четвъртък, 29 декември 2011 г.

Отново заедно

Племето се събра в Гваделупа!


От тогава празнуваме


След като си се нарадваме и намерим свободно време, очаквайте подробности по следните въпроси:
- пресичането на Атлантика, размисли, страсти, вреди и ползи, психо портрет на един психо-капитан, включително и подробности за историческия неверолентен и неповторим северо-западно-южен подход към пристанището на Сейнт Джордж.
- изненадващо свежият остров Гренада
- от Гренада до Гваделупа- три самолета за четиристотин и педесет километра

Ели, Яна & Васко
Гваделупа

неделя, 25 декември 2011 г.

Изтънчена Бъдни Вечер

Кратък кулинарен пост за празничната ни вечеря във френски стил.

Тук няма традиция на Бъдни Вечер да се яде постно. Затова започнахме с предястия от пушена сьомга върху миниатюрни палачинки (Яна наблегна на тях) и вече споменатия гъши пастет, който се яде върху задължително пълнозърнест (никога бял!) хляб и с малко сладко от смокини. Всичко това придружено с аперитиви - ти-пунш и бяло вино. Основното ястие беше печен кастриран петел - твърди се че е по-вкусен от обикновено пиле или кокошка - с пълнеж от ядки и сушени плодове. Последваха традиционните френски сирена които тук консумират след всяко ядене. А за десерт имаше домашна торта с шам фъстък и малини, декорирана с мънички шоколадови къщурки и елхи - за жалост нямам по-хубава снимка на тази красота. Всичко беше домашно и уникално вкусно. И разбира се, се лееше шампанско.




В полунощ си разменяхме подаръци на принципа на случайно теглене. На мен ми се падна огромна кутия шоколадови бонбони - хем ще си хапна сладко хем няма да трупам багаж. А днес, в Коледната утрин, и децата отвориха своите подаръци - имаше страхотни дървени играчки, колички, плюшено коте, хармоника, и цяло колело за Илан. Бяха на върха на щастието.




(Незнам защо снимките са с такова ужасно качество!)

събота, 24 декември 2011 г.

Пожелахме си за Коледа...

Когато навън пече слънце и човек ходи всеки ден на плаж е по-трудно да усети коледния дух.  Но ние се стараем - имаме си елха и лампички на терасата:


Цяла седмица Венсан се суети над един гъши дроб - маринова го в разни странни съставки, обръща го и му бае - за получаването на прословутия гъши пастет, домашно производство. Това е част от подготовката за празничната вечеря която ще се състои днес у нас - но повече за това по-късно.

А ние с Яна ще получим най-хубавия подарък. Васко вчера акостира в Гренада, светкавично си закупи самолетен билет, и утре следобед, навръх Коледа, ще го посрещнем на летището! Няма какво повече да си пожелаем :)

понеделник, 19 декември 2011 г.

Разни откровения

Днес се навършват два месеца откакто подсмърчайки оставих Васко на границата в Калотина и с Яната останахме сами.

Доста се страхувах от тези два месеца - колкото и абсурдно да звучи, беше ме страх да остана сама с детето си. Защото в София често се случваше след дълъг ден с Яна едвам да дочаквам Васко да се прибере и малко да поиграе с нея, за да мога да отдъхна. Случваше се понякога само той да може да я приспи вечер или да я успокои посред нощ като плаче от зъби. Бях прекарвала сама с нея по седмица-две на море и планина и към края винаги ми идваше малко нанагорно. Затова бях много притеснена как ще се справям сама. Първите три седмици лесно - поне имах баби за подкрепа, но откак сме в Гваделупа само аз съм отговорна за Яна през цялото време, 24/7 както се казва. Страхувах се как ще издържа ако пак и никнат зъби и има от трудните периоди с мрънкане нонстоп по цял ден; ако трудно заспива и се буди през нощта; какво ще стане ако се разболее или пък аз се разболея и не мога да се грижа за нея?

Ами ето какво стана: всички изброени неща се случиха и не беше толкова страшно! Справих се някакси с ужасното мрънкане като и пробиваха три зъба наведнъж. Ставах посред нощите да я нося - не толкова ефективно като татко, но накрая все пак се успокояваше. Гушках я много като беше болна и това също премина. Дори когато аз се разболях и един ден почти не ставах от леглото, някак се оправихме - тя сякаш прояви разбиране, играеше си наоколо и само от време на време идваше да си цокне. Всичко това ми помогна да градя увереност като родител, а също и да вярвам повече в детето си. От ден на ден ми се струва все по-умна и разбрана, а след трудните моменти - невероятно добра и послушна. Може да се каже че изживях един вид майчински катарзис.

Сега вече спокойно си прекарваме ден след ден в Гваделупа, общуваме си и се опознаваме все повече - и става все по-интересно. Естествено, иска ни се татко вече да пристига, но съм сигурна че винаги ще си спомням с носталгия за тези дни и някой ден ще разказвам на Яна за времето прекарано тук, което си е било само наше, и в което не съм имала друг ангажимент освен да я гледам как расте и да и се радвам.

сряда, 14 декември 2011 г.

Коледно парти по адвокатски

Адвокатската колегия в Гваделупа се състои от 260 адвокати и е доста задружна. Избират си президент и администрация, които да решават разни важни дела. Освен това има и Асоциация на Младите Адвокати, защото те до петата си година стаж имат особен статут, който понякога поражда конфликти с по-старите адвокати и трябва да си бранят правата. Братовчедка ми е секретарка на Асоциацията и поради това деен участник в организацията на детското коледно парти. Какво да се прави, явно сме си такива в семейството - първа писта доброволци за всичко.

В деня на партито отидохме на уреченото място по-рано за да помагаме с подредбата. Партито се състоеше в семейната хасиенда на една от адвокатките - много приятно имение с просторен двор. Поставихме коледни украси и подредихме подаръците под елхата. Следобед започнаха да пристигат първите гости от общо записаните 55 деца. Специално наети аниматори изнесоха забавна програма с представление, песни, танци и игри. Яна беше твърде малка за игрите, но много се впечатли от един танцуващ заек (маскиран човек). Като казвам впечатли, разбирайте тотално и най-откровено възхищение и възторг - през цялото време го следваше, сочеше, викаше и се смееше с глас.


Част от програмата - някакво креолско чувство за хумор явно

Храната на партито беше самоорганизирана - т.е. всеки трябваше да донесе по нещо - и толкова изобилна, че дори не успях да опитам всичко, а много се старах. Направи ми впечатление обаче, че преобладаваха сладкиши, пържени и панирани храни, което ми се стори не особено подходящо за детско парти. И никой не се беше сетил да донесе пресни плодове! Но какво пък, веднъж и аз да хапна сладкиши до насита - особено докато Яна спеше в слинга се нахвърлих на шоколадовите торти.
Само част от храната
И напитките - те вече със сигурност не са за деца

Накрая, за кулминация на партито пристигна и Пер Ноел, демек Дядо Коледа, яхнал едно АТВ. Направи няколко врътки по поляната, а децата тичаха след него. След това раздаде подаръци на всички и настъпи голямо разопаковане и игри. Яна получи малка пластмасова китара.

Направи ми впечатление, че сред адвокатите не е много разпространено привързаното родителство. Не видях нито едно бебе да го кърмят, но навсякъде имаше шишета и кутии с адаптирано мляко, пюрета и други готови бебешки манджи. Имаше и доста колички, а нашия слинг беше единствен, въпреки че доста комплименти получавам за него. И наистина, трудно е да си "привързан" когато майчинството за практикуващите свободна професия е само два месеца, а работата им е толкова напрегната, че повечето майки спират да кърмят защото не се справят с цеденето на кърма в офиса. Бебетата ходят на ясла от двумесечни и биват захранвани по стандартна схема с пакетирани храни - за това пък силния маркетинг на такива във Франция изглежда играе огромна роля. Интересното е, че този стил на родителство не пречи на хората да са много свободни в отглеждането на децата си - няма го този стрес като у нас, нагласата че не може да се пътува/излиза/ходи тук и там с бебе. Напротив, струва ми се че много по-малко си нарушават ритъма на живот от това че са с деца и си ги водят навсякъде, както би трябвало да бъде. 

След приключването на детската програма партито продължи по като за възрастни. Няколко човека хванаха барабани, раковини и разни други местни инструменти и почнаха да правят музика, а всички наоколо да припяват. Постепенно доста хора се разотидоха, но и много останаха да пеят и танцуват, същевременно крепейки спящи дечица. Тази част от вечерта най-много ми хареса. Ето малко клипче което заснех за да предам атмосферата:

Запитах се, защо служебните детски коледни партита в България не са такива? Обикновено за 2-3 часа се раздават подаръците и се приключва, а не прерастват във всенародна веселба до късен час. Може би това е предимството на Коледа да е 30 градуса и да празнуваш навън, а може би причината е в различния темперамент на карибските хора. Със сигурност обаче черпя идеи и се вдъхновявам от всяко подбно преживяване.

И както обикновено, за десерт ще добавя още няколко любими снимки:






В деня след партито Яна спа почти до обяд, както подобава на човек купонясвал до късно

четвъртък, 8 декември 2011 г.

Стоп-разходка до Сент Анн

Настъпи най-после момента двете с Яна да изпълзим от нашата уютна резиденция и да тръгнем по широкия свят до съседното градче, Сент Анн, на цели 6 км.

Нашата къща е в много хубав квартал - все приятни къщички и плажове. Проблемът е, че се намира по средата между два града и наоколо няма нищо друго - дори магазин. Някои биха запитали, основателно, щом има плажове с палми и пясък защо ви е магазин? Ами всъщност просто ни се искаше да видим малко свят, да си купим плодове от пазара, да опитаме някоя местна манджа и да поседим за разнообразие на "градския" плаж. Така че изчаках ден когато прогнозата не предвещаваше дъжд и тръгнахме.

От тук се ходи около 500 м по един стръмен път за да достигнем главното шосе. Там има автобусна спирка, но никаква информация за тези автобуси не успях да открия - изглежда няма разписания и не минават особено често защото на спирката няма и хора. Явно поради тази липса на обществен транспорт, стопа е особено разпространен начин на придвижване сред местните - досега като пътуваме с Поля и Венсан с колата много пъти съм виждала стопаджии покрай пътя. Затова реших, че и ние не би трябвало да имаме проблем. Действително, след само 5 минути чакане на пътя (по който винаги има много трафик) ни качи един човек който си пътуваше сам. Не беше разговорлив, и за мое разочарование не успях да употребя никоя от френските фрази които бях репетирала в главата си.

На влизане в Сент Анн - общо взето тази улица покрай плажа е главната.
Както казах, разстоянието е кратко и за нула време пристигнахме в Сент Анн, този рай на цивилизацията. Всъщност това е едно от най-туристичестиските градчета в Гваделупа, има много хубав плаж, който дори вечер е осветен и пълен с хора. Предлагат се уроци по сърф и екскурзии с лодка наляво и надясно. Също така оттук пазаруваме плодове и зеленчуци в неделя, когато всичко друго е затворено.

Ядем банани на плажа под дъжда

Чудната тераса-хол на Давид
Направихме кратка разходка и веднага се нахвърлих на сергиите за плодове. Мислех да прекараме в Сент Анн целия ден - да поседим на плажа, по-късно да хапнем нещо. Но се случи така, че въпреки прогнозата ни заваля дъжд. По познатата логика "да вали, колко да вали" прецених, че можем да се скрием под някое дърво на плажа и изчакаме да отмине. Поседяхме там известно време, но дъждът некомфортно се засилваше. Накрая тъкмо като тръгнах да събирам нещата и да се спасяваме, някой ми помаха от улицата - Давид, приятеля на Поля и Венсан, същия този с парапланерите. Той май по професия е рентиер - притежава няколко бунгала до плажа които дава под наем и същевременно живее на покрива над тях. Покани ни да влезем у тях докато спре дъжда. Направо се влюбих в къщата - страшно свежа и чаровна, като хола на практика е навън на голяма тераса - предразполагащ към денонощно пиене на бири и търкаляне по меките постелки.


Много весело нещо това, яденето на домати

Вместо много бири обаче, ние с Яна похапнахме домати, портокали и банани чакайки да спре дъжда, след което реших да се прибираме. Времето беше все така мрачно и нямаше какво да правим във вече мокрия град. Накупих още малко плодове и зеленчуци, както и огромно парче кокосов сладкиш. На излизане от града тъкмо се чудех къде е подходящо да стопирам, когато ме пресрещнаха на един паркинг две девойки и криво-ляво въпреки езиковата бариера предложиха да ме закарат - така че на практика дори не се стигна до вдигане на палец. И те не бяха от приказливите - явно тук не е възприето много да си говориш със стопаджиите както ние сме свикнали. Или пък заради езика не смеят да ме заговорят, кой знае. На връщане тънкия момент беше да не си пропусна отбивката, защото тя изниква ненадейно, и да им кажа овреме да спрат. Всичко мина благополучно - първия стоп можем да го пишем за успешен :)