четвъртък, 19 юли 2012 г.

Аклиматизация

Този кратък пост е посветен на пътуването ни до Хуараз и аклиматизацията, която проведохме там в подготовка за високопланински трек из Кордилера Бланка... и още някои нещица, които ще ни хрумнат междувременно.

Първата ни работа след като посрещнахме Дидо в Лима бе да го замъкнем на севиче, което за нас беше най-впечатляващия аспект на перуанската кухня. След дълго търсене и обикаляне най-накрая намерихме една севичерия, където на всичкото отгоре имаше промоция на бира Брахма - 3 за 10. По телевизора вървеше мач, Перу срещу някой съсед, не помним кой точно. Перу спечелиха но никой не ни черпи нищо, та решихме да поемем нещата в свои ръце като се прибрахме в квартирата и се разположихме на безценното панорамно балконче на 15тия етаж. Отпразнувахме сглобяването на Волтрон с донесените от Дидо българско вино и неотразими и неповторими български мезета - луканка и кашкавал. Празнуването не беше много епично, тъй като джет лагът бързо повали Дидо, пък на нас след толкова много месеци на кротък семеен туризъм ни е паднал алкохолния капацитет.

Посветихме следващия ден на ходене на музей и купуване на билети за града Хуараз в подножието на Кордилера Бланка. Посетихме "Музеят на нацията", който се оказа безплатен, но за сметка на това не особено вълнуващ. Разполага се в една огромна сграда, пример за виртуозно архитектурно пилеене на пространство. Вътрешното пространство на сградата се състоеше главно от празнота и разни привидно хаотично разположени площадки, стълбища и асансьори. А външните стъкла не допираха плочата и между тях имаше около педя отворено празно пространство надвиснало високо над плочките пред входа на музея, та постоянно вардехме Яна да не изпадне в пропастта. На някои от площадките имаше експозиции, но беше необходимо доста да се оглеждаме, за да разберем къде са и как се стига до тях, макар на регистратурата да ни бяха обяснили. А експозициите бяха едва три, доста незначителна бройка спрямо етажите и пространството в сградата. И трите бяха не особено изчерпателни и слабо, да не кажем никак, се информирахме за богатата и древна перуанска култура и история. На тръгване решихме, някак спонтанно от скука да надникнем зад една врата в едно странично стълбище на първия етаж и там открихме нещо, което приличаше на постоянна експозиция. Там преобладаваше керамиката, нямаше никакъв елемент на историческа фабула и отново нямаше надписи на английски, което много ни вбесява, защото трябва да си доста твърдоглав, за да отричаш факта, че това е по-удобния език на повечето народ, който би посетил музея. В крайна сметка, добре че беше безплатно. По време на дългото ни придвижване до музея и обратно Дидо направи изненадващото умозаключение, че то Лима си било съвсем цивилизовано. И наистина, обратно на стереотипа с индианци, колибки и лами, който имаме за Перу, Лима е един доста голям и модерен мегаполис. Всъщност, Лима се нарежда сред най-големите и космополитни градове на континента следвайки Сао Паоло, Рио де Жанейро и Буенос Айрес.  

тъжни паламуди?!?
След музея си купихме билети за Хуараз за следващата сутрин от транспортна фирма "Z-Buss" (40 солес, 8ч.), което ни се стори много забавно и го произнасяхме винаги с подчертан френски акцент. Останалата част от деня уплътнихме с домашна българска ракия и автентични перуански домати. Между другото, разочароващо, местните домати не са нищо особено и изобщо не могат и да доближат стандарта на българския градински домат. Язък, че са произлезли именно от тук. Огромното разнообразие от картофи и картофоподобни също е доста безполезно, тъй като според нас за ядене стават само юката и тези картофи които си гледаме и у нас.
Междувременно, размотавайки се из града Ели и Дидо видяха някаква смешна скулптура с риби и щастливо възкликнаха "Тъжни паламуди", който лаф май само те си знаят какво значи и от къде води началото си.

Лирическо отклонение за важна практическа информация за тези, които смятат скоро да пътуват на тук. Няколко са основните институции, които имат банкомати в Перу. Почти всичките имат много нисък лимит на теглене, което е гадно имайки предвид, че повечето родни банки имат някаква минимална такса за теглене и колкото по-често теглиш, толкова повече се набутваш. Най-разпространените и най-скапани са Global Net, които даже не са банка ами просто някакъв АТМ оператор. Техните банкомати освен, че имат много нисък лимит те цакат и допълнително с по $6 на теглене. Банкоматите на BCP, пък, винаги плюят банкноти по 200 солес, което е най-високата деноминация и никой търговец не ги ще. Веднъж ми дадоха една много стара и протрита двестатачка и една полускъсана, та се наложи доста разправия и елемент на изнудване, за да ги пробутаме. Най-читави са банкоматите на Scotiabank, които единствени предлагат сам да си въведеш достатъчно голяма сума за теглене и не плюят от омразните 200.

В страната на Инките разстоянията са доста големи, но за сметка на това са вземат особено бавно. Заради екстремния планински терен, пътищата много често имат денивелация от по няколко хиляди метра и осем часов курс с автобус е един от по-кратките. Перуанците обаче са развили доста добре своя автобусен транспорт и почти всички по-дългички курсове се обслужват от прекрасните култови бус-кама - автобус-легло. Обикновено са двуетажни, разстоянията между седалките са по големи, могат да се облягат назад почти до хоризонтална позиция, а отпред имат подложки за краката. На долния етаж, където обикновено е "първа класа", са съвсем луксозни, с още по-големи седалки и само по три на ред, с още повече индивидуално пространство. Е, все пак не достигат до нивото на спалните автобуси в Китай, които изпитахме през 2009 и които си бяха направо с двуетажни легла вътре. А за някои от нас нищо по-късо и вертикално от двуметрово легло не е напълно комфортно, така че все още чакаме да открием абсолютния автобус.

в бус-камата към Хуараз
На следващата сутрин заехме своите панорамни места на предното стъкло на двуетажния бус-кама и се насладихме на прекрасен дълъг живописен път до високо разположеният Хуараз.
На излизане от Лима автобусът направи интересен тур из автогарите на града, та имахме около час-два да се наслаждаваме от високо на задръстените булеварди и безкрайните невзрачни предградия. След като излязохме от града, обаче, стана доста интересно. Непосредствено на север от Лима пътят върви покрай океанския бряг, вкопан в огромните крайбрежни пясъчни дюни. Интересно ми е как се строи и поддържа такъв път. След дюните следва малко равна пустош като онази на юг към Ика и после - просторни плантации от захарна тръстика, от където вероятно идва местният ром Картавио. След тръстиките влезнахме в Андите в една стръмна долина, която нагоре ставаше все по-величествена. В един момент зад един завой всичко изведнъж позеленя и вече се виждаха гори и тучно земеделие. Долината продължи все по-дълбока и по-стръмна докато прекатерихме някакъв безкраен проход и излезнахме на широко плато, в дъното на което най-накрая се видяха белите чукари на Кордилера Бланка. Пътят продължи дълго време покрай платото, след което леко-леко се заспуска към Хуараз, който е само на около 3000 метра надморска височина. Горе на платото запръска лек дъждец, който замаза панорамното стъкло и осуети по-нататъшното снимане, с което спаси фотоапарата от фатално прегряване. Снимките от пътуването са от апаратчето на Дидо, защото бяхме забравили да заредим батерията на нашето мило прекрасно чисто ремонтираното Панасонкче - онова, за което още в Гваделупа плакахме, че го счупихме. Спешъл тенкс на Ели и Младен, че го върнаха от Куба в България, на татко че му намери сервиз и на Дидо, че го донесе обратно в западното полукълбо.


на север от Лима
типичната Перуанска пустош и Панамерикана
цигани?
Яната имаше достатъчно пространство да вилнее щастливо
Яна открива екранчето на фотото
... и започва да прави физиономии на себе си



нагоре и навътре в Андите
напред
зеленината се появи нависоко
мащаби
платото и първите бели върхове
оптични ефекти



Андите са толкова огромни, че хората са си обособили цели планини в техните рамки. Планините са населени и някое село на 3000 метра височина изобщо не изглежда неуместно. Хуараз е в долина между Кордилера Бланка и Кордилера Негра. Имената им са съвсем тривиални. На Кордилера Негра, която е висока само малко над 5000 метра, никога не вали сняг и изглежда черна до вечно белите върхове на доста по-високата Кордилера Бланка. Та, сама по себе си Кордилера Негра е сериозна планина, но се е паднала до кофти съсед, та никой не и обръща никакво внимание.
На тази географска ширина, Хуараз се радва на прекрасен климат, гори и нивя. Отоплението, изолацията, плътните дограми на сградите са непознати концепции и в началото на Юни, посред тяхната зима, си висяхме вечер на площада само по полари. Между другото, който е чел предишните две публикации, лесно може да познае как се казва главния площад в Хуараз.
 
Иначе градът не е нищо особено, даже си е съвсем стандартно грозен. Твърдят, че това е така, тъй като е бил разрушен от земетресение преди доста десетилетия, но съдейки по останалите перуански градове не мислим, че и преди земетресението тук е имало какво да ни възхити. Иначе, жителите в Анкаш - районът чиято столица е Хуараз - си имат своя идентичност, поне на външен вид. Възрастните винаги носят шапки, което е разбираемо, предвид силното слънце. Мъжките наподобяват каубойски, макар че доста от мъжете са минали на по-модерната бейзболна шапка. Женските са високи и кафяви с големи периферии и някаква декоративна джувка, наподобяваща крило, а косата е вързана на две дълги черни плитки. За разлика от при мъжете, женската премяна на се ограничава само до шапката, носят широки, средно дълги цветни поли във формата на камбанка и винаги имат шарен шал, който ползват за торба и премятат през рамене. В същите шалове носят и бебетата, подобно на слинг. Като цяло розовото преобладава и просторите, даже и на най-мизерните селски къщи, са изключително пъстри. Шапките и полите на жените никак не са в унисон в останалата част от носията и бяхме прочели някъде, че точно тези два атрибута им били наложени навремето от испанците. Децата тук са с черни прегорели физиономии и розови обелени бузи, което още от малки им придава суров планински вид.
Квартирата си намерихме лесно. По-точно тя ни намери, като един чичка ни причака на пристигане на автогарата с брошурка. Понеже сме си недоверчиви, все пак, проверихме и още няколко хотела, които бяха недопустимо скъпи за нашата ценностна система. Квартирата се оказа много добра (15 солес на човек): имахме гледка към планините, включително и към тлъстия и далечен връх Уаскаран - първенецът на Кордилера Бланка и на цяло Перу. Собствениците на хотелчето имаха двама сина, единият само малко по-голям от Яна, та двамата с нея заедно вилнееха из вътрешното дворче, сред изобилие от играчки, малки возила и топки. Вечер семейството се събираше във всекидневната си, която беше вечно отворена и където Яната нахлуваше и се занимаваше с часове без изобщо да я мислим. Дребосъкът се казваше Диего и дядото обяви Яна за неговата булка. Станахме предани на едно ресторантче, където готвеха много вкусно и изобилно. За съжаление то ту работеше, ту не и изобщо не разбрахме каква им е системата, та всеки пък отивахме натам със свити сърца. Основна част на вечерното размотаване включваше опущане на Яната на главния площад. В перуанските градове няма много зелени площи и детски площадки където да играят децата, затова често вечер се събират на Плазата. 

пъстърва
ориз по Кубински

Тук за първи път срещнахме вездесъщото сирене - кесо - на малки пити по около един килограм, което от този момент нататък щяхме да издирваме навсякъде където попаднем. Сиренето е по-прясно и безсолно от нашето, но се оказа все така добро мезе за вино. А с хлебче, домат и авокадо се превърна в класика.
В предишната публикация споменахме за нереализираните ни намерения да пробваме перуанското вино, но всъщност експертът по вината в компанията е именно Дидо и след неговото пристигане почти всяка вечер катурвахме поне по едно шише. Доста бързо и той заключи, че перуанското вино не представлява особен интерес, но за сметка на това започна всеки ден да вади по някое я чилийско, я аржентинско, които бяха доста добри и на съвсем прилични цени. Дидо твърдеше, че даже в България е трудно да се намери толкова добро вино на такава цена.

Плановете ни за Кордилера Бланка бяха да направим популярния трек Санта Круз, за който се твърди, че е един от най-зрелищните и живописни трекове на Земята. Продължителността му е стандартно 4 дни, най-ниската точка е около 3000м, а най-високата близо 4800м. Подробности за трека и нашето отношение към възхвалите на неговите зрелищност и живописност очаквайте в следващия епизод.

Сега малко за височинната болест и аклиматизацията, но в по-неформален стил, за да не остане някой с впечатления, че сме се помислили за медицински лица и много сме си повярвали. И ако трябва да сме съвсем откровени, това го пишем по памет и обща култура, понеже в момента нямаме достъп до интернет.
Идеята на аклиматизацията е, когато се качваш на високо да го правиш бавно, в продължение на дни, така че организмът ти постепенно да свикне с разредения въздух и по-ниско налягане, да произведе повече червени кръвни телца и да не те връхлети неприятната и потенциално смъртоносна височинна болест. Изобщо не става въпрос за задъхването и смазващия недостиг на кислород, за които аклиматизацията също помага донякъде. Става въпрос за главоболието и гаденето. Ако го оставиш да се влоши, главоболието не ти дава да спиш, накрая губиш съзнание и си умиргаш. Основният проблем е, че спираш да отделяш течности, мозъкът се пълни с повече вода от необходимото и се получават възпаления. Има дехидриращи лекарства, които могат да облекчат първите фази на "болестта", но са много вредни.
Запознахме се с темата още преди три години, когато ни предстоеше трек из Хималаите, а и Дидо отново беше там наскоро.
На хората от низините и на неклиматизираните, каквито са повечето човеци на земята се препоръчва, когато им предстои изкачване над 3000 метра да се аклиматизират. Колкото по-дълго толкова по-добре. От там нататък се препоръчва не повече от 300-400 метра денивелация между преспиванията, като през няколко дни даже е добре да изкараш две поредни нощи на същата височина. В рамките на един ден би могло да се изкачи и повече, стига в крайна сметка да се спуснеш достатъчно ниско. Когато усетиш симптоми на височинната болест е добре да останеш на същата височина докато отшумят или да се спускаш обратно ако е твърде зле или не минава. Трябва да се знае, че бързо настъпва моментът, в който вече си неспособен да се движиш и мислиш, а спасителните операции във високата планина са бавни и трудни.

Това може да не беше най-изчерпателния материал по темата, но изяснихме най-важното, че височинната болест е опасна и со кротце со благо явяш явяш леко нагоре му е майката. Някои хора твърдят, че може и по-голяма денивелация да си позволиш, други може да се тупат в гърдите, как били изкатерили и 1000 метра и само леко ги заболяла главата, трети се наливат с Диамокс и търчат нагоре, но ние предпочитаме да играем на сигурно. Да не говорим, че сме "Голямата маняна" и не обичаме да бързаме.

Основната ни грижа беше това как Яна ще понесе тези екстремни височини. С особено неодобрение реагираха нашите родители на идеята да водим малката им внучка на толкова високо и ни заринаха със статии от знайни и незнайни интернет източници, където воденето на дете в планината не се препоръчва. В някои от статиите даже стигаха до крайности, как деца до 5 годишна възраст не трябва да се водят на над 2000 метра. А Яна още като двумесечно бебе изкара първия си уикенд на Безбог (2100м), а на близо година и тридневен преход из още по-високи места пак в родния Пирин. Но, всеки знае, че в интернет е лесно да откриеш точно това, което ти се иска. Нашето проучване, пък, показа че за височинната болест няма значение момиче момче (което ни напомня на българския Ар Ен Би изпълнител Бичето), млад или стар. Основните доводи на параноичните статии, които заслужават някакво внимание, бяха че бебетата не могат да си изпукат тъпанчетата, когато заглъхнат и че не могат да си кажат какво точно не им е наред. Писанията за тъпанчетата, вярваме че са от някой велик теоретик, защото според нас няма Евстахиева тръбичка, която да издържи запушена на искрения възмутен рев на Яната последван от няколко минутно усилено сукане и преглъщане. А това, че не може да говори, не е пречка за нас да разберем, че нещо не е наред. В общи линии, една непоносимо кисела Яна неспособна да спи през нощта би било ясен знак, че трябва да слизаме надолу.
Най-вече заради последното съображение решихме да бъдем предпазливи и да аклиматизираме в Хуараз предостатъчните 3 дни.

Освен вечерното изтощаване на Яна и разходките до ресторантчето и пазара, планирахме и разходки из съседните баири. Не успяхме да се уточним, дали дневните разходки спомагат с нещо срещу височинната болест, но стресират организма и помагат за по-бързо привикване към разредения въздух и целодневните преходи. Първия ден Ели все още много се задъхваше и отказа да се измъчва допълнително, отказа и да усмирява урагана Яна сама, така че я оставихме да почива, а аз метнах Яна в слинга и с Дидо запъплихме по малкия баир над стохилядния Хуараз. Оказа, че баирът не е чак толкова малък, колкото изглежда между двете Кордилери, пък и за по-пълен ефект го взехме право нагоре без пътека. Отгоре са поставили един голям кръст, до който се качват таксита и возят мързеливи туристи и романтични местни, та е малко демотивиращо, когато изпълзявайки потен до върха те посрещат някакви тълпи незаслужили да бъдат там. Пък знаете местните във всяка планина и всяка страна на Земята, никога няма да разберат защо тия туристи бичат пеша това, което те качват с автомобил и барбекю.  
Горе на баира не стана панаира на пук на Тошко Колев, но имаше необхватни гледки към близките части на бялата планина (че тя е огромна!) и се нащракахме здраво. А Яната, както всеки път когато сме без Ели, беше много кротка, спокойна и послушна. 





залез на Кордилера Негра и Хуараз
През този първи ден всички повече или по-малко усетихме задъхване от недостига на кислород и единствено Яна не демонстрира никакви признаци на изтощение или слабост, като особено енергично търча вечерта по площада.
В някой момент сътворихме и най-неотмиращия лаф на трипа, когато по повод нуждата да се изпълнят няколко задачи едновременно, някой предложи "нека се разцепим, за да сме по-ефективни". От тогава всяка вечер дегустирайки аржентинската и чилийската винена продукция вдигахме тостове за високата ефективност.

На следващия ден решихме да направим една популярна малка разходка завършваща в минералните извори в съседното село. Дали картата, с която разполагахме беше изначално грешна или станала наскоро неактуална, но малката разходка се оказа голям целодневен преход през няколко села, при който се качихме доста високо и се нагледахме на гледки, които не бяхме планирали. Когато започна слизането, пуснахме Яна да походи сама и тя забележително извървя в правилната посока цели няколкостотин метра - нещо което до тогава не се беше случвало. Е, разходката и беше доста бавна и доста се разсейваше и накрая, когато започна да се заиграва с всяко камъче по пътя, а те на брой клоняха към безкрайност, я метнахме обратно на рамене, преглътнахме обоснованите и протести и хукнахме да наваксваме. Слизахме часове, хванахме на късмет последната маршрутка от едно село и по тъмно се прибрахме в Хуараз. И всичко това, за съжаление, без да топнем морни краци в обещаните минерални води. 

ето как Яна аклиматизира



С голям интерес оглеждахме селата, през които минавахме, тъй като това ни беше първото излизане от градовете и туристическите обекти. Къщурките бяха малки ниски и криви, построени с кални тухли и варосани стени. На места наподобяваха някое прастаро българско село, но имаха и няколко изключително съществени разлики. Нямаше стари баби, които достолепно да седят по пейките на мегданя и да те питат "Ти чий си?" и по-важното - нямаха кръчма.

междуселски мач на над 3000 метра надморска височина
кална тухларна

Този ден доста ни изтощи и ни се понабиха краката и се отказахме от плановете си за следващия ден да ходим още по-далеч и по-високо до някое от високите езера в дяла над Хуараз. Загрижихме се да не се пренапънем още преди да сме тръгнели на същинския трек, та решихме да използваме третия ден, за да се приготвим за трека и да се придвижим до селото Кашипампа, където е началото му.

До скоро!


понеделник, 9 юли 2012 г.

Уакачина, Наска и Дидо

На фона на природните, културните и археологическите чудесии, които предлага Перу, Уакачина не е нищо особено. Избрахме да идем там, за да си починем от големия град и защото никога преди това не бяхме посещавали истински оазис в истинска пустиня. Пък и защото пазехме големите чудеса на Перу за след пристигането на Дидо.

Лима няма автобусна гара. Всяка автобусна фирма си има собствен терминал, но за щастие повечето са струпани в един район. Късметлийски от раз нацелихме една от най-големите и най-евтини фирми - Flores.
Пътят до Ика отнема около шест часа, като излизането от града отне около половината от това време. Останалото беше Перуанската крайбрежна пустиня, прекъсвана на места от тесни плодородни речни долини. Та, безкрайните предградия на Лима, пустинята и нескончаемите съборетини покрай пътя предложиха една нова, интересна, впечатляваща, но отчайващо грозна картинка.

Най-много ни впечатли едно явление, което въобще не можахме да си обясним, нито се сетихме да се опитаме да разпитаме хората в автобуса. В пустинята покрай пътя имаше много "селища" от много често недостроени или полуразрушени схлупени едностайни колиби. На някои места с бели камъни бяха очертани "дворове" и "улици". Нито едно от тези селища не даваше признаци за наличие на някакъв живот. Не видяхме нито един жител, и съдейки по местоположението и видът им силно се съмняваме да са имали и ток и вода. Достигнахме до две хипотези. Едната е, че това са някакви изоставени бежански лагери, но не знаем какви и от къде биха дошли тези бежанци. Другата ни хипотеза е, че като се вземе предвид близостта им до морския бряг, това може да са някакви ваканционни гета, които оживяват само през лятото. Ако някой от нашите читатели, запознати с перуанската действителност, знае нещо за тези къщурки покрай Панамериканата на юг от Лима, моля да сподели.

В рамките на шест-часовия курс до Ика не бяха предвидени спирки за тоалетна, почивка и хапване, но за сметка на това през няколко села в автобуса се качваха продавачи на закуски и залъгалки. Интересното беше, че автобусът не ги чакаше да слязат, ами те продаваха в движение и слизаха на някоя от следващите спирки, където се качваха други. И тук за нас остана загадка, какви са взаимоотношенията между продавачите, шофьорите и автобусната фирма. Дали тази практика се приема като нещо обичайно, дали се смята за част от транспортната услуга, дали шофьора намазва нещо и дали си нямат някакви уговорки със самата фирма.

Пристигнахме в Ика вечерта и заварихме познатата ни от предградията на Лима атмосфера - прахоляк и безформено градоустройство. За сметка на това пък с една идея по-екзотично. Тук, автентичните индиански физиономии преобладаваха и във всички посоки неуморно пърпореха такситата-триколки познати ни от Индия.



 
В Лоунли Планета пише, че туристите ползвали оазисът Уакачина като база за изследване на Ика. Всъщност Ика е изключително грозен и скучен град и даже централният площад, който отново се наричаше Плаца де Армас, не прилича на нищо. Ние похабихме половин ден в изследване липсата на каквото и да е в града, след което се отдадохме на няколко дневно лешперене в оазиса. В последствие се убедихме, че градът Ика не представлява абсолютно никакъв интерес за никого и туристите идват в Уакачина, за да карат сноуборд по дюните и да направят по един пиянски тур из местните винарни. Районът на Ика се слави като винарския край на Перу, вдъхновени от това се опитахме да си изберем и пробваме някое местно вино, но в нашата ценова категория намерихме само сладки вина и розе, на които не сме почитатели и се отказахме.

И така, отказани от виното се заехме със сандбординга. Обаче го направихме в характерния за нас маняна стил. Повечето туристи още в деня на пристигането си в Уакачина правят сандбординг тур с бъги из околните дюни, след това отиват на целонощен "shitfaced tour" из винарните и дискотеките и на следващия ден си заминават. Но не и ние! Първия ден, както вече споменахме, го пропиляхме в опит да изследваме неизследваемото в Ика. На следващия ден си наехме за 5 солес една крива шперплатова дъсчица с каишки, която тук наричат сандборд и се редувахме да пъплим нагоре и пускаме надолу огромната дюна над оазиса. Докато единият от нас катери, другият се търкаляше с Яната на брега на лагуната, където си беше почти като на плажа. Нямахме сили да избичим огромната нажежена дюна повече от по два пъти, което обаче беше достатъчно, за да се убедим, че "сандбордът" става единствено за пускане по гъз или корем. Последното качване по залез направихме заедно, като си организирахме на върха на дюната пикник-вечеря и нащракахме сензационни неповторими неотразими снимки.




На третия ден за 15 солес си взехме под наем истински пенсиониран сноуборд, който тук наричат "професионален сандборд". Преди обяд Ели успя със сто зора да изкатери и пусне дюната цели два пъти, след което с Яната се оттеглиха на сиеста. Сменихме обувките с по-голям номер и до края на деня и Васко успя да покара... два пъти. За разлика от обикновения сандборд, професионалният такъв по-става за каране в пясък, макар че за един опитен сноубордист усещането е като да караш в лепкав сняг по малък наклон, демек - мъка. 
След като пробвахме и от двата вида сандборд вече бяхме готови за тур с бъги из пустинята и околните дюни. Туровете обаче се провеждат следобед, та трябваше да изчакаме следващия ден и да ги направим в два последователни дни, така че докато единия трещи, другият да бди над Яната.  

нагоре по учебната дюна

На четвъртия ден Васко отиде на тур с професионален борд, понеже не може най-великият сноубордист на България да пуска дюните по гъз с някаква измислена дъсчица. Бъгитата представляваха някакви големи, железни, шумни десетина местни самоделни возила. Понеже доста фирми предлагаха турове и всичките започваха по едно и също време, около 4ч следобеда тишината на оазиса са раздираше от хорът на десетки ревящи без заглушител двигатели.
Турът продължи близо 2 часа. Бъгито се мяташе от дюна на дюна като влакче от увеселителен парк, някои от по-големите ги пуснахме като бъгито ни качваше на върха на някоя, след което ни чакаше в подножието и. Така пуснахме 4-5 пъти и завършихме с наблюдение на залеза дълбоко в пустинята, където във всички посоки се виждаше само пясък. На тура имаше аматьори с обикновени дъсчици, които пускаха по корем и доста се забавляваха и професионалисти с про бордове, които се мъчеха да вържат два завоя в пясъка. Аз, Васко, бях с още няколко прота, та беше забавно да се гледаме кой от кого е по-зле. Единият от протата беше инструктор, за който си бяха платили някои, който разполагаше само с една инструкция в своя арсенал - "натискай на задния крак". Към края на тура всички преливахме от адреналин и дружно крещяхме "Уака-фака-чинааа!!!". Накрая, извън програмата, инструкторът ни заведе на местния сандборд парк, което представляваше една бабуна посред дюната, от където направихме по едно покъртително скокче и се разотидохме.
На следващия ден и Ели, заредена с Васковите ентусиазирани отзиви, също отиде на тур, който обаче беше пълно разочарование. Падна се сама професионалист сред море от аматьори и на всичкото отгоре със шофьор пенсионер, който изобщо не им направил шоу с бъгито. 





И малко видео материал



Ето как оползотворихме (или пропиляхме, зависи от гледната точка) цели пет дни в оазисът Уакачина, където вероятни никой друг турист в историята не е успявал да се задържи толкова дълго. И въпреки това все още оставаха няколко дни до кацането на Дидо в Лима. Макар че пазихме да споделим с него големите перуански чудесии, накрая не се сдържахме и се упътихме към Наска и прословутите и загадъчни едноименни линии, които на са далече на юг от Ика.

Наска

Пейзажът на юг си остана все така пустинен, но беше много по-живописен. Грозните градчета, селца и крайпътни постройки оредяха. На изток от нас израснаха сухи сиви и страховити планини, по някое време пътят направи живописно спускане в плодородна долина, след което се изкатери отново и пред нас се опна безкрайно плоско плато - платото на Наска. Знаехме, че линиите са някъде около нас, но разправят че от нивото на земята нищо не може да се види и разпознае. Точно затова съществуването на линиите остава неизвестно толкова дълго време. Чак в началото на двадесети век, когато тръгват първите самолетни полети над района на Наска, пилотите започват да съобщават за съществуването на загадъчни линии в пустинята,  след което следва и интересът от археолози, антрополози, математици и лаици. Една от основните хипотези е че линиите имат астрономическо предназначение. Някои, на които им липсва въображение и вяра във възможностите на човечеството смятат, че тук има някаква извънземна намеса.

към долината на Палпа
 

 
в перуанските автобуси е удобно, при това този далеч не е от най-комфортните



По пътя за Наска в автобуса се качи една жена, зае позиция в предната част на автобуса, така че всички да я виждат и чуват и дръпна някаква половин часова реч. Не разбрахме много, но ставаше въпрос за кръвно, простата, рак, изобщо всички познати на човечеството болести. Говореше разпалено и с назидателен тон нещо против прекаляването с безалкохолни, захар и сол, научихме и че пилето те прави педераст?!? И както се чудехме, каква ли панацея продава, тя приключи лекцията, бръкна в голямата си загадъчна чанта и извади... зелен чай. Смаяните и наплашени пътници го разграбиха като топъл хляб.

Като град, Наска е толкова нищо, колкото и Ика, че може би малко по-зле. Но така и така никой не ходи там, за да се наслаждава на перуанската пустинна архитектура. Повечето хора даже не спят в града, пристигат сутрин с някой нощен автобус, право на летището, летят и до обяд вече пътуват на някъде другаде. Ние и тук сме претенденти за рекорд, тъй като прекарахме цели две нощувки града. Полетите обикновено са сутрин до към обяд, така че пристигайки в късния следобед, трябваше тепърва да разузнаем схемите и да изчакаме следващия ден. Прекарахме вечерта на централния площад, който изненадващо се наричаше Плаца де Армас. Там Яна търчеше на воля, възхищаваше се на милионите пеперуди, които се въртяха около лампите (и понякога ни падаха в косите и вратовете) и се учеше да скача от стъпалата, по които скачаха и младите автентични перуански скейтъри.
Тук продължихме да опознаваме странностите на перуанските кулинарни нрави. А именно, че вечер из града излизаха всевъзможни продавачи на кексчета и сладки, отваряха сладкарнички, а сутрин когато търсехме същите сладкиши за закуска с кафето, ги нямаше никакви. Вместо това, за закуска се предлагат същите менюта като за обед и вечеря - например ломо салтадо, парченца говеждо запържено с лук и домат. А като споменахме кафето, то беше от разтворимия вид и веднъж при желание да го вземем за из път ни го сипаха в найлоново пликче.


често срещана обява

Яната - експерт по возенето на конче

Иначе около Наска има много повече от линиите. Древните Наски, създателите на линиите, са оставили и други неща след себе си. Бедата е там, че с линиите така са се изхвърлили, че всичко друго бледнее и не предизвиква особен интерес. Та, на двадесетина километра от Наска се намира древният град на Наските, където все още се извисяват останките на някаква огромна пирамида. Другаде в околността е тяхното гробище със запазени мумии. Из околните планини има множество петроглифи изобразяващи разни животни, хора, космонафти, извънземни, IT, пришълеца и Люк Скайуокър. Особено интересна е огромната мрежа от подземните акведукти, които са конструирали навремето за напояване и които се използват и до днес. На пешеходно разстояние от града се намират спираловидните дупки, през които хората до днес влизат в акведуктите, за да ги чистят и поддържат. И не на последно място е дюната Cerro Blanco (Белия Връх), която се извисява над града и околните планини, и която със своите над 2000 метра надморска височина е най-голямата дюна в света. И по тази дюна има сандборд турове, които повече приличат на алпинистка експедиция с носене багажа на гръб и бивакуване на ръба. Уви, ние бяхме твърде мързеливи, бавни и дезорганизирани, за да посетим, което и да е от тези екстри към линиите.

Единствената алтернатива на самолета, за разглеждане на линиите и една метална кула в пустинята, наречена просто Mirador - Гледка. От там обаче се виждат само три от по-малките фигури и кажи речи не дава никаква представа за линиите. По това време все още си мислихме, че имаме достатъчно пари и решихме да си направим кефа със самолетче. Не само, че виждаш линиите, ами разглеждаш цялата живописна околност от птичи полет и получаваш половин часов лъкатушещ полет с малък самолет. Стандартната цена е $80 + $10 летищна такса. До колкото ми е известно, на малко места можеш да се уредиш с полет с такъв самолет за такава цена, при това съвсем без загадъчни линии.

Летяхме отделно, защото също както в Уакачина, докато единия се кефи, другия има да понася родителски отговорности. Поне беше в рамките на два часа. Специално си избрахме фирмата, която имаше най-малкото самолетче на своята брошура, защото колкото по-малко самолетчето, толкова по-весело возенето. То пък, както при туровете в Уакачина се оказа, че изобщо нямаш гаранция, че ще получиш това, за което си плащаш. Фирмата с малкото самолетче на брошурата май изобщо нямаше такова самолетче и ни разхвърляха по другите фирми. Васко намаза в четириместно (двама пилоти и двама пътници), обаче Ели я качиха на шестместно. Не е толкова голяма болка, де, като се има предвид, че имаше и разни доста по-големи и тромави. Иначе полетите бяха екстра, изпълниха всичко което бяха обещали, прелетяхме над много линии и фигури и пилотите бяха добри гидове, показващи и разказващи за всяка фигура и линия. Даже имаше елемент на авиоакробатика, тъй като самолетът се накланяше силно ту на едната ту на другата страна, така че пътниците и от двете страни да могат да разгледат и снимат фигурата, над която се намирахме.

Cerro Blanco - най-голямата дюна в света

китът

 

космонафтът



колибрито

просто линии

папагалът

Mirador и дървото и ръцете

Панамериканата

долината на Палпа




Определено деветдесетте долара си заслужаваха, тъй като линиите са умопомрачително много и дълги, а някои от фигурите на животни са огромни, като например Албатросът, който със своите 600 метра е най-дългата. Няма друг начин всичкото това чудо да бъде подобаващо оценено.

След полетът изкарахме още една нощ в Наска, тъй като не ни се пътуваше цяла нощ до Лима. По онова време, помнейки гърча в Куба, все още се страхувахме от нощните автобуси. За сметка на това, пък, прекарахме целия следващ ден в път и се върнахме при нашата сеньора в пансион Ибара.

На следващия ден, 23ти Май, устроихме на Дидо гала посрещане с хляб и сол по перуански - ром и кока. 





А между другото, зов от реалността. Скоро ще го закъсаме с парите, затова отворихме тази страничка. Ако истински се кефите на блога и ви иде отвътре да ни подпомогнете, ще бъдем вечно благодарни. Респект и Джа блес!