахме и всякакви камъчета, цветенца, листенца и ги раменяхме по всякакви начини - ту ми подаде някое за съхранение, ту ми поиска друго обратно. Закачахме и цветя на сандалите, което явно и се стори увлекателно, защото все нещо ни караше да ги разместваме - веднъж закачим всички, след това си поиска някое, после измрънка, че на левия крак си няма цветенце, след това вземе, че поиска да махнем всичко от десния. По едно време се залиса да скубе венчелистчетата на едни определени жълти цветчета и настояваше да и късаме всяко срещнато, на което ние се противопостявахме, защото не искахме да се проявим като някакви туристи-бракониери, като онези заради които уж се наложило да забранят независимия достъп. По едно време и се доспа, започна да клюма на раменете ми, да се подпира на главата ми, с което съвсем ми изтощи врата, и да изпада в кисели пристъпи.  Наложи се да пробваме първата резервна конфигурация - да сложа Яна в слинга отпред, докато, естествено, продължавам да си нося раницата на гърба. Първоначално беше добре, тя се кротна и заспа, а вратът ми си отпочина. Но след около час рамене ми започнаха да не издържат на сложния товар, който ги тегли хем назад, хем напред, хем надолу. Поседнах да си почина, а гадината се събуди и размрънка. Не знам защо, но от най-ранна възраст Яна не дава да сядаш докато я носиш за приспиване, при все че продължаваш да я гушкаш и дундуриш. Просто държи да си на крак. Пробвахме и другата ни резервна конфигурация - най-извънредната. Ели взе Яна в слинга, аз закачих нейната раница за моята и тръгнах нагоре превит почти под формата на бугва Г. Някъде по това време се разминахме с една слизаща експедиция и мулетарите като ме видяха весело възкликнаха "burro" (магаре).


И така, преходът за нас се оказа доста по-дълъг от официалните разчети и доста изтощителен и еднообразен. Пристигнахме в лагера последни и по здрач. Чак накрая, малко преди лагера, изкачихме последната стръмнина, долината се изправи дълга, величествена и все така дълбока и в безкрайно далечния и край видяхме бял връх - Таулираху (Taulliraju), висок само 5840 метра, но доста стръмен и величествен. В последствие се оказа, че този връх ще си го гледаме и в следващите 2 дни, та чак и на слизане, когато погледнеш назад. Спокойно биха могли да го обявят за талисмана на трека.

Лагерът Йамакорал беше ветровит и завладян от крави. Не беше лесно да открием кьоше, което да е хем на завет, хем без крави. Тревопасните гадини елегантно преодоляваха естествените прегради, зад които се намествахме и все ни лук яли ни лук мирисали заставаха до нас да пасат и да ни гледат втренчено. И докато повечето хора нямат нищо против тези кротки добродушни същества, ние имахме проблем - Ели изпитва непреодолим и неконтролируем страх от крави и още повече - бикове. В крайна сметка се наместихме в едно ъгълче, където не духаше и двамата с Дидо се нагърбихме с отговорността да разпъждаме любопитните четирикраки душици. А те пък бяха толкова упорити, че чак и ние им насъбрахме злоба.
В лагера, освен нас, имаше и една от комерсиалните експедиции. Туристите, които ние наричахме колонизатори, спаха в схлупени високопланински палатки, които Дидо разпозна като скъпи и качествени, отделно обслужващия персонал бяха опънали една голяма старомодна квадратна палатка за кухня. Имаше и няколко тесни и високи палатчици, подобни на къщичките на жандармерията пред президентството, които се оказаха кенефите и ние с охота ги употребихме. Тоалетната яма представляваше малка набързо изкопана дупка и в последствие видяхме още доста подобни дупки из поляната. Предположихме, че като дупката се напълни копаят нова и местят тоалетната.
Тук беше доста по-студено отколкото предишната нощ в Кашипампа. Ели, на която най-малко и понасяше студа, се мушна с Яна в палатката веднага след като я опънахме и най-малкият планинар изненада всички като се кротна и заспа почти моментално. Двамата с Дидо се навлякохме с всичко каквото имаме и се скупчихме около примуса, на който къкреше апетитния долнопробен пакет полуфабрикатни нудъли. Подадохме на Ели топло канче, тя хапна малко и бързо заспа, без да дочака следващата гозба - разтворима супа. Скоро след това си легнахме и ние. Дидо отново избра предверието, а аз се сбутах така, че да има място и за него в палатката ако се окаже твърде студено.

Лагерът Йамакорал

Нощта не беше от най-леките, Яна неколкократно се будеше с гневни писъци и крясъци опитвайки се да отритне спалния чувал, което отдадохме на нейната непоносимост към какви да е одеяла и завивки. От малко бебе е свикнала да спи без завивки, като винаги се стараем да я обличаме според температурата в стаята, но този път се налагаше да я наврем в спалния чувал, където да черпи от топлината на Ели. На сутринта Ели се оплака, че цяла нощ не можала да спи понеже зловещи силуети на крави обикаляли в непосредствена близост палатката. Дидо, пък, се беше намръзнал и не разбрахме защо се беше въздържал да влезне в палатката, каквато ни беше уговорката. Що се отнася до мен, Васко, не изкарах най-комфортната и спокойна нощ, но и нямам от какво особено да се оплача. 

Втори ден - свлачището

Събудихме се доста рано, поне преди останалите туристи, но до де се наманяним всички заминаха и слънцето напече здраво. Вторият ден обещаваше да е по-добър - денивелацията щеше да е по-малко, пътят по-равен и гледките по-добри. Наложи се да закусим предимно с банани, тъй като огромната чепка, която бяхме натоварили беше започнала да се разкапва и до края на деня щеше да е на конфитюр. За разлика от бананите, които обикновено ядем в България, тези в Карибите и в Южна Америка бяха доста по-сладки и нетрайни. Гледаш го, банан в прекрасна форма, даже някой край му зеленее, а едва след два дни вече е на пюре. Този бананов пир ме радваше, тъй като така раницата ми олекваше.
Тръгнахме в същата конфигурация, като предишния ден, обаче Яната много бързо пожела да слезе от раменете ми. Проблемът беше, че в тази по-широка и права част на долината духаше насрещен вятър директно в нейната муцуна, което явно изобщо не и харесваше. Така че, наложи се още от началото да започнем с връткането на резервните конфигурации, които описах по-рано и които хич не бяха удобни.
Пътеката мина покрай две езера, едното доста заблатено и не особено интригуващо, следващото обаче си беше като море, което се простираше до стръмните страни на долината и избутваше пътеката по десния склон. Гледките наистина бяха по-добри от предишния ден. Тук таме зървахме по някое водопадче по страничните склонове на долината, тук таме се подаваше и някой огромен заснежен връх над нас, които ние наричаме чукове. Но основната гледка си остана дългата долина и Таулираху (не знам дали го изписвам правилно на кирилица), който си оставаше все така обезкуражително далеч. Разминахме се с една голяма експедиция, която беше най-покърителния колонизаторски пример. Имаха японка на конче и персонален лакей, което вече много ни възмути. Смятаме, че далечните природни кътчета трябва да са само за онези, на които им стиска да ги достигнат със собствени сили. Останалите, с някои изключения, би трябвало да поработят над себе си и над своя мироглед, за да съзреят и да осъзнаят какво получават и какво трябва да дадат, за да заслужат да бъдат там. За японката услугата да я повозят четири дни на конче из планината вероятно е струвала по-малко от едно вечерно излизане в родната и страна.

разминаване с експедиция, Таулираху на заден план

Яна хапва на крак

езерото и отново Таулираху на заден план

След езерото пред нас се простря една просторна пясъчна пустиня. Преди грандиозното свлачище тук е имало тучно високопланинско пасище разсичано от игриви поточета, но огромните количества вода кал и камънак, които да се изсипали тук са превърнали пейзажа в лунен. Честно казано, не ни домъчня толкова много за пасището, защото такива сме виждали много, но виж - пустиня между снежни върхове беше нещо ново и вълнуващо. Разрухата се простираше чак до края на долината (или началото и, в зависимост от гледната точка), където на стръмния склон беше надвиснал чисто нов пясъчен сипей. Решихме единодушно, че там е било свлачището.
След като видяхме какво наистина значи свлачище в Андите и какви последствия предизвика, се присмяхме на наивността, която бяхме проявили по-рано и по-надолу по пътеката, разпознавайки прословутото свлачище във всеки по-голям сипей, който зървахме.
Закрачихме по пясъчната пустош, която не изглеждаше толкова голяма и просторна, но след доста време ходене установихме, че това чувство е измамно и че краят и продължава да си изглежда все така далечен. За капак срещнахме една друга независима планинарка, която сподели, че от един час върви по пясъка и все няма край. Хората бяха маркирали пътеката с камъни, което беше много добре предвид огромната площ и множеството потоци, които разсичаха долината. На места, където пясъкът беше по рохък беше като да ходиш по плажа, тоест доста изморително.






В крайна сметка стигнахме края на бившето пасище и на пясъка и заизкачвахме покрай грозния пресен сипей на свлачището. До тук вече бяхме извървели по-голямата част от дневния преход и ни предстоеше същинското изкачване за деня, на края на което беше обетованият лагер Таулипампа (4200м.н.в.). Знаехме, че в края на пасището има друг, не толкова популярен лагер. Обсъждахме дали да не отседнем там, удължавайки трека с един ден и давайки повече време за почивка, аклиматизация и небрежни разходки наоколо. Когато, обаче, зърнахме пейзажа ни се изясни, че този лагер вече не съществува, а и обстановката вече не беше особено приветлива.
Изкачването не ни се стори толкова дълго и тежко, колкото се опасявахме, явно бяхме започнали да влизаме във форма. На няколко пъти пътеката свършваше в ръба на сипея и се налагаше да се оглеждаме за новата, която все още не беше така добре утъпкана.

над пустинята

поглед назад

Лагерът наистина се оказа веднага след края на изкачването. Там вече се бяха разположили палатките от експедицията, с която нощувахме предишния ден, също както и още няколко други - едни слизащи, други дошли в някой преден ден. Намирахме се на огромно просторно пасище, по-просторно от покойното такова, което бяхме пресекли по-рано и тук вече гледките си заслужаваха зора. На северозапад стърчаха чуковете Китараху (6040м.н.в.) и легендарният сред алпинистите и любителите на изисканите бели склонове Алпамайо (5947м.н.в.). На юг се извисяваше друг чук - Артесонраху (6025м.н.в.), а право на запад беше цялата долина на река Санта Круз со се всичките и езерца и новопридобити пустини. Вечното присъствие, Таулираху (5840м.н.в.), също беше наблизо, но за първи път от доста време не го виждахме скрит зад по близък баир. От тук видяхме и баш сипея на свлачището. Оказа се, че отново сме сгрешили в номинирането на сипей злодей номер едно в планината. Истинският сипей беше наистина огромен, все едно планината се е разцепила. Гледката ни накара да се дивим, колко много мощ може да отприщи едно преливане на езеро и какъв природен катаклизъм да причини. Припомнихме си и колко малки и жалки сме ние хората и нашата цивилизация на фона на природата и вселената, нещо което никой не трябва да забравя. 

свлачището под връх Артесонраху

здрач над Санта Круз

Китараху и Алпамайо се подават отзад

В този лагер нямаше крави, но пък за сметка на това духаше доста здраво и малкото заветни места бяха вече заети - един от недостатъците на това да си винаги последен. В крайна сметка си харесахме един голям камък и се разположихме зад него. Както и в предишната вечер, Ели и Яна се мушнаха веднага в палатката и се приспаха взаимно. Интересно как Яна изглежда също доста се изтощаваше на тези преходи макар и само да се возеше. Този път Ели хапна още по-малко, направо символично количество нудъли, а ние с Дидо след като поехме умерено количество от полуфабрикатите се нахвърлихме на ракията. За съжаление, след първата вечер на дебати под звездите, не беше останало много.
За следващата сутрин с Дидо се уговорихме да станем рано и да се разходим до базов лагер на Алпамайо, който беше недалеч и от където върха се вижда по-добре. Ели се съгласи на тази врътка само при условие, че няма крави наоколо. 

нощ в Андите, връх Артесонраху и свлачището

Трети ден - проходът

Речено, сторено. Рано сабалем, на съмване, на третия ден ни звъннаха алармите и с Дидо изпълзяхме навън на кучия студ. Дидо се оплака, че този път съвсем е замръзнал в предверието и не спал цяла нощ, в очакване на сутринта или бялата смърт. Искам да отбележа, че отново бяхме оставили място за Дидо да се прибере в палатката ако се наложи, но той отново беше отказал да отстъпи пред студа.
Огледахме се за крави, нямаше, и се изстреляхме с 200 по пътеката за базовия лагер, че да се сгреем. Тактиката бързо даде резултат и не след дълго вече поддържахме спокойно енергично темпо. Бързо стигнахме до циркуса където се намира базовия лагер, и се разкри дългоочакваната гледка към отвесния Алпамайо. За съжаление не попанахме на онази му страна, която е на всички снимки и картинки. Тя е от другата страна на рида и е възможно да се види по маршрута на едноименния Алпамайо трек, който обаче е доста по-дълъг и по-тежък от Санта Круз. След като видяхме гледката ни домързя да ходим чак до базовия лагер, тъй като от там щеше да е кажи-речи същото. Там, в дъното на циркуса, малко по-нависоко, има едно доста голямо и живописно езеро със страхотен изглед към друг един връх-чук, чието име не знам, но се отказахме и от тази оферта, защото щяхме много да се забавим, та Ели и Яна вероятно вече щяха да са станали и да ни чакат.

Алпамайо

Артесонраху

Въпреки планинарските компромиси, които ни се наложи да направим Ели и Яна вече бяха станали, по-рано от обичайното, и се навъртаха около палатката. Ели беше гневна и паникьосана - цялата полянка беше в крави. Никаква идея нямаме, от къде се бяха появили тези досадни безмозъчни добитъци, но вече сериозно им насъбирахме, защото сякаш на пук се вряха в нас - единствените, които имахме някакви проблеми с тяхното присъствие. На всичкото отгоре, осъзнахме как сме се прецакали с избора на място за палатката. През нощта, вятърът беше леко извъртял и заради камъка се бяха получили някакви аеродинамични ефекти, при които баш по нашата палатка беше задухало най-здраво, вероятно заради което и Дидо беше премръзнал в предверието. За сметка на това, слънцето беше изгряло точно от другата страна на камъка, така че докато останалите планинари са сгрявали кости на топлината на първите слънчеви лъчи ние сме били на най-големия вятър, в сянка. Затова и Ели и Яна се бяха излюпили толкова рано. 

сутрешен натрапник

Този ден беше най-ключовия в трека. Щяхме да изкатерим прохода Пунта Юнион (Punta Union) на 4750м и да слезем чак до лагера Уарипампа (Huaripampa) на 3900м. Предстоеше ни доста тежко и дълго изкачване и след това, още по-дълго слизане. А ние объркахме всичко. 
готови за тръгване
Беше толкова студено и ветровито, че събрахме бивака набързо и се изстреляхме по пътеката без да сме закусили. Мислехме да закусим при първото по-удобно и топло местенце по маршрута. Само няколко минути след като тръгнахме Таулираху отново влезе в полезрението ни, още по-голям и величествен от преди. Заради силния вятър нямаше как да сложим Яна на рамене, та тръгнахме с конфигурацията при която аз я нося в слинга отпред. Дали не си беше доспала или позата и беше твърде удобна за дрямка, тя веднага заспа и не посмяхме да спираме за закуска, когато намерихме подходящото местенце. Продължихме нагоре. Катеренето към прохода наподобяваше това от първия ден по отношение на своята безкрайност и някак, всяко нанагорнище ни се струваше предпоследно преди прохода, а той все беше далеч. Иначе гледките си заслужаваха. Движехме се в широка долина, над която се извисяваше Таулираху обърнал към нас вероятно най-отвесната си страна. Назад се виждаха редица върхове като тези които описахме от лагера, а и цялата долина на река Санта Круз. В общи линии, виждаше се почти целия ни маршрут от предишните два дни и най-просторните гледки до тук.

под Таулираху

малко преди прохода

Яна с тъй важното гърне
Когато Яната най-накрая се събуди, Ели настоя да не спираме, а да бързаме да прекатерим прохода и да слизаме. Притесняваше се, че височинната болест може да хване Яна, която от своя страна не проявяваше абсолютно никакви признаци да чувства симптомите - спеше изключително добре, беше в добро настроение и когато почивахме и я пускахме да пощъка беше весела и енергична. За сметка на това Ели, която по-принцип се изтощаваше повече, почти не беше вечеряла и нищо не беше закусила ставаше все по-слаба, измъчена и нерационална. Опитахме няколко варианта за ускоряване на изкачването, като например аз да взема двете раници, а тя да избърза напред с Яна. Обаче даже и така, тя изоставаше и се паникьосваше все повече и чак сподели че и прилошава. На първото удобно местенце за почивка я принудих да спре и да си почине. Появи се и Дидо, който вече се беше качил до прохода, беше си оставил багажи и се беше върнал, за да ни помогне. Двамата след много приказки и увещавания успяхме да я убедим, че не Яна ами самата тя има нужда от спасяване и я принудихме да си почине и да се подкрепи със закуска и шоколадче. Отпочинали и успокоени продължихме към прохода, който се оказа съвсем наблизо.

И така, някъде ранния следобед на третия ден стигнахме до сюблимната точка на прехода - проходът Пунта Юнион (4750м). В която и посока да правиш прехода, до тук е голям зор и изкачване, а нататък е все надолу. Панорамата от горе, не беше зле. Виждаха се множество бели чукове, цялата долина на Санта Круз и част от долината, по която щяхме да слизаме. В южна посока доминираше вледененият Таулираху.






гледки към съседния дял

поглед назад - панорама

поглед напред - панорама
360 градуса панурама от прохода Пунта Юнион, клик за по-голяма резолюция

по нестандартен поглед над нещата

Ели все още беше леко нервна за Яна, та не ни даде много време за размотаване и наслаждаване на панорамата. Не след дълго вече бяхме поели по дългия и стръмен път надолу. Няма много какво да се разкаже за слизането до лагера Уарипампа (3900м), долината беше дълбока, красива и Таулираху продължаваше да се перчи отзад още дълго време. Стори ни се много дълго и досадно, омръзна ни, набиха ни се пръстите на краката. Който ходи по планини знае, че последното слизане винаги е така. В такива моменти винаги изпадам в тягостни мечтателски мисли за парапланери и даунхил байкове (извинявам се за чуждиците, но не знам как по-добре да обясня велосипед пригоден за спускане в планината). На базата на наблюденията ни от последните три дни заключихме, че в тази планина всичко е много по-далечно и голямо отколкото изглежда. Гледаш долинка, ей сега ще я прекосиш, пък ходиш два дни. Гледаш проход, изглежда наблизо, пък катериш половин ден и т.н. Просто тук мащабите са огромни и свикнали на родните Рила и Пирин, лесно се заблуждаваме. За сметка на това, Дидо до край не отстъпи от своите оптимистични възгледи и все прибързано даваше успокоителни прогнози за скорошно достигане на определена психологическа цел, които никога не се сбъдваха.
И тъй като слизането е време на разговори и усилени размишления, стигнахме и до изводите, че перуанците нямат абсолютно никаква планинарска култура. Да започнем с това че в цяло Перу има само три хижи, което за някои по-самобитни планинари всъщност е добре - имаш повече спокойствие и планина за себе си. Нямат никакви маркировки и табелки по пътеките, не познават и концепцията на трупането на пирамидки за ориентир. Картата, която си бяхме купили за не малко пари беше грешна. Времената на преходите, които бяха указали бяха абсурдни и вероятно достижими единствено за най-злите и нашмъркани експедиции с най-напомпаните мулета. Даже и на слизане, когато нервно бързахме, не успяхме дори да се доближим до указаното време, което се предполага че важи и за изкачване. Лагерите бяха на някакви места, които винаги съчетаваха част или всички неблагоприятни фактори като сянка, вятър, крави. И да завършим тирадата с описаното по-рано саботиране на независимите туристи и пълна липса на перуански такива. 

на слизане от прохода, Таулираху продължава да се перчи

кесо

надолу

назад

напред

В крайна сметка, стигнахме до лагер Уарипампа, отново на здрачаване. Беше пълно с крави и научихме, че кравите обичат да пасат където някой е пикал заради солта и вероятно затова лагерите винаги ги привличаха. Обявихме пълен мараториум на пикаенето в близост до палатката, но къде ти, колко ли експедиции преди нас вече бяха опикали всичко. Ели и Яна отново заспаха така бързо както само те си знаят.

Искаме да вмъкнем тук малко родителски размисли относно ЕБХ (естествена бебешка хигиена). В началото имахме известни притеснения около ходенето до тоалетна, тъй като по това време все още се случваше Яна да се напишка през деня, а в планината щяхме да имаме проблем с прането и сушенето на дрешки. Но нашата умна Яна не само че изобщо не се напишкваше, но и започна да ни съобщава за нуждите си, като си посочваше гърнето. Единственото обяснение за този внезапен напредък е, че и тя самата изглежда е осъзнала колко ще е неприятно да си напишкан в студеното време и с дебели дрехи.

Четвърти ден - прибиране

Нощта беше значително по-топла от предишните и всички спаха спокойно, само дето на сутринта така и не дочакахме да ни огрее слънцето, тъй като лагерът беше в сянката на един баир, който беше доста по-голям отколкото изглеждаше. Събрахме катуна бранейки се от глупавите любопитни четириноги млекодайни и тръгнахме да си ходим - едно последно спускане, което не очаквахме да е особено тежко. Вървяхме през красиви ливади с жълти цветчета. Ливадите бяха по-дълги отколкото изглеждаха. Минавахме и през красиви гори с дървета с криви червени стебла, които гори също бяха по-просторни отколкото изглеждаха. В крайна сметка се добрахме до първите селца и махали, и им се зарадвахме само защото бяха някакво разнообразие, на фона на чукарите и долините от предишните дни. Яна също се радваше на всички къщурки и животни и ги поздравяваше с нейното "Оля!".
Къщите обикновено бяха двуетажни и точно както къщата на нашите домакини в Кашипампа, втория етаж обикновено беше склад. Често на втория етаж гледаха писукащите куйове, мързелуваше някое куче или имаше котило. Просторите бяха изключително ярки и шарени, а децата се въргаляха покрай пътя в игри или изпълнявайки различни леки домакински занимания и поздравяваха възторжено. Бяха с прегорели от слънцето муцуни и съвсем обелени червени бузи. Добро впечатление ни направи, че макар и всички да бяха от съвсем скромни селски домове, никой не се опита да измуфти нищо. Хора работеха по нивите, вероятно картофи, защото в Андите май друго много много не гледат.




Като за финал ни се наложи да покатерим малко, но никой не възропта, вероятно понеже беше за финал. Наложи се да траверсираме един баир, да прекосим една рекичка и да се качим до селцето Вакериа (Vaqueria), където беше шосето и края на трека. От тук оставаше само да си хванем автобуса за Хуараз.
В дните преди трека, гледайки картата аз - Васко - и Дидо, в типичния за нашия тандем ненаситен стил, бяхме обмисляли да удължим трека с още два дни. И наистина има още доста за разцъкване в тези планини, даже да не кажа, че са неизчерпаеми откъм  възможности за трекинг. Та, от Вакериа би могло да се продължи към други високи проходи, езера, върхове, циркуси, че даже и две от трите перуански хижи са наблизо. Обаче след този изтощителен преход ни се изпариха всички мераци, поне на мен и Ели. Трябва да си признаем, че преход над 4000 метра надморска височина, с твърде тежък багаж и детенце на рамене, изобщо не е лесно начинание. През част от времето бяхме на границите на физическите си сили и както прочетохте по-горе - имаше и емоционални изпитания. В същото време, от толкова много носене на конче и в слинг и Яна накрая беше станала нетърпелива да приключваме, за да може отново да ходи и тича със собствените си крака в любимата си произволна посока. Дидо, обаче, със своята неизчерпаема енергия щеше да продължи още два дни. Планираше да посети популярното високопланинско езеро Лагуна 69 и две от трите перуански хижи, които бяха недалеч от тук. На първо време всички щяхме да хванем маршрутка или автобус през прохода Порточело и да се спуснем от западната страна на планината, където Дидо щеше да се отцепи и да юрне отново по баирите. Уговорката беше на трети да се върне в Хуараз, за да празнуваме моя - Васко - рожден ден.


Скоро след като се завърнахме сред хората се започнаха и номерцата. Първият сеУанин, който срещнахме във Вакериа ни обясни, че има общонационална стачна, никакви автобуси не вървят и можел да ни уреди с такси до Хуараз. В същия момент горе по пътя мина един автобус, че чак спря на селската спирка. Питахме го "Ми това какво е?" - бил последния автобус. Съвсем малко по-късно без никакво чакане си хванахме следващия последен автобус, всъщност маршрутка, и запърпорихме нагоре към прохода Порточело.

Проход Порточело

Пътят нагоре беше доста дълъг, завойчест и черен. Багажите ни бяха на покрива, та през цялото време загрижено се оглеждахме назад да следим за падащи раници. Малко преди най-високата точка с Дидо подхванахме темата за автомобилните гуми и налягането и се чудехме как се подхожда към помпането на гумите, когато имаш курс с над три километра денивелация и дали изобщо се налага да се прави нещо. Точно в този момент спукахме гума, но маршруткаджиите бяха подготвени, бързо смениха гумата и продължихме. Чувствахме се малко глупаво, изкачвайки прохода с буса. Три дни се бяхме потили с тежките раници, за да качим прохода Пунта Юнион и ето, че сега без никакво усилие, за около час и срещу незначително заплащане изкачвахме съседния Порточело, който е даже с една идея по-висок.  

нагоре към прохода Порточело - смяна на гума на 4500 метра надморска височина

В секундата, в която преминахме от другата страна на прохода останахме безмълвни - пътят се виеше с безброй тегели по почти отвесния склон. Дъното на долината под нас, където лъщяха две тъмносини езера изглеждаше безкрайно далеч, а над нас бяха надвиснали големите бели чукове на Андите, включително първенецът на Перу - Уаскаран (Huascaran) със своите 6768м.н.в. За съжаление стъклата бяха твърде зацапани, така че нито се нагледахме добре, нито успяхме да наснимаме качествено. Пък и бусът нито за миг не спря или намали, вероятно шофьорът и повечето пътници вече безброй пъти са минавали по този път и гледали тези гледки. Но не бойте се, снимков материал от прохода ще има в следващата тема.
Слизането до езерата, където Дидо слезе от маршрутката и пое обратно по баирите, отне доста време, но се оказа нищо в сравнение с това, което ни предстоеше. Справка с картата показа, че от прохода до езерата пътят се спуска около 1000 метра, а оставаха повече от 2000, при това пътят ставаше по-дълъг и заобиколен, и все така разбит. На някои бабуни возилото така подскачаше, че отлитахме от седалките и аз какъвто съм дълъг и нестандартен си удрях главата в тавана. В един момент Яна, която проспа по-голямата част от прохода се събуди застана права на седалката, държейки се за предната и започна да надава радостни възгласи и да пищи и подскача от щастие на всяка по-голяма бабуна. Цялото бангирано возене отне няколко часа и докато стигнем ни беше прилошало от друсане а мен ме бяха заболяли някои части, които не върви да назовавам публично.
Въпреки возенето, от което всичко ни се отщя, останах толкова впечатлен от прохода и гледките, че си обещах да се върна, при това не някой далечен ден, ами още на следващия.

Маршрутката ни разтовари на главния път в градчето Юнгай, където разбрахме, че наистина е имало стачка, наистина общонародна и според Перуанските обичаи, при общонародни стачки блокират шосетата с камъни, коли, камиони и какви ли не други предмети. Хич не се препоръчвало да се опитваш да преодоляваш или заобикаляш препятствията, защото така си навличаш гнева на протестиращите, а в някои райони на страната е имало и битки с полицията. Та, по тази причина по време на стачка не върви почти никакъв публичен транспорт. Но за наш късмет, стачката беше свършила някъде следобеда, шосетата бяха освободени и маршрутките бяха тръгнали, макар тук и там да продължаваха да стоят камъни, че чак и цял корабен контейнер напреки на пътя на едно място.

Прибрахме се вечерта в Хуараз, в същото хотелче, в което бяхме и преди и се почувствахме като преродени - легло, завивки, баня, истинска храна. В такива моменти, след като човек помизерства и се изтощи, оценява истинската стойност на нещата, които е свикнал да приема за даденост. Без тези редки (за някои - начин на живот) проблясъци, човек лесно става зависим от удобства и предмети, от които не се нуждае наистина.

Практическа информация

Следват малко заключителни записки, за тези които някой ден ще попаднат на този разказ в търсене на практическа информация и с желание за трек в Андите.

- независими туристи не се поощряват, но засега се допускат. Ако не те пуснат, изчакай вечерта или тръгни много рано, преди да дойде служителя на парка.
- ако си независим трябва да си носиш всичко, включително таблетки за пречистване на вода, защото няма хижи и села по трека
- можеш да си наемаш екипировка в Хуараз (чували, шалтета, палатка, пикели, котки и т.н.)
- нощем става доста студено и е необходим топъл спален чувал
- ако се включиш в експедиция, те ще ти осигурят всичко
- трекът Санта Круз отнема страндартно 4 дни, независимо в коя посока го направиш. Ние бихме препоръчали при възможност да прекарате една или две нощи повече в лагера Таулипампа или наоколо, защото там са най-добрите гледки и има възможности за разходки към разни близки долини, цуркуси и езера
- автобусите от Лима до Хуараз и обратно са много комфортни и пътуват 8 часа, има и дневни и нощни
- от Хуараз до Кашипампа се стига лесно с маршрутки и смяна в Караз, пътува се 3-4 часа
- от Хуараз до Вакериа има само 2 автобуса рано сутрин, пътува се 5-6 часа
- билетчето за парка беше около 60 солес, и важеше цял месец, за което време можеш да направиш всички трекове в района
- останалите трекове, освен Санта Круз, не са толкова популярни и пътеките са много зле маркирани и е вероятно да се губиш и луташ