неделя, 26 февруари 2012 г.

Mount Edge - На ръба

И ето, че за първи път от много време пишем от мястото на събитието. Може би защото сме тук от  две седмици и няма изгледи да си ходим скоро.

Една от терасите на хотелчето
Станахме работници-доброволци в едно чаровното хотелче в Сините Планини на Ямайка. Надявахме се на подобна възможност някъде по-натам в пътешествието, след като напуснем Карибите, а ето че тя се разкри пред нас още сега и ние разбира се побързахме да я грабнем. Всичко стана много бързо - споменахме на Бианка (нашата домакиня в Портланд), че желаем да доброволстваме, тя се сети че познава Мйкъл Фокс, а той каза, "трябват ми хора, идвайте".


Дойдохме, без идея какво точно ще вършим, но готови да пробваме всичко. Пристигнахме един петък следобед, след изтощителен транспортен маратон от Кингстън, та през околните села. Тъкмо катерехме пеша последните две мили, защото нямаше автобус, когато ни застигна кола и ни натовари. Оказа се самия Майкъл Фокс - дребен пъргав човечец, който действително напомня на лисица, особено след като го опознахме. 

Ели помага в кухнята с Майк
В ресторанта на хотела имаше много хора и цареше суматоха. Затова Майкъл каза да изчакаме, по-късно ще се заеме с нас. И зачакахме. По едно време ни заведоха в стая - недостроено дървено бунгало. Успяхме да разберем че ще ни осигуряват храната, но времето за вечеря мина и отмина, а нищо не се чу за ядене. Накрая, когато плахо запитахме, се оказа че Майкъл съвсем ни е забравил и ни поднесоха вкусна вечеря заедно с неговите извинения. На другия ден станахме, дадоха ни закуска, и отново зачакахме да разберем каква работа ще вършим, но първия ден премина почти в бездействие - Майкъл е изключително деен и зает човек, а освен него друг май не знаеше какви сме и какво дирим тук.
 
Отне ни известно време да се ориентираме в обстановката. Първите дни се чудехме какво да подхванем, Майкъл мимоходом спускаше по някоя задачка но и доста се помайвахме безцелно. В началото имаше работа основно за Васко - подреждане на бараката с инструменти, конструкция на един рафт за кухнята. После изведнъж се оказа че имат шевна машина и щом разбраха, че мога да я ползвам се сетиха за множество задачи свързани с шиене - пердета, покривки, балдахини за леглата. Васко пък го пратиха във фермата да строи оранжерии, в които след това да сади домати. После пък сади чесън, патладжани и всевъзможни зеленчуци, докато съвсем му писна и каза на Майкъл, че отказва да сади повече.
 





Бизнесът на Майкъл се развива в три насоки, които си имат и отделни търговски марки. Хотелът, Mount Edge, има няколко китни бунгалца и още две-три стаи в различни ценови категории. Към него е кафе-ресторантът EITS (Europe In The Summer), с маси на открито със страхотна гледка, и сервират учудващо изтънчени и вкусни манджи, особено предвид миниатюрната кухня. 

Всички постройки на хотела и ресторанта са изцяло дървени и самоделни, накацали на стръмен баир, със стълби навсякъде между тях. Отначало беше трудно с Яна из този терен, първия ден дори падна по стълбите и обели нос, но вече ги слиза и катери много ловко и внимателно.  Третият отрасъл е фермата Food Basket, разположена по почти отвесните баири около хотелчето. Веднъж попитах Майкъл не е ли много трудно да се обработва такава земя, а той каза, "не, земята е чудесна, плодородна и се оттича много добре". Отглеждат всякакви видове салати, подправки и зеленини, а също и някои зеленчуци и банани. Напоследък се разрастват с доста нови терени засадени с домати и картофи. Поради тукашния топъл климат има реколти през цялата година и в момента снабдяват седемдесетина магазинчета и частни домове.
 


Постепенно нашето ежедневие влезе в ритъм. Не ползваме телефони, часовници и подобни отживелици - будим се когато Яна реши и отиваме да пием кафе и да чакаме закуска. След това всеки си се захваща със задачките, а Яната най-често ми прави компания докато шия. Като огладнеем се качвме отново в ресторанта и си поискваме обяд, който обикновено чакаме доста дълго, размотавайки се. После пак поработваме, по някое време слагаме Яната да спи, а като вземе да се стъмва към 5-6 ч. преустановяваме всякакви дейности и се връщаме в ресторанта за вечеря. Гледаме всеки ден да си правим някаква разходка - преди обяд или преди вечеря ходим до някое от близките селца да си купим банани и ром, или пък до други забележителности в района. Вечер навличаме връхни дрехи, защото тук в планината става хладно, и висим в ресторанта или living room-а, разпускаме и си лафим с гостите на хотела, когато има забавни такива. 


 


недовършеният ни дом




Има още много да се каже за Маунт Едж, но засега - толкова. Наскоро ми купиха цяла камара платове за най-новия проект - възглавнички за всички столове в ресторанта. На Васко пък му възложиха да строи цяла къща, така че май ще поостанем още малко и ще има време за всичко да пишем. Дотогава чао и bless up!


петък, 24 февруари 2012 г.

Завръщане в Кингстън

Извиняваме се за информационното затъмнение от последните седмица две. Закрепостихме се в едно чаровно хотелче в Сините Планини на Ямайка и неусетно изпаднахме в безвремие. Но молим за търпение, нека всичко по реда си. Подробности за доброволческото битие в планината ще има съвсем скоро, преди това ще разкажем за повторното ни посещение в Кингстън.

От Портланд, където бяхме последно, до хотелчето в планината има шосе, но е много разбито и само някои таксита движат от там. А, с публичния транспорт се минава през Кингстън. Изненадващо, ние избрахме да пренасочим парите за такси, към някаква по-висша цел. Като например - да хванем претъпканото микробусче и да се натресем отново на нашия Питър от Кингстън.

Игра на Тетрис в бусчето за Кингстън
Ако някой не знае как се стига от село Сно'ил, Портланд до Кингстън, ето подробности:
Хващаш маршрутно такси до Порт Антонио. Цената е J$100 (J$ - Ямайски долар) на човек, което е малко под 2 лева. Там, както и във всеки друг град в Ямайка, трябва да откриеш съответната спирка за мястото на където си тръгнал. Винаги маршрутките и рейсчетата за различните дестинации са на различни места, така че просто питаш таксиджиите и случайните минувачи къде да идеш. А веднъж доближил съответната спирка е лесно - шофьорите крещят посоката си и много често разни дотичват и те завеждат до някоя кола или бусче в твоята посока. Веднъж, на една такава спирка, ни награбиха раниците и ги занесоха към две различни коли, та трябваше едната да я спасяваме. По принцип, не се оставяме да ни налазват и разнасят така, но тук в Ямайка, нито веднъж не са ни излъгали с цена или посока, та сме спокойни. Освен това, много често най-напористите първи си пълнят колите и първи потеглят.
Постепенно се убедихме, че тази хаотична система е много удобна. Знаеш, че по всяко време на деня можеш да идеш на съответната спирка и да се натовариш на някакво превозно средство в твоята посока. Нито търсиш и питаш за разписания, нито се притесняваш че можеш да изпуснеш автобуса. Нито пък излишно се надяваш, че ще пътуваш комфортно.

Пристигането в Кингстън, далеч не беше края на пътуването. Транспортният център на града и може би на цялата страна е "Half Way Tree transport center". Това е една огромна автобусна спирка на два етажа и с голям покрив от стомана и стъкло. Повечето градски и крайградски автобуси тръгват от там, а междуградските минибусчета се тълпят наоколо. На където и да отиваш най-вероятно ще минеш от там, ние вече бяхме минавали от там няколко пъти, в последствие минахме още няколко и само Джа знае колко още пъти ще се озовем там.

И така, от Дървото на половината път до дома на Питър взехме още един рейс и една маршрутка, която се повреди по пътя, та ни разтовари и чакахме следващата. В крайна сметка, пътуването ни отне половин ден и множество прекачвания и пренатоварвания на големите раници, за няма и 200 километра. Само докато го описвам всичкото това изпитах физическа умора.  

Следват случайни кадри от Кингстънските улици




От тези снимки да не си помислите че градът е една голяма дупка, всъщност е много зелен и преобладават еднообразни улици, едноетажни къщички с високи огради. Пълно е и със скъпарски комплекси от затворен тип. В крайна сметка градът не представлява никакъв архитектурен или градоустройствен интерес.   

Типично в наш стил, основните забележителности, които посетихме в деня на пристигането ни бяха студените бири в хладилника на Питър. За сметка на това тези забележителности ги посетихме много пъти и ги посещавахме отново и отново чак до късни доби. И рома му изпихме. Аз (Васко) намазах и возене на мотора на Питър до магазина, където напазарувахме продукти и си спретнахме кулинарна оргия, да каже човек че са ни държали гладни. Сготвихме си палачинки, Раста Стю, което бяхме яли едва предишния ден в Портланд и си забъркахме домашен течен шоколад по тайна рецепта, която всеки може да намери в интернет.

 
Илюстрация на земетресението от 1692
На втория ден, обаче, изпълнихме амбициозна туристическа програма.
Първо отидохме до Порт Роял - пиратската столица на Карибите. Измама, нищо няма там! Някога наистина е бил голям, богат и важен град, но през 1692 голямо земетресение потапя две трети от града в морето, а само половин век назад ураган напълно унищожава и всичко друго. Единственото, което е останало е една малка крепост и една килната от земетресението къща. И за посетителите на днешен Порт Роял има две основни забележителности. Едната е готино ресторантче, където се отчетохме и ние, а другата е разходка с лодка до островче с плаж.
Все пак интересно е да се спомене, защо Порт Роял се свързва с пиратите. Основан от испанците, градът е основната колония и пристанище на остров Ямайка. Когато англичаните го завладяват, нямат достатъчно ресурси, за да го защитават, затова подслоняват пиратите и ги поощряват да нападат испанските кораби в района. Така градът, натрупва несметни богатства и се прочува като "най-подлият град" (the wickedest city). В последствие се превръща в едно от най-важните и добре укрепени пристанища в Карибите, А пиратите биват изпъдени и разжалвани в момента, в който англичаните преценяват, че не са им нужни повече. Гореспоменатото земетресение, слага край на славата на Порт Роял, а оцелелите основават Кингстън от другата страна на залива.
В общи линии се почувствахме излъгани, защото това място се промотира навсякъде като така важното колониално пристанище, и никой не споменава, че нищо не е доживяло до днешно време. Освен това отиването до там и обратно с градския автобус отнема половината ден и включва редица прекачвания по разните транспортни центрове из Кингстън.

Малко изсмукани от пръстите снимки в Порт Роял







Транспортните ни одисеи не приключиха с Порт Роял. Имахме среща с една мацка от Каучсърфинг, с която си бяхме говорили преди да дойдем. Тя не можеше да ни подслони, но си бяхме разменили толкова много съобщения и тя ни беше разказала толкова много за Ямайка, че искахме да се видим, поне да и кажем на живо едно Евала.
Връщайки се от Порт Роял се озовахме в другият основен транспортен център в Кингстън - Парейд. Всички ни бяха казали, че за мястото на срещата ни трябва да минем през Дървото на средата на пътя, за което вече знаете. Ние обаче, понеже сме хитри и недоверчиви, разпитахме хората и се качихме на директен автобус до там. Това което получихме беше едночасова панорамна обиколка на града и вкусване от някои от Кингстънските задръствания.
Срещата, все пак, се състоя но никой не е пил ром и правил смешки, че да си струва да се разказват подробности.

Градският транспорт в Кингстън е направо манна небесна в сравнение с междуградския. Автобусите са големи нормални непретъпкани, че даже и с климатик. Обаче за да не вземеш да забравиш къде се намираш вътре дъни до скъсване радио с мощен денсхол и безкрайни истерични рекламни блокове.
 
Вяло концертче, единствено Яна се доближи до сцената
Завършихме програмата с посещение на концертче с жива музика. Питахме Питър за клуб с жива музика и той ни заведе на някакво изпълнение на негови познати. Музикантите бяха добри, но свириха безлична компилация от поп, джаз и реге, а и някак атмосферата не беше на ниво. Имаше твърде много пространство и твърде малко хора и нито един пред сцената. Хората бяха кротки и възпитани, предимно бели и предимно богати, излязли на по питие и раздумка. А, бандата беше по-скоро за приятен фон.
Все пак, като за първа културна проява от няколко месеца насам - добре. Продължаваме да търсим абсолютния Ямайски концерт под формата на ска банда в селски хамбар или реге банда на плажа. 

Излишно е да казвам, че и тази вечер продължи с чаша ром в ръка на терасата на Питър, и завърши след пълна загуба на кворум за приказка.

На следващия ден се вдигнахме сутринта с намерение колкото се може по-рано да идем в Сините планини. Излезнахме по обяд, стигнахме до маршрутката за планината в ранния следобед, потеглихме нагоре в късния следобед и след половин час стигнахме.

Повторното ни посещение в Кингстън мина под знака на автобусните превози и неудовлетворени търсения на ямайска култура и история. Но пък си ни беше екстра, и неусетно и чрез подробностите попихме още малко от местния колорит и ром.

От тогава, сме си все в хотелчето Mount Edge, на ръба на баира, и бавно и неусетно пускаме пипала и проникваме сред местните селяни, растамани, фермери, хотелиери, ресторантьори, шофьори, кафе производители и обикновени хаховци. Колкото повече се вкореняваме тук, толкова по-интересно става.

Очаквайте продължение ...

Блес!

сряда, 15 февруари 2012 г.

На село в Портланд

В търсене на истинската Ямайка се озовахме в Портланд. Това е район в североизточната част на острова и казват, че е сред най-зачуканите места в страната. Няма никакви големи градове, туристически обекти и курорти. За сметка на това е красиво, спокойно и автентично. 

Гостувахме на германката Бианка, отново по линията на Каучсърфинг. Първоначално се бяхме свързали с нея, защото ни бяха казали, че може да ни организира лодка за Куба. Но след това чухме от този и онзи, че гостуването при нея било много хубаво и автентично преживяване и решихме да идем да проверим, пък и да говорим по бизнес. И наистина, тя живее на село в една барачка, познава всички и всички я познават, и съседите и други разни местни образи по цял ден висят при нея и безделничат заедно. Настани ни в едно бунгалце, което по принцип дава на туристи, когато има такива. То беше доста простичко, в общи линии - легло и четири стени с дървени капаци за прозорци, с което приключихме с лукса, връхлетял ни ненадейно предходната седмица в Кингстън и Очи.


Колибата на Бианка
И колибата на Бианка, където висяхме през повечето време, не беше нещо повече. Имаше кухня отделена с перде, две легла - нейното и на 13 годишната и дъщеря Лили. Мивката, банята и тоалетната бяха външни, а в кухнята се държаха огромни количества шишета с вода, защото не се знаеше кога водата ще спре и кога ще я пуснат отново. Имаше и един шкаф заринат от предмети, пепелници, шишета ром и лаптопът - най-важният предмет в къщата. Колибата беше и доста стара и прогнила, веднъж като се бяхме хванали да опъваме простор между къщата и едно дърво, Бианка ни предупреди да внимаваме къде за къщата закачаме въжето, че да не съборим стената.

Бианка е много колоритна личност. Тридесет и девет годишна, германка, дошла е в Ямайка преди девет години, след като се е омъжила за ямайски реге музикант. От предишна връзка (както изглежда) има две дъщери на 18 и на 13 години, голямата живее и учи в Германия. Няма постоянна работа, от време на време бачка по лодки в марината на съседния Порт Антонио, но по времето на нашия престой беше свободна и целодневно си циклеше пред компютъра.

Вечеринка у Бианка
У Бианка се навърташе и растаман Дуейн, който беше на 37 години, но никак не му личаха. Когато за първи път го видях, ми замяза на тинейджър. Може би неговата младоликост се дължи на традиционната ямайска билка Тревокоренче, grass root, както я наричаше той, която употребяваше в неимоверни количества. Всъщност, всички в Ямайската провинция здраво пушат Тревокоренче, вечер когато висяхме у Бианка на музика и раздумка, те (Бианка, Дуейн, съседът и още този онзи) си свиваха една след друга цигарите така както ние сме свикнали да си пием биричките. Въпросната чудновата билка се продаваше и в магазините. Единия ден се разходих с Дуейн до магазина и той напазарува: ориз, лук, хляб и тревокоренче. Пък съседът, на който бих дал шейсет години, вероятно ще да е бил на над сто, понеже и той не изоставаше в консумацията на подмладяващата билка. Често зависваше при нас и ни носеше разни кокосови орехи и други падащи от дърветата хубавини, ние пък го наливахме с ром. Всъщност ние всички наливахме с ром, това беше нашата неписана и неизказана уговорка. Всяка вечер се отблагодарявахме за госоприемството с шише ром и съответния разредител, и те търпеливо ни чакаха да го извадим и тропнем на масата. Тук е моментът да отбележим, че червеният ром и колата вече не са актуални. Червеният ром е скъп и слаб, стабилните ямайци се наливат с бял overproof, който е по-евтин и е само 62 градуса, и го разреждат с Ting - газирана напитка с аромат на грейпфрут.

Готвихме на два пъти, после дойдоха едни чилийци, и те също готвеха. Единия чилиец, и той раста като Дуейн, та се хванаха двамата и наготвиха една голяма тенджера с една ми ти манджа, която кръстиха "Раста Стю". Състоеше се от макарони, тиква, моркови, картофи и боб. Слага се всичко в една голяма тенджера (макароните по-накрая) и се вари много време, колкото повече, толкова по-вкусно било. Та, Ели се влюби в тази раста манджа и по натам се пробвахме да си я сготвим и ние.

У Бианка, Яната беше във вихъра си. Всички и се радваха и си играеха с нея, Бианка умилено възкликваше "колко е сладка!" на всеки петнайсет минути, Лили я обличаше с рокли, имаха и някакви невиждани досега шарени книжки. И най-важното, имаха добро дружелюбно кученце и дребно игриво коте. И двете отзивчиво се оставяха на Яната да ги мачка, гушка и от свръх ентусиазъм понякога чак ги биеше. Иначе, тя продължава да потвърждава своята музикалност с танци и блъскане на предмети в такт. Регето го танцува с въртене на дупе, а на денсхола подскача.

Яната издокарана от Лили, с кучето Бини


Селото се казаше Сноухил (Snowhill), да се зачуди човек, на кого би му хрумнало да кръсти село в Ямайка на снега. Макар че сняг нямаше, беше доста живо, имаше няколко магазинчета и кръчми, винаги имаше хора пред тях, работеха до късни доби и непрестанно дънеха вездесъщия Денсхол. Едната вечер Денсхола беше заглушен от възторжени викове "Халилуя!" идващи откъм вечерна служба в съседната църква. И тук, както в останалите Кариби, неделя е ден за църква, и тъй като до нас имаше такава, успяхме да видим за какво става въпрос. Службата продължи няколко часа, на трибуната се изредиха няколко възторжени проповедници, крещеше се Халилуя! и се пяха безкрайни песни като мантри. Но подробности по нататък, защото сме решили в някоя от следващите недели да идем и издържим цяла служба.
 
Още първата вечер отидохме на бар. Срам ни е да си признаем, но това ни беше първият бар в Ямайка и вероятно втори за целите кариби. Цялата вина я стоварваме на Яната и някой ден, когато порасне, ще и го върнем, като я заюркаме до магазина да купува бири на мама и тати. 
Такава табелка има на всеки бар в Ямайка
Барът, както и почти всички барове в Ямайка и на карибите, представляваше една съвсем малка барака като повечето хора стоят отвън. Болшинството от посетителите всъщност само си пушат трева, някои просто си висят без нищо, защото са от околните къщи и явно няма какво друго да правят. Разбира се, има и пиещи, набляга се на рома - червен с кола или бял с Тинг. Мерната единица е 200мл шишенце от ром, поръчваш си цяло или половинка, взимат празно, наливат ти рома в него от голямото шише и ти го дават с пластмасова чашка. Безалкохолното обикновено е в половин литрово PVC шише.
Питахме барманката каква е разликата между денсхола и рагата, тя не знаеше какво е рага. Пък регето, вика, им било нещо като народната музика. Да им имам музикалната култура.
В един момент, от съседната къща изкараха някаква тонколона, колкото половината бар и наложиха своите музикални представи, които пак не се простираха много далеч от денсхола.

Напълно очаквано, на това място, маняната не само че не ни отпусна, ами още повече ни нелегна, та трудно се хващахме да идем да свършим нещо туристическо.

В деня, в който пристигнахме, не усяхме да стигнем по-далеч от бара.

На втория ден, отидохме до Порт Антонио - най-близкият град и единственият в Портланд. Там, нищо не успя да ни заинтригува особено, та си напазарувахме ром и продукти и се върнахме.

На третия ден стигнахме до реката, където прахме на Яната гащите и тензухите. Тя също пра. След това ги накичихме на едно бамбуково-сламена тента на брега и седнахме под сянката да чакаме да изсъхнат. Ох, тежък живот!



На четвъртия ден, обаче, запретнахме ръкави за туристически постижения. Изстреляхме се рано рано, някъде по обяд към Порт Антонио и от там още нататък до Бостън Бей. Това е едно чаровно заливче, популярно място за сърф. Но тъй като Портланд не е особено туристическо място, не беше пренаселено и имаше сравнително народни цени за сърфове под наем. Ние си спазарихме един, за J$1000 (~17лв) за цял ден, без никой от нас двамата, пардон - тримата, с Яна, да е се е качвал на хавайски сърф преди. Човекът се опита да ни измуфти още J$500 за урок, но ние отказахме, като за първи опит нямахме големи амбиции, искахме само да се полигавим пък да видим дали няма да хванем някоя вълна. Все пак, явно и J$1000 не е било лошо заплащане, защото човекът ни показа на брега някои неща, а после изкара доста време във водата помагайки на Ели да хваща вълните. Аз (Васко), успях да хвана само една вълна, при това без да се изправям на борда. Ама каквито сме могъщи бодибилдъри, след час два вече не можехме да преборим вълните, че да излезнем на мястото за сърфиране. И решихме проблема като върнахме дъската и отидохме да ядем Джъркове.
Джърк е начин на приготвяне на месото, който е възникнал баш в Босън Бей, та беше пълно с Джърк манджарници. Хапнахме, хареса ни, но не бихме казали, че е нещо неповторимо.

След Бостън, се метнахме на маршрутка за Синята Лагуна. Това е една тясна и стръмна лагуна със синя дупка, дълбока около 60 метра. Там ни посрещна тълпа хелоучета с лодки, салове, канута, сувенири и какви ли не други атракции. Но всъщност основното нещо, което си струва да направиш там е да поплуваш във водата. В дупката има извор на прясна вода, която се смесва с топлата карибска вода. Плувайки във водата, те обливат ту топли ту студени вълни, пък и както не сме никакви плувци, самата мисъл, че плуваш в синя дупка беше вълнуваща.

Една от последните атракции за деня беше един грандиозен скандал между хелоучета, на който станахме свидетели като си тръгвахме от лагуната. Бяха към петнайсетина души и падна голямо надвикане, бутане и дърпане. Ние таман си бяхме взели да си смучем млади кокоси, които в карибите наричат Jelly, та се наместихме да сеирджийсваме. Обаче като се разгорещиха, така им се уплътни ямайския акцент, че даже не можахме да разберем на каква тема е скандалът.
След това се върнахме в Порт Антонио, пихме по един ром в едно зачукано барче с добра гледка, ядохме риба във вегетариански ресторант и посетихме магазина за малко продукти и шише ром за вкъщи, че там ни чакаха жадни гърла.

За жалост, нямаме снимки от този изпълнен с преживявания ден, защото си бяхме забравили апаратчето.

На петия ден се занесохме на водопадите Съмърсет, недалеч от нашето село. Там ни съдраха по J$1000 (~17лв), добре че за Яната още никъде не ни таксуват. Но тези пари не бяха съвсем на вятъра, защото районът около водопада е много приятно облагороден, има си даже и басейн в който можеш да си киснеш цял ден. Самите водопади не бяха нищо грандиозно, но бяха в една мрачна загадъчна клисура и в цената се включваше возене на лодчица в клисурата и промъкване в една водна пещера зад единия водопад.  










Цената включваше и десетина минути возене на бамбуков сал.
 



На шестия ден си затръгвахме, най вече защото в Портланд толкова често валеше, че на Яната гащите и тензухите не съхнеха. В един момент просто не ни останаха сухи.

несъхнещото пране на Яна
На изпращане: Ели & Яна, Дуейн, Бианка, Лили, Васко

Следващата ни дестинация беше едно чаровно хотелче в Сините планини. Бианка познава собственика и ни свърза с него. Уговорихме се да идем там да подроброволстаме малко. Което ще рече: да положим малко труд и творчество срещу безплатно спане и храна. Обаче за да идем до хижата, трябва да минем пак през Кингстън, така че използвахме повода да се натресем отново на нашия любимец Питър.

За финал, малко разсъждения над манталитета.
Хората си живеят живота усмихнати, обичат си страната и се гордеят с нея. Половината хора на улицата те заговарят с "Добре дошли в Ямайка", другата половина те питат закачливо "Харесва ли ви тук?", защото знаят че отговорът винаги е "Да". Когато познати се срещнат единия пита "Everything good?", а другия отговаря "Ya mon!". Като цяло, народът има много висок дух, и това при положение, че Ямайка е сравнително бедна страна с много проблеми. 
Извадихте ли си поуката? Следващият път като някой ви поздрави с "Как си?", спестете му отегчителното "Горе долу", ами си признайте, че всичко е наред, че даже и много добре.